Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Изтегляне 356.32 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Шегата настрана
| 5
Красотата в изкуството Едва през XIX век след посмъртно публикуваните лекции по естетика на Хегел, изкуството заменя естествената красота като основен предмет на естетиката. И тази промяна е част от голямата промяна сред образованите умове, позната ни като романтичното движение, поставило в центъра на културата ни чувствата на индивида, за което Аз-ът е по-интересен от другия, а скиталчеството - по-благородно от принадлежността. Изкуството се превръща в занимание, чрез което индивидът се заявява на света и призовава боговете да го закрилят. Но въпреки всичко то се оказва изключително ненадежден пазител на по-възвишените ни стремежи. Изкуството понася факела на красотата, тича с него известно време и после го захвърля в парижките писоари. Шегата настрана Преди век Марсел Дюшан изписва под един писоар името „R. Mutt“, озаглавява го „Фонтан“ и го излага като произведение на изкуството. Непосредственият резултат от шегата на Дюшан дава тласък на интелектуалната индустрия да търси отговора на въпроса „Какво е изкуство?“. Всичко, написано от тази индустрия е толкова досадно, колкото и нестихващите имитации на шегата на Дюшан. И въпреки всичко съмнението остава. Ако всичко се счита за изкуство, какъв е смисълът и какво е мерилото за подобен етикет? Остава единствено любопитният, но безпочвен факт, че някои хора виждат едно, а други - друго. Що се отнася до предположението, че критиците смело търсят обективни ценности и трайни паметници на човешкия дух, то незабавно бива отхвърлено като подчинено на схващането, че произведението на изкуството е отмито в канала на „Фонтана“ на Дюшан. Доводът се възприема с готовност, тъй като по всичко личи, че сваля от хората бремето на културата с твърдението, че всички почитани шедьоври могат да се пренебрегнат безнаказано, че сапунените сериали са сравними с пиесите на Шекспир, а рок групата „Рейдихед“ се нарежда наравно с Брамс, тъй като не съществува нещо, което да е по-добро от друго и всички претенции за естетическа стойност са безпочвени. И така доводът отеква с модерните форми на културния релативизъм и определя отправната точка, поставяща началото на университетските курсовете по естетика, а доста често и крайната им точка. Тук е мястото да се направи полезно сравнение с шегите. Те се определят точно толкова трудно, колкото и произведенията на изкуството. Всяко нещо е шега, стига да има кой да я оцени. Шегата е създадена, за да ни разсмее. Възможно е да не успее да изпълни тази си функция и в такъв случай тя е „плоска шега“. Изпълни ли предназначението си, но по обиден начин, тя е проява на „лош вкус“. Но никой дори и не загатва, че категорията на шегата е произволна и не съществува граница между добрите и лошите шеги. Нито пък се предполага, че има място за критика на шегите или на този вид морално възпитание, което има за цел да развие подходящо чувство за хумор. Всъщност, най-важното, което можете да научите като размишлявате над шегите е, че писоарът на Марсел Дюшан е един доста добър първи опит, превърнал се в банален по времето на кутиите „Брило“46 на Анди Уорхол и заклеймяван като откровено глупав днес. Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|