Кръстоносните походи

85
набези и смъртоносният „гръцки огън“ всяват ужас. Неприятелят се усилва с всеки ден, а кръстоносната войска се обезкървява. Рицарите се лишават от всичките си коне. Но упорито вървят напред. Достигат фаталната Мансура и я щурмуват, но без успех. Загиват много хора,
унищожени са повечето от обсадните машини. Тук загива и братът на краля граф Робер д’Артоа.
Чрез измяна рицарите на кръста проникват в крепостта.
Мансура пада. Но грамадна армия на новия султан Тураншах смита оределите кръстоносни войски. Те презглава се наблъскват зад укрепленията, изтръпнали от ужас. В първите дни на обсадата, през февруари 1250 г., над мансурското пристанище се извисяват огнени езици. Със съскане и пращене те поглъщат кръстоносните кораби и лодки. Безнадеждно отчаяние смазва „во̀йните христови“. Отрязани от
Дамиета, над тях надвисва страхотният призрак на гладната смърт. Без ред, на малки групички и поединично, по суша и по вода те се мъчат да достигнат Дамиета. Египетските войски излавят стотици злощастни бегълци.
Между пленените трепери от страх, срам и унижение самият крал. До него са височайшите му братя Алфонс дьо Пуату и Карл д’Анжу. С букаи на ръцете и краката ги откарват в Кайро сред ликуващото египетско население. Египетските войници носят плененото кралско знаме, което два пъти Людовик VII и Филип II
Август са развявали над „светата земя“.
Тураншах иска огромен паричен откуп. Опозореният крал се обръща с молба за заем към братята-тамплиери. Обаче на „бедните рицари на храма“ им се свиди за техните богатства. Налага се привържениците на краля силом да изтръгнат исканата сума.
Опразването на Дамиета от кръстоносните отреди египтяните ознаменуват с всенародно тържество. Един арабски поет даже съчинява стихове, пълни с весела подигравка:
Когато видиш този французин
[1]
,
кажи му тези думи от един искрен приятел:
Ти беше в Египет;
Ти погали с очите си неговите богатства;

86
„Светият“ крал с жалките остатъци от своята войска бърза да се махне от Египет. По море и суша, през много премеждия, той се добира до Акра. Оттук братята на краля и много барони потеглят към
Франция. Само Людовик с малцина свои привърженици не се е вразумил и още е верен на своя кръстоносен обет. Към своите благородници във Франция той изпраща послания за средства и помощ. Но те — графове, херцози, барони, рицари и духовници —
остават глухи.
Пред битка между християни и турци. От Националната
библиотека в Париж
Впрочем кралските послания не заглъхват безответно. На тях отговаря френският народ. Но така, че на сеньорите и „светата църква“ им става горещо.
През 1251 година във Фландрия и Пикардия се разчува за странния проповедник Яков. Наричат го още „учителят от Унгария“.
Ти мислеше, че неговите сили ще се изпарят като
дим!
Погледни сега своята войска;
Виж как ти със своето неблагоразумно поведение
я тласна в недрата на смъртта.
…
Но ако той се изкуши да дойде да отмъщава за
своето поражение,
Ако някоя причина отново го доведе в тия места,
Кажи му, че за него е готов домът на Локмановия
син
и че там той ще намери пак своите вериги и евнуха
Сабиг
[2]
.

87
Пред многолюдни сборища той проповядва жарко и вдъхновено: бог е вдигнал ръка от алчните и тщеславни сеньори, хвърлил ги е в немилост! Разгневен от недостойните им дела, той праща само несполуки. Явяват се и други негови последователи. Те всички проповядват, че само бедните са достойни за божията благодат. Дали чрез тях папата не иска отново да възпламени отрудените селяци да тръгнат на бой за „кръста христов“?… Ако е така, усилията дават неочакван и обратен резултат. От проповедниците народът схваща само едно: бог ненавижда сеньорите, рицарите и монасите, користни и алчни.
Тогава да бъдат премахнати!
По пътищата на Северна Франция към Париж и Орлеан се понася многохилядно селско множество. Не омраза към „враговете на вярата“ и не ревност за „гроба господен“ ги води на юг. А люта ненавист към собствените господари и потисници. Мъст за дълго спотайваните мъки и теглила.
Лумва пожарът на страшно селско въстание. „Пастирчетата“ —
така наричат себе си въстаниците — като неудържим поток се отправят на юг. И навсякъде въздават справедлива присъда над благородници и манастири. Сеньори и епископи бягат в ужас пред унищожителната стихия.
Но както всички селяни през
Средновековието, така и „пастирчетата“ не знаят какъв ред да въведат след своята победа. Сеньори и духовници се обединяват и ги разгромяват. Палачът отсича главата на Яков с топор…
Въстанието е потъпкано. Но великият страх остава. От злата вест изтръпва и „светият“ крал. На 24 април 1254 година той с кралица Маргарита и трите си деца напуска Акра. Четиринадесет кораба пренасят нищожната му войска, изпратена враждебно от сирийските франки.
[1]
Т.е. Людовик IX.
↑
[2]
Затварят пленения Людовик IX в дома на султанския секретар Фахредин бен Локман под надзора на евнуха Сабиг.
↑

88

Изтегляне 1.66 Mb.

Сподели с приятели: