Книга за Фердинанд Александров в а р н а 0 г
Изтегляне 0.87 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Н А С В О Б О Д А – МЕСЕЦ О К Т О М В Р И 1 9 4 0 г.
| Гр. Сливен
Драга сестро, Току-що получих картичката, за което ти благодаря сърдечно и макар че мислех да пиша на един приятел, то както виждаш, предпочетох да отговоря на теб. Ти тъжиш, че станало толкова време как аз съм откъснат от вас без да се виждаме, а само писма си пишем. Знам, че ви е тежко и често проливате сълзи за мен, които толкова са скъпи и на мен. Но няма що. В такива времена ни се е паднало да живеем. И нищо друго не ни остава, освен да се въоръжим с по-голямо търпение за да посрещнем всички злини, които дебнат човек на всяка крачка. Много се радвам, че мама е вече добре със здравето. Знам, че особено на нея и е особено мъчно за мен. Знам, че най-голямата радост за нея ще бъде да ме ви- * Никола Доровски, “Открадната младост”, Изд. “Нар. младеж”, 1958 г. с. 96-97. ** Ф. Александров изпраща удостоверение от затвора, по силата на което близките му се освобождават да плащат данък от 50000 лева – Б. а. ди при себе си, уви!по всичко личи, че за дълго време няма да стане това. Затова аз ви моля теб и брата да я успокоявате, да не и задавате грижи, като говорите за мен. Брата искал да се дели. Това ме учудва! От кого ще се дели. Кои са причините да постъпва тъй. И защо не ми писа за това? За мен какво да ти кажа – здрав съм, чета за да минава времето по-незабелязано. Ето какво, сестро, трябват ми малко пари. Ако можеш прати ми, но на домашните моля да не искаш. Срам ме е вече да им искам. Изпращам на теб и Коце* моите топли привети. Ф. Александров А л и л О с м а н о в Д ж а н о в: На 1 септември 1939 година бяхме пред кръчмата на Пъто Пенков и Стоян Буковски. Бяха се събрали легионери и приветстваха нападението на Германия над Полша. Асен Павлов – активен легионер, започна да прави агитация, че трябва да помагаме на Германия. - Защо да й помагаме? Кой печели от тази война? – обадих се аз. -Ти към кои си? – попита ме той. - Към тези, които са за хората. Обичам тези, които страдат, а не тези, които убиват – казах, тъй като нямаше друг начин да му отговоря. - Ако ти разрешат да отидеш в Германия, ще отидеш ли? – попита ме Асен Павлов. - Не. Какво ще правя в Германия? - А за Съветския съюз? - Ако ми разрешат – пеш ще отида – отговорих му аз. - А в Турция? - И в Турция е като в България. Там нямам никого, а тук са ми близките, приятелите. Ей на – ти си ми бил съученик. Ей и Санди ми е приятел… - обърнах се към Александър Прокопов, който беше близо до мен. Тогава Асен Павлов се обърна към него: - Санди, Адил приятел ли ти е? - Да, приятел ми е, Асене. С него по мога да бъда приятел, отколкото с тебе. - Ние ще ви строшим главите – каза озлобено Асен Павлов и с това разговорът свърши. Отидохме си. 17 юний 1940 год. Центр. затвор гр. Сливен Драга сестро, Преди няколко дни получих писмото ти с една снимка, на която е малкият Стефчо. Аз ти благодаря много, че макар и на рядко, но ти не забравяш да ми се обадиш, па макар и да сте претрупани с много работа. Всичко, за което ми пишеш, разбирам много добре. Но от тук аз не мога да направя нищо. И не остава нищо друго, освен да чакате моето идване. То не е близко, но няма и толкова да бъде, колкото до сега. Писах на домашните преди един месец за малко пари и че съм получил колета, но досега нямам отговор от тях. Аз знам, че и вашето положение там не е завидно, но няма що, трябва да гледате да ми пращате по нещо за храна. Ако нямаше нужда не бих ви писал това почти във всяко писмо. Споменаваш