Книга за Фердинанд Александров в а р н а 0 г
Изтегляне 0.87 Mb.
|
| Селско общинско управление
№165 16 януари 936 год. До Господина Плевенския Околийски Управител Препис. Окол. Полиц. Инспектор гр. Плевен Господин Управителю, На 9,10 и 11 т. м. в селото ни имаше тридневен курс за младежите, синове на местната кооперация, организиран от управата на тая последната. Целта на тоя курс е била да се осветлят поменатите по-горе лица по редица въпроси отнасящи се до кооперативното дело в България. Курса се откри на 9 т. м. след обед от Господин Професор Грозю Диков, дошел от София специално за тя цел. Същият в него ден говори за развоя на кооперативното дело в чуждите страни, като по-специално се спря и разгледа състоянието на еволюцията на това дело у нас. След него говори г-н инспектора при Б. З. Банка – Патев на тема “Дисциплината в кооперацията и отношението на младежите към нея”. На 10 т. м. , вторият ден, е говорил пак професор Диков, като в беседата си е засегнал въпроси за универсалната земеделска кооперация в селото. Вчера към 4-5 часа след свършване на беседата на г-н професора, председателят на местната кооперация Пачев е поканил всички присъстващи да напуснат залата и да останат само младежите за да се организира някаква младежка група зачислена към кооперацията. Пред останалите е бил прочетен един протокол, в който се определят целите и задачите на тая младежка организация. Присъствали са около 20-30 човека между които и председателят на кооперацията Петър Пачев, касиерът на същата Зарко Николов, инспектор Патев и редакторът на вестник “Кооператор” Витан Георгиев. На 11 т. м. сутринта вместо да се върни по програмата,съгласно коята него ден е трябвало да бъдат изнесени беседи по различни въпроси по сткотовъдство и земеделие, говорил е редакторът на в-к “Кооператор” Витан Георгиев на тема “Ролята на младежта в кооперативното движение у нас и изграждане на новата държава”, като беседата му е имала по-скоро тенденциозност, отколкото културно-просветен театър. Курсът се закри на 11 т. м. към 5 ч. след обед. За всичко гореизложено Ви донасям, Господин Управителю, поради това: Че общото впечатление в селото и специално моето е, че тоя курс има по-скоро политически, отколкото културно-просветен характер, както бе обявено от управата на кооперацията. Че се организира към кооперацията младежка група, законното съществуване на която не се определя от никой закон. Основание за изваждането на първото ми заключение може да се намери както в казаното от г-н проф. Диков, който постоянно говореше за политически неутралитет, за загниването на бившите партии и пр., тъй също и в речта на г-н Витан Георгиев, говореното от когото, както казах, е имало много тенденциозно политически характер. За пълното изясняване на характера и целите на тоя курс може да бъдат разпитани следните лица, жители на село Тръстеник. Свещеник Рафаил Б. Монев, Цвятко Тончев, Никола Бешков, Петър Пачев, Зарко Николов, Пачко Евстатиев и Велико Доровски у когото по събраните сведения се намират и протоколите за организирането на младежка група. Относно организирането на младежите ще дадат сведения: Тинчо Маринов Тинчов, Дочо Ив. Тепавичаров, Роман Пачев, Илия Еремиев Караджов, костадин Костов, Илия Цветков – всички от село Тръстеник. Моля, господин Управителю, да ме уведомите след това аз ли да се занимая по-широко с разследването на случая, или Вие ще натоварите с това подведомствените си органи. Кмет: /п/ Лефтеров Секретар/п/ П. Евстатиев Верно, Плев. Окол. Полиц. Инспектор: /п/ Н и к о л а П е н к о в Д о р о в с к и:* “На двора пак се намираме с моя земляк Фердо. Здравей, земляк – ме поздравява той и вдига бързо дясната си ръка към главата си. Здравей – отвръщам аз на поздрава му. Вървим двамата си мълчим. Отдавна сме извървели всички пътеки и пътечки в градината на нашите спомени. Не ни се влиза пак в нея. Омръзна ни все там да се лутаме. И все пак… Трябва човек да обича много, безкрайно много, за да му се струва, че всякога когато говори за любимата си, като че ли приказва за първи път. Е, земляк, как ти се видя С., когато ти идва на свиждане в Плевенския затвор? – питам аз не знам за кой път… Прекрасна девойка. Сравнение не може да става между нея и някогашната тръстенишка Дора. Каква висока, стройна девойка е С. При това да знаеш колко умна и начетена е… Това последното разбирам много добре. То личи от писмата й. Само че… тя като че ме забрави. Не ми пише вече – добавям аз и чувствам, че споменът за С. Засяда в гърдите ми и започва пак да ме мъчи. Мълчанието отново тръгва с нас и ние заедно с него се въртим около волейболното игрище. Бялата риза на Сливенския балкан се е раздрала на много места. Тъмнеят вечно голите скали на “Сините камъни”. Дните идват един след друг и с тях ласката на топлия южен вятър. По Балкана само из урвите и деретата се белеят още парчета от разкъсания зимен плащ. Пак иде пролет. ………………………………………………………………………………………………………… Месец юни. Времето става все по-топло. Все по-силно слънцето жари. А вятърът не престава да духа. На разходката се разправям с Фердо за село… Хей, земляк – викам му, - знаеш ли, че имам писмо. От дома. Царевиците са загребани отдавна. Паднали са наскоро дъждове. Времето сега се оправило. Ферка, ти слушал