Когато тялото казва „НЕ“

Рейгън. Спомнете си какъв беше коментарът на президентския биограф: „Той чувства точно обратното на онова, което твърди.“
Животните и децата на хората еднакво добре разпознават истинските чувства. Ако изгубваме тази способност с усвояването на езика, то е само защото получаваме противоречиви послания от обкръжаващия ни свят. Думите, които чуваме, ни казват едно, а емоционалният заряд е съвсем различен. При такъв конфликт обикновено една от противоположностите се потиска. Аналогично е положението при детското кривогледство. Мозъкът потиска информацията, постъпваща през кривогледото око, за да се избегне двойният образ. Ако не се вземат мерки, детето може напълно да изгуби зрението на проблемното око.
Потискаме емоциите си, за да избегнем войната с важните хора в живота ни – една война, която няма как да спечелим. Така губим своя емоционален усет, независимо че натрупваме словесен опит.
Пациентите с афазия явно минават през обратния процес. Както някои слепи хора развиват извънредно добър слух, така тези с афазията придобиват повишена способност да възприемат емоционалната реалност. През май 2000 година група психиатри публикуват в списание „Нейчър“ резултатите от свое проучване:
„Обикновено хората разпознават трудно дори изтъркани лъжи,
независимо от това, че им се помага с указания за заблудите под формата на мимики и интонация. Неспособните да разбират всички думи са по-добри в разпознаването на лъжи, свързани с чувствата.“
Да бъдем бдителни означава да си върнем изгубеното умение да възприемаме емоционалната реалност, а също и да се освободим от осакатяващото убеждение, че не сме достатъчно силни да се изправим пред истината за своя живот. Тук няма нищо магическо. Слепецът свиква да обръща по-голямо внимание на звуците. Пациентът с афазия се научава да забелязва вътрешните си реакции спрямо определени думи, защото мозъкът му вече не разбира съдържанието на посланието. Тези вътрешни реакции – спомнете си за специфичните усещания в корема – са това, което губим в „зряла“ възраст.
Естествено не е нужно да изчезнат говорните ни умения, за да си върнем емоционалния усет. Трябва обаче да тренираме своята бдителност, постоянно да сме нащрек за вътрешните си състояния и да се доверяваме повече на интуицията си, а не на съдържанието на

думите. Каква е интонацията ни? Ами тонът? Очите ни притварят ли се или се отварят широко? Усмивката спокойна ли е или стегната? Как се чувстваме? Къде го чувстваме?
Трябва да сме бдителни и за знаците, че в тялото ни работи стрес,
да разпознаваме повторните сигнали, ако умът ни е пропуснал първите. Проучванията сред животни и хора сочат, че реакциите на организма към стрес са по-добро мерило от съзнателните възприятия и поведението, наблюдавано отстрани от експертите. Ханс Селие пише:
“Хипофизата е по-благонадежден свидетел за наличието на стрес отколкото интелекта. Все пак можем да се научим да разпознаваме доста добре знаците за опасност, ако знаем какво да търсим.” В
книгата си “Стресът на живота” авторът е поместил списък на някои физиологични сигнали за нередности. Сред тях се нареждат ускореното сърцебиене, общата отпадналост, потенето, честото уриниране, главоболието, болките в гърба, диарията, усещането за сухост в устата. Емоционалните знаци включват: напрегнатост,
свръхпредпазливост, тревожност, отчаяние от живота. В групата на поведенческите са изброени: нетипичната импулсивност или раздразнителност и склонността да се реагира пресилено. Можем да се научим да гледаме на симптомите не само като на проблеми за преодоляване. Те са и послания, в които е редно да се вслушаме.
3. Гняв
Един от филмовите персонажи на Уди Алън казваше: „Никога не се гневя. Вместо да се ядосвам, си отглеждам тумор.“ От разгледаните случаи на пациенти с рак установихме колко истина има в тази комична фраза. Също така видяхме, че потискането на гнева е главен рисков фактор за доста болести, защото повишава физиологичния стрес в организма. В същото време освобождаването на гнева доказано поощрява лечението или поне удължава живота. Онкоболните, които показват пред личните си лекари, че са ядосани на нещо, живеят по- дълго от по-затворените пациенти. Експериментите с животни сочат същото – установено е, че демонстрирането на негативни чувства води до понижаване на физиологичния стрес, за разлика от потискането им.
Например туморите на по-борбените плъхове, затворени в клетка заедно с други, растат по-бавно, отколкото при по-покорните.
Дори да се абстрахираме от изследванията, при всички от интервюираните лица в предходните глави се наблюдаваше