ми пак за здравето. Няма какво да се тревожите за това, аз съм добре. Коце сега какво прави? Вярвам сега се чувствувате по-добре като си имате наследник. Поздравете го от мен и му кажете, че му желая здраве и всичко най-хубаво в живота. Поздрави домашните и кажи на мама да не се кахъри много за мен. Ф. А. Канджовски В а с и л М. Б о с е в:** С Фердо се запознах през 1937 година. Тогава политзатворниците от цялата страна бяха ______________________________________________________________ * Съпруг на сестрата на ф. Александров – Б. а. ** ОПА – Плевен, спомен № 854. концентрирани в Сливенския затвор. С тази мярка фашисткото правителство си беше поставило за цел да откъсне криминалните затворници от влиянието на политическите, защото имаше много случаи, когато криминални затворници изтърпяват наказанието си и ги пуснат на свобода, попадат отново в затвора, но вече като политически. Това не остана незабелязано от полицията. На второ място – фашистката власт целеше да ни постави при специални условия и ни лиши от възможността да използуваме престояването в затвора като “комунистически университет”. Нямам думи, с които мога да изразя обстановката и чувствата при първите срещи слес събирането ни от различните затвори.Другарски прегръдки и целувки, сърдечни нови запознанства. Всеки търсеше свои земляци, с които да се запознае и да разпита за своя роден край. Естествено беше в такава обстановка, след като бях прекарал много години в затвор, да потърся и аз земляци от Плевенски окръг. Запознах се с много другари – Коста Златарев, Иван Панков, Димитър Бешевишки, Иван Узунов, Стойко Георгиев, Никола Пенков Доровски, Боцмана, Васил Топалски и още много други, а заедно с тях и с Фердо. Той използуваше най-рационално времето си за да се учи и със своя пример заразяваше другите. Това му помогна да се очертае като добър и отзивчив преподавател в организираните от партията и комсомолската организация курсове и кръжоци. С твърда убеденост понасяше трудностите, които ни носеха суровите условия на тюрмения живот. Никога не съм забелязал у него колебание или униние. Към края на 1939 година бях освободен от затвора. Разделихме се много сърдечно. Нашата дружба и връзки продължиха и след като той излезе от затвора. Първото си писмо ми изпрати от родното си село. Писмото му беше много възторжено, с голямо чувство на синовна обич ми пишеше как са го посрещнали неговите родители, колко много се радвали и колко много надежди възлагали на него. “ Горките – пишеше той -, те не знаят, че борбата отново ще ме грабне в своите бурни вълни и какво ще стане с мен никой не може да предвиди”. Н А С В О Б О Д А – МЕСЕЦ О К Т О М В Р И 1 9 4 0 г. Р а д к а П е т р о в а А л е к с а н д р о в а – Х а р а л а н о в а:* До нас долетя радостната вест, че Фердинанд Александров и Никола Доровски са докарани в Плевенския затвор и скоро щели да ги освободят.Дядо замина за Плевен с най-бързия негов автомобил – магарето. Като се върна каза, че на 4 октомври чичо ще бъде освободен. Вечерта, преди тази дата, дълго разговаряхме. Никой не можеше да заспи от вълнение. На другия ден майка миеше, переше, гладеше – като за сватба. Рано сутринта дядо закла една овца. Баба и майка шетаха край огнището. Съседите и минаващите покрай дома се провикваха: - Вярно ли е, че Фердо ще си дойде? И доволни от отговора, че до вечерта ще се върне, повтаряха: - Дай, боже! Нека се прибере… Часовникът като че ли отмерваше по-бавно минутите и часовете. Наближаваше 5 часа след пладне – времето, когато пристигаше автобусът от Плевен за село Оряховица. Леля Роса, вуйчо Коце, татко, брат ми и аз сме вече готови. Тръгваме към центъра на селото. Автобусът се показа на шосето. Щом спря, веднага беше наобиколен от много хора така, че ние не можахме да се доближим до него. Посрещачите бяха наши роднини, близки и другари на чичо. Той слезе засмян. Радост гореше в очите му. Здрависа се с всички посрещачи. Едни го прегръщат, други го целуват, а в очите на трети имаше радостни сълзи. Чичо си проби път към нас. Смее се и си стискат с татко здраво ръцете. Леля Роса го прегръща и го целува, а сълзите й текат от вълнение. Казвам на чичо “Добре дошъл”, а съседът ни Христо Кънин се обажда: - Това е Радка! Чичо се учуди и възкликна: - Колко много е пораснала! Не можах да я позная! Вървим към дома. Наближаваме нашата порта. Баба първа се показва, след нея майка, дядо и други близки. Пак прегръдки, целувки и радостни сълзи. Вечерта у нас е като на сватба. Идват все нови и нови хора: - Здравей, Фердо! _____________________________________________________________________ * ОПА – Плевен, спомен № 1078. - Здравей, брат! Едни си отиват, други идват. Всички са засмени и радостни. Това продължава до късна вечер. Два-три дни у нас е все така шумно. Идват различни хора от селото да видят чичо Фердинанд. Поприказват, посмеят се и си отиват. Една сутрин майка и татко се приготвяха да берат царевица. Тръгнахме и ние с брат ми. Бяха ни освободили от училище за 3-4 дни за да помогнем на родителите си в полската работа. Воловете бяха впрегнати и готови да тръгнат. Чичо искаше от баба по-вехт панталон за да дойде с нас да бере царевица. - Ние и без теб ще я оберем, ти си почивай – каза му мама. След малко чичо беше при нас в колата. По пътя ни разпитваше кои са ни учителите, какво учим. Щом излязохме от селото, той запя: Кавал свири на поляна, на поляна край горица, млада, хубава Стояна търчи с менци за водица… От майка знаех, че чичо пее хубаво, но за пръв път го слушах. На нивата, докато беряхме царевица, и на връщане по пътя той все пееше. Едни от песните му бяха за Стенка Разин, пя и “Волга, Волга”, “Три танкиста”. В а с и л П ъ т о в Г а н о в с к и:* В края на 1940 година в страната ни се проведе така наречената “Соболева акция” за събиране на подписи с искане тогавашното правителство да сключи пакт за съюз и взаимопомощ със СССР. Акция за събиране на подписи беше подета и в село Тръстеник. Един ден ме извикаха Фердинанд Александров и Никола Доровски в дома на Фердо. Там обмислихме как да се проведе подписката против войната, за която цел Фердинанд Александров предварително беше подготвил изложение до царя. След кратко съвещание бе обмислено как може да се обхване цялото население и да се поканят всички комунисти, земеделци и безпартийните честномислещи хора да дадат подписа си. На това съвещание ми беше възложено да предам на Петър Георгиев Илиев подписката за долния край на селото, а аз взех подписката за другата му половина – горния край. Подписите започнахме да събираме в един хубав декемврийски ден. Ходихме по всички къщи. Стари и млади се подписваха с голям ентусиазъм и заявяваха, че не искат война. Тази новина се разнесе из селото. Селяните се събираха на големи групи и взаимно се агитираха да дадат подписите си. Докато фашистите се опомнят – ние вече бяхме свършили с първата подписка и тя беше изпратена. Подехме втора подписка. За нея бях потърсен от полицията и арестуван на 1 януари 1941 година. Беше ми забранено след този арест да излизам от къщи. Фердинанд Александров и Никола Доровски бяха извикани от кмета на селото и също бяха предупредени. Те заявили, че това е дело на самите селяни и