Коренът на праведния

Вярата на Павел и Лутер беше нещо революционизиращо. Тя обхващаше цялото съществувание на индивида и го превръщаше във всецяло друга личност. Тя се опираше на живота и го поставяше в покорство на Христа. Тя вземаше кръста си и следваше Исуса без намерение да се връща обратно. Тя казваше "сбогом" на старите приятели, както Илия, когато стъпи на огнената колесница и замина във вихъра. В себе си тя носеше нещо окончателно. Като примка тя затваряше ключалките на човешкото сърце, тя пленяваше човека и го правеше от този миг нататък щастлив любящ роб на своя Господ. Тя превръщаше земята в пустиня и показваше небето на повярвалата душа отблизо. Тя променяше пътищата на всички житейски действия и ги довеждаше в съгласие с Божията воля. Тя поставяше притежателя си на един връх на истина, от която точка на предимство той разглеждаше всичко, което се появяваше в полето му на опитност. Тя го правеше малък, Бог - велик и Христос- неизказано скъп. Всичко това и даже нещо повече става с човека, който е получил вярата, която оправдава.

Тогава дойде промяната - незабелязано, сигурно и даде ново измерение на думата "вяра". Малко по малко цялото значение на думата се отдалечи от това, което беше, към това, което е сега. Тази промяна стана толкова коварно, че почти не се вдигна глас на предупреждение. Но трагичните последствия са около нас.

Вярата сега не значи нещо повече от пасивно морално съгласие със Словото Божие и кръста Христов. За да я упражняваме, трябва само да останем на едно коляно и да кимаме с глави в съгласие с някой личен работник, възнамеряващ да спаси душата ни. Въобще ефектът е почти същият като онзи, който хората чувствуват след визита на един добър и мъдър лекар. Те се връщат от такава визита, чувствувайки се много добре и усмихвайки се малко овчедушно при мисълта колко страхове са имали относно здравето си, когато на дело не е имало нищо лошо. Те просто са се нуждаели от почивка.

Вяра като тази не смущава хората. Тя ги успокоява. Тя не изкълчва бедрото им, така че да куцат; тя по-скоро ги обучава в упражнения за дълбоко дишане и им подобрява стойката. Лицето на тяхното "аз" е измито и самоувереността им е избавена от обезсърчение. Това те печелят, но не получават ново име като Яков, нито преминават във вечната светлина. "Когато премина през Фануил, слънцето го огря." Това беше Яков - по-точно това беше Израил, защото слънцето не огряваше много Яков. То се срамуваше. Но то обичаше да почива над главата на човека, когото Бог промени.

Това поколение християни трябва отново да чуе поучението за смущаващия характер на вярата. На хората следва да се каже, че християнската религия не е нещо, с което да си играят. Вярата в Христа желае да управлява или да няма нищо общо с човека. Тя не се поддава на опити. Силата й не може да достигне човек, който тайно задържа открит път за бягство, в случай, че нещата станат твърде сурови за него. Единственият човек, който може да бъде сигурен, че има истинска библейска вяра е онзи, който се е поставил в положение да не може да се върне обратно. Неговата вяра се осъществява чрез вечна и невъзвратима задълженост и колкото и силно да бъде изкушен, той винаги отговаря: "Господи, при Кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот."

ИСТИННАТА ВЯРА НОСИ ОТГОВОРНОСТ
За мнозина християни Христос с малко повече от идея или в най-добрия случай - идеал; Той не е факт. Много изповядали вярващи говорят като че ли Той е реален и действуват като че ли не е. А винаги действителното положение се разкрива от начина, по който действуваме, а не от начина, по който говорим.

Можем да удостоверим вярата си чрез отговорността си към нея и по никакъв друг начин. Никое вярване, което не управлява този, който го поддържа, не е истинно вярване; то е само фалшиво вярване. И сигурно мнозина от нас ще бъдат дълбоко стреснати, ако внезапно застанем лице с лице с нашите вярвания и бъдем принудени да ги изпитаме в огньовете на практическия живот.

