: Седемте условия за изцеление

туморите междувременно са станали по-малки и по-бледи на цвят.
След направената биопсия се разбрало, че кожата е с по-особена пигментация, но вече няма ракови клетки. Още една година по-късно било отчетено дори по-пълно възстановяване.
Имунологичните изследвания на този пациент са зашеметяващи.
Случили се три неща. Първо, лимфоцитите атакували тумора. После по-големите клетки, наречени макрофаги, буквално помогнали за изяждането на меланомата. И накрая, в проблемната област имало вливане на антитела, които окончателно унищожили злокачествените образувания. С други думи, тялото на въпросния мъж мобилизирало значителни имунни ресурси, за да пребори рака.
Спонтанното изцеление повдига два важни въпроса. Защо при някои хора тези ресурси не са достатъчно силни, за да унищожат изродените клетки преди да се развият в меланома? И кое помага на имунната система да се наложи над потенциално смъртоносния рак дори след появата му? Задавахме си подобни въпроси и преди, когато отбелязахме, че болестите протичат различно и водят до непредвидим изход при различните хора, въпреки сходствата в патологичните им изменения.
Учени от Сан Франциско направили серия от три проучвания сред пациенти с меланома, които спадали към Тип C – тоест такива, които потискат негативните си емоции. За 18 месеца станало ясно, че има значителна взаимна зависимост между потискането и вероятността за повторна поява на болестта или смърт. NK-клетките (естествените убийци) атакуват увредените клетки, като така възпрепятстват разпространението на рака. Те могат да надвият и меланомата. Но също като при рака на гърдата, не са достатъчно активни у емоционално потиснатите пациенти. Едно от изследванията трябвало да установи дали съществува зависимост между гъстотата на първоначалната меланома и характера на пациента. Гъстотата се определя при първата биопсия и на базата на резултатите се прави прогнозата. Колкото по-сгъстени са поразените клетки, толкова по- неблагоприятни са очакванията за крайния изход. Хората, които получили повече точки на скалата за Тип C, като цяло имали по- сгъстени поражения:
„Пациентите с меланома, спадащи към Тип C, се характеризират с това, че по-лесно приемат болестта си; безпокоят се предимно за

роднините си, а не за себе си; опитват се да не мислят за проблема, а насочват мислите си другаде, като се занимават с разсейващи дейности; задържат чувствата в себе си и се възприемат като силни и способни сами да преодоляват премеждията.“
[221]
Резултатите на специалистите от Сан Франциско потвърждават изводите на едно по-ранно проучване от 1979-а. А именно, че пациентите, на които им е по-трудно да приемат диагнозата си – тоест реакциите им не говорят за примирение и поражение – не са толкова застрашени от повторна поява на рака.
[222]
Според психиатъра Ф. Фоузи от медицинския факултет на
Калифорнийския университет,
Л.
А., дори минималната психологическа подкрепа може да се окаже решаваща. В неговия експеримент участвали 34 души с меланома в първа фаза. Имало е същата по бройка контролна група, която обаче била само под наблюдение. А ето в какво се изразявал опитът:
„Намесата на Фоузи беше учудващо минимална. Средно по веднъж на седмица в продължение на по-малко от два месеца провеждаше беседи с експерименталната група. Сеансите бяха с продължителност час и половина. На срещите се обсъждаха следните теми: 1) същност на меланомата и полезни житейски съвети; 2)
техники за овладяване на стреса; 3) подобряване на уменията да се справяме с трудностите; 4) психологична подкрепа от терапевти и взаимопомощ между хората от експерименталната група.“
Шест години по-късно се откроили следните резултати: 10 от тридесет и четиримата пациенти от контролната група, които не са посещавали беседите, починали, а при трима болестта се появила повторно. От експерименталната група починали само 3 от тридесет и четиримата участници, като при четирима заболяването се върнало.
[223]
Още в началните етапи на проучването е отчетено подобрение във функционирането на имунната система при лицата, посещавали сеансите.
[224]
Не е изненада, че пациентите с меланома и други видове рак, на които било помогнато да разбират по-добре себе си, да отстояват нуждите си и да не потискат емоциите си, подобряват шансовете си да спрат и обърнат болестните процеси към оздравяване.

50-годишната Хариет е писателка. Тя е убедена, че изборът да се бори с рака по неин си начин, включващ интензивна психотерапия, е бил правилен и на него се дължи ремисията на меланомата върху десния й пищял.
– Нямам много вяра на лекарите. Търсих решение на проблема и попаднах на клиниката по алтернативна медицина в Тихуана. Те разглеждаха меланомата като резултат от цялостното състояние на тялото, което беше сред първите неща, които ми допаднаха при тях. Не ми се струваше правилно да се подложа на операция на крака и после да не правя нищо. Отидох в Мексико и там ме подложиха на цяла поредица от процедури, включващи поставянето на някаква ваксина,
диета, пиенето на отвари и налагането на болното място с билкови пасти за „изгаряне“ на болното място. Всеки месец ходех при тях за терапиите, после разредихме до веднъж на три или шест месеца,
докато осъзнах, че не провеждам лечението си по най-оптималния начин.
Хариет пояснява:
– Преди всичко си нямах личен лекар в Канада. Нямах кой знае какво уважение към лекарите, но пък се подлагах на процедури при докторите в Мексико. Рекох си, че няма да е зле да си намеря лекар и тук, като всъщност така се запознах с теб. Беше изумително, че не ме познаваше изобщо, а щом споменах за меланомата, ме попита: „Нали знаеш, че съществува психологически портрет на пациентите с меланома?“ Дотогава не бях чувала за подобно нещо, но като ми обрисува типичните характеристики, напълно се разпознах в описанието. Ти ми каза още, че трябва да ми направят операцията и че можеш да ми препоръчаш хирурга. Но само с операцията нищо нямало да се реши, освен ако не обърна внимание на потиснатите си чувства и останалите проблеми. Шест месеца посещавах психотерапевт. Доста неща разбрах за себе си. Чак после ме оперираха. Хирургът, който по- рано ми беше направил биопсията, щеше да припадне. Първоначално беше на мнение, че меланомата е особено злокачествена и в доста напреднал стадий. Очакваше най-лошото. А когато ме оперира,
установи, че на болното място вече има само тъкан с неестествена пигментация, но не и меланома.
Дълго се чудех кое е помогнало на Хариет – дали лечението в
Мексико или психотерапията. Въпреки че не съм запознат в детайли с