затруднение в освобождаването на гнева, независимо че заболяванията им бяха различни. „Мащехата ми ме възпита в духа, че не е редно да се ядосвам“, сподели Шизуко с ревматоидния артрит. Магда с жестоките коремни болки обясни, че се старае да заобикаля изблиците си на ярост. Въпросът за гнева става объркващ, когато си зададем някои въпроси. Например – можем ли да насърчаваме хората да се ядосват,
след като виждаме, че децата страдат от тези изблици на родителите си? В немалко от случаите си имахме работа именно с гневливи родители и потиснатите им деца. Трябвало ли е бащата на Магда да сдържа яда си? Дона – сестрата на Джими, който почина от меланома –
също казваше, че помни как баща й повишавал тон: „Сещам се за оня глас, за виковете и обидите. Това не беше живот. Всичко това е нередно.“ Привидно се сблъскваме с парадокс. Ако освобождаването на гнева е „добро“, родителите на Магда, Джими и Дона са постъпвали здравословно. Но техният гняв е имал разрушително въздействие върху психиката и здравето на децата им. Потискането на негативните ни емоции може да ни вреди, но какво да ги правим, ако освобождаването ни от тях вреди на другите?
Работата става съвсем сложна, ако вземем предвид и друга подробност. Неконтролируемото изливане на гнева е опасно не само за околните, но може да е смъртоносно даже за човека, който се ядосва.
Понякога сърдечните удари настъпват в следствие на яростни изблици.
Като цяло високото кръвно налягане и сърдечно-съдовите заболявания са по-чести при враждебните хора. През 2000 година в медицинското училище „Джон Хопкинс“, Балтимор, е правено проучване сред двеста мъже и жени. Изводите са, че враждебността и стремежът за надмощие са „значителни и независими рискови фактори за появата на коронарни сърдечни заболявания“.
[227]
Огромен е обемът на научната литература, в която се посочва връзката между враждебното поведение, хипертонията и сърдечно-съдовите заболявания. Лесно можем да се досетим, че тази връзка се дължи на психо-невро- имунната система. В състояния на ярост се активират симпатичните нерви. Следва стесняване на кръвоносните съдове, повишава се кръвното налягане и се понижават количествата на кислород, стигащи до сърцето. Секретират се хормони, които повишават нивата на липидите, включително на серума холестерол. Това поощрява

