Конкурс за доцент по професионално направление Право

От проф. дюн Екатерина Илиева Матеева

По конкурс за доцент по професионално направление

3.6. Право (Гражданско и семейно право)

Обявен от Софийски университет „Св. Кл. Охридски”

(ДВ, бр. 86 от 17. Март 2017 г.)

Като член на катедрения съвет на катедра Гражданскоправни науки г-жа Димитрова се включи активно при изготвянето на доклада-самооценка и необходимите приложения (доказателствен материал) в процедурата по акредитация на докторантската програма по Гражданско и семейно право пред НАОА през 2016 г.

При проведените процедури за атестиране на нехабилитирания академичен състав на катедра Гражданскоправни науки кандидатката е получавала винаги положителна обща оценка с много добри показатели по отделните критерии.

В периода 2007–2009 г. е била сътрудник на граждански договор по проверка законосъобразността на образуването и движението на процедурите за научни степени и звания при ВАК.

Г-жа Димитрова е автор на три монографии по гражданскоправни теми (Прекратяване на осиновяването по българското семейно право. С., Унив. изд. Св. Кл. Охридски, 2014. 304 с.; Договорът за аренда в земеделието. С. : Нова звезда, 2016. 240 с.; Настойничество и попечителство. С. : Нова звезда, 2016. 194 с.), едно учебно помагало (справочник) „Правно положение на непълнолетния”, написано в съавторство и издадено от Национален център за юридическо обучение през 2008 г., както и на 15 научни статии в областта на личното, семейното, наследственото и облигационното право, публикувани в специализираната правна периодика (сп. Съвременно право”, дайджеста „Собственост и право”, сп. „Общество и право”).

Две от монографиите (Договорът за аренда в земеделието. С. : Нова звезда, 2016 и Настойничество и попечителство. С. : Нова звезда, 2016), изданието на Националния център за юридическо обучение и 10 от статиите са посветени на правни въпроси, несвързани с темата на дисертационния труд, с който кандидатката е придобила научната и образователна степен „доктор”. От приложеното към документацията по конкурса уверение от 30.03.2017 г., издадено от отдел „Библиотечно-информационно обслужване” на Университетска библиотека при СУ, е видно, че към датата на извършване на справката са открити 22 цитирания на научни публикации на кандидатката (без автоцитирания), а в Националната библиография на РБългария (COBISS/OPAC) са индексирани общо 5 нейни публикации – 2 статии и 3 книги.

В настоящия конкурс кандидатката участва с две отпечатани монографии и 5 публикувани в специализираната правна периодика научни статии, които се приемат за рецензиране, тъй като не са свързани с темата на дисертационния й труд за придобиване на ОНС „доктор” и не възпроизвеждат части от него.

В глава първа, посветена на понятието за договор за аренда в земеделието и неговото сключване, последователно са разгледани юридическите признаци и характеристиката на този вид договор, неговите разновидности, развитието на правната му уредба от исторически и сравнителноправен аспект, въпросите на сключването на този договор и отграниченията му от някои сходни видове договори.

Глава втора изследва съдържанието на правоотношението, което възниква от сключването на договора за аренда в земеделието. Раздел първи от тази глава разглежда правата и задълженията на арендодателя, а раздел втори е посветен на правата и задълженията на арендатора.

В третата, последна глава от труда вниманието на автора е съсредоточено върху изменението и прекратяването на договора за аренда в земеделието. Раздел първи от тази глава анализира основанията за изменение на този договор, а в раздел втори са обхванати разнообразни хипотези на неговото унищожаване, разваляне и прекратяване и правните последици от това.

В заключението на труда авторът прави опит да обобщи в най-едри щрихи основните изводи от изследването и предлага пет препоръки de lege ferenda за подобряване на правната уредба на договора за аренда в земеделието.

Рецензираният труд е първото в българската правна книжнина самостоятелно монографично изследване на договора за аренда в земеделието, което запълва съществувалата до отпечатването му празнота в специализираната ни литература. Като отчита голямото практическо значение на този договор за гражданския оборот, авторът си поставя за цел да го подложи на цялостен и систематичен теоретичен анализ, какъвто не е правен до момента в наличната литература. Избраната от автора структура на труда следва в общи линии класическия модел за теоретично изследване на отделен вид договор в гражданското право. Без да навлизам в детайлно обсъждане на структурата на работата, ще си позволя само да отбележа, че теоретичната и практическа полезност на изследването щяха да спечелят, ако въпросът за страните по договора за аренда и спецификите на обекта му бяха обособени като отделни смислово-структурни части в рамките на глава първа, а не да се разглеждат систематично в частта, посветена на сключването на договора (точка І от раздел трети от същата глава, с. 48 и сл.). Така е, защото в правно-логическо отношение изясняването на проблема за страните по договора, съответно за обекта му, стои извън въпроса за начина, по който следва да бъдат обективирани волеизявленията на страните, насочени към пораждане на целените правни последици. Може би пак заради избрания от авторката вътрешно-системен подход в раздел трети, точка І от глава първа, някак си се губят авторовите виждания относно съдържанието на договора за аренда (съществено, несъществено и естествено) – въпрос, който не би следвало да бъде оставян без нарочно обсъждане при едно монографично изследване на договора. Размисли в дискусионен план може да предизвика и систематичното подреждане на материята в раздел втори от глава трета. В тази част от труда под заглавието „Прекратяване на договора за аренда в земеделието” са обхванати не само юридически факти със същинско правопрекратяващо действие, но и такива, които пораждат правни последици, съществено различаващи се от прекратяването на договора. От този порядък са основанията, обуславящи унищожаването на договора (с. 188 и сл.) и тези, обосноваващи неговото разваляне поради неизпълнение (с. 199 и сл.). Доколкото правната теория провежда ясно разграничение между понятията „прекратяване”, „разваляне” и „унищожаване” на един договор, основанията за тях и правните им последици, редно би било тези разграничения да бъдат взети предвид при изграждане на вътрешната систематизация и структура на раздел втори от глава трета на изследването.

Несъмнено достойнство на работата е привличането на изобилна съдебна практика и обсъждането й в хода на теоретичния анализ. С това трудът допринася не само за обогатяване на правната теория с идеи, хипотези и аргументи, изведени от практиката по повод конкретни правни спорове по разглежданата материя, но е полезна основа и за придобиване на един по-обобщен и систематизиран поглед върху съдебната практика по тези въпроси. Трудът е опрян върху богата домашна и чужда литература, по становищата в която е взето в коректен дух критично отношение не само в основния текст на изследването, но и в значителен брой (267) предметни бележки под линия. Изказът на автора е прецизен в терминологично отношение и лесен за възприемане. Широкото използване на сравнителноправния метод на изследване допринася за голямата познавателна стойност на труда, доколкото в него за първи път у нас се хвърля светлина върху уредбата на договора за аренда по някои чужди законодателства и полезните идеи, които могат да бъдат почерпени от тях.

На фона на развилата се напоследък в доктрината и практиката дискусия относно правната природа на договора за аренда на земеделска земя, съотношението му с договора за наем и допустимостта на конверсия на нищожен поради липса на форма аренден договор в договор за наем (въпрос, по който има висящо тълкувателно дело пред ВКС), авторката подкрепя изразената в теорията и в отделни съдебни решения теза, че договорът за аренда в земеделието е разновидност на договора за наем, като привежда някои допълнителни позитивноправни, историкоправни и сравнителноправни аргументи (с. 13-14). Може да се съжалява, че авторката не е подсилила и задълбочила аргументацията на това свое виждане в точка ІІ.1. от Раздел трети на глава първа от труда (с. 78-79) по повод отграниченията и съпоставките, които прави между договора за аренда и наема. В тази част от труда усилията на авторката са се съсредоточили сякаш върху това, да изведе по-скоро външните, формални прилики и разлики между двата договора, без въз основа на това сравнение да направи ясен научен извод, дали те са от един и същи вид или са два отделни вида договори, които спадат към типа облигационни договори, имащи за предмет предоставяне на срочното ползване на определена вещ, респ. на имуществено право.

По повод дадената от авторката квалификация на договора за аренда като действие на разпореждане, а не на управление, за първи път в доктрината ни е въведено съображението, че този договор има облигационно действие по отношение на обекта на договора (вещта, която се предоставя за ползване), но вещно действие за плодовете от тази вещ, тъй като с договора за аренда собственикът отстъпва вещно правомощие на арендатора – да придобива в собственост плодовете от вещта (с. 21-22). По мое лично мнение този възглед може да предизвика някои възражения, защото не всяка сделка на разпореждане поражда задължително и винаги вещен ефект. Поначало, настъпването на вещния ефект при прехвърлянето на едно вещно правомощие по сделките на разпореждане предполага във всички случаи реално съществуване на прехвърляната вещта като самостоятелен и обособен корпорален обект към момента на сключване на договора (чл. 24, ал. 1 ЗЗД), а естествените плодове придобиват този признак едва при последващото им физическо отделяне от вещта-майка, доколкото последната би дала плодове. При сключването на договора за аренда плодовете от арендуваната земя не съществуват и като вещи, определени по своя род, за да мислим за отложен вещен ефект при тяхната индивидуализация по смисъла на чл. 24, ал. 2 ЗЗД. Да не говорим, че тезата за вещния ефект на арендния договор по отношение на плодовете трудно се съгласува с обстоятелството, че плодовете, освен естествени, могат да бъдат и граждански. Намирам, прочее, че правото на арендатора да придобива плодовете от арендуваната вещ не се дължи на вещен ефект на договора за аренда. Основанието за придобиване на плодовете от арендатора в отклонение от общото правило на чл. 93 ЗС следва да се търси в разпоредбата на чл. 2, ал. 2 ЗАЗ. Правопораждащият фактически състав изисква, освен съществуването на правоотношението по действителен аренден договор към момента на отделянето на плодовете от вещта-майка, още и тяхното ефективно физическо отделяне от плодоносната вещ, за да придобият вещноправна самостоятелност и като такива да могат да бъдат придобити в собственост от арендатора. При това, правото на собственост върху плодовете не възниква най-напред в патримониума на арендодателя, преди да бъде придобито от арендатора. Обаче, независимо от дискусионния характер на застъпената от авторката теза за вещния ефект на договора за аренда по отношение на плодовете от арендуваната вещ, не могат да се отрекат усилията й в търсене на оригинални аргументи и виждания.

Несъмнено полезни и с приносно значение за развитието на теорията и практиката са изведените и систематизирани от авторката юридически признаци на арендния договор (с. 14-21), както и направените от нея разграничения между арендния договор, от една страна, и лизинга, заема за послужване, договора за концесия, договора за рента, застраховката на рента по чл. 230а от новия Кодекс на застраховането (с. 80-83). Същото може да се каже и за предложените от авторката класификации на договора за аренда по видове, в зависимост от четири различни правни критерии (с. 22 и сл.). Като положителна страна следва да се оцени посочването на практическото значение на всяка от предлаганите класификации. Новост е разискването на последиците от сключването на нов аренден договор от арендодателя за същия обект, макар срокът на предходния договор още да не е изтекъл.

Приноси могат да се открият на много места в глава втора от труда, където за първи път в теорията ни подробно и систематизирано е обсъдено правното действие на договора за аренда чрез обособяване на правата и задълженията на арендодателя и арендатора и изясняване на тяхното съдържание. За първи път подробно са разгледани въпросите на описа на арендувания обект и правното му значение за отговорността за недостатъци в последния. С оригинални аргументи е обоснована тезата, че релевантният момент, към който се определя дали обектът на арендата има недостатък, е този на влизането в сила на договора, към първи октомври на първата стопанска година. За първи път подробно е разгледана отговорността на арендодателя в случаи, при които трето лице има права, които може да противопостави на арендатора. Полезни за доктрината и практиката уточнения са направени и във връзка с тълкуването на разпоредбата на чл. 26, ал. 2, изречение първо ЗАЗ. Обоснован е правилният извод, че арендаторът отговаря не за вредите, причинени от третото лице (т.е. че не е налице отговорност за чуждо действие), а само за вредите, които арендодателят търпи от неизпълнение на договорното задължение на арендатора да го уведоми за посегателството върху арендувания имот.

В глава трета от труда приносно значение има преди всичко извеждането и детайлното изясняване на основанията за изменение, прекратяване, унищожаване и разваляне на договора за аренда. Проявен е явен стремеж да бъдат обхванати най-разнообразни хипотези, включително такива, които не са били предмет на специално внимание в доктрината. С приносен характер е очертаването на съдържанието на фактическите състави при отделните основания. При обсъждане на изменението на арендния договор въз основа на съдебно решение за първи път подробно е анализиран специалният фактически състав на стопанската непоносимост по чл. 16 ЗАЗ (с. 165 и сл.) и е обоснован тълкувателният извод, че съдържащата се в чл. 16, ал. 1, изречение второ ЗАЗ забрана изменението да засяга уговорения срок на арендата, не следва да се схваща като абсолютна забрана за изменение на срока на договора въобще, а се отнася само за промяната му при наличие на фактическия състав по чл. 16, ал. 1, изречение първо ЗАЗ. Новост за теорията е подробното разглеждане на заместването на страна по договора за аренда (с. 172 и сл.). Направено е уточнението, че при прехвърляне на арендувания имот от арендодателя на трето лице договорът за аренда е задължителен за приобретателя за две години, но само когато оставащият до изтичането му срок е две или повече години. Внимание заслужава и застъпеното от авторката становище, че прекратяването на вещното право на ползване на арендодателя обуславя прекратяването на договора за аренда, но не от момента на прекратяване на правото на ползване, а с изтичане на текущата стопанска година. Внесено е също полезното уточнение, че при сливане на качествата на ползвател и собственик, както и в хипотезата на чл. 176 ЗЗД, е възможно договорът за аренда да се запази не само до края на стопанската година, през която се е прекратило правото на ползване, а за целия срок, за който е сключен.

Казаното до тук далеч не изчерпва научните достойнства и приноси на рецензирания труд, нито бележките, които биха могли да бъдат направени по съдържанието и структурата му. Във всички случаи обаче не може да има съмнение, че монографията на г-жа Галина Димитрова „Договорът за аренда в земеделието” заслужава една висока обща оценка, най-малкото защото е първи и успешен опит за систематичен анализ на един до сега неизследван в неговата цялост вид договор. Бидейки първото у нас цялостно изследване по темата, този труд носи всички предимства и рискове на „първопроходството” в дадена правна материя, но заедно с това е и убедително свидетелство за сериозната теоретична подготовка и творческа зрялост на автора си.

ІІ.2. Втората монография, представена от кандидатката за участие в настоящия конкурс за доцент, е „Настойничество и попечителство”, Нова звезда, С., 2016 г., в обем от 194 страници. Изложението е структурирано в предговор, пет глави, всяка от които се състои от раздели и точки с предметни заглавия, и заключение. Приложен е и списък на използваната литература, включващ общо 87 библиографски единици, от които 54 на български език и 33 на руски, френски и английски език.

В глава първа под заглавието „Общи положения” последователно се разглеждат понятието за настойничество и попечителство (раздел първи), развитието на този институт в историкоправна и сравнителноправна светлина (раздел втори), както и отграничаването му от други правни фигури, с които разкрива някакво по-близко или по-далечно външно сходство (раздел трети).

Глава втора, структурирана в два раздела, е посветена на основанията за поставяне под настойничество и под попечителство и производството по тяхното учредяване.

В глава трета последователно са анализирани правата и задълженията на настойника и на членове на настойническия съвет, съответно на попечителя и на заместник-попечителя.

В четвъртата глава, посветена на прекратяване на настойничеството и попечителството, централно място заема анализът на основанията и реда за това прекратяване, както и на правните последици от него.

Последната, пета глава на труда изследва въпросите на контрола и надзора върху дейността на настойника и попечителя. В три последователни раздела са разгледани общите положения, контролните правомощия на настойническия съвет, заместник-настойника и заместник-попечителя, както и осъществяването на надзор от страна на органа по настойничеството и попечителството, от Дирекция „Социално подпомагане” и от районния съд.

В заключението се изразява критично отношение към идеите за отмяна на института на поставянето под запрещение, а заедно с това и на настойничеството и попечителството по отношение на запретени лица. Застъпва се убеждението, че пътят към осъвременяване на уредбата е чрез засилване на функциите по закрила на интереса на поднастойните и подопечни лица, като за целта се правят и няколко уместни предложения de lege ferenda.

Макар да не е първата монографична разработка върху института на настойничеството и попечителството в нашата специализирана литература, трудът на г-жа Галина Димитрова е първото цялостно систематично изследване по тази проблематика по действащата уредба, след влизане в сила на новия Семеен кодекс (СК) от 2009 г. Като се има предвид, че като цяло уредбата на този институт на личното право е устойчиво традиционна и подвластна на значителна приемственост по съществото на възприетите нормативни разрешения през последните 6-7 десетилетия, авторката следва да бъде поздравена за умението си да каже немалко нови неща по тази доста разработвана и винаги актуална тема.

Структурата на работата е стройна и логична. С оглед на следващи издания на книгата би могло да се избегне буквалното припокриване на заглавието на раздел първи от глава първа с това на точка І от същия раздел, които са озаглавени по еднакъв начин - „Понятие за настойничество и попечителство”.

Без да се омаловажава теоретичната и познавателна стойност на изложението в първите два раздела от глава първа на труда, в които предмет на изясняване са отделните правни значения на термините „настойничество” и „попечителство”, целите, историческото развитие и сравнителноправните аспекти на разглеждания институт, заслужава специално да се подчертае приносният характер на съпоставките и отграниченията, които авторката прави в третия раздел на глава първа. За първи път в доктрината ни в аналитичен план се съпоставя институтът на настойничеството и попечителството с мерките за закрила на детето по смисъла на особения Закон за закрила на детето (с.37-39). Новост в тази част на изследването представлява също сравнението между настойничеството и попечителството и правното положение на приемното семейство (с. 39-43), както и съпоставката със семейството на роднини и близки, при които детето бива настанено (с. 43-44).

Подробно е изяснен характерът производството по учредяване на настойничество и попечителство и елементите от съдържанието му в раздел втори от глава втора. Изложени са аргументи в подкрепа на възгледа за административноправния характер на това производство (с.73 и сл.). Специално е разгледан въпросът за местната компетентност на органа по настойничество и попечителство и е обоснован извод за нищожност на административния акт за назначаване на настойнически съвет или попечител и заместник-попечител в случай на нарушаване на местната компетентност.

Интересни са разсъжденията на авторката относно различията в правно-техническия подход на уреждането на правоотношението, възникващо от учредяване на настойничество и попечителство в двете групи хипотези - по отношение на ненавършили пълнолетие деца и спрямо пълнолетни запретени (раздел първи, точка І от глава трета). Обосновано е виждането, че настойникът трябва да съдейства на детето под настойничество за осъществяване на личните му отношения с родителя, който е лишен от родителски права или е поставен под пълно запрещение, както и да оказва съдействие на пълно запретения да поддържа контакти с родините си. В тази връзка е направено и уместно предложение de lege ferenda за създаване на нарочни правила, с които да регламентира реда за осъществяване на контактите на поднастойния с неговите роднини и задължението на настойника да съдейства за осъществяването им.

Полезна за развитието на доктрината и правоприлагането е не само направената от авторката систематизация на основанията за прекратяване на настойничеството и попечителството в глава четвърта от труда, но също и изясняването на момента, от който това прекратяване настъпва при отделните основания (с. 147 и сл.). За първи път в труда се прави подробен анализ на основанията за прекратяване на правомощията на настойника, членовете на настойническия съвет, попечителя и заместник-попечителя и се обосновават предложения за допълване на уредбата по СК (с. 152 и сл.). Предлагат се конкретни разрешения на някои необсъждани до момента в теорията специфични хипотези, като например: прекратяват ли се правомощията на настойника или попечителя на дете с неизвестни родители, когато то бъде настанено в специализирана институция; необходимо ли е да се изчаква обявяването на безвестно изчезнал настойник или попечител за отсъстващ или за умрял, за да може органът по настойничество и по попечителство да постанови заместването му от заместник-настойника, съответно от заместник-попечителя и др. Елементи на новост при обсъждане на хипотезите и изложените аргументи се откриват и в тази част от труда, която е посветена на нищожността на настойничеството и попечителството (с. 162 и сл.). Приноси има и при изясняване на реда за предявяване на нищожността на настойничеството и попечителството.

Последната пета глава от труда е посветена на някои недостатъчно осветлени до момента в теорията въпроси на контрола и надзора над дейността на настойника и на попечителя. За първи път в доктрината ни на по-подробен анализ са подложени надзорните правомощия на Дирекция „Социално подпомагане” и на районния съд (с. 182 и сл., с. 185 и сл.).