Конкурс за заемане на академичната длъжност ‘доцент’ на су "Св. Кл. Охридски" по направление 1 Филология

от проф. д-р Светлана Стойчева, НАТФИЗ “Кр. Сарафов”, по материалите, представени за участие в конкурс за заемане на академичната длъжност ‘доцент’ на СУ “Св. Кл. Охридски” по направление 2.1 Филология (британска култура и литература)

Гл. ас. д-р Мария Пипева участва в конкурса с една монография, девет статии в научни списания и сборници и четири реализирани превода. Всички са публикувани след придобитата от кандидата научна и образователна степен ‘доктор’, не дублират предишни изследвания, представени са напълно коректно и могат да бъдат предмет на научно обсъждане на кандидатурата.

Богатият научноизследователски, преводачески и преподавателски опит на гл. ас. д-р Пипева e вън от всяко съмнение. Tези три вида опит при нея са във вътрешна връзка: преподавателят и преводачът положително провокират учения, и обратно. Достатъчно е да споменем заглавията на водените от нея семинари и лекции (семинари по Английско-български превод, по Общество и култура на Великобритания, по Методологически подходи към литературния текст, по Английска литература: от модернизъм към постмодернизъм, по Дискурс и превод; лекции и семинари по Британска култура, по Детска литература, по Критика и превод, по Британски и американски образи на детството, по Превод на художествени текстове), за да познаем автора на “Своето в чуждото, чуждото в своето: българските преводи на английска детска литература”. Монографията, издадена от Университетското издателство “Св. Климент Охридски” т.г. , можем да разглеждаме като нейната най-сериозна и най-мащабна научна реализация дотук, очертаваща пътищата и на следващото й научно развитие.

Още първа глава показва желанието й да сондира в дълбочина интересуващата я научна проблематика. Но дори само за да пристъпи към темата си, на авторката й се налага за започне като че ли с нещо по-голямо, можем да го наречем дори фундаментално: с феномена “детска литература” (по-точно “литература за деца”). Печална истина е, че българското литературознание и българската литературна история са длъжници на литературата за деца и юноши. Мария Пипева добре знае това и не “опечалява” допълнително този факт, а се насочва към причините му, от които най-важната е трудното и “подвижно” конституиране на тази “амбивалентна” литература. Тя е наясно, че проблемите на превода и на рецепцията на едно произведение за деца са вторични спрямо проблема на обосноваването на самата литература за деца. Оттук нататък тя се захваща с построяването на своята литературоведска концепция за нея като се опира на престижни литературоведски тези (тук можем да вметнем приноса й за включване на йерусалимската школа), повечето от тях стоящи все още отвъд българския литературоведски хоризонт (за първи път се превеждат на български език). Не по-малко приносно е обогатяването на научния инструментариум на теорията на българската литература за деца, например с включването на термина на Бурдийо “хабитус” като “интернализираната от индивида система от социални структури, под формата на предразположения (диспозиции)” (с. 27), “патронаж” на Льофевр за обозначаване на властта и идеологията във функционирането на литературната система (с. 29) – ключов, както го нарича авторката, за обясняване на явления като “невидимостта” на преводача от 90-те години на XX в. насам, и др. Проблематизирането, а не просто приемането на интересни тези доказват и собствените въпроси на Мария Пипева, като този от стр. 33, дали наистина може да се приеме твърдението на Зохар Шавит, че системата на детската литература е склонна да приема само конвенционалното и добре познатото. Така че тази глава съдържа основателни причини да бъде оценена като сериозен подстъп към поетиката на литературата за деца и нейния превод, а не просто като разполагаща се в контекст (който отсъства) или като задължителния за едно научно изследване “теоретичен увод”. Направената синхронизация на българската и английската литература за деца в следващата глава неминуемо е интересно огледало, в което си струва да се “огледат” известни критически твърдения относно българската литература за деца.

Трета глава е същинската и тя обвързва плътно рецепцията на английската литература за деца в България с процесите в българската култура и в частност в българската литература за деца. Огромният период, с който се е захванала авторката (от Възраждането до наши дни), би поставил на изпитание всеки изследовател. Този проблем тя решава първо чрез вътрешното композиране на тази част, открояващо периодите на развитие на българската литература за деца. Тук особено ценно е обосноваването на амплитудата и промените в рецепцията на английската литература за деца в България чрез тенденциите в българската културна политика и историческото развитие на литературата за деца. Обръщаме внимание и на прецизността на изследователката в работата с фактите и тяхното осмисляне (дори и на езиково ниво). Колкото се приближава към днешното, ресурсът на изследването все повече набъбва и поставя нови и нови въпроси.

Особено сполучливо Пипева разгръща родната преводаческа карта на годините след 1989 г. като поотделно разглежда преиздаването на стари преводи, препревеждането на утвърдени заглавия, запълването на рецепционни празнини и синхронизацията с процесите в английската литература за деца. Буди доверие свободата и теоретичната непредубеденост при работата й с емпиричния материал – например констатацията, че вълната на “препревеждане”, характерна за 90-те години на XX в., не се вписва в никакви теории, освен може би в “идеологията на комерсиализма” (с. 110). От друга страна, тя илюстрира колко важно е преводачът да има литературоведски интерпретаторски опитности: интерпретацията й на приказките на Оскар Уайлд (с. 107) – прекрасен избор на автор, който буквално е “непреводим” без вникване в естетиката и поетиката му .

Тезата за добрия литературоведски прочит, обуславящ добрия превод, поддържа и последната глава, посветена на българската рецепция на знакови детски книги (наречени “стожерите на канона”), които според авторката “са залегнали в основата на българските представи за английската култура”. Проследяването на историята на преводите, а също и текстовото съпоставяне на различните преводи на едно и също произведение, наистина можем да наречем картографиране на нова, неизследвана територия от литературната история и теория (една от основните цели, назована още с първите изречения на монографията). В тази част на изследването прозвучава и критическият глас на Пипева, стремящ се сякаш да запълни констатираната от нея липса на оперативна критика по отношение на съществуващите преводи (с. 132).

Нека направим още една констатация: на пръв поглед изложението като че ли няколко пъти сменя посоката си: от анализа на литературата за деца към анализа на преводите и обратно. С други думи, веднъж рецепцията на английската литература за деца се използва като огледало на исторически и поетологически процеси в българската литература за деца, а друг път българската детска литература се оказва важно изследователско поле за преводознанието. Постигането на двойния изследователски ефект е налице.