Лечители през времето Брайън Л. Уейс въведение

Блер беше много богата и красива жена, която имаше нужда от помощ, за да разреши брачните си проблеми. Тя чувстваше, че съпругът й я пренебрегва, и това я пра­веше безпомощна.

По време на регресия, Блер си припомни, че е била мъж, коренен жител на Америка от племето на Великите полета. В този ден от живота си на индианец тя бе сама, вървеше на север през снежни преспи. Блер описваше как снегът скърца под краката, колко слята се чувства с при­родата и с всичко наоколо и с какво удоволствие се нас­лаждава на простия факт, че върви през този пейзаж. Тя вкусваше мига на пълната и съвършена самота.

Докато крачеше през снега, Блер се учудваше на сила­та на този човек, на неговото познание за природата, на чувството му за равновесие, хармония, сила и красота. Тя започна да оценява неговата способност да се слее с естес­твения поток на нещата и на удоволствието, което това носи.

Когато интегрирахме този спомен след сеанси, Блер призна, че това чувство за свобода и другите качества, ко­ито бе оценила, бяха точно нещата, от които се нуждаеше в сегашната ситуация. Тя щеше да се почувства щастли­ва, ако се научеше да се наслаждава на самотата. Задовол­ството от живота не зависеше от нейния съпруг, тя бе съ­що толкова силна и самоуверена като него. Това не бяха хипотетични определения за Блер. Тя вече ги бе изживяла в регресията. Споменът от онзи предишен живот и мета­форичното му значение й помогнаха да черпи от най-сил­ната и свободна част от себе си и да разшири своето раз­биране за ограниченията в настоящия живот.

Независимо че терапията с минали съществувания мо­же да лекува бързо и дълбоко значими физически и емо­ционални проблеми, не е необходимо човек да има болес­тни симптоми, за да се възползва от този процес. Много хора в добра кондиция — продуктивни и енергични, но притеснявани от на пръв поглед дребни проблеми, също биха имали полза от регресията.

Филис — млада привлекателна жена — нямаше някак­ви особено драматични симптоми, но въпреки това живо­тът й бе повлиян от ниско самочувствие и липса на увере­ност. Страхуваше се и от тъмнината. По време на регресията тя попадна в древно съществувание, в което бе грозно и деформирано момиче, обитаващо пещера с нем-ногобройна група хора. Нейната общност я подлагаше на подигравки заради външността й и тя страдаше от само­тата на отхвърлените. Филис си спомни как прекарвала повече от времето свита в най-отдалечения и тъмен ъгъл на пещерата, за да не я вижда никой. Умря млада.

Това съществувание очевидно се отразяваше лошо на взаимоотношенията в настоящия й живот. Филис бе пренесла известна част от мъката и от жалкия собствен образ от онова време, макар сега да нямаше основание за това. Изглежда, че онзи живот обясняваше и страха й от тъм­нината.

Самопреценката и вярата на Филис в себе си значител­но се подобриха, след като разбра източниците на своите симптоми.

Ханк бе млад мъж, който привидно имаше всичко. Преуспяващ адвокат под тридесетте, с доста добър доход, той олицетворяваше американския идеал за външност и атлетизъм и се радваше на доста голяма популярност сред жените. Погледнато повърхностно, Ханк доста добре се справяше в живота. Въпреки това той се нуждаеше от ле­чение, защото, както ми обясни, не изпитвал удовлетво­рение, периодично изпадал в депресия, чувствал се неспо­коен и тревожен. Ханк не виждаше истинския смисъл на живота си.

По време на регресивната терапия той достигна до спо­мен от 1874 година. В това съществувание бе освободен роб, чернокож. Споменът не беше нещо повече от фрагментарен ключов момент, но затова пък изключително ярък. Привързан към дървен кол, Ханк получаваше уда­ри с бич по гърба, без да знае от кого и защо.

Въпреки краткостта си това преживяване го развълну­ва дълбоко. Паметта не му предостави потресаващо ос­ветляване на проблемите му от настоящето, но Ханк приз­на, че извиканият спомен има връзка с някои негови юношески прегрешения.

След сеанса той се почувствува много по-добре. Пре­живяното от регресията като че ли му даде ново направ­ление и смисъл на съществуванието. Изпариха се неспо­койството и чувството за липса на щастие. Външните обстоятелства на живота му не се промениха, но сега той е по-способен да чувства задоволство, въоръжен със зна­нието, че животът му съдържа по-висша мъдрост. Ханк осъзна, че обстоятелствата и събитията в сегашния му жи­вот имат цел и че смъртта не я прекъсва.

Терапията с минали съществувания може да отключ­ва запаси от скрита сила, както бе в случая с Блер. Мно­го хора могат да се възползват от възможностите, които регресията предоставя, за да си изяснят причините за де­формации в самооценката си, както това стана при Филис. А случаят на Ханк показва, как чрез пряко докосване до по-висшата мъдрост и духовността терапията с ми­нали съществувания може да замести неясното чувство за липса на цел с ново усещане за ведрост и насока на живо­та.

Ако е блокирана вашата творческа способност, регре­сията понякога може да разкрие източници от предишен живот, които да я отключат, като отвори за вас нови прос­тори за съзидание.

Триша е добре позната като водеща на политически предавания. Тя отлично се справя с тази работа, която изисква много напрежение. Харесват я и тя се радва на го­ляма популярност. Триша имала намерение да напише книга. И точно тогава тази интелигентна и постигаща с лекота желанията си жена се почувства неспособна да сед­не и да изложи в думи мисълта си върху лист хартия. На­ложи се да потърси помощ, която да отблокира писател­ските й способности.

Регресията на Триша я отведе в съществувание като мъж някъде в Европа преди няколко века. От много го­дини този мъж събирал данъци и записвал в книга смет­ките си с паче перо. Един ден при него дошла парцалива жена с гладната си многобройна челяд. Тя го помолила да й опрости данъка. Парите й трябвали, за да нахрани децата си.

Тъй като бирникът се страхувал да не си загуби рабо­тата и самият той да изпадне в бедност, не дал ухо на мол­бите, а просто продължил да си пише в дебелата книга. Тази случка не му давала мира през целия му по-сетнешен живот.

Триша успя да свърже този спомен с положителните неща от сегашния си живот, включително и със своята ориентация към социалната справедливост. Тя свързва блокирането на творческите си способности с факта, че тогавашното прилежно писане причинило толкова болка на другите.

Този сеанс не само даде на Триша повече дълбочина на вътрешното й самопознание, но й позволи да възвър­не способностите си и да започне своята книга.

Веднъж приложих регресия на прославен музикант, из­паднал в творческа криза. Бе започнал да се появява все по-рядко на подиума като изпълнител и все по-рядко го канеха да прави записи на своите изпълнения.

Само за един сеанс неговият проблем бе идентифици­ран.

Музикантът бързо навлезе в дълбоко хипнотично със­тояние и ярко си припомни живот, в който е бил ирлан­дец от деветнадесети век. И тогава бил талантлив, но бил сурово наказан, че пренебрегва усъвършенствуването си. Имаше и семейни недоразумения поради факта, че пре­възхождаше по дарование баща си и по-големия си брат. Случаят бе нещо като "Параграф 22". Нямал силата и ку­ража да се противопостави на семейството си, от което бил силно зависим материално и социално. А от друга страна, не искал да даде простор на своя талант, на страс­тите и радостите от живота и творчеството.

Минали години. Все по-обезкуражен, най-накрая мла­дият човек решил да избяга и взел парахода за Америка, но по пътя умрял от епидемия, избухнала на кораба.

Ние разисквахме този живот от по-високата перспек­тива на неговото суперсъзнателно его, след като бе умрял на борда. Все още бе дълбоко хипнотизирай.

— Аз пропилях живота си — коментираше той. — Трябваше да имам куража и вярата да следвам таланта си. Не обичах себе си достатъчно и ценях погрешни неща в този живот. Отказах се от страх, а не защото обичах се­мейството си. Боях се да не ме отхвърлят. Пак щяха да ме обичат, но не го разбирах. Те спъваха моето развитие, за­щото се бояха за мен. Те също трябва да учат за любов­та. Любовта е всичко.

След като излезе от хипноза, изглеждаше дълбоко пот­ресен от преживяното. Творческата криза премина и той започна да дава блестящи концерти.

Доктор Робърт Джермон имал фантастичен случай с един млад перспективен бизнесмен, който ставал необяс­нимо неспокоен и изпълнен със страхове при всяко пъл­нолуние. Причината за този страх се оказала много по-сложна от известните факти за начина, по който влияе притеглянето между земята и луната върху приливите и върху флуидния баланс на живите същества.

При регресията пациентът на доктор Джермон се вър­нал в същия живот, но в много по-млада възраст, когато при един инцидент обърнал открадната кола и двама от приятелите му загинали. Това се случило, защото в нощ­та преди излета младежът трябвало да работи като пазач, бил изморен и вниманието му било притъпено. Катастро­фата станала при пълнолуние. Изглежда, че мъката на младежа и чувството за вина се изостряли от пълната лу­на. Доктор Джермон започнал терапевтично да му обяс­нява, че инцидентът е в миналото и че сега може да се ос­вободи от скръбта и другите си спомени, свързани с нещастието.

Хипнотизираният пациент го прекъснал:

"Сигурно ще ни пипнат. Трябва да сме много внима­телни. Тази нощ има пълнолуние."

За огромна изненада на доктор Джермон пациентът спонтанно се върнал във времето на Втората световна вой­на като американски войник в Европа. Войникът бил хва­нат от германците. Последното, което усетил, било изст­рел в гърба, докато стоял обърнат към реката, в която се отразявала пълната луна.

Пациентът си спомнил името, което носил в този ми­нал живот. Той съобщил датата, специалността, а също и мястото, където се дипломирал в колеж в края на триде­сетте години. Съпругата на пациента направила по-късно проучване и потвърдила, че човек с такова име наистина се бил дипломирал в назованата специалност в онзи ко­леж. Имало само една година разлика от посочената да­та.

След тази регресия и спомена за разстрела бизнесме­нът се освободил напълно от странната си реакция при пълнолуние.

Може би "лунатизмът" и познатото ни от фолклора странно въздействие на пълнолунието върху нашата пси­хика имат своите корени в спомените от древните си съ­ществувания. В края на краищата ние сме се взирали в пълната луна от хиляди години.

Рут бе полицайка малко над тридесетте. Работата й изискваше здрави нерви, хладнокръвие и тя с удоволствие си я вършеше. Но ми разказа, че когато се връщала вечер вкъщи, изпитвала чувство на безпокойство, гневяла се чес­то и сънувала кошмари. Хора с много по-леки професии имат подобни реакции и най-лесно е да се, каже, че това е случай на професионален стрес.

Въпреки това, когато Рут ме посети, тя регресира в жи­вот, в който е била бледа жена от Нормандия с бяло бо­не на главата, хвърлена незаслужено в затвор.

Очевидно в това съществувание Рут бе приемала па­сивно затворничеството си. Никога не бе успяла да се ос­вободи от гнева или да накаже тези, които я бяха затво­рили. Тя разбра, че това е урокът, от който се нуждае в настоящия живот. Като полицайка имаше силно развито чувство за справедливост — една личностна черта, която сигурно бе повлияна от опита й в миналия живот. И все пак, изглежда, преживяванията й тогава бяха оставили в нея неизразходван гняв, който й пречеше да бъде щастли­ва. От една страна, чрез професията си Рут компенсираше преживяното в миналото съществувание доста добре, но от друга, изглежда, че компенсацията бе прекалена — все едно че тя си казваше със стиснати зъби: "Няма да позво­ля това да ми се случи отново."

Понякога посланието от типа "причина — следствие" е връхната точка на един сеанс на регресия. Може да има някаква специална информация, която пациентът трябва да научи и след научаването — да асимилира, да се издиг­не над нея и просто да я преодолее. Споменът на Рут й помогна да си обясни защо толкова често е гневна. Той й помогна да разбере, че нейните кошмари, в които тя обик­новено е хваната в капан, затворена или парализирана, си­гурно са свързани с пребиваването й в затвора.

Кошмарите на Рут изчезнаха — вече не е толкова нес­покойна, макар че понякога изпада в гняв. Но когато и да започне да се надига раздразнението й, тя е способна да го овладява много по-бързо и съвсем не се ужасява от не­го. Терапията с минали съществувания й помогна да си изясни две тъмни сенки в своя живот и да контролира и овладява останалите.

Алис имаше твърде обикновените и често срещани симптоми на нашето общество — повишена тревожност и неспособност да се доверява. Те се проявявали още в нейното детство. След като един ден баща й я затворил в килера, тя го изживяла толкова дълбоко, че повече нико­га не се доверявала на родителите си.

По време на регресията Алис се върна в древни време­на и разказа, че е малко дете, погребано живо. Алис се би­ла разболяла от чума, която обезлюдявала селището. Ве­роятно изпаднала в кома от високата температура и я помислили за умряла. Под хипноза тя се върна в момен­та, когато се събуди в гроба и изпадна в паника. Обхвана я ярост, че напуска така рано живота, но след това осъз­на, че грешката е била неволна. По време на прегледа на живота Алис можа да свърже това преживяване с липса­та на доверие през целия й сегашен живот.

Тя имаше втори спомен от предишно съществувание, където отново изживя чувство на ужас, този път по време на война. През една бомбардировка трупове на загинали бяха паднали върху нея и това стоеше в основата на ней­ната клаустрофобия и повишено безпокойство. След тези два спомена симптомите на Алис започнаха да се топят един по един. Разбирането бе й помогнало така, както бе станало с музиканта, Триша и Рут.

Когато се установява източникът на страха, той не са­мо изчезва, но едновременно с това могат да се разкрият и таланти, пренесени от други съществувания.

Една млада самотна майка и преуспяваща фотографка на име Карин се обърна към мене, за да открие причи­ните за трудните си взаимоотношения с членовете на се­мейството си. Благодарение на терапията с минали съществувания тя постигна известен успех. Но освен това Карин имаше друг, много специфичен проблем — доста необичаен за толкова преуспяваща и независима жена. Ка­рин се ужасяваше, че може да се загуби, докато кара ко­лата си. Беше отчаяна, че бъркаше пътя много по-често от всеки средностатистически шофьор. Понякога толкова се бояла да не й се случи това, че трябвало някой друг да я закара на назначените й срещи.

Решихме да проверим източника на страха й чрез рег­ресивна терапия. В хипнотично състояние Карин си при­помни, че е била навигатор на подводница по време на Втората световна война. При изпълнение на една мисия допуснала грешка, която отклонила подводницата от курса. Притеснението й било неописуемо, защото попад­нали във вражески води. Засечена от противника, подвод­ницата била унищожена и Карин загинала заедно с целия екипаж.

След този сеанс страхът на Карин от изгубване напъл­но изчезна.

По-късно нейната малка дъщеря сподели, че майка й станала много по-добра и любяща.

След няколко месеца Карин ми прати малка бележка. Пишеше ми как в резултат на терапията сега се справяла много по-добре, колко "по-пълноценна и изпълнена с любов" се чувствала сега и колко била щастлива, че намери­ла себе си. Разказваше ми, че вече не само че не се губела, но хората се обръщали към НЕЯ за указание и тя им ри­сувала карта на пътя, за да не се загубят ТЕ!

Карин не само бе успяла да преодолее страха си, но отново бе придобила таланта на навигатор от предишно­то си съществувание и чрез него помагаше и на другите.

Регресията в минали съществувания понякога създава огромна радост на семейства с осиновено дете, тъй като им показва, че независимо от липсата на биологична връз­ка и напук на поговорката "Кръвта вода не става" духът е по-силен от кръвта.

Извършвал съм регресии, които показват, че връзката между осиновени деца и техните осиновители понякога е по-силна от връзката между същите деца и техните био­логични родители. Когато различните членове на семейс­тва с осиновени деца се подлагат на регресия, те често се разпознават в предишни животи.

Опитът ми е показал, че ако отношението "родител— дете" е предназначено да се осъществи, но е блокиран фи­зическият канал, намира се друг път, за да се изпълни предназначението. Взаимоотношенията родители—деца никога не са случайни. Една моя приятелка астроложка е открила същата зависимост. Тя ми е казвала, че ако се сравнят звездните карти на осиновителите и осиновените деца, често се виждат връзки и съответствия, които се наб­людават при биологичните семейства.