инициативата свободна. Подписката, която носеше Петър Г. Илиев беше заловена от полицията, но другата с 2000 подписа беше изпратена до царя заедно с изложението изготвено от Фердинанд Александров. А с п а р у х С п а с о в П е т к о в: От месец ноември 1939 година започнах работа като механик в мелницата в село Тръстеник, Плевенско. В разговори с хора от Тръстеник научих, че в Сливенския затвор имало четирима комунисти, които не познавах лично. От 1934 година в Сливенския затвор беше моят другар и роднина Илия Киров – Пчелата, на когото често пишех писма, изпращах му пари и колети по празниците. От писмата му знаех, че в Сливенския затвор има политзатворници Бяха изминали няколко месеца от освобождаването на политзатворниците и през пролетта на 1941 година при мен, в мелницата, дойдоха двама млади мъже, културно облечени. Помислих, че са полицейски агенти. Попитах какво ги интересува. Те ми казаха, че ме познават чрез Илия Киров – Пчелата, с когото били в Сливенския затвор. По-ниският, фердинанд, ми каза: - Било каквото било, бай Аспарух, сега ни предстои организационна работа… - Тази работа ми е ясна – отговорих му аз. – От 1920 година я върша. __________________________________________________________________________ * ОПА – Плевен, спомен № 843. Отидох си вкъщи в с. Злокучене /сега Комарево, Плевенско/ и се срещнах с Илия Киров. Той ми каза, че в Тръстеник е образуван районен комитет на партията. Тъй като работех в Тръстеник, а семейството ми живееше в Злокучене и се прибирах там всеки неделен ден, Фердинанд Александров идваше често в мелницата. Даваше ми поръчения и организационни материали за Илия Киров, който беше член на районния комитет. През есента на 1941 година Фердинанд Александров дойде в мелницата. Носеше подмишница увит в пешкир багаж за да се изкъпе в банята. Тогава в мелницата имаше баня от топлата вода от двигателите. Влязохме в моторното помещение, но там имаше чужди хора, които ни гледаха любопитно и Фердо ми даде багажа си: - Вземи го, ще се върна след малко да се баньосам – каза той, а след като го изпратих до външния вход, добави късо: - Още довечера при Пчелата! - Пътят до Чифлика /бившият конезавод “Клементина” в близост до с. Биволаре, Плевенско – б. м. Кр. М./ е пълен с германци – напомних му. - Ще търсиш начин! – каза и замина. Б а н о П е т к о в: Тогава “Земеделски възпитаник” беше в разцвет и се изнасяха много реферати. Фердо каза, че и аз трябва да подготвя реферат. Какъв реферат да изнеса? Сгъвам се и вдигам рамене. - Ела с мен – каза той и ме заведе у тях. Баба Радка ни видя: - Фердо, мама, внимавай с тези деца. - Мамо, ти познаваш ли това момче? – попита я той. - Не го познавам, но ще ти направи някоя беля. - Мамо, това момче е от Илиевци – каза Фердо. – Ще прочетеш тази книга и ще си определиш темата на реферата – обърна се той към мен и ми подаде средно дебела книга. Прочетох я и след няколко дни отидох у тях. - Каква ще бъде темата? – посрещна ме той. - Как и по какъв начин да уредим по-добре живота си - Ще търсиш още материали и след като напишеш реферата ще донесеш написаното да го прегледам. Качихме се на тавана. Взех от там още няколко книги и написах реферата. Пак отивам у тях да го чета. - Добре, добре – започна да ме насърчава Фердо, като ме потупваше окуражително по гърба. Стеснявах се, но се и радвах. - Сега ще ти напиша само увода – каза той. Срещнах Цанко Григоров и му казах, че се страхувам да прочета увода на реферата. Не само защото се вижда, че “бие” на друга страна, но и затова, че беше написан на философски език и нямаше да мога да отговоря на някои въпроси, ако ми бъдат зададени. - Ще го съкратиш малко и…умната – каза ми Цанко Григоров. Съкратих увода, но когато го прочетох, веднага ме зачекнаха с въпроси. Тогава Цанко Григоров ме спаси, като каза да изляза и напусна сбирката. Малко след това е дошла полиция. Д-р Х р и с т о В ъ л к о в: През лятото на 1939 година бях назначен за участъков ветиринарен лекар в село Новачене, Плевенска околия. На проведените там през 1940 година парламентарни избори проведохме широка агитационна работа против правителствения кандидат Александър Гатев. Въпреки всичко изборната машинка беше здраво навита и властта “спечели” изборите. Александър Гатев започна разправа с политическите си врагове. По тази причина на 15 март се озовах в Тръстеник. На 6 май /Гергьовден/ на същата година през Тръстеник започнаха да преминават германски части по посока на югославската граница. Тогава в селото пристигна директорът на плевенската област Казанлиев. Той държа прочувствено слово и се целува с фашистките офицери, които водеха немските части. Още същия ден или на следващия, от наша територия тези войски нахлуха в Югославия. В Тръстеник все още нямах връзка с никого от комунистите. Бях излязъл на селския мегдан и носех в ръка служебната си чанта. Към мен дойде младеж с буйна коса и ме заговори: - Докторе, имаме болна свиня…Да дойдеш да я видиш… Съгласих се и тръгнахме към дома на младежа. Не знаех, че това е Фердо. Пристигнахме, но младежът не ме заведе да прегледам болното животно, а ме покани вкъщи. Тогава ми каза: - Имаш много поздрави от Пело Пеловски… - Аха, така значи – отвърнах. През 1930 година бях студент в София. Пело Пеловски беше секретар на ЦК на Комсомола. Близо 4-5 месеца живя в квартирата ми. Излизаше вечер късно и се прибираше рано сутрин. Една вечер излезе, а на сутринта не се върна. С моят приятел и съквартирант сутринта гледаме вестниците “Зора”, “Утро” /не си спомням дали и във в. “Заря” имаше съобщение, защото беше по-ляв/ - снимката на нашия човек. Тогава ние го наричахме “Братовчеда”. Беше заловен от полицията. Когато се преместих на работа в Тръстеник е станало дума за мен и Пело Пеловски е казал на Фердо, че може да ми се довери. А л и л О с м а н о в Д ж а н о в: На Трифон Зарезан сред селото свиреше музика. Имаше хоро. Насъбралите се селяни се разделиха на групи и тръгнаха към земеделското училище. Тогава започнаха споровете с легионерите. Фердо и Кольо спореха с Цунков, а милен Бешков с Иван павлов. Цунков бе принуден да се съгласи с Фердо, но Иван павлов не отстъпваше на Милен Бешков. Тогава при тях дойде Фердо и започна да говори на Иван Павлов, но той все не се съгласяваше. Тогава Фердо го попита: - Кажи ми знаеш ли защо учениците ти казват Селим, а не Иван? - Не знам – отговори Иван Павлов. - Когато разбереш защо учениците ти казват Селим, а не Иван, тогава ще разбереш и това, което ти говоря сега – отвърна му Фердо. Д-р Х р и с т о В ъ л к о в: Панчо Ангелов – началник на пощата тогава – подслушал един разговор по телефона между околийския полицейски началник и кмета на Тръстеник. Околийският началник предал на кмета да ме следят строго и усилено за да видят с кого се срещам, къде ходя, какво върша… Вторият сигнал дойде от Зарко Крумов. Той беше включен в Обществената сила на Дочо Христов и заедно с други ги използуваха за обход на селото с пушки, с нареждания кого да следят, какво и как да търсят. Една вечер на своя инструктаж кметът наредил: -Ще следите доктора! Лечебницата ще наблюдавате! Кой влиза, кой излиза, какво носи…Всичко. Поверително. Окръжно.* Изтегляне 0.87 Mb. Сподели с приятели:
|