Много от нас, християните, сме станали изключително изкусни, подреждайки живота си така, че да се съгласим с истината на християнството, без да бъдем смутени от неговите частности. Разполагаме нещата така, че можем да минем достатъчно добре без божествена подкрепа, като същевременно я търсим видимо. Хвалим се с Господа, но внимаваме да не зависим от Него. "Сърцето е измамливо и страшно болно; кой може да го познае?" /Ерем. 17:9/.

Лъжливата вяра винаги приготвя път, които да й служи, ако Бог не го стори. Истинската вяра позволява да бъде отстранена от всеки допълнителен път на изкуствени заместители. За истинската вяра има само Бог или въобще нищо. И след като Адам за първи път застана на земята, Бог не е измамил нито един мъж или жена, които му уповават.

Човекът на фалшивата вяра ще се бори за буквалното си верую, но направо отказва да се затрудни, ако бъдещето му зависи от истинността на това верую. Той винаги се снабдява с допълнителни изходни пътища така, както би имал някакъв път, ако покривът се събори.

Това, от което се нуждаем много в наши дни, са християни, готови да уповават на Бога толкова пълно, колкото в последния ден. За всекиго от нас сигурно ще дойде денят, когато няма да имаме нищо, освен Бог. Здраве, богатство, приятели и убежища ще бъдат унищожени и ще имаме само Бог. За човека с лъжлива вяра това ще е ужасяваща мисъл, но за истинната вяра то е една от най-утешителните мисли, които сърцето може да пази.

Би било трагедия наистина да дойдем до това, че да нямаме другиго, освен Бог и да открием, че фактически не сме уповавали на Бога в дните на земното ни пребиваване. По-добре е сега да поканим Бога да премахне всяко фалшиво упование, да освободи сърцата ни от всички тайни убежища и да ни изведе на открито, където можем да разберем за себе си дали наистина Му уповаваме. Това е сурово лечение за нашите скърби, но е сигурно. По-меки лечения са много слаби за целта. А времето ни изтича.

ГОЛЯМОТО НЕСЪОТВЕТСТВИЕ

Пропастта между теорията и практиката в църквите е толкова голяма, че изследващият двете неща чужденец едва ли може да си представи, че между тях има каквато и да е връзка. Умният наблюдател на нашия човешки живот, който слуша проповедта в неделя сутринта и по-късно наблюдава държанието на тези, които са я чули, в неделя следобяд би заключил, че е видял две различни и противоположни религии.

Например една църковна конференция може да слуша и аплодира най-духовното послание и след двадесет минути да възприеме най-плътското държание, като че ли хората не са чули вълнуващия морален призив преди няколко мига. Обикновено християните плачат и се молят над някаква прекрасна истина, само за да се оттеглят от същата истина, когато се дойде до трудната задача да я претворят в дело. Средната църква просто не се осмелява да сравнява своите практики с библейските изисквания. Тя търпи неща, които са диаметрално противоположни на волята Божия и ако работите стигнат до водачите, те биха защитавали своите небиблейски практики с такова гладко красноречие, което е равно на буквалистичното извъртане на римските моралисти.

Това може да се обясни само като се има предвид, липсата на цялостност у религиозната личност. Изглежда, не съществува жизнена връзка между чувствените и волевите отдели на живота. Умът може да одобри и чувствата да се възрадват, докато волята влачи краката си и отказва да върви. А понеже Христос отправя повика Си пряко към волята, не сме ли оправдани да се чудим дали тези разделени души имат истинско упование в Господа? Обновени ли са те вътрешно?

Изглежда, че твърде много християни искат да вкусят от вълнението да се чувствуват прави, но не са съгласни да устоят на неудобствата да бъдат такива. Така разделението между теория и практика става на дело постоянно, докато на думи единството се декларира да е вечно. Истината седи изоставена и жали, докато изповядалите я последователи се връщат от къса визита, но тя ги вижда да си отиват отново, когато дойде времето за заплащане. Те изявяват велика и неумираща любов към нея, но тази любов не трябва да им струва нищо.

Това ли е състоянието, което има предвид нашият Господ, когато казва: "Имаш име, че си жив, а мъртъв си"/0ткр. .3:1/? Какво е въздействието върху наблюдаващите, които живеят ден след ден между изповядали християни, обикновено отхвърлящи заповедите на Христа и живеещи според личните си понятия за християнство. Няма ли да заключат, че всичко това е фалшиво? Няма ли по необходимост да повярват, че вярата в Христа е нереално и въображаемо нещо, което са напълно в правото си да отхвърлят?

Сигурно е, че нехристиянинът не бива да бъде упрекван, ако се отвърне с отвръщение от поканата на Евангелието, след като е бил изложен за известно време на непостоянството на тези от своите познати, които изповядват, чо следват Христа. Смъртоносният ефект на привидността върху човешкия ум с неописуем.

В този велик и ужасен ден, когато делата на човеците ще бъдат разкрити от проникващите очи на Съдията на цялата земя, какво ще отговорим, когато сме изпълнени с недостойнство и морална измама? И на кого ще принадлежи укорът за милионите погинали хора, които, докато живееха на земята, бяха отвратени и възмутени от религиозния карнавал, познат като християнство?

ЗАДОВОЛСТВОТО - НАШИЯТ ПРОТИВНИК
Една от големите компании за мляко, прави капитал от факта, че всички нейни крави са задоволени от своя дял в живота. Умните им реклами направиха понятието "доволни крави" познато на всекиго. Но това, което е добродетел у една крава, може да е порок у един човек. А задоволството, когато се отнася до духовни неща, сигурно е порок.

Павел изповяда, че се е научил да бъде доволен от такива земни блага, каквито може да има. Това нещо е различно от задоволството относно постигането на духовни неща. За тях той специално изяви, че не е доволен: "Аз не мисля за себе си, че съм постигнал; но едно правя -задното забравям, към предното се простирам и тичам към целта за наградата в горното от Бога призвание в Христа Исуса /Фил. 3:13,14/. Доволство от земните блага е белег на светията; доволство от нашето духовно състояние е белег за вътрешна слепота.

Един от най-големите противници на християнина е религиозното самодоволство. Човекът, вярващ, че е пристигнал, няма да отиде по-далече; от негово гледаще би било безумие да го прави. Примката е в това да вярваме, че сме стигнали, когато не сме. Сегашният обичай да цитираме един текст, за да докажем, че сме стигнали, може да бъде опасен, ако на дело ние нямаме вътрешна опитност по текста. Неопитаната истина не е по-добра от погрешната и може да бъде в еднаква мярка опасна. Писарите, които седнаха на Моисеевото място, не бяха жертва на грешки;

те бяха жертва на неуспеха си да опитат истината, която поучаваха.

Религиозното самодоволство се среща навред всред християните в наши дни и присъствието му е знамение и пророчество. Защото всеки християнин в края на краищата ще стане това, което го направят желанията му. Ние сме общата сума от стремежите си. Всички велики светии имаха жадуващи сърца. "Жадна е душата ми за Бога, за Бога живаго; кога ще дойда и ще се явя пред Бога?" /Пс. 42:2/. Тяхното желание за Бога ги поглъщаше, то ги тласкаше нагоре и напред - натам, където по-малко пламенните християни поглеждат с копнеещи очи и нямат надежда да достигнат.

Правоверното християнство падна до сегашното си ниско равнище поради липса на духовно желание. Между мнозината, които изповядват християнската вяра едва ли един на хиляда разкрива страстна жажда за Бога. Практиката на мнозина от нашите духовни съветници е да използуват Писанията, за да обезсърчат малките стремежи, които могат да се открият тук и там между нас. Страхуваме се от крайности и се отдръпваме от твърде много пламенност в религията, като че ли не е възможно да има твърде много любов или вяра, или святост.

Понякога сърцето ни е вьзрадвано от откритието на някой ненаситен светия, който е готов да пожертвува всичко за чистата радост да опита Бога в растяща близост. На такъв поднасяме тези думи на увещание: "Продължавай да се молиш, да воюваш, да пееш. Не подминавай нищо, което Бог може отсега нататък да направи за тебе. Благодари на Бога за всичко досега, но не спирай до тук. Стреми се към дълбоките Божии неща. Настоявай да вкусиш по-великите тайни на изкуплението. Дръж краката си на земята, но нека сърцето ти се носи толкова високо, колкото иска. Отказвай да бъдеш среден или да те плени студът на духовното ти обкръжение. Ако "следваш" така, небето сигурно ще се отвори за теб и ти, заедно с Езекиил, ще видиш видения за Бога.

Ако не направиш тези неща, най-после /и без да го съзнаваш/ ще достигнеш скелета на правоверието и ще бъдеш осъден да преживяваш дните си в духовно състояние, което може най-добре да бъде описано като краят и същината на всяка посредственост. Бог да ни запази от такова състояние. Амин.

ХРИСТОС Е ОБРАЗЕЦЪТ
Религията вярно признава "течното състояние" на човешката природа. Тя приема, че човешкият характер "тече" и може да бъде отправян в предизбрани канали, водещи до желания край.

Ако човешката природа беше неподвижна /статична - б.пр./, религията веднага щеше да загуби по-голямата част от своето значение. Защото това, което повярвалите личности желаят най-много, е да бъдат променени, да бъдат превърнати от това, което са, в това, което желаят да бъдат.

Християнската вяра приема за доказано, че хората трябва и могат да бъдат променени и промяната с толкова цялостна, че стига до нравствено обръщение. Посланието на Христа досяга един човек с намерението да го промени, да го формова наново по друг образ и да направи от него нещо съвсем различно от това, което е бил преди. "Но преобразувайте се с обновението на ума си" /Римл. 12:2/ е наставлението, дадено на повярвалия човек от апостола.

Сега, след като се видя, че хората могат да бъдат променени и Божията сила в Евангелието,може да ги промени, важният въпрос е, разбира се, в какъв образ следва да бъдат променени те? Кой или какво трябва да бъде модел за тях?

На този въпрос се дават много отговори. .Уж християнската религиозна философия, толкова популярна днес, отговаря, че някъде в човешката природа имало "норма", от която сме се отклонили в по-голяма или по-малка степен и в която следва да бъдем възстановени. Така религията е въвлечена да помага във възстановяването. Тя действува, "изправяйки" търсещата душа, най-напред по отношение на нея самата, а после и относно обществото. Всичко зависи от това дело на "изправяне". Човешката природа - така гласи теорията - е в основата си права и добра, но е излязла извън релсите от световните сътресения, всред които е принудена да живее. Тя е била извратена от обкръжението, от лошото поучение и от различни вредни въздействия, започващи от времето на раждането й или по-рано.

Цялото зло на такъв тип религиозно мислене е възстановяването на човека по негов образ. Всичко, от което се нуждае, е да бъде отново направен по свое подобие, да стане "истинска личност", свободна от извращаващите действия на предразсъдъците, страха и суеверието. Той започва от нещо добро, както предците му и сегашната му най-висша цел е да бъде възстановен, като повредена картина, така че ръката на твореца отново да може да бъде открита под патината и нечистотата на живота.

Всичко това звучи добре, но бедата е че идеята, която седи зад него, е изцяло лъжлива и всички религиозни надежди и сънища, които произтичат от нея, са и трябва да бъдат без основание.

Посланието на Новия Завет е пряко противоположно на това. Хората не са в добро състояние, като се изключат дребни отклонения. Те са погинали, вътрешно погинали, погинали нравствено и духовно. Това отначало беше постоянното християнско свидетелство и човешката история показа колко вярно е то. У нас не съществува нищо, което да служи за модел на новия човек. Вярността към самите нас, дори към по-добрата част от нас, може да доведе само до окончателна трагедия."Сърцето е измамливо повече от всичко и твърде разтленно" /Ерем. 17:9/. Самото то трябва да има помощ отвън, от нещо над собе си, ако иска да избегне притеглянето на собствената си греховна природа. Тази помощ се намира в Евангелието в пълна и достатъчна мярка.

Евангелието не само снабдява с преобразяваща сила за формоване отново на човешкото сърце, то има предвид също така модел, според който новият живот трябва да се изработи, и този модел е самият Христос. Христос е Бог, действуващ като Бог в низшите одеяния на човешката плът. Но Той е също и Човек и така става съвършеният модел, според Който изкупената човешка природа следва да бъде променена.

Началото на това преобразяване, което променя природата на повярвалия човек от образа на греха в Божий образ, се намира в обръщението, където човек е направен съучастник на божествената природа. Чрез възстановяване и освещение, чрез вяра и молитва, чрез страдание и наказание, чрез Словото и Духа делото продължава, докато Божията мечта се реализира в християнското сърце. Всичко, което Бог върши в Своите изкупени чада, има като дългосрочна цел окончателното възстановяване на божествения образ в човешката природа. Всичко гледа напред към осъществяването.

Междувременно самият християнин трябва да действува заедно с Бога, за да постигне великата промяна. Павел ни казва как: "А ние всинца, като гледаме славата Господня с открито лице както в огледало, преобразяваме се в същия образ от слава в слава, както от Духа Господен."/II Кор. 3:18/.

КРЬСТЪТ Е НЕЩО РАДИКАЛНО

Кръстът на старите римски времена не познава компромис; той никога не прави отстъпки. Той печели всичките си доводи, убивайки противника си и карайки го да замълчи навеки. Той не пожали Христа, а Го уби също като всички останали. Той беше жив, когато Го повесиха на този крьст и съвсем мъртъв, когато Го свалиха след шест часа. Такъв беше кръстът, който за първи път се появи в християнската история.

След като Христос възкръсна от мъртвите, апостолите тръгнаха да проповядват Неговото послание и това, което проповядваха, беше кръстът. Където и да отидеха по широкия свят, те носеха кръста и същата революционна сила вървеше с тях. Радикалното послание на кръста преобрази Савел от Тарс и го промени от гонител на християните в нежен повярвал и апостол на вярата. Силата му променяше злите хора в добри. Той пропъди дългото робство на езичеството и изцяло измени всички морални и умствени схващания на западния свят.

Това той извърши и продължаваше да върши, докато му беше позволено да бъде това, което беше първоначално - кръст. Силата му изчезна, когато се промени от нещо за смърт в нещо за красота. Когато хората го направиха символ, окачиха го около шиите като украшение или изписваха очертанията му пред лицата си като магически знак, за да се предотврати злото, той стана в най-добрия случай една слаба емблема, а в най-лошия - магически талисман. Такъв той е почитан днес от милиони, които не знаят абсолютно нищо за силата му.

Кръстът действува, като унищожава един установен образец - на жертвата и създавайки нов образец - свой собствен. Това винаги е начинът му на действие. Той печели, унищожавайки противниците си и налагайки волята си над тях. Той никога не съглашателствува, не се пазари, не обсъжда, не предава някоя точка заради мира. Той не се занимава с мира, той премахва окончателно противниците си, колкото е възможно по-бързо.

Със съвършеното знание за всичко това Христос каза: "Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си и нека носи кръста си всеки ден и нека ме следва" /Лука 9:23/. Така кръстът не само слага край на Христовия живот, той слага край на първия живот, на стария живот на всеки един от истинските си последователи. Той унищожава стария образец, Адамовия образец в живота на повярвалия и го довежда до края му. Тогава Бог, Който възкреси Христа от мъртвите, възкресява и повярвалия и започва нов живот.

Ето - /и нищо по-малко/ истинското християнство, макар че можем да схванем острото раздалечаване от подобен възглед и това, което се поддържа всред мнозинството на днешните евангелисти. Но не бива да смеем да оценяваме нашето полжение. Кръстът стои високо над вижданията на хората и при този кръст в края на краищата всички мнения трябва да дойдат за присъда. Празното и светско водачество може да промени кръста, така че да се хареса на лудите за развлечение "светийчета", които желаят да имат удоволствието си даже вътре в светилището, но да го направим, ще означава, че сме застрашени от духовна беда и че рискуваме гнева на Агнето, превърнато в лъв.