мексиканските процедури, подозирам, че въпросната ваксина е BCG, с която се стимулира имунната система. В някои случаи тя наистина се оказва полезна в борбата с меланомата. Самата Хариет вярва, че успехът се дължи и на двете:
– Убедена съм, че процедурите в Мексико бяха от значение. Но след тях продължавах да усещам едно гъделичкане и някак си разбирах, че проблемът не е премахнат напълно. Беше точно като гъделичкане под кожата, която в дълбочина тъмнееше.
– Какво разбра от психотерапията?
– Трябваше да анализирам всичко от самото начало. Майка ми е починала, когато съм била малка. Имам две сестри, една по-голяма и една по-малка, която тогава беше на осем месеца. Двете с нея още носехме пелени. Тя обаче дълго време страдаше от колики. Като цяло на всички ни липсваше внимание, но доколкото го имаше, отиваше за здравословния проблем на най-малката. Баща ни беше амбулантен търговец и ни оставяше ту при едни роднини, ту при други. Около година след като овдовя, се ожени за мащехата ни, която външно приличаше на майка ни. Наричахме я Злата вещица. Държеше се отвратително с нас. Накрая ни разкара, като ни изпрати във френско- канадски девически пансион.
Според Хариет мащехата мразела деца:
– Тя била най-голямото от 14 хлапета в своето семейство и отгледала всичките си братя и сестри. Нямала търпение да се махне от къщи. Работела като секретарка в канадското посолство в Коста Рика.
Беше умна жена, но когато станала на 33 години, вече я имали за стара мома. Говореше се, че в годината след смъртта на майка ни татко предлагал брак на всяка свободна жена в англоезичната част на Коста
Рика. Всички му отказвали. Само мащехата ни приела, въпреки че не искала деца – ни свои, ни чужди. Просто това бил изходът от нейното моминско положение. Колкото до баща ни… след като се ожени повторно, стоя у дома цели 52 дни. После пак пое на път и остави съпругата си с нас, трите момичета, които не само имахме проблеми с общуването, но една след друга се тръшкахме болни. Определено и на мащехата не й беше леко. Помня, че преписвах стихотворения на френски и ги оставях пред вратата на банята, докато се къпеше. Нито веднъж не ги е коментирала. Така и не се разбра дали изобщо ги е чела.

– Излиза, че си полагала големи усилия, за да се сближите.
– Да, но не се получи… Сестрите ми се ужасяваха от нея.
Заключваше се в стаята си горе, а нас оставяше с прислужничките.
Често се случваше следното: Ако ни трябваше нещо, трите се качвахме и стояхме пред спалнята й. Упражнявахме обръщението си към нея.
Стигахме само до „м…“, въпреки че по цели 20 минути със сестрите ми се насилвахме да кажем цялото „мамо“. Все не можеше да се откъсне от устите ни и слизахме обратно оклюмани.
Хариет продължава с описанието на миналото си така:
– Подразбираше се, че не можем да искаме каквото и да било.
Ясно се усещаше. Научих се да не искам и да не очаквам нищо.
Каквото и да си пожелаех, не го получавах. Понякога със сестрите ми отнасяхме и подигравки. В един от първите ми спомени – да съм била тогава на три или четири годинки – съм облечена в рокличка, самичка съм и си играя с кукла. Добре ми е като си играя, но не съм увлечена в заниманието. Край мен няма никого. Напълно изолирана съм.
Спокойна съм, но не съм щастлива. Само някакво доволство, че съм намерила начин да оцелявам.
– Като си сама?
– Да, като съм сама и избягвам привързването. Изникват ми и други спомени. Като малка дълго си представях, че лежа на нещо като облаци. Намирам се на легло от облаци, а небето над мен е безцветно,
сиво. Отгоре ми пада слънчев лъч и ме докосва, но е студен. Усещам се съвършено сама и дори този лъч, който може да се приеме като знак за любов, не ми дава топлина. Разбрах, че съм се научила да не изпитвам чувства, за да си осигуря оцеляване.
Тези преживявания, а също и изводите, които си направила Хариет от тях, я подтикнали към изолация или изтощителни взаимоотношения с другите. Посещенията при психолог бяха с цел да придобие разбиране за емоциите си.

Изтегляне 2.07 Mb.

Сподели с приятели: