Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Изтегляне 356.32 Kb.
|
| Кич и десакрализация
Размислите ни връщат към предишния аргумент в тази глава. Свидетели сме на модернистичната революция в изкуствата според терминологията на Грийнберг - изкуството въстава срещу остарелите конвенции веднага щом кичът ги колонизира, защото изкуството не може да живее в света на кича, свят на суровини за консумация, а не на икони за почитане. Истинското изкуство е призив към висшата ни природа, опит да се утвърди онова друго царство, в което преобладават моралният и духовният ред. Други съществуват в това царство не като сервилни кукли, а като духовни същества, чиито изисквания към нас са безкрайни и неизбежни. За нас, които живеем сред последиците от епидемията на кича, изкуството придобива ново значение. То се корени в действителното присъствие на духовните ни идеали. По тази причина изкуството има значение. Без съзнателния стремеж към красотата рискуваме да попаднем в свят на пристрастяващи удоволствия и ежедневна десакрализация, свят, в който вече не се възприема ясно ценността на човешкия живот. Парадоксът обаче е, че неуморният стремеж към художествено новаторство води до култ към нихилизма. Опитът да се защити красотата от предмодернистичния кич я излага на постмодернистична десакрализация. Изглежда сме в капана на две форми на светотатство. Едната се занимава със сладникави мечти, а другата - със свирепи фантазии. И двете са форми на лъжа, начини да се умали и унижи човечността ни. И двете включват отстъпление от по-висшия живот и отхвърлянето на основния му знак, красотата. Но и двете сочат към истинската трудност в съвременните условия да се води живот, в който красотата заема централно място. Кичът лишава чувството от стойността му и следователно от неговата реалност. Десакрализацията повишава стойността на чувството и така ни прогонва от него. Лекът и за двете състояния на ума се състои в това, което и двете отричат, т.е. жертвоприношението. Констанца и Белмонт в операта на Моцарт са готови да се жертват един за друг и тази готовност е доказателство за любовта им. Красотата на операта се дължи на непрестанното представяне на това доказателство. Смъртта в истинските трагедии е поносима за нас, защото я схващаме като жертвоприношение. Трагичният герой се саможертва, но е и едновременно принесен в жертва. Страхопочитанието, което изпитваме от смъртта му, е един вид изкупление, доказателство, че животът му си е струвал. Любовта и привързаността между хората са реални едва доколкото подготвят пътя към жертвоприношение, независимо дали представляват petits soins114, които привързват Марсел115 към Сен-Лу116, или верността на Алцеста117, която се жертва за съпруга си. Жертвoготовността е ядрото на добродетелта, от нея произхожда смисъла и истинската тематика на високото изкуство. Жертвоприношението може да се избегне, а кичът е голямата лъжа, че можем едновременно да го избегнем и да запазим утехата му. Жертвоприношението може също да бъде лишено от смисъл от десакрализацията. Но когато жертвоприношението присъства и се уважава, животът изкупва себе си. Той се превръща в обект на съзерцание, който устоява на погледа и привлича възхищението и любовта ни. Тази връзка между жертвоготовността и любовта е застъпена в ритуалите и религиозните притчи. Тя е и често срещана тема в изкуството. В кръвопролитната Велика война118, когато поетите се опитват да проумеят всеобщото унищожение, се осъзнава, че кичът просто укрива вината. Усилията им не са насочени да отрекат ужаса, а да открият начин да го разгледат в жертвоготовна светлина. Това усилие ражда военните стихове на Уилфред Оуен, а доста по-късно и „Военният реквием“ на Бенджамин Бритън. Така че, това е лекът, стига да сме в състояние да намерим пътя до него. Но лекът не може да се набави единствено чрез изкуството. По думите на Рилке119 от „Архаичен торс на Аполон“: „Друг ще бъдеш вече“120. Красотата изчезва от нашия свят, защото живеем така, сякаш тя не е от значение. А живеем така, защото сме загубили навика си за жертвоготовност и се стремим да не го допускаме до себе си. Фалшивото изкуство на нашето време, затънало в кич и десакрализация, е един от признаците на това. Да посочим тази характеристика на нашето съществуване не означава да призовем към отчаяние. Белег на рационалните същества е, че не живеят единствено - или дори изобщо - в настоящето. Те разполагат със свободата да презират света, който ги заобикаля, и да живеят по друг начин. Изкуството, литературата и музиката на нашата цивилизация им напомнят за това, а също и им посочват пътя, който винаги се открива пред тях: пътя, който води отвъд десакрализацията към сакралното и жертвоготовното. И на това, казано накратко, ни учи красотата. Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|