Кодекс "Адвокатски преглед"
Изтегляне 0.83 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИ НАУКИ
І. 1. В практиката не са редки случаите, когато чужд недвижим имот е бил прехвърлен на трето лице от несобственик. За отстраняване на възникналите неуредици са били застъпвани противоположни становища: едното за необходимост от водене на иск по чл. 135 ЗЗД за възстановяване на статуквото, другото – за нищожност на акта, с който чужд имот е бил прехвърлен от несобственик. И едното, и другото становище са били преодоляни чрез трайно установеното в практиката разбиране, че прехвърлянето на чужд недвижим имот не е нищожно предвид невъзможността сделката да се противопостави на действителния собственик1). 2. Въпросът повдигнат по-горе изисква обаче внимателно отношение относно срока, в който приобретателят на чужд имот владее последния с нотариален акт, т.е. на основание, годно да го направи собственик. По начало съществува презумпция, че владеещият чужд поземлен имот не знае за недостатъците на титула си за собственост и може да противопостави възражение за кратка придобивна давност (хипотеза на чл. 79, ал. 2 ЗС), ако е владял продадения му чужд недвижим имот в продължение на повече от 5 години. Тук единственото изключение е това по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, когато приобретателят е от кръга на посочените в текста лица (съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на праводателя). При тази хипотеза недобросъвестността на приобретателя се презумира и доказателствената тежест за добросъвестно владение е възложена нему. 3. Различно е положението относно продължителността на владението, което да послужи като придобивно основание, когато се касае до оригинерно придобиване на чужд или съсобствен недвижим имот. Известно е, че правото на собственост (за разлика от вещните права върху чужда вещ) не се губи поради неупражняване. То може да бъде изгубено само в случаи, че недвижимият имот бъде придобит от другиго (включително и от съсобственик), или пък при отказ от собственост 2). В първия случай, за да се придобие собствеността е необходимо да бъде отблъснато владението на собственика по начин, доведен до знанието му и недвижимият имот да бъде владян от третото лице като свой в продължение на повече от 10 години (хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗС) 3). Във втория случай, визиран в чл. 100 ЗС, собствеността се изгубва, ако отказът е извършен в писмена форма, с нотариална заверка на подписа и е вписан в имотния регистър. Тук собствеността преминава върху Общината като частна общинска собственост при недвижими имоти, които се отнасят към кръга на имотите по чл. 2 и чл. 2а ЗОбС. 4. Особен случай съставлява включването в кръга на съделители на недвижим имот на лице, което не е съсобственик на делбения имот. Така извършената делба не е нищожна, а незаконосъобразна с последиците от тази незаконосъобразност 4). ІІ. 1. Известна е разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗС при прехвърляне на собствеността на част от съсобствен имот, принадлежаща на съсобственик, без да са били спазени изискванията на ал. 1 от същия текст. Непоканването на съсобствениците да изкупят предложена за продажба идеална част от недвижимия имот на трето лице обуславя възможност за предявяване на иск от останалите съсобственици за изкупуване на продадената част. Изразът в закона „Искът трябва да се предяви в двумесечен срок от продажбата” е възприет трайно в практиката като двумесечен преклюзивен срок от момента, в който истецът е научил за тази продажба 5). И тук намира приложение разпоредбата на чл. 79, ал. 2 ЗС за кратката придобивна давност, ако в продължение на 5 години от извършената в нарушение на чл. 33 ЗС продажба не е бил предявен иска. Приобретателят не е дължен да знае за допуснатия недостатък при извършване на сделката, поради което владението му върху продадения така недвижим имот се счита за добросъвестно. 2. Спряхме се на възможните усложнения пир неспазване изискването на чл. 33, ал. 1 ЗС главно във връзка с разпоредбата на чл. 66 ЗС. Според нея построилият самостоятелен обект в чужда земя е длъжен при продажба на обекта да предложи на собственика на земята да закупи обекта така, както е предвидено в чл. 33 ЗС. Въпросът е особено актуален при продажба на апартаменти в ЖСК или жилищни блокове, изградени върху държавна, съответно общинска земя. Не всички суперфициари са се възползвали от възможността да изкупят земята съобразно разпоредбата на § 27 от ПЗР на ЗС (ЗИДЗС ДВ, бр. 33/19.04.1996 г.), а и преди цитираната разпоредба нотариусите извършват сделките по продажба на упоменатите апартаменти без да спазват изискванията на чл. 66 ЗС - без да изискват доказателства от продавача, че покупката е отказана от страна на Общината. Наистина в горния случай двумесечния срок за предявяване иск за изкупуване следва да се счита от деня на продажбата, тъй като Общинската администрация издава необходими документи за целта и косвено е уведомена за предстоящата сделка. А това означава отпадане на заплахата цели 5 години от деня на сделката да е възможно предявяване на иск за изкупуване от страна на Общината. Обаче разпоредбата на чл. 66 ЗС не е отменена и мълчаливото й неспазване съвсем не означава, че е изключена възможността (макар и като рядко изключение) да бъде предявен иск за изкупуване по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС от страна на собственика на земята. Затова е повече от препоръчително вземането на съответния документ за отказ от изкупуване или изрично уреждане по нормативен път или с Тълкувателно решение на ОСГК на ВКС („подзаконов тълкувателен нормативен акт” според определението на проф. Ж. Сталев) на сделките с апартаменти в сгради-етажна собственост, изградени в държавна, съответно общинска земя. БЕЛЕЖКИ
2.р. 2035-80-І, Сб., 56 (чл. 99 ЗС) 3.р. 1161-69-І-Спр.-69/11, с.15-17 и мн. др. 4.р. 1116-94-І, Сб., с.112 5.р. 72-59-ДСГК, СП-59/9, с. 69; р. 953-59-І, Сб., с. 65 и др. Приложно поле на разпоредбите на параграфи 184 и 187 от преходните разпоредби на Закона за устройство на територията (ЗИДЗУТ – ДВ, бр. 65/22.VІІ.2003 г.) - Асен Запрянов, адвокат от Пловдив I. Според § 184 „Строежи, извършени незаконно до влизане в сила на този закон, могат да бъдат узаконени по искане на собственика, ако са допустими по разпоредбите, които са действали по времето, когато са извършени или по действащите разпоредби”. Текстът е доста подробен (съдържа 12 алинеи), като едно от основните изисквания, съдържащо се в ал. 2, е подаването на заявление от собственика до органа, който е издала или е следвало да издаде разрешението за строеж, подадено в 6-месечен срок от влизането в сила на ЗИДЗУТ, т.е. до 26.І.2004 г. Легалното определение на понятието „незаконен строеж” до изменението на чл. 159 ЗТСУ – отм. (ДВ, бр. 79/10.VІІ.1998 г.) се извеждаше от тълкуването на чл. 160, ал. 1 ЗТСУ – отм. Незаконните строежи са били третирани в доктрината като „хронично явление” в нашата действителност и за тях многократно е била обявявана „последна амнистия”, която всъщност се е оказвала „поредна амнистия”, включително и приравняването им с т.н. „търпими строежи”( Вж. Павлова, М. Незаконните строежи – понятие и правни последици. (Право, бр.8/1981 г.); Запрянов, А. Търпими строежи, гл. І: Режим и ограничение на вещни права по ЗТСУ.С.:Сиби, 2000 г. Срв. ПМС № 4/1988 г. (ДВ, бр. 19/1988) Режимът на „търпимост” може да има за последица отхвърляне на негаторен иск. – Р. 140/93-ІV, Сб. с. 162) легално определение на последните е дадено в чл. 320 ППЗТСУ. С публикуването на ЗУТ (ДВ, бр.1/2.І.2001 г.) бе приета и преходната разпоредба на § 16, която влезе в сила още от деня на публикуването като предвиди 3 хипотези за търпимост на незаконни строежи като етап към узаконяването им: по ал. 1 – извършените до 7.ІV.1987 г., т.е. тези, допуснати за узаконяване по цитираното ПМС № 4/1988 г. ; по ал. 2 – тези, извършени до 30.VІ. 1998 г., декларирани до 31.ХІІ.1998 г. пред одобряващите органи; по ал. 3 – тези, започнати след 30.VІ.1998 г. и неузаконени до обнародването на ЗУТ, но декларирани пред одобряващите органи до 31.ХІІ.2001 г. Извън горните възможности за узаконяване или създаване режим на търпимост най-новата практика на ВКС изключи възможността за статуиране на даден строеж като търпим с възможност за узаконяване. До тази най-нова практика един неузаконен строеж, който не е освидетелстван за събаряне, подлежеше на допускане до делба, дори и в случай на изграждане в селищен имот, попадащ извън чертите на плана (Р. 625/22.