съсирването на кръвта, което допълнително увеличава риска от запушване на артериите.
Журналистът Ланс Мороу пише в своята книга за сърдечното си заболяване:
„Толкова бях ядосан, че ми причерня. Убеден съм, че това е едно от нещата, които ми докараха проблема със сърцето. Другото са гените.“
Въпросният му гняв е изригнал вулканично, тъй като още от дете го е натрупвал в себе си. Как да разрешим дилемата с гнева? Ако изблиците на гняв са толкова опасни, колкото и потискането му, как можем да се надяваме на крепко здраве или изцеление? И
потискането, и изблиците са резултат от неправилното освобождаване на емоциите, което е в основата на възникването на болести. Ако при потискането проблемът се състои в липсата на освобождаване, при изблиците също имаме потискане на негативните емоции, което обаче се редува с неконтролируемото им изпускане.
Проведох увлекателен разговор относно тези два привидно противоположни методи за справяне с гнева. Събеседник ми беше
Алън Калпин, лекар и психотерапевт от Торонто. Той изтъкна, че както потискането, така и изпадането в ярост се дължат на страх от автентичния гняв. Описанието, което ми даде Калпин на автентичния гняв, ми се стори изненадващо, въпреки че прозвуча съвършено вярно.
От неговото обяснение успях да разбера причината тази емоция да е свързана с толкова погрешни представи. Според него здравословният гняв ни зарежда със сили и ни успокоява:
– Истинският гняв е физиологично изживяване без особено външно изражение. Усещането е като прилив на енергия, която преминава през цялото тяло и мобилизира съпротивителните ни сили.
В същото време всичката тревожност се изпарява. При автентичния гняв не се случва нищо драматично. Вижда се само спадане на напрежението в мускулите. Устата се отваря по-широко, защото мускулите на челюстите също се отпускат. Гласът става по-нисък,
защото отпускането обхваща и гласните струни. Раменете слизат надолу. Изобщо виждат се всички признаци за изчезване на напрежението в мускулите.
Терапията на д-р Калпин е базирана на метода, разработен от д-р
Хабиб Даванлу от университета „МакГил“ в Монреал. Този Даванлу е

записвал на видео сеансите със своите клиенти, за да може после да им покаже как телата им изразяват емоциите. Калпин прави същото:
– На една от касетките мой клиент описва мощно прииждане на електричество, което преминава през тялото му. Казва, че това се случва, докато ми говори, но ако го гледате отстрани, той просто си седи и обяснява. Ако си пуснете касетката без звук, ще видите един доста съсредоточен и спокоен човек. Може дори да не ви мине през ум,
че в онзи момент беше ядосан.
Ако гневът е релаксация, какво тогава е видимото изражение на ярост? Когато аз съм разярен, лицето ми се изопва, мускулите ми се напрягат и си знам, че по нищо не изглеждам спокоен. Тук д-р Калпин прави съществена разлика:
– Въпросът е какво точно изпитват хората, когато изливат гнева си? Аз съм ги питал директно. Повечето от тях всъщност дават описание на страх и безпокойство. Накарай ги да ти опишат състоянието си с физиологични термини и по един или друг начин ще ти говорят за страх.
– Така е – съгласих се. – Повишаването на гласа, плиткото дишане и напрягането на мускулите са признаци за безпокойство и страх, а не за гняв.
– Именно. Гневът им не се изживява физиологически, а само неуспешно се симулира.
Избухването е защита срещу страха, който неизменно съпътства гнева на детето. Гневът на малкото води до тревожност, защото е съпроводен от положителни чувства на любов и желание за близост.
Той застрашава условията за привързаност. Затова в гнева има нещо плашещо, дори да не се долавя желание у родителите за неговото потискане. Алън Калпин обяснява:
– Агресивните импулси се потъпкват заради вината, а вината се появява заради наличието на любов и положителни чувства. Така че гневът не се поражда във вакуум. За един човек е много обезпокояващо да изпитва агресия към някого, когото обича. Това му навлича вина.
Естествено колкото повече родителите обезсърчават или забраняват гнева, толкова повече се засилва безпокойството у детето. В
случаите на пациенти, където гневът е напълно потиснат или хроничното му потискане се редува с експлозивни изригвания на ярост, родителите някога не са могли да приемат напълно нормалните

негативни емоции на децата си. Ако човек несъзнателно се ужасява от силата на агресивните си импулси, съществуват различни начини да се предпази от тях. Един от тях е да се „излее“, държейки се като малко дете, което трябва да се справи с непоносимото натрупване на гняв.
– Забелязва се едно позьорство – пояснява Калпин. – То включва викане, пищене и дори нанасяне на удари. Всичко това служи за защита срещу изпитването на автентичен гняв. Така се предпазваме от страха си да оставим гнева в нас, където може да бъде усетен напълно.
Това изливане възпрепятства изживяването на истинския гняв.
Другият начин е потискането. То и изливането са две страни на една и съща монета. И двете се пораждат от страх и безпокойства, а по тази причина задействат физиологични стресови реакции, независимо какво изпитваме или не изпитваме съзнателно.
Много хора се затрудняват да проявяват гнева си пред роднините,
което се видя и от интервютата дотук. Джийн не е могла да каже на родителите си, че е била задиряна на 11-годишна възраст. Тя идеализира отношенията си с тях, вместо да анализира негативните си емоции. Ед, нейният съпруг, се дразни, че жена му опитва да го контролира, но не смее да изкаже открито възмущението си пред нея.
Джил с рака на яйчниците е ядосана на лекарите, че са забавили с поставянето на диагнозата, но не се ядосва, че брачният й партньор
Крис не е забелязвал болките й и постоянното й слабеене в продължение на месеци. Лесли с улцерозния колит преглъщал гнева към първата си съпруга. Страхувал се, че ще стане повод жена му да обяви съжителството им за безперспективно. Той е доволен, че може да се ядосва пред новата си половинка, без това да има последствия.
Опасенията от гнева и другите „негативни“ емоции, например тъгата и чувството за самота, могат да оставят трайни отпечатъци в тялото. Постепенно се трансформират в биологични промени посредством множеството фини механизми на ПНИ суперсистемата –
спойката между тялото и ума, а също и пътят, по който се прокрадват заболяванията. Потиснем ли гнева си, потискаме и имунната си система. А ако насочим агресивната си енергия към самите нас,
имунната система се обърква. Тя вече не само не ни защитава ефективно, но може и да се разбунтува, като атакува тялото.
Психотерапевтът Луис Ормонт провежда групови сеанси, с които мобилизира силите за гняв на пациенти с рак. Той пише:

„Целесъобразно е да не разглеждаме рака чак толкова като болест,
а като безпорядък в биохимичните сигнали на организма. Всяка промяна в тези сигнали оказва влияние върху имунната система. От това следва, че всеки опит да се възстанови здравето не трябва да включва само физиологичния аспект на проблема. Тъй като емоциите са от особено значение за биохимичната система, един от начините да се осигури имунотерапия на пациентите е като им се осигури психотерапия.“
[228]
Хората, страдащи от рак, автоимунни заболявания, хронична преумора, фибромиалгия или потенциално инвалидизиращи неврологични състояния често са насърчавани да се успокоят, да мислят позитивно и да понижат нивата си на стрес. Това са все добри съвети, но изпълнението им е невъзможно, ако не се подчертае ясно един от главните източници на стреса: неспособността да се изпитва гняв.
Гневът не се нуждае от враждебни излияния. Преди всичко той представлява физиологичен процес, свързан с дадено изживяване.
Второ, важна е и познавателната му страна, защото носи съществена информация. Тъй като това чувство не се поражда във вакуум, ако то се появи у нас, ще е във връзка с някое наше възприятие. Такова би могло да бъде реалната загуба и страхът от потенциалното изчезване на нещо, засягащо отношенията ни с другите. Друг възможен вариант е усещането за вмешателство и погазване на индивидуалните ни граници.
Ще придобием неимоверни сили, без да нараняваме никого, ако си позволим да изживеем своя гняв и помислим какво може да го е породило. В зависимост от обстоятелствата можем да изберем да проявим „негативното“ чувство или да се освободим от него. Важното е да не го потискаме. Ако желаем, е допустимо да изявим гнева си чрез думи или дела, но е безсмислено да се поддаваме на неконтролируема ярост. Здравословно е ние да контролираме гнева си, а не той – нас.
Джоан Питърсън е терапевтка, която изнася лекции в Габриола
Айлънд, Британска Колумбия. Тя е на следното мнение:
„Гневът е енергията, която ни дава Майката природа още в детска възраст. С негова помощ можем да отстояваме позициите си, като казваме: „Аз съм личност“. Разликата между здравословната енергия

на гнева и зловредната енергия на емоционалното и физическото насилие е в това, че гневът познава и уважава границите. Да отстояваш себе си не означава, че трябва да навлизаш в чужда територия.“

Изтегляне 2.07 Mb.

Сподели с приятели: