Коренът на праведния

Ние, съвременните евангелски християни, трябва да научим истината за суверенитета на Бога и господството на Христа. Бог няма да любезничи с Адам. Христос няма да бъде използуван от себичното Адамово домочадие. По-добре е бързо да научим тези неща, ако поколението на младите християни следва да бъде пощадено от най-тежката трагедия да следва един Христос, който е просто Христос на удобството, а не истинният Господ на славата.

ПРИЕМАЙКИ УВЕЩАНИЕ

Не е трудно да се разбере защо един стар цар, който при това е безумен, ще се чувствува, че е над увещанието /съвета/. След като години е давал нареждания, той лесно могъл да си създаде една себеуповаваща психология, която просто не е в състояние да поддържа схващането, че следва да приема съвет от другите. Неговата дума за дълго време е била закон и за него "правото" е станало синоним на волята му, а "криво" означава всичко, което върви против неговите желания. Скоро идеята че би имало някой достатъчно мъдър и достатъчно добър, за да го поправя, не е могла-да влезе в главата му. Той следва да е бил безумен цар, за да се остави да бъде уловен в този вид, паяжина и стар цар, за да даде на паяжината време да стане толкова здрава, че да не може да я разкъса и да има време така да свикне с нея, че повече да не забелязва съществуванието и.

Независимо от нравствения процес, чрез който той е дошъл до закоравеното си състояние, камбаната вече е позвънила за него. Във всяка частност той е загубен човек. Неговото съсухрено старо тяло все още се крепи, за да представлява един вид подвижна гробница, приютяваща вече мъртва душа. Надеждата си е отишла от дълго време. Бог го е оставил на неговото фатално самомнение. А скоро той ще умре и физически и ще умре като безумец.

Сърдечно състояние, което отхвърляше увещанието, беше характерно за Израил през различните периоди на неговата история и тези периоди неизменно се последваха от осъждение. Когато Христос дойде при юдеите, той ги намери препълнени с това нахално самомнение, което не приемаше укор. "Семе Аврамово сме" /Йоан 8:33/, казаха те студено, когато им говореше за греховете и за нуждата от спасение. Простият народ Го слушаше и се покайваше, но юдейските свещеници бяха управлявали твърде дълго множествата, за да са готови да предадат своята привелигирована позиция. Подобно на стария цар, те бяха привикнали да бъдат прави през всичкото време. Да ги укориш означаваше да ги оскърбиш. Те бяха над всеки укор.

Църкви и християнски организации показаха тенденция да изпадат в същата погрешка, която разруши Израил:неспособност да се приеме увещание. След време на растеж и успешна работа идва смъртоносната психология на самовъзвеличаването. Самият успех става причина за по-късното поражение. Водачите стигат до това, да се смятат за Божии избраници. Те са специален обект на Божието благоволение; техният успех е достатъчно доказателство, че това е така. Следователно те трябва да са прави и всеки, който се опита да им поиска сметка, е незабавно вписан като някой, нямащ право да се бърка и който трябва да се срамува да укорява по-добрите от себе си.

Ако някой счита, че ние просто си играем на думи, нека се приближи напосоки до който и да е религиозен водач и да му привлече вниманието към слабостите и греховете в неговата организация. Такъв трябва да бъде сигурен, че ще получи бърз отпор и ако се осмели да постоянствува, ще бъде засипан с рапорти и статистики, за да се докаже, че е изцяло неправ и напълно незапознат с нещата. "Семе Аврамово сме" - ще бъде центърът на тежестта при защитата. А кой ще се осмели да намери грешка у Аврамовото семе?

Тези, които вече са навлезли в състоянието, когато повече не могат да приемат увещание, едва ли ще се ползуват от това предупреждение. След като човек тръгне над пропастта, не можете да направите много за него; но трябва да поставите ориентири по пътя, за да попречите на следващият пътешественик да тръгне над нея. Ето някои от тях:

1. Не защитавайте вашата църква или организация от критика. Ако критиката е лъжлива, няма да причини вреда. Ако е вярна, трябва да я изслушате и да направите нещо по това.

2. Не се занимавайте с това, което сте извършили, но с това, което бихте извършили, ако бяхте последвали изцяло нашия Господ. По-добре да кажем /и да чувствуваме/: "Ние сме слуги недостойни, защото направихме това, което бяхме длъжни да направим" /Лука 17:10/.

3. Когато сте укорявани, не обръщайте внимание на източника. Не питайте дали приятел или враг ви порицава. Един неприятел често има по-голяма стойност от приятеля, защото не е повлиян от симпатия.

4. Дръжте сърцето си открито за поправлението на Господа и бъдете готови да приемете наказанията Му, без значение кой държи камшика. Всички велики светии знаеха да приемат боя на драго сърце - и това беше една от причините те да бъдат велики светии.

ВЕЛИКИЯТ БОГ "РАЗВЛЕЧЕНИЕ"

Ако това е вярно /а аз вярвам, че е/, тогава сегашната прекомерна привързаност към всяка форма на развлечение е доказателство, че вътрешният живот на съвременния човек е много недостатъчен. Средният човек няма сърцевината на нравствената сигурност, извор в собствените си гърди, няма вътрешната сила, която да го постави над необходимостта от повтарящи се психологически насърчения, които да му дадат смелостта да продължи да живее. Той е станал световен паразит, приемащ своя живот от обкръжението си, неспособен да живее един ден извън стимулацията, която обществото му предлага.

Шлаермахер счита, че чувството на зависимост се намира в корена на всяко религиозно поклонение и че колкото и високо да се издигне духовният живот, той винаги трябва да започва с дълбоко усещане за велика нужда, която само Бог може да удовлетвори. Ако това усещане за нужда и чувството за зависимост са коренът на истинната религия, не е трудно да се види защо великият бог "Развлечение" е толкова горещо обожаван от мнозина. Защото милиони са, които не могат да живеят без развлечение; да се живее без това за тях е просто невъзможно; те очакват нетърпеливо благословеното облекчение, предлагано от професионалисти и други форми на психологически наркотици, както наркоманът гледа на дневната си инжекция хероин. Без тях те не биха събрали кураж да се сблъскат с действителността.

Никой с обикновено човешко чувство не би възразил срещу простите житейски удоволствия, нито срещу такива безвредни видове развлечения, които отпускат нервите и освежават съзнанието, измъчено от ежедневието.Тези удоволствия, ако се ползуват умерено, могат да бъдат нещо благословено. Това обаче е едно нещо. Всепоглъщащата отдаденост на развлечението като главна активност, за и чрез която човек живее, е категорично съвсем друго.

Злоупотребата с нещо безобидно е същинаната на греха. Израстването на фазата на развлечение в човешкия живот до такива фантастични размери е знамение, заплаха за душата на модерния човек. То се съгражда в бизнес за много милиони долари, с по-голямо влияние над човешките умове и характери, отколкото кое да е друго възпитателно влияние. А ужасяващото е, че силата му е почти изключително зло, разяждащо вътрешния живот, изблъскващо великите и вечни мисли, които биха пълнили човешката душа, ако тя беше достойна да ги притежава.И всичко това се е превърнало в истинска религия, която държи своите верни със странно обаяние - и при това религия, срещу която сега е опасно да се говори.

За столетия църквата стоеше единомислено срещу всяка форма на светско развлечение, разбирайки какво е то - средство да се губи времето, убежище за смущаващия глас на съвестта, схема за отвличане на вниманието от нравствената отговорност. За всичко това с развлечението се злоупотребява от синовете на този свят. Но отскоро църквата се умори от противенето и изостави борбата. Тя реши, че ако не може да победи великия бог Развлечение, би могла да му сътрудничи и да използува, доколкото може, неговите сили. Днес ние имаме изненадващия спектакъл милиони долари да се изсипват в безчестната задача да се снабдят със земни развлечения така наречените синове на небето. Религиозното развлечение на много места бързо измества сериозните Божии неща.През последните дни много църкви станаха жалки театри, където петостепенни продуценти продават на дребно своите просташки стоки с пълното одобрение на евангелските водачи, които дори могат да цитират някой свещен текст в защита на своето беззаконие.И почти никой не се осмелява да вдигне глас срещу това.

Великият бог Развлечение забавлява своите верни, предимно разказвайки им приказки. Любовта към приказките, характерна за детството здраво е обхванала съзнанието на закъснелите в развитието си светии на нашето време - дотолкова, че не малко личности успяват да си създават удобен живот, плетейки измислици и поднасяйки ги в разнообразни маскировки на хората от църквите. Това, което е естествено и прекрасно у едно дете, може да бъде шокиращо, ако присъствува в зрелостта и още повече, когато се появи в светилището и се опитва да мине за истинска религия

Не е ли нещо странно и чудно, че със сянката на атомното унищожение, простираща се над света и с приближаването на идването на Христа, изповядалите последователи на Господа се отдават на религиозни развлечения? В часове, когато зрелите светии са така отчаяно нужни, голяма част от вярващите се връща към духовното детство и вика за религиозни играчки?

"Спомни си, о, Господи, какво ни сполетя: виж и изяви нашия укор. Короната падна от главите ни: горко ни, защото съгрешихме! Защото сърцето ни е немощно, защото очите ни мъждеят. Амин, амин."

НАУЧЕН ОТ БИБЛИЯТА ИЛИ ОТ ДУХА?

Съвсем възможно е да бъдеш поучен в основните начала на вярата и все пак да нямаш реално разбиране за цялата работа. Възможно е също да станеш експерт в библейската доктрина и да нямаш духовно осветляване с резултат,над съзнанието ти да има покривало, пречещо ти да схване истината в духовната й същина.

Много от нас са виждали църкви, които обучават библейски своите деца от най-крехките им години,дават им дълги инструкции по катехизис, поучават ги по-нататък в пастирски класове и все пак никога не произвеждат у тях живо християнство, нито зряло благочестие. Техните членове не дават свидетелство, че са преминали от смърт в живот. Никой от белезите на спасението, толкова ясно представени в Писанията, не се намира у тях. Техният религиозен живот е правилен и разумно нравствен, но изцяло механичен и без излъчване. Те носят своята вяра, както личностите в траур носят черни ленти, за да покажат любовта и почитта си към умрелия.

Такива личности не могат да бъдат отхвърлени като лицемери. Много от тях са патетично сериозни относно всичко. Те просто са слепи. Поради липсата на жизнения Дух, те са принудени да се задоволят с външната обвивка на вярата, докато през всичкото време вътрешността на сърцата им гладува за духовна реалност и те не знаят какво не е в ред у тях.

Разликата между богословската религия и религията на Духа е добре представена от свети Томас в една нежна малка молитва към неговия Господ: "Чадата на Израил в миналите времена рекоха на Моисея: "Ти говори с нас и ние ще слушаме; и нека не говори с нас Бог, за да не умрем.Не така, Господи, не така, умолявам Те; но по-скоро като пророк Самуил - прося смирено и искрено: "Говори, Господи, защото слугата Ти слуша." Нека не Моисей ми говори, нито кой да е от пророците, но Ти говори, Господи Боже - Вдъхновителят и Осветляващият всички пророци, защото само Ти без тях можеш да ме поучиш съвършено, но те без Тебе не могат да сторят нищо. Те наистина могат да произнасят думи, но не могат да дадат Духа. Те могат да говорят прекрасно, но ако Ти мълчиш, не могат да възпламенят сърцето. Те поучават буквата, но Ти отваряш ума; те изявяват тайни, но Ти отключваш смисъла на запечатаните неща... Те работят само отвън, но Ти обучаваш и просветляваш сърцето... Те викат високо слова, но Ти предаваш разбиране на слушането."

Трудно може това да се изрази по-добре. Същото нещо беше казано от мнозина други, но най-познатото изречение е: "За да бъдат разбрани Писанията, трябва да се четат със същия Дух, Който първоначално ги вдъхнови." Никой не го оспорва, но дори такова твърдение не се разбира от онези, които го слушат, ако Святият Дух не възпламени сърцата.

Обвинението, нерядко отправяно срещу нас от либералите, че сме "библиомани", вероятно не е право в същия смисъл, какъвто влагат нашите противници; но кротостта и самоанализът ще ни принудят да признаем, че в техните обвинения често има твърде много истина. Между религиозните личности с недвусмислено правоверие понякога се намира тъпа зависимост от буквата на текста без ни най-малко разбиране на нейния дух. Че истината по своята същност е духовна, трябва постоянно да стои пред очите ни, ако искаме въобще да я познаем. Самият Исус Христос е Истината и Той не може да бъде облечен просто в думи, дори когато, както вярваме пламенно, самият Той е вдъхновил думите. Това, което е духовно, не може да се изрази с мастило или да се ограничи с машинописен текст и хартия. Най-доброто, което една книга може да направи, е да ни даде буквата на истината. Ако някога получаваме повече от това, то ще е от Святия Дух, Който ни го дава.

Великата сегашна нужда между личностите, които са духовно гладни, е двупосочна. Първо - да се познават Писанията, извън които никаква спасителна истина няма благоволението на нашия Господ; втората - да бъдем просветлени от Духа, извън Когото Писанията не могат да бъдат разбрани.

СТРАХЪТ ОТ ГОСПОДА
Истина, категорично поучавана от Писанията и удостоверена с лична опитност от безчислен брой святи мъже и жени през вековете, може да бъде така изразена в религиозна аксиома: Никой не може да познае истинската Божия благодат, без преди това да е познал страха от Господа.

Първото съобщение за Божието изкупително намерение спрямо човечеството беше направено на мъж и жена, криещи се в смъртен страх от присъствието на Господа. Божият закон беше даден на човек, треперещ от ужас всред огън и дим и тръпнещ от гласа на гърма и звука на божествената тръба. Когато се отвърза езикът на Захария чрез тайнственото въздействие на Бога, "нападна страх, на всичките им съседи" /Лука 1:65/. Дори прочутото прогласяване "на земята мир, в човеците благоволение" /Лука 2:14/, беше дадено на овчарите, които се бяха уплашили "със страх голям" /Лука 2:9/, поради победоносното присъствие на небесното войнство.

Трябва само да четем Писанията с отворени очи и можем да видим тази истина, минаваща като здрава нишка от Битие до Откровение. Присъствието на божественото винаги влага страх в сърцата на грешните човеци. Винаги във всяка проява на Бога има нещо, което поразява свидетелите, което плаши и разтърсва, което всява ужас, по-различен от естествения. Този ужас няма връзка с простия страх от телесно увреждане. Това е някакво страшно смайване, усещано дълбоко вътре в центъра и сърцевината на природата, много по-навътре, отколкото когато е нормален резултат на инстинкта за самосъхранение.

Не вярвам, че от религиозната дейност може да се получи нещо добро, ако тя не се корени в това свойство на ужас у творението. Животното у нас е твърде силно и много самоуверено. Докато то не бъде поразено, Бог няма да се яви на очите на нашата вяра. Докато не сме уловени от безименния ужас, който идва, когато едно несвято творение внезапно се сблъска с Оня, Който е най-свят от всичко, няма навярно да бъдем твърде докоснати от поучението за любовта и благодатта, както се изявява в новозаветното благовестие. Божията любов не досяга въобще плътското сърце, или ако го прави, знанието, че Бог ни люби, може, наопаки, да ни утвърди в нашата себеправедност.

Усилията на либералните и междинни модернисти да придумват хората за Бога, представяйки им меката страна на религията, е неизказано зло, защото не се разбира истинската причина на отчуждението ни от Бога. Докато човек не е имал изпитания в собственото си сърце, той вероятно няма да дойде в мир с Бога. Каин и Авел бяха два върховни примера на тази истина. Каин донесе принос на Един, за Когото мислеше, че ще му се зарадва. Авел принесе жертва на Един, за Когото знаеше, че не би го приел такъв, какъвто е. Тръпнещото му сърце му казваше да намери място, където да се скрие. Сърцето на Каин не тръпнеше. Той беше доволен от себе си, така че не търсеше убежище. Страхът от Бога би послужил за добро на Каин в този критичен момент, защото би променил целия характер на приноса му, целия ход на живота му за добро.

Колкото и неизбежен да е ужасът от Господа, трябва винаги да имаме предвид, че той не може да се внуши чрез заплахи в името на Господа. Адът и съдът са реалности и трябва да се проповядват в техния библейски контекст, толкова нашироко, колкото самата Библия ги поучава - нито повече, нито по-малко; но те не могат да произведат това тайнствено нещо, което наричаме страхът от Господа. Този страх е нещо свръхестествено, нямащо връзка със заплахи или наказание. Той има у себе си едно тайнствено свойство, без много умствено съдържание; той е по-скоро усещане, а не идея; той е дълбоката реакция на едно паднало творение в присъствието на Святото Същество, което вкамененото от ужас сърце знае, че е Бог. Само Святият Дух може да внуши, това чувство в човешките гърди. Всяко усилие от наша страна да го внушим в повече е излишно и даже нещо по-лошо.

Защото страхът от Бога е нещо свръхестествено. Той никога не може да бъде породен от повтарящи се предупреждения относно война, комунизъм или кризи. Общоприетият трик да се плашат хората, за да приемат Христа чрез посочването, на атомните бомби и управляемите ракети е нито според Писанията, нито е действено. Изстрелвайки фишеци в стадо кози, можете горе-долу да успеете да ги вкарате в кошара за овце; но никакъв естествен страх на света не може да направи от коза овца. И страхът от руско нахлуване не може да промени непокаяните хора в любещи Бога и правдата. Това просто не става така.

Откъде тогава произлиза истинния страх от Господа? От познанието на собствената ни греховност и от чувството за Божието присъствие. Исая имаше една болезнена опитност относно личната си нечистота и ужасяващото присъствие на Иеова: двете бяха повече от това, което можеше да понесе. Пред лицето Му той изкрещя изповед за собствената си греховност, която беше толкова по-нетърпима, защото очите му бяха видели Царя, Господа на небесното войнство.

Една община ще почувствува този тайнствен ужас от Бога, когато свещеникът и старейшините на църквата са изпълнени с Духа. Когато Мойсей слезе от планината със светещо лице, чадата на Израил бяха уплашени със страх, роден от това свръхестествено видение. Мойсей нямаше нужда да ги заплашва. Той просто следваше да се появи пред тях със светлината на лицето си.

НЯМА ВЪЗРАЖДАНЕ БЕЗ ОБНОВЛЕНИЕ

В съвременното ни популярно богословие прощението зависи единствено от вярата. Самата дума обновление /реформация - б.пр./ е изгонена от синовете на Реформацията.

Често слушаме декларацията "Не проповядвам обновление, проповядвам възраждане." Разбираме, че това е изява на справедлива съпротива срещу безвкусната и небиблейска доктрина, за спасение чрез човешко усилие. Но декларацията, както е направена, съдържа реална погрешка, защото противопоставя обновление на възраждане. Фактически те никога не са били противопоставяни едно на друго в здравото библейско богословие. "Не" на обновителното и "да" на възродителното поучение неправилно ни поставя в положението "или-или". Или приемате обновлението, или приемате възраждането. Това е неточно. Фактът е, че в този случай ние нямаме това "или-или" пред себе си, но и двете. Обърнатият човек е и обновен и възроден. И ако грешникът не приема да обнови своя начин на живот, той няма да познае вътрешната опитност на възрождението. Това е жизнената истина, която се е загубила между писанията на популярното евангелско богословие.

Идеята, че Бог ще опрости един бунтовник, който не се е отказал от бунта си, е противна и на Писанията и на здравия разум. Колко ужасно е да се съзерцава една църква, пълна с личности, които са простени, но които още обичат греха и мразят пътищата на правдата, и колко по-ужасно е да си мислим за едно небе, пълно с грешници, които не са се покаяли, нито пък са променили своя начин на живот.

Това може да се илюстрира чрез една позната история. Губернаторът на един от нашите щати посетил инкогнито /без да се представи - б.пр./ щатския затвор. Той започнал разговор с един представителен млад осъден и изпитал тайното желание да го опрости. "Какво бихте направили", попитал той бегло, "ако бъдете достатъчно щастлив да получите прощение?" Осъденият, не знаейки с кого говори, изръмжал своя отговор: "Ако някога изляза от това място, първото нещо, което ще направя е да прережа гърлото на съдията, който ме изпрати тук." Губернаторът прекъснал разговора и излязъл от килията. Осъденият си останал в затвора. Да опростиш човек, който не е обновен, значи, да пуснеш убиец всред обществото. Такъв вид прощение ще бъде не само безумно, но направо безнравствено.

Обещанието за прощение и очистване в Писанията е винаги във връзка със заповедта да се покаем. Широко използуваният текст от Исая: "Ако са греховете ви като багрено, ще станат бели като сняг; ако са румени като червено, ще станат като бяла вълна" /Исая 1:18/ е органично свързано с предидущото: "Измийте се, очистете се, отмахнете злото от деянията си от очите Ми, престанете да правите зло. Научете се да струвате добро, изисквайте правосъдие, сторете право на насилвания. Съдете сирачето, защитете правото на вдовиците /Исая 1:16,17/. Какво поучава това освен радикално обновление на живота, преди да има очакване на прощението? Да раздалечиш двете думи една от друга е да извършиш насилие над Писанията и да се осъдиш на лъжливо отнасяне с Истината.

ВЯРАТА Е НЕЩО СМУЩАВАЩО

За Мартин Лутер се говори похвалното слово пред Бога, че е преоткрил библейското поучение на оправданието чрез вяра. Лутеровият наблег върху вярата като единствен начин за добиване на сърдечен мир и освобождение от греха даде нов тласък на живот за отстъпилата църква и доведе до Реформацията. До тук това е история. Това не е въпрос на мнение, но на прост факт. Всеки може да го удостовери.

Но нещо се случи с поучението за оправдание чрез вяра така, както Лутер го изложи. Какво се случи не може да бъде разкрито толкова лесно. То не е въпрос на прост факт, недвусмислено "да" или "не", явно черно или бяло. То е по-неуловимо и много трудно за разбиране; но това, което се случи, е толкова сериозно и жизнено важно, че промени, или е на път да промени, цялото евангелско виждане. Ако това продължи, християнството може да се преобърне и вместо вярата на отците, да бъде поставено нещо съвсем друго. А цялата духовна революция ще стане толкова постепенно невидимо, толкова невинно, че ще бъде трудно да се забележи. Всеки, който се противопостави, ще бъде обвинен, че се бори с вятърни мелници като дон Кихот.