ІІ.1984 г. по гр.д. № 4009/1982, І г.о. СРВ и Р. 102/76 – С, Сб., с. 54; ППВС 6/1074 т.7 и др.( Р. 625/22.ІІ.1984 г. по гр.д. № 4009/1982, І г.о. СРВ и Р. 102/76 – С, Сб., с. 54; ППВС 6/1074 т.7 и др.). На въпросите относно търпимостта на строежа (строежи, неузаконени до влизане в сила разпоредбата на чл. 320 ППЗТСУ – ДВ, бр. 140/8.ІV.1998 г.) и на разпоредбите на § 16 от ПР на ЗУТ, както и за незастроените строежи въобще, не може да се даде еднозначен отговор. Практиката познава случай, когато един самостоятелен строителен обект е изграден без строителни книжа, но проверката показва както спазване на всички изисквания на строителството (и архитектурно, и конструктивно), така и съобразяване с предвижданията по плана и безопасността на околните заварени строежи. Обратно – налице са редица случаи на строежи, извършени с наглед редовни строителни книжа, но несъобразени с инфраструктурата за водоснабдяване и канализация (несъобразяване с изискванията на електроснабдяването е практически невъзможно), както и със законни от същата гледна точка строежи, но несъобразени с изискванията за обезопасяване на съществуващите съседни строежи, заплашени от срутване поради това несъобразяване. Тогава следва ли да се третират упоменатите по-горе строежи като законни, макар и да имат надлежни строителни книжа? Известни са случаите с преуплътняване на застрояването в курортните комплекси „Златни пясъци” и „Слънчев бряг”, довели за първия до отказ на канализационната инфраструктура, а за втория – до режим на водоснабдяването, както и над 1000 случаи в столицата, спрени от кметската управа през 2005 г. поради необезопасяване на съседните строежи. Налага се изводът, че подобни случаи не би следвало да се допускат, като от още по-голяма важност е изобщо да не се допуска незаконно строителство чрез по-голям контрол от страна на техническите органи върху започващото строителство. На тази важна предпоставка – да не се допуска узаконяване или търпимост на незаконни строежи, се отговаря с последното изменение и допълнение на ЗУТ – ЗИДЗУТ (ДВ, бр. 105/23.ХІІ.2005 г.) с новелата на чл. 222-а. Новият текст предоставя правомощия на кмета на общината (но не на районните кметове) за спиране на незаконни строежи или отделни строително-монтажни работи (СМР), забраняване на достъпа до строежа, забрана за захранването му с електричество, вода и топлинна енергия, както и предписване на укрепителни и възстановителни работи. Това ново положение в регулирането на строителството предизвика и изменение на чл. 224 ЗУТ, според което издаването на заповеди за недопускане или отстраняване на незаконно строителство става вече само от кмета на общината. Практика ще покаже дали това оптимизиране на ЗУТ в насока недопускане на незаконно строителство ще доведе до практическото му избягване. ІІ. Параграф 187 даде възможност с 6-месечен срок от влизане в сила на ЗИДЗУТ (ДВ, бр. 65/22.VІІ.2003 г.), а именно до 26.І.2004 г. Общинските съвети да потвърдят заповедите на главния архитект на общината (района), издадени на основание чл. 6, т. 6 ЗТСУ – отм., както и заповедите на районни кметове по чл. 6, т. 7 ЗУТ – отм. Задължително условие за потвърждаване (валидиране) на цитираните заповеди предвид неспазване на изискванията на чл. 184, ал. 1 ЗТСУ – отм. от упоменатите издадели в периода 11.ІХ.1991 г. – 31.ХІІ.2001 г., е заповедите да не са били отменени като незаконосъобразни. Не всичко обаче при горното валидиране на упоменатите заповеди мина гладко. Предвид твърде големия брой на цитираните дефектни заповеди, някои от тях, обявени за незаконосъобразни, бяха включени в списъците на валидирани заповеди, които задължително се публикуваха в Държавен вестник (ал. 2 на § 187) (Списъкът на Общински съвет – Пловдив в ДВ, бр. 46/2994 г. заема общо 24 страници (от стр. 63 до стр. 86 вкл.)), а някои заповеди, които биха могли да бъдат валидирани, бяха пропуснати за включване в списъците. От тук възникнаха затруднения и в практиката, и в тълкуването на разпоредбата на §187. В първият случай (включително в списъка на отменена като незаконосъобразна заповед) се налага сигнализиране на общината и на Общинския съвет по компетентност, за да изключат такава неправилно валидирана заповед от приложение (Срв. чл. 177, ал. 2 от Административно-процесуален кодекс (ДВ, бр. 30/11.