Регресията в предишни животи може да се превърне в начало на духовен път към вътрешния мир, блаженство­то, радостта и мъдростта в най-неочаквани моменти от живота. Понякога резултатът е изникването на специфич­ни таланти, а не са малко пациентите, които се ориенти­раха към метафизиката като траен духовен интерес неза­висимо от успешната .си кариера или социалната среда. Нещо повече, в резултат на духовното израстване и дру­гите аспекти на техния живот претърпяха развитие и раз­цвет. Много от изживелите регресивна терапия съобща­ват за постигнати от тях "върхове" на трансцендентален опит и интуитивно познание, които извисяват вътрешния и социалния им живот. Те са придобили вътрешна хармо­ния, спокойствие и целеустременост, които не зависят от обстоятелствата, а са трайна тяхна опора.

Знам какво изпитват. В резултат на собственото ми ду­ховно израстване, което започна с преживяното от мен с Кетрин, самият аз придобих личен трансцендентален опит. Още първия път разбрах, че такова състояние е са­мо по себе си цел. Това се случи една седмица преди са­мото изживяване. Беше преди няколко години. След като бях приемал пациенти десет часа, се опитах да се отпусна, като медитирах в специалния стол в кабинета ми. След няколко минути бях достигнал състояние на дълбока ре­лаксация и успях да отстраня всякаква мисъл от главата ми. Тогава чух ехтящ глас. Беше като телепатичен тром­пет в съзнанието ми и това ме разтърси из основи.

— Ти само го обичай! — проехтя гласът.

Веднага застанах нащрек. Знаех, че посланието се от­нася до Джордан, моят син. По това време той беше ти­пичен тинейджър, който се бунтуваше за щяло и нещя­ло, но аз въобще не бях мислил за него през целия ден. Може би подсъзнателно съм размишлявал как да се спра­вя с поведението му.

Седмица по-късно, в една много мрачна утрин, карах с колата си Джордан на училище. Опитвах се да поддър­жам разговора, но той ми отговаряше едносрично и не­що се мусеше.

Знаех, че имам варианти да се разсърдя или да се нап­равя, че нищо не забелязвам. Припомних си посланието: "Ти само го обичай!" — и избрах последното.

— Джордан, не забравяй, че те обичам! — казах му, когато го свалих пред училището.

За моя изненада той отговори:

— Аз също те обичам.

Чак тогава разбрах, че той въобще не беше сърдит или намусен, а просто още не се бе събудил напълно. Това, което взимах за сръдня, бе мое заблуждение.

Продължих да карам към болницата, отдалечена на около четиридесет и пет минути път. Когато минах пок­рай църквата, слънцето се бе издигнало над дърветата, а градинарят сънено вървеше през тревата.

Изведнъж изпитах усещане за умиротворение и радост. Чувствах невероятна сигурност, а светът ми изглеждаше съвършено подреден. Градинарят, дърветата и всичко друго, което виждах, беше обляно в светлина и грееше. Можех почти да виждам през тях — всичко бе придоби­ло златиста прозрачност. Усещах се свързан с всеки и с всичко — с градинаря, с дърветата, с тревата, небето и с катеричката, катереща се по-дървото. Не съществуваше никакъв страх и несигурност. Бъдещето ми се струваше ясно... съвършено.

Може би съм изглеждал странно на забързаните шофьори. Чувствах нещо като дистанцирана универсална любов и към тях. Дори когато някои от тях ми пресичаха пътя, аз само им помахвах с ръка и им се усмихвах. Чу­дех се защо всички тези хора толкова много бързаха. Вре­мето ми изглеждаше застинало, а след това усещането за него съвсем изчезна. Чувствах се невероятно спокоен. Ние бяхме тук, за да учим и обичаме — виждах ясно това. Ни­що друго нямаше значение.

Докато карах към болницата, предметите продължа­ваха да излъчват светлина и да изглеждат прозрачни. Та­ка се чувства човек в състояние на универсална благост и любов, когато е завладян от огромна радост и покой. То­ва е състояние на щастие и взаимовръзка с всичко живо.

Това състояние не ме напусна и когато започнах ра­ботния си ден. Тази сутрин проявявах необичайна интуитивност с пациентите си, особено с двама нови, които не бях виждал преди. Имах особено остро възприятие за светлината в и около хората, струваше ми се, че този ден всеки около мен имаше собствено излъчване.

Знаех със сигурност, че не съществува такова нещо ка­то опасност, че не е необходимо да се страхуваме. Всичко се беше сляло в едно. Изпитвах увереност, че всичко в жи­вота е свързано.

С такова настроение отидох по-късно през деня на ад­министративно събрание. Темата на събранието: "Как да увеличим приходите на болницата" — ме дразнеше. Знаех, че отново мога да избирам — да напусна събранието и да поддържам своето състояние или да остана и да им кажа какво мисля за техните идеи. Ако останех и започнех да говоря за етика и честност, трябваше да си послужа с бунтарските си логически оръжия. Изведнъж като че с мен стана скокообразна промяна. Бях върнат към нормално­то си "аз", аналитично и приземено. Повече не можах да си възстановя предишното прекрасно състояние на покой. То си беше отишло и нищо не можеше да го върне, кол­кото и да се опитвах да си го припомня.

Оттогава съм получавал подобно прекрасно изживя­ване пет или шест пъти. Винаги идва ненадейно. Но ме­дитацията създава това състояние. То не може да бъде предизвикано насила. То не е резултат от усилие. То е поч­ти подарък, подарък на благодатта.

Когато релаксирам, потопен в чувство на любов, без да искам нищо в замяна, усещам, че състоянието е съвсем наблизо.

Сега се опитвам да помагам и на други хора да дости­гат състояние на вътрешен покой, радост и благодат, ко­ето е резултат на особен начин на личностно израстване, пътят към който започва с регресията в минали същест­вувания. То е толкова важно. Специално за мен то е дейс­твителната цел на моята терапия. Именно в състояние на вътрешен покой се постига лечебният ефект.

Понякога не е необходимо и дори не се препоръчва да се тръгне по пътя на регресията. Има и други пътища и те се разкриват чрез хипноза.

Случва се някой щастлив и преуспяващ човек да дой­де в кабинета ми от любопитство или просто "за да го преживее". Такъв пациент може да постигне отлични ре­зултати като Марта от осма глава на тази книга, която ус­пя да облекчи скръбта по починалия си баща, въпреки че първоначалният подтик беше единствено нейното любо­питство. Но се случва такива пациенти и да не успеят.

Има причини, които понякога не позволяват да въз­никват спомени. Същото се получава и когато пациенти­те твърде много се стараят. Самият акт на старанието е съзнателно поведение, което може да блокира подсъзна­нието и да му попречи да изплува. Това блокиране може лесно да се преодолее, ако пациентът се релаксира и се на­учи да възприема пасивно. Не са изключение случаите, ко­гато някои се боят да преживеят смъртта си в минали съ­ществувания. Както споменах преди, обяснявам на пациентите си, че могат да избират дали да преминат през преживяването на смъртта или не и ако се решат, повече­то хора не я преживяват травматично. Дори обратното, това прави успеха им още по-голям.

Но за някои пациенти се оказва, че имат да изпълнят нещо още по-важно.

Армандо, специалист по данъчно законодателство от Ню Джързи, се обърна към мене, за да направим регресия в предишен живот. Той беше елегантен мъж, безуп­речно облечен и очарователен, с много бърз и пъргав ум. Не беше имал сериозни психологически или соматични проблеми, но в стремежа му да изживее регресия в мина­лото имаше някаква отчаяна настоятелност. Армандо се­риозно се интересуваше от пътищата за духовно израст­ване.

Собственият му стил се приближаваше към доминан­тната личност със склонност да се налага над другите. Трудно можеше да релаксира и предпочиташе да прекар­ва свободното си време сам или с жена си вместо в ком­панията на други хора. Макар че винаги беше любезен и сговорчив, не проявяваше особена готовност да се разда­ва на хората. По политически убеждения бе консервати­вен и дори малко "ястреб". Беше изоставил младежките си увлечения по музиката, за да направи по-практична ка­риера в правото.

През втория сеанс хипнотизирах Армандо дълбоко. Той изпадна в екстатично състояние и се изпълни с покой и любов. Виждаше ярки цветове, предимно цикламено-червени — цвят, който традиционно се свързва с духов­ността. Но не можеше да извлече някакви спомени от пре­дишни съществувания, макар че полагаше големи старания.

Дадох на Армандо касета със запис на регресия, за да я слуша вкъщи. Съпругата му, която не бях виждал, слу­шала заедно с него. Тя постигнала ясен образ на сцени от няколко минали съществувания и ги разказала на съпру­га си, с което предизвикала неговата завист. Той не мо­жел да види нищо от предишните си животи. Цяла сед­мица преди да стане време за третия ни сеанс, жената на Армандо продължавала да извиква спомени от минали съществувания винаги когато слушала записа. При Ар­мандо нищо не се получавало.

Между другото в същия запис аз инструктирам слуша­теля да се срещне с някой мъдър човек — учител или по­мощник, да му зададе един-два въпроса и да се вслуша в отговорите.

От пурпурната светлина, която виждаше Армандо, се материализирал неговият учител. Мъдрият помощник бил на деветнадесет години, с дълга руса коса, облечен бил в сини джинси и спортно яке. Името му било Май­къл. Възрастта, стилът и характерните черти, както н облеклото не били това, което толкова формализирана лич­ност като Армандо би могла да си представи или въоб­рази. Дори Армандо бил изненадан.

Майкъл се усмихвал. Прегърнал Армандо и му казал:-"Развесели се, отпусни се, не бъди толкова сериозен."

Когато и да слушал Армандо записа, Майкъл изплу­вал от пурпурната светлина и му говорел. Давал му ду­ховни съвети, помагал му с практически указания за биз­неса и за отношенията му с хората и правел някои предсказания за събития, които точно се сбъдвали в след­ващите няколко дни.

Но Армандо все още отчаяно се стремеше към регре­сия в предишни животи. Подценяваше красотата и значе­нието на срещите с Майкъл, своя учител.

Дойде за третия сеанс с все същото оплакване, че не можел да предизвика спомени от миналите си съществу­вания. Завиждаше на леснотата, с която жена му ги пос­тигаше. Хипнотизирах го на дълбоко ниво и го накарах-да намери Майкъл.

— Попитай го защо не можеш да си припомняш ми­налите си съществувания — инструктирах го аз.

Отговорът на Майкъл беше бърз и точен както вина­ги.

— Ще ти се позволи да си спомниш миналите си жи­воти като награда, щом се освободиш от сегашните си страхове. Няма от какво да се боиш. Ти се страхуваш от хората, а не бива. Не се тревожи за другите — те ще са добре. Не очаквай да са съвършени. Върви при тях и им помагай, дори в началото да е на само един от тях.

Армандо наистина нямаше нужда да си припомня дру­ги съществувания. Неговата задача бе да работи върху настоящето. Някой ден, ако следва съвета на Майкъл, той ще може да надникне в миналото си. Но това ще бъде ка­то награда, то ще е неговият обещан десерт.

Не за всеки е от изключителна важност да си спомни своите предишни животи. Не всеки носи товар или следи, които са значими за сегашния му живот. Често ударение­то пада върху настоящето, а не върху миналото. В огром­ното си желание да си припомни предишните съществу­вания Армандо едва не пропусна невероятно красивите и важни срещи с Майкъл.

Случаят с Армандо илюстрира безграничния потен­циал и богатството на подсъзнанието в хипнотично състояние, в което могат да се случат всякакви неща. В този смисъл, когато ръководя регресията, аз се чувствам като помощник, който улеснява процеса. Пациентът е този, който в края на краищата контролира лечението. При регресия в съзнанието на пациента могат да изскочат психи­чески интроспекции, възприятия на прекрасни цветове, чувства, мисли и решения на текущи проблеми, разгово­ри с мъдри учители, както и спомени от сегашния и пре­дишни животи. Понякога пациентът може да изживее не­ща, които стават в други пространства — пространства прекрасни и свещени.

Да се видят отговорите на нечии проблеми, написани със златни букви във вид на герб от виолетова светлина, е лечебно.Това разширяване на съзнанието е много терапев­тично, то е чудесно и може да бъде целебно също като регресията в минали съществувания.

Лечебният потенциал на подсъзнанието под ръковод­ството на опитен водач или под собствено ръководство е безкраен. Аз научавам за процеса на лекуване от пациен­тите си толкова, колкото те научават от своите преживя­вания. Всички сме учители и ученици, всички сме пациен­ти и лечители.

Всички заедно пътешестваме през времето в съзнание­то, душата и чувствата.