Трябва, да направим нещо относно кръста - и това са само тези две неща - да бягаме или да умрем на него. А ако сме така безумни да бягаме, чрез това действие ще отречем вярата на отците и ще направим от християнството нещо друго, което то не е. Тогава на нас ще остане само празния език на спасението - с нашето отдалечаване от истинния кръст, ще се отдалечи и силата.

Ако сме мъдри, ще направим това, което стори Исус - ще претърпим кръста и ще презрем неговия позор заради радостта, която ни представя. Да го сторим ще значи да се покорим на целия образец за нашия живот -да бъдем унищожени и създадени отново в силата на един безкраен живот. И ще схванем, че това е повече от поезия, повече от нежно пеене на химни и високо чувство. Кръстът ще реже нашия живот там, където боли най-много, без да пази нито нас, нито нашата внимателно култивирана репутация. Той ще ни победи и ще доведе до края му нашия себичен живот. Само тогава ще можем да възкръснем за живот, за да създадем образец на съществувание, образец за живот изцяло нов, свободен и пълен с добри дела.

Смялата на поведение спрямо кръста, която виждаме в съвременното правоверие не доказва, че Бог се е променил, нито че Христос е смекчил изискването си да носим кръста си, то по-скоро означава, че съвременното християнство се е отклонило от стандартите на Новия Завет. Ние сме се отклонили толкова далеч, че е необходимо нищо по-малко от нова реформация, за да възстанови кръста на истинското му място в богословието и живота на църквата.

ТРЯБВА ДА УМРЕМ, ЗА ДА ЖИВЕЕМ
"Нека да умра - за да не би да умра, без да ми дадеш възможност да видя лицето Ти" - това беше молитвата на Св. Августин.

"Не скривай лицето Си от мене" - извика той в една агония на желанието. "О! Да бих могъл да се успокоя в Тебе! О, да можеше да влезеш в сърцето ми и да го опияниш така, че да забравя своите немощи и да те прегърна, единствено мое съкровище!"

Желанието да се умре, да се премахне от пътя тази непроницаема форма, така че да не скрива от нас прекрасното Божие лице е нещо, което веднага се разбира от повярвалия с жадуващо сърце. Да се умре, за да не умрем. Тук няма противоречие, защото има два вида умиране - умиране, което трябва да се търси и умиране, което трябва да се избягва на всяка цена.

За Августин, вкусено вътрешно, виждането на Бога беше самият живот, а смъртта беше точно обратното. Да се съществува в пълно затъмнение под сянката на природата без усещаното Присъствие беше нетърпимо обстоятелство. Всичко, което крие Божието лице от него, трябва да се махне от пътя, даже неговото самолюбие, неговото най-скъпо "его", неговите най-ценни съкровища. Така че той се моли: "Нека да умра."

Смелата молитва на великия светия беше чута и както можеше да се очаква, беше отговорена с една пълнота от щедрост, характерна за Бога. Той умря с вида смърт, за която Павел свидетелствува: "Съразпнах се с Христа и сега аз живея, но не аз, а Христос живее в мен". Животът и благовестието му продължиха и неговото присъствие е винаги тук, в книгите му, в църквата, в историята; но колкото и да е странно, той е чудно прозрачен; собствената му личност се вижда едва, тъй като светлината на Христа свети през него с един вид целебно великолепие.

Имаше и такива, които ми мислеха, че за да се отстранят от пътя е необходимо да се отдръпнат от обществото; така те отричаха всички естествени човешки отношения и отиваха в пустинята или планината, или пък в отшелническата обител да постят, да се трудят и да се борят за умъртвяване на плътта си. Въпреки че намерението им беше добро, невъзможно е да се препоръча техния метод. Защото не е библейско да се вярва, че старата Адамова природа може да бъде победена по този начин. Тя е твърде силна, за да бъде убита чрез омаломощаване на тялото или отслабване на чувствата. Тя изисква нищо по-малко от кръста.