ІV.2006 г.) в сила от 12.VІІ.2006 г.). Дали обаче това изключване е така лесно, дали заинтересованите са на ясно по кое административно дело е станало отменяването на заповедта като незаконосъобразна? Тогава, когато дадена заповед от цитираните дефектни заповеди е била пропусната за включване в списъка за валидиране, е възможно да е било започнато нейното приложение, дори да е бил осъществен строеж въз основно на такава заповед, одобряваща проект за подробен устройствен план – ПУП (ЗРП). Бил е обсъждан въпросът за недопускане на съседски рекет, тъй като да нищожността няма срок за обжалване и години след осъществяване на строежа той би могъл евентуално да бъде атакуван и да се поиска премахването му. Мисля, че би могло да се изключи прогласяването на такава невключена в списъка по § 187 заповед, доколкото от гледна точна на строителните правила и норми тя е допустима, ако планът е приложен в регулационно и строително отношение. Известно е, че съгласно чл. 84, ал. 7 ППЗТСУ планът се счита приложен като регулация при заплащане на придадените към парцела места (ако има такива) по влязла в сила оценка, а в строително отношение – ако са положени фундаментите на строежа по одобрен архитектурен проект. Напоследък е налице променена практика по отношение на заповедите по чл. 6, т. 6 и 7 ЗТСУ – отм., издадени от неоправомощени лица. Може би промяната на режима на чл. 184, ал. 1 ЗТСУ – отм. след влизане в сила на ЗУТ – с установения различен режим на § 1, ал. 3 и 4 от допълнителните разпоредби към ЗУТ – е допринесла за тази промяна в практиката. При съществуващия нормативен режим (чл. 184, ал. 1 ЗУТ – отм.) изобщо не се допускаше оправомощаване на кмета от страна на Общинския съвет да прехвърля свои функции в областта на благоустройството на други лица – такова прехвърляне беше само от компетентност на Общинския съвет. При режима на ЗУТ е възможно правата на кмета и на главния архитект да се прехвърлят от тях на други служебни лица, упоменати в цитирания § 1 от ДР. Установената до цитирания § 187 практика по отношение на издадените в отклонение от чл. 184, ал. 1 ЗТСУ – отм. заповеди по чл. 6, т. 6 и 7 от Закона беше безкомпромисна по отношение на такива дефектни заповеди разглеждани по съдебен ред – те биваха обявени за нищожни, дори така да се стигне до отменяване на цялостен градоустройствен план (Така Р. 4952/29.Х.1998 г. на ВАС, ІІ о. по адм. д. № 927/1997 г. е отменена Заповед № ОА-455 от 12.ІІІ.1993 на Гл. архитект на община Пловдив за одобряване цялостен градоустройствен план на кв. Прослав поради ненадлежното му оправомощанане да издаде цитираната заповед, макар че конкретния случай на обжалване визира само урегулирането на една улица.). На пръв поглед редакцията на § 187 оставя същото впечатление за безкомпромисност и на последна амнистия за гореуказаните дефектни актове, но практиката по приложението на текста сочи съвсем друго. Така с Определение № 8214/20.ІХ.2005 г. по адм.д. № 7712/2005 г. на ВАС – ІІ е приет за правилен изводът, че „лицата, имащи правен интерес да искат обявяването нищожността на един административен акт са тези, които са имали такъв да обжалват административния акт към момента на издаване на заповедта и само те са активно легитимирани да упражняват субективното си право по чл. 37, ал. 2 (нова – ДВ, бр. 19/6.ІІІ.1992 г.) от ЗАП да искат обявяване на административния акт за нищожен без ограничение във времето ... следва, че Заповед № ОА-1749 от 25.VІІІ.1994 г. на Главния архитект на Община Пловдив е стабилен административен акт, който е произвел своето действие”. Разликата в отношението към горецитираните дефектни актове по § 187 до и след издаването на тази преходна и заключителна разпоредба е повече от очевидна. Дали това променено отношение е оправдано? От една страна известната сентенция „екс нихило – нихил” (от нищото – нещо) се покрива с първоначалното отношение (до ЗУТ) към тези актове, от друга страна – ако дефектната заповед, издадена от неоправомощено лице – Главен архитект или районен кмет, е издържана от техническа гледна точка и планът в регулационно и застроително отношение е приложен (Съгласно чл. 84, ал. 7 ППЗТСУ планът се счита приложен в регулационно отношение при изплащане придадените места към парцела по влязла в сила оценка, а в застроително – с полагане на фундаментите (основите) по одобрен архитектурен проакт.) би могло да се преодолее отношението към упоменатите актове-заповеди и да отпадне обжалването им без ограничение във времето като нищожни. Мисля, че е неприемливо да се приеме буквално застъпеното в горецитираното Определение на ВАС – ІІ становище за дефектни актове по чл. 6, т. 6 и 7 ЗТСУ – отм., невалидирани по реда на § 187 като безусловно стабилни административни актове за лицата, които са извън стеснения кръг на легитимираните да обжалват строежите по изменената разпоредба на чл. 149, ал. 2 ЗУС (изм. ДВ, бр. 65/22.VІІ.2003 г.). За съседите на конкретния имот, в който се извършва строителство, съвсем не е без значение какъв строеж се извършва. Само пир приложен план в регулационно и застроително отношение, съгласно чл. 84, ал. 7 ППЗТСУ, основан на дефектен акт по чл. 6, т. 6 и 7 ЗТСУ – отм. по отношение на издателя (Главен архитект, заместник кмет или кмет на район), ненадлежно оправомощени, но отговарящ на съобразено с предвижданията на плана техническо решение, би могла да отпадне презумираната нищожност поради пропуснато валидиране по реда на § 187. Тук все пак трябва да намери отговор въпросът след приемането на заключителна разпоредба на § 187 НЕ СЕ ЛИ ИЗБЯГВА квалифицирането на упоменатите дефектни актове по чл. 6, т. 6 и 7 ЗТСУ – отм. като нищожни? На този въпрос ще даде отговор практиката. Съдебно обжалване на ревизионни актове пред окръжния съд - Любомир Владикин, адвокат от София Съгласно чл.156, ал.1 от Данъчния осигурителен процесуален кодекс (ДОПК) ревизионния акт може да се обжалва, в частта, в която не е отменен с решението на решаващия орган, в 14 дневен срок от получаването на последното пред окръжния съд по местонахождението на решаващия орган. Решаващият орган това е директорът на дирекция “обжалване и управление на изпълнението” при централно управление на Националната агенция по приходите /чл.152, ал.2 от ДОПК/. Със заповед № 7 от 05.01.2006 г., обн. в ДВ, бр. 4 от 04.01.2006 г., в сила от 01.01.2006 г. изпълнителния директор на Националната агенция по приходите е определил, местонахождението и териториалната компетентност на дирекциите “Обжалване и управление на изпълнението”. Създадени са 5 дирекции, със следния териториален обхват: - 1. Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - Бургас, с местонахождение гр. Бургас и териториална компетентност: област Бургас, област Ямбол и област Сливен; - 2. Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - Варна, с местонахождение гр. Варна и териториална компетентност: област Варна, област Русе, област Шумен, област Разград, област Добрич, област Силистра и област Търговище; - 3. Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - Велико Търново, с местонахождение гр. Велико Търново и териториална компетентност: област Велико Търново, област Габрово, област Ловеч, област Плевен, област Видин, област Враца и област Монтана; - 4. Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - Пловдив, с местонахождение гр. Пловдив и териториална компетентност: област Пловдив, област Пазарджик, област Смолян, област Хасково, област Кърджали и област Стара Загора; - 5. Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - София, с местонахождение гр. София и териториална компетентност: София-град, област София, област Перник, област Кюстендил и област Благоевград. Следва да се има в предвид, че пред окръжния съд по местонахождението на директора “Обжалване и управление на изпълнението”, не се обжалва решението на решаващия орган, а ревизионния акт. В частта, в която ревизионния акт не е обжалван по административен ред, съдебното му обжалване е недопустимо. Следователно подаването на жалба по административен ред е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на обжалването по административен ред /чл.156, ал.2 от ДОПК/. Ревизионният акт не подлежи на обжалване по съдебен ред, в случаите когато жалбата е изцяло уважена с решението на директора “дирекция обжалване и управление на изпълнението”. Това е така, тъй като за жалбоподателя ще липсва правен интерес от съдебно обжалване. Такива са случаите, когато решаващият орган отмени частично ревизионния акт, по отношение на уважената част, вкл. и в хипотезата на връщане за нова ревизия. В частта, в която оплакванията на жалбоподателя са уважени с решението и в частта, в която ревизионният акт не е обжалван, актът влиза в сила. Интересен е въпросът, може ли директора “обжалване и управление на изпълнението” да отмени ревизионния акт с решението си и в необжалваната част ? В този случай, с решението си решаващият орган би излязъл извън пределите си на предоставената му от закона компетентност, като ще е налице произнасяне по непредявен пред него правен спор. Правомощието на решаващия орган по чл. 155, ал.1 от ДОПК се отнася до обжалвания ревизионен акт, респективно до обжалваните му части и не може да се упражнява по начин, влошаващ положението на жалбоподателя. Поради гореизложеното, произнасянето на решаващия орган и в необжалваните части, ще бъде обект на съдебен контрол, като производството по отношение на тях следва да бъде прекратено поради неговата недопустимост. Не е необходимо изрично произнасяне на директора “дирекция обжалване и управление на изпълнението” за да възникне и да се упражни правото на жалба. Непроизнасянето на решаващия орган в 45 дневен срок от постъпване на жалбата се смята за потвърждение на ревизионния акт в обжалваната част. В този случай сме изправени пред хипотезата на мълчалив отказ, установена в чл.156, ал.4 от ДОПК. За разлика от отменения ДПК, в ДОПК е предвиден 30 дневен срок за обжалване непроизнасянето на решаващия орган. Правото на жалбата, възниква от изтичане на срока за произнасяне на решаващия орган /чл.156, ал.5 от ДОПК/. Решаващият орган е длъжен, съобразно чл.150, ал.1 от ДОПК в 7 дневен срок от получаването на жалбата да комплектова преписката и да я изпрати на компетентния окръжен съд. В този 7 дневен срок решаващия орган, независимо, че има подадена жалба, може да постанови решение /чл.156, ал.6 от ДОПК/. Това означава, че крайният срок за произнасяне на решаващия орган в хипотезата на непроизнасяне в срок се удължава. Нормата на чл.156, ал.6 от ДОПК, представлява право на решаващия орган да постанови решение, независимо, че има подадена жалба до съда. Крайният срок за произнасяне за което е изтичането на срока за изпращане на преписката на съда. Интересен е въпросът дали при подадена жалба, в хипотезата на непроизнасяне в срок и при решение на директора “обжалване и управление на изпълнението, постановено до изтичане на срока за изпращане на преписката в съда, с което се потвърждава акта, жалбоподателя, следва да подаде нова жалба ? Тъй като на съдебен контрол, подлежи ревизионният акт, а не решението на решаващия орган, произнасянето на последния с потвърждаващо решение не влече след себе си задължение за жалбоподателя да подава нова жалба. Това е така, тъй като непроизнасянето в срок в кодекса е презюмирано за потвърждение на ревизионния акт и последващото му потвърждение с решението на решаващия орган, не влече след себе си задължение за ново обжалване на акта. На съдебен контрол по смисъла на чл.156, ал.1 от ДОПК подлежи, решението по чл.155 от ДОПК, а в тази хипотеза не е включено произнасянето по чл.156, ал.6. В случай, че с решението си решаващият орган отмени частично ревизионния акт, в тази му част, съдът следва да прекрати производството с определение, поради недопустимост на жалбата. Срокът за произнасяне по жалбата може да бъде продължен по взаимно писмено съгласие между жалбоподателя и решаващия орган до 3 месеца. В споразумението за удължаване на срока, задължително се посочва срока за произнасяне на решаващия орган. Непроизнасянето в срока на споразумението, води след себе си прилагане на нормите на чл.155, ал.4 и 5 от ДОПК. Съдържанието на жалбата срещу ревизионния акт, при негово обжалване е посочено в чл.149, ал.1 във връзка с чл.145, ал.1 от ДОПК, като същата трябва да е написана на български език и задължително съдържа: 1. наименованието (фирмата или името) на жалбоподателя, съответно и на пълномощника, ако се подава от пълномощник, и адреса за кореспонденция; 2. посочване на акта или действието, против които се подава; 3. всички доказателства, които жалбоподателят иска да бъдат събрани; 4. в какво се състои искането; 5. подпис на подателя. Към жалбата се прилагат пълномощно, когато жалбата се подава от пълномощник, писмени доказателства и документ за платени държавни такси. Жалбата срещу ревизионен акт, подадена след изтичане на 14 дневния срок по силата на чл.156, ал.1 от ДОПК е просрочена, като производството се прекратява от съда с определение. Когато жалбата не е подписана, не е посочен актът, срещу който се подава или не е приложено пълномощно, окръжния съд уведомява жалбоподателя да отстрани нередовностите в 7 дневен срок /чл. 151, ал.2 от ДОПК/. В случай, че жалбоподателят не отстрани нередовностите в срок, производството се прекратява с определение. Определението за прекратяване на производството пред съда може да се обжалва с частна жалба пред Върховния административен съд, които също се произнася с определение. Съдебният контрол върху ревизионния акт е за законосъобразност и обоснованост на същия, като съдът преценява дали актът е издаден от компетентен орган в съответната форма, както и спазени ли са процесуалните и материално правните разпоредби по издаването му /чл160, ал.2 от ДОПК/. Контролът за законосъобразност е посочен в Глава деветнадесета- Съдебно обжалване на ревизионния акт, чл.160, ал.2 от ДОПК. Жалбата срещу ревизионния акт по съдебен ред няма суспенсивен ефект, т.е. не спира неговото изпълнение. Това е така, защото след изтичане на 14 дни от връчване на акта, същият подлежи на принудително изпълнение, независимо от неговото обжалване /чл.127, чл.157, ал.1 от ДОПК/. Изпълнението на ревизионния акт, може да се спре по искане на жалбоподателя, само по отношение на обжалваната му част. Искането за спиране се прави направо пред съда /чл.157, ал.3 във връзка с чл.153, ал.3 от ДОПК/, като към него се прилагат доказателства за направено обезпечение в размер на главницата и лихвите, а когато не е наложено обезпечение, искането трябва да съдържа предложение за обезпечение /чл.157, ал.3 от ДОПК/. Съдът се произнася по искането за спиране 14 дневен срок от подаването му, с определение, което подлежи на обжалване пред Върховния административен съд. Когато жалбоподателят представи обезпечение, пари, безусловна и неотменяема банкова гаранция или държавни ценни книжа и същото е в размера на задължението, окръжният съд спира изпълнението на ревизионния акт. В останалите случай, окръжният съд спира изпълнението по своя преценка съобразно представеното, съответно предложеното обезпечение. В случай, че спре изпълнението, той задължава публичния изпълнител да наложи обезпечителни мерки върху имуществото на жалбоподателя. Спирането на изпълнението има действие от датата на налагане на обезпечителните мерки от публичния изпълнител. Отказът на съда да се спре изпълнението може да се обжалва пред Върховния административен съд. Съдът се произнася по жалбата с определение. Пред окръжния съд могат да се представят всякакви доказателства, допустими по глава осма от ДОПК. Не подлежат на доказване общоизвестните факти и обстоятелства и служебно известните, за които той е длъжен да съобщи на страните. В случаите, когато пред съда се представят доказателства, които е могло да се представят в административното производство, представилата ги страна заплаща изцяло разноските по делото независимо от неговия изход. Изключение за представяне на доказателства, без заплащане на разноските по производството е предвидено, когато: - решаващият орган е събрал нови доказателства - когато ревизионният акт е отменен изцяло или отчасти и преписката е върната за нова ревизия /чл.161, ал.3 от ДОПК/. Интересна ситуация във връзка с прилагането на чл.161, ал.3 от ДОПК би се получила, ако всяка от страните представи доказателства. В този случаи, коя от страните ще поеме разноските по делото, независимо от неговия изход ? Въпрос, на който трудно някой би могъл да отговори. Окръжният съд служебно следи, за представянето на доказателства, по които е постигнато споразумение, между решаващия орган и ревизирания субект. В подадената по административен ред жалба, ДОПК допуска да се посочат изрично доказателства, за който се предлага споразумение /чл.152, ал.4/. Споразумението, представлява писмен акт, по силата на който между органа по приходите, издал обжалвания акт и ревизирания субект се постига съгласие, че определени доказателства, събрани в хода на производството по установяване на задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски ще се смятат за безспорни. Безспорността на доказателствата означава, че не се допускат нови доказателства за опровергаването или потвърждаването им в производството по административно и съдебно обжалване. При действието на ДПК бяха недопустими свидетелски показания. Сега същите по силата на чл.158, ал.1 от ДОПК се допускат. Със свидетелски показания се установяват факти от значение за ревизията възприети от трето лице. Тези факти и оттам допускането на свидетелски показания е възможно само за установяване: - достоверността или авторството на данни от технически носител и неподписани документи - обстоятелства, за доказването на които законът изисква писмен документ, ако документът е загубен или унищожен не по вина на ревизираното лице или трето лице, както и за установяване на факти и обстоятелства, за доказването на които законът не изисква писмен документ. - фактите и обстоятелствата, за които не са съставени документи, когато е имало задължение за това, или са съставени документи, които не отразяват действителни факти и обстоятелства. Следва да се има в предвид, че свидетелски показания са допустими, както в случая, когато трети лица са дали писмени обяснения за факти от значение за ревизията, така и в случаите на липса на писмени обяснения.Призоваването като свидетел, може да бъде поискано както от жалбоподателя, така и от директора “обжалване и управление на изпълнението” При условията на чл.114 от ГПК, може да бъде призовано ревизираното лице, както и лицата, които го представляват, относно фактите и обстоятелствата от значение за ревизионното производство. Окръжният съд може да приеме за доказани фактите, за изясняване на които лицето не се явило, или е отказало да отговори. По инициатива на съда или по искане на страните, съдът може да обедини две или повече дела за общо разглеждане и решаване, когато в същия съд са образувани дела по жалби срещу ревизионни актове за отговорността на други лица за задължения, установени с ревизионния акт. Съдът решава делото по същество с участие на страните, като прокурорът може да встъпи в производството, когато намери за необходимо в защита на държавен или обществен интерес. Съдът може да отмени изцяло или частично ревизионния акт, да го измени в обжалваната част или да отхвърли жалбата. Решението на съда не може да изменя акта във вреда на жалбоподателя. Това означава, забрана за съда да променя размера на задължението за данъци и задължителни осигурителни вноски в повече от установеното в ревизионния акт. С § 9 от Административно-процесуалния кодекс /ДВ, бр. 30 от 11.04.2006 г./ е предвидено, че считано от 01.03.2007 г. ревизионните актове ще се разглеждат от административния съд по местонахождението на решаващия орган. Административните съдилища започват да образуват дела от 01.03.2007 г. Те са със седалище и съдебни райони, който съвпадат със седалищата и съдебните райони на всеки от окръжните съдилища. Тест и казуси от писмения изпит за адвокати На 12-13 ноември 2005 г. беше проведен третия по ред изпит за адвокати и младши адвокати. По решение на Висшия адвокатски съвет публикуваме теста и казусите от писмения изпит, за да бъдат ориентир в подготовката на бъдещите кандидати. НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИ НАУКИ Каталог: files files -> Български футболен съюз правилник за статута и трансферите на files -> Рецептура на лекарствените форми рецептурни бланки и тяхната валидност files -> Прогностични възможности на тестовете, използвани за подбор на млади футболисти files -> Правила за реда за ползване, стопаниване и управление на стадион "христо ботев" благоевград глава първа общи положения Изтегляне 0.83 Mb. Сподели с приятели:
|