ли си старите хора да казват, че юнските пекове след обилен дъжд са истинска божа благодат. В такива горещи дни се изпича хлябът. Слънцето налива житните зърна със сок и те стават едри като дренки. Колко е приятно в такива летни утрини да излезеш в полето, а, Ферка? Да гледаш как вятърът лениво подгонва вълна след вълна по светлозеленото море на житата. Па да се излегнеш на някой слог, обрасъл със зеленина, мека трева. Житните класове се свеждат над тебе, а мекият им още осил те милва по лицето като копринените коси на момиче… Унесен в светлото видение, продължавам да бленувам. Но землякът не ми дава дълго време да се губя в тия сънни миражи. Прекъсва ме. Може би и в неговото сърце е наболяло от жаждата за млади радости. Ех, какъв си мечтател. Какво си се разнежил, брат! Стига! Остави! - И махва с ръка, като че ли иска да прогони налетелите го спомени. Излишна романтика. А не е ли романтика да копнееш за друг живот, за друг строй, за нов, свободен свят, където хората ще бъдат действително човешки щастливи? В сърцето на всеки комунист има такава романтика, Ферка… Разговора ни прекъсва Славейко, часовникарчето. То пристига при нас бързо. По лицето му личи, че иска да ни каже нещо интересно. Една загадъчно усмивка играе на устните му. Малките му живи очи се въртят наоколо. Става сериозен. “Лошо, брей земляци, много лошо” – Какво има бе, Славейко? – пита го Фердо. “Лошо ти казвам – подхваща пак Славейко, - настанало е едно време, ни ти да си жив, ни аз да съм умрял, това е новото”. – и започва да се хили срещу ни. През горещите дни на лятото малкото дворче за разходка прилича на потилня в стара турска баня. Нагретите камъни на затворническите стени парят, когато ги докоснеш с гол гръб. Едната стена хвърля сянка. Там са насядали по-голяма част от затворниците. Няколко младежи лениво подхвърлят в ръцете си топката над мрежата на игрището за волейбол. Други са изложили телата си на слънчевите лъчи. Правят слънчеви бани. За тях няма алинеи в новия правилник, значи не са забранени. В такива горещи дни обичам да се изтягам на припек до някоя стена. Гърбът ми е потъмнял като стар бакър. Ферката седи до мен облечен. Той не прави слънчеви бани. Страда от невралгия, па и “жълтата гостенка” е палнала кървави фарове в дробовете му. Той чете на глас някаква книга. Аз простирам дрехите си покрай стената, лягам върху тях и засенчвам глава с бялата си фланелка. Потта се стича на тънки струйки по тялото ми. Протягам ръце и дръпвам книгата. Остави този “Златен телец” – казвам му, - не омръзнаха ли ти дивотиите на Остап Бендер. Той ме изгледа сърдито със студени очи. Не се сърди де, слушай!… Я ми кажи дали слънчевите лъчи в знойно лято парят като… горещия дъх на…жена, когато се е впила в тебе…Кажи де, ти поне си спал с жена? А аз? За утешение ще повтарям по сто пъти на ден стиха: “Обичам ужаса да бъда девствен”. И можеш още да се занасяш? – пита ме Фердо сериозно, намира страницата, на която му прекъснах четенето, и навежда глава над нея. Чете тихо само за себе си. ……………………………………………………………………………………… Следобед е. Ние сме втора смяна на разходка. След чети часа септемврийското слънце не жари вече, а милва нежно и ласкаво. Вървя сам по една отдалечена малка алея. Вървя и чета. Не виждам каменните стени на затвора, не чувам песента на налъмите. Зад гърба ми някой дебне като котка и затулва очите ми с ръце. Хей, земляк, ха познай с какво ще те зарадвам. – По гласа познах, че е моят земляк Фердо. Остави ме да чета – отвръщам аз недоволно и освобождавам очите си. Знаеш ли – подема Фердо, - получих пари от село, другарите ни ги пращат. Половината са за теб. По този случай ще хапнем една студена диня. Ей я там под дрехата ми срещу помпата. Зарадван, тръгвам с него. Щом е за диня, маже да се прекъсне четенето. Сядаме по затворнически на налъмите. Землякът реже динята. Едва забол върха на джобното си ножче в нея, и кората й изпращя изведнъж и една пукнатина я опасва открай до край. Сама се реже, брей – смее се Фердо и накланя глава в почуда. Подрязваме си по един резен. Студената червенина на динята се топи бързо в устата. Сокът й лепне по пръстите ни. Сладка диня, земляк, мед. Толкова сладки могат да бъдат дините само в затвора – казвам аз, когато и последното парче от динята изчезва. Над затвора се понесе студен планински вятър. Вече не тичаме боси по алеите на затворническия двор. Простихме се и със слънчевите бани. Изтърканите и изпокъсани дрехи скриха в дрипите си загорелите ни тела. Все по-често Сливенският балкан крие в мъгли голите си скали. Есента обагри храстите на Хамамбаир. Привечер, когато вятърът разпръсне тъмните облаци, виснали по небето на запад, лъчите на залязващото слънце блясват над Хамамбаир. Жълто керемидените багри по листата лъщят като разтопено злато… Вали почти всеки ден. Често пъти, когато сме излезли на разходка, някой тъмен облак се сниши над затвора и изведнъж руква пороен дъжд. Ние се втурваме към желязната порта. “Облак е, да почакаме да премине” – обаждат се някои затворници. “Разбира се, че от облак ще вали, няма да е от ясно небе, я! “ – отвръщат други. Надзирателят отваря желязната порта, после входната врата на затвора и ние се прибираме по килиите…” 18. Х. 1938 г. Изтегляне 0.87 Mb. Сподели с приятели:
|