Лекции Берлин, 20. 10. 1910 до 16. 03. 1911 г. Нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев сканиран от копие с ъ д ъ р ж а н и е стр. Духът на растителното царство

Наистина: за ме­не бе­ше не­що твър­де чудесно, ко­га­то дъл­го вре­ме бях ра­бо­тил с ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни­те съ­чи­не­ния на Гьоте и се пос­та­рах да про­ник­на в един та­къв принцип, ка­къв­то е този, ко­га­то Гьоте си пред­с­та­вя кос­ти­те на чо­веш­кия че­реп прос­то ка­то ме­та­мор­фо­зи­ра­ни преш­ле­ни кос­ти пред­с­та­вя си, че кос­ти­те на преш­ле­ни­те на гръб­нач­ния стълб са се раз­ши­ри­ли и са се пре­вър­на­ли в кос­ти на черепа. Тогава ми дой­де ед­на мисъл, ед­на идея, ко­ято не мо­жех да си пред­с­та­вя по друг начин, ос­вен този: Гьоте е имал съ­що и идеята, че са­ми­ят мо­зък е един ме­та­мор­фо­ри­зи­ран чрез ду­ха гръб­на­чен мозък, та­ка що­то не са­мо обвивката, а и са­ми­ят мо­зък из­диг­нат на ед­на по­-ви­со­ка сте­пен е това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва на ед­на по­-нис­ка сте­пен в кос­ти­те на преш­ле­ни­те на гръб­нач­ния стълб и в гръб­нач­ния мозък. И за ме­не бе­ше един чу­де­сен момент, ко­га­то вър­ху ед­на мал­ка бележка, на­пи­са­на от Гьоте с молив, на­ме­рих през 19-те го­ди­ни това, ко­ето пос­ле бе съ­об­ще­но от про­фе­сор Барделебен във Ваймарския Годишник в ед­на ста­тия "Гьоте ка­то анатомист": Всъщност мо­зъ­кът е ед­на пре­об­ра­зе­на част на гръб­нач­ния мозък.

Така ние виж­да­ме у Гьоте настроението, ко­ето за пър­ви път на­ми­ра­ме у Джордано Бруно, при­ло­же­но ве­че от Гьоте към от­дел­ни­те ор­га­ни на при­род­ни­те същества, виждаме, как Гьоте се ста­рае прак­ти­чес­ки да вне­се във вся­ко мис­ле­не вър­ху при­ро­да­та ду­ха на Джордано Бруно - до кой­то той стои та­ка бли­зо и по от­но­ше­ние на думите. Ето за­що за Гьоте бе­ше та­ка важ­но да виж­да в це­лия рас­ти­те­лен свят ед­на ме­та­мор­фо­за на пър­вич­но­то рас­те­ние /на пра-растението/. И на­ред с това, ко­ето е про­из­вел Гьоте, художникът, стои ве­ли­ко и мощ­но това, ко­ето той е про­из­вел ка­то природоизпитател, за­що­то в из­вес­т­но от­но­ше­ние съ­щи­ят дух, кой­-
то бе­ше сля­зъл от яс­но­виж­да­щи­те сте­пе­ни до ед­но се­тив­но виждане, се е въп­лъ­тил в Гьоте в ед­на личност, ко­ято все­от­дай­но вна­ся­ше при наб­лю­де­ни­ето ду­ха във вся­ка подробност. Какво виж­да­ше Гьоте в от­дел­но­то растение? Израза на пра-растението. И как­во бе­ше за не­го то­ва пра- растение? Духовното, ду­хов­но­то в от­дел­ни­те рас­ти­тел­ни форми. Тук е ва­жен он­зи раз­го­вор меж­ду Шилер и Гьоте, ко­га­то и два­ма­та бя­ха по­се­ти­ли за­ед­но ед­но съб­ра­ние на ед­но при­ро­до­из­с­ле­до­ва­тел­с­ко дружество. Шилер из­ле­зе от съб­ра­ни­ето и ка­за на Гьоте: Всичко, ко­ето се каз­ва вър­ху растенията, ос­та­ва все пак та­ка незадоволително, на ко­ето Гьоте отговори: Може би е въз­мож­но да сто­рим то­ва и по друг начин, та­ка че да виж­да­ме не са­мо това, ко­ето са частите, ко­ито ос­та­ват в на­ши­те ръце, но и това, ко­ето със­тав­ля­ва тях­на­та ду­хов­на връзка. Тогава Гьоте взе ед­на лист хар­тия и на­ри­су­ва с ня­кол­ко чер­ти ед­на рас­ти­тел­на фор­ма пред Шилер. Той бе­ше на­яс­но вър­ху факта: Това не съ­щес­т­ву­ва са­мо в лилията, или в глу­хар­че­то или в ранункулуса, а във всич­ки растения, но разнообразено, раз­м­но­же­но в раз­лич­ни­те растения. Тогава Шилер, кой­то не мо­же­ше до раз­бе­ре та­зи фор­ма на пра-растението, каза: Но то­ва не е ни­как­ва действителност, то­ва е са­мо ед­на идея! Гьоте ос­та­на край­но из­не­на­дан и са­мо отговори: "Ще ми бъ­де мно­го при­ят­но да имам идеи, без да зная то­ва и да­же да ги виж­дам с очи­те си!" Защото Гьоте виж­да­ше духовното, ко­ето се раз­п­рос­ти­ра през всич­ки растения, виж­да­ше го така, че да­же мо­же­ше да го нарисува. Също та­ка бе­ше и с пра-живот- ното, с пър­вич­но­то жи­вот­но във всич­ки животни.

Така Гьоте прос­ле­дя­ва­ше Бога, кой­то не тлас­ка отвън, а дви­жи всич­ко вътре, прос­ле­дя­ва­ше бо­жес­т­ве­ния Дух, кой­то тъ­че и жи­вее във всич­ко съв­сем кон­к­рет­но от рас­те­ние на растение, но съ­що и от лист на лист от цвят на цвят, съ­що та­ка и от жи­вот­но на животно, а съ­що и от кост на кост, от ед­на жи­во­тин­с­ка фор­ма в друга. И ин­те­рес­но е, че Гьоте е бил мал­ко раз­б­ран от не­го­во­то време, че не­го­ви­те съв­ре­мен­ни­ци - как­то и са­ми­ят Шилер - не зна­еха това, ко­ето всъщ­ност Гьоте искаше. Но пос­те­пен­но Гьотевият дух ще се вжи­вее и в мис­ле­не­то вър­ху природата. Тогава хо­ра­та ще познаят, че съ­що Гьотевият Дух е бил с ед­на сте­пен над Джордано Бруно, че Джордано Бруно е го­во­рил за Бога, кой­то е пан­те­ис­тич­но навсякъде, кой­то мо­же да бъ­де на­ме­рен навсякъде, в ка­мъ­ни­те и рас­те­ни­ята и в животните, но че на­ис­ти­на и Гьоте тър­се­ше Бога, кой­то не тлас­ка не­ща­та отвън, но си каз­ва­ше по-нататък: Ние не тряб­ва да на­соч­ва­ме на­шия пог­лед са­мо вър­ху всеобщото, а тряб­ва да пре­ми­нем към от­дел­ни­те яв­ле­ния и да тър­сим Духа в от­дел­ни­те неща. Защото по друг на­чин жи­вее ду­хът в растението, по друг на­чин в камъ- ка, по друг на­чин в тази, по друг на­чин в она­зи кост. Духът е веч­но дви­же­що­то се, ко­ето фор­ми­ра от­дел­ни­те час­ти на материята. Материята се

Когато мис­лим по то­зи на­чин вър­ху ре­ду­ва­щи­те се сте­пе­ни на та­ки­ва ду­хо­ве ка­то Галилей, Джордано Бруно и Гьоте, ние на­й-­пос­ле ще при­вик­нем да апе­ли­ра­ме към това, ко­ето е ос­нов­на­та чер­та на та­ки­ва духо- ве, и не ще ос­та­нем при обик­но­ве­ни­те разбирания, за­що­то и по от­но­ше­ние на ве­ли­ки­те ду­хо­ве хо­ра­та на дра­го сър­це слу­шат фрази. По от­но­ше­ние на Галилей, кой­то със сво­ята ве­ли­ка бо­жес­т­ве­на идея об­г­ръ­ща­ше мо­мен­тал­но без­п­рос­т­ран­с­т­ве­но и без­в­ре­мен­но це­лия живот, мо­жем мно­го доб­ре да запитаме: Какво по­ве­че зна­ят хо­ра­та на на­ше­то съв­ре­мие вър­ху осо­бе­но­то зна­че­ние на Галилей, ос­вен един­с­т­ве­но­то нещо, ко­ето си­гур­но не е вярно, че той бил казал: "И все пак то се движи!"? /Слънцето/. Това е на­ис­ти­на ед­на кра­си­ва фраза, но - как­то мо­же­те да ви­ди­те от из­с­лед­ва­ни­ята на ита­ли­ан­с­кия учен Анджело де Губернатис -, то е нещо, ко­ето съв­сем не е вярно. И кол­ко чес­то за Гьоте пос­то­ян­но се цитира, че не­го­ви­те пос­лед­ни ду­ми са били: "Повече светлина!" -, един- ственото, ко­ето той не е казал. Ето за­що е необходимо, чрез това, ко­ето е Духовна наука, да се хвър­ли свет­ли­на и в ду­ха на та­ки­ва лич­нос­ти и да не пре­на­ся­ме на­шия соб­с­т­вен дух и раз­лич­ни­те времена, как­то та­ка дра­го­вол­но оби­ча­ме да вър­шим това.

Тези три­ма духове, ко­ито об­ра­зу­ват ед­на чу­дес­но нас­т­ро­ена трой­ка в из­ход­на­та точ­ка на на­ше­то по­-но­во време, ка­то Галилей и Джордано Бруно сто­ят в та­зи из­ход­на точ­ка по­доб­но на ед­на зора, а след то­ва тя из­г­ря­ва ка­то Слънце, ние мо­жем да ги оха­рак­те­ри­зи­ра­ме най-добре, ко­га­то по­мис­лим вър­ху ду­ми­те на са­мия Гьоте, ко­ито ни показват, как той е чув­с­т­ву­вал от ду­ха на по­-но­во­то време, че да­же и на­й-­мал­ки­ят атом ма­те­рия не мо­же да съ­щес­т­ву­ва без сто­ящия зад не­го дух, ко­ято го до­веж­да при друг атом. По то­зи слу­чай мо­жем да си спом­ним за положе- нието, ко­ето са­ми­ят Гьоте описва, ко­га­то мно­го го­ди­ни след смър­т­та на Шилер при раз­ра­вя­не­то на не­го­ви­те кос­ти и пре­на­ся­не­то им в гроб­ни­ца­та на принцовете, Гьоте стои при гро­ба и раз­г­леж­да че­ре­па на Шилер че­тей­ки по не­го­ви­те фор­ми Шилеровия гений. Той смяташе, че е поз­нал Шилеровия че­реп имен­но по не­го­ви­те оп­ре­де­ле­ни фор­ми и то­зи че­реп би­ва пре­не­сен пос­ле в гроб­ни­ца­та на принцовете. И на не­го твър­де доб­ре му ста­на яс­но това, ко­ето ние ви­дях­ме при Галилей: че чо­век тряб­ва да на­ме­ри в сми­ре­ние и ма­те­ма­ти­чес­ки Духа. И днес още съ­щес­т­ву­ва цър­ков­на­та лам­па в цър­к­ва­та от Пиза, ко­ято се е лю­ля­ла на­сам и на­та­-
тък за без­б­рой души. Но ко­га­то вед­нъж Галилей сто­еше пред нея, той из­ме­ри по соб­с­т­ве­ния си пулс рав­но­мер­нос­т­та на ко­ле­ба­ни­ята на лам­па­та и по то­ва от­к­ри тол­ко­ва важ­ния днес за­кон на ко­ле­ба­ни­ята на маха- лото, ко­ето за не­го бе­ше ед­на ми­съл на Бога. И та­ка мно­го неща. При гро­ба на Шилер в Гьоте се ро­ди мисълта, ко­ято жи­ве­еше в Джордано Бруно от не­го­во­то фи­ло­соф­с­ко въодушевление: Дух има във вся­ка мате- рия, навсякъде, но не тлас­кащ или во­дещ в кръг, а ка­то един Дух, кой­то жи­вее и в на­й-­мал­кия атом! Това ду­хов­но раз­би­ра­не на Джордано Бруно въз­к­ръс­на от­но­во и в ду­ша­та на Гьоте, ко­га­то дър­же­ше в ръ­ка­та си че­ре­па на Шилер и - как­то во­да­та се сгъс­тя­ва в лед - ду­хът на Шилер му се явя­ва във фор­ма­та на Шилеровия череп. Цялата ду­хов­на ос­но­ва на Гьоте стои пред нас, ко­га­то че­тем не­го­во­то ху­ба­во сти­хот­во­ре­ние на Гьоте, ко­ето той е на­пи­сал след съ­зер­ца­ва­не­то на Шилеровия череп, и осо­бе­но оне­зи стихове, ко­ито та­ка чес­то пог­реш­но се цитират, ко­ито мо­гат да бъ­дат раз­б­ра­ни са­мо от да­де­но­то положение. Защото тряб­ва да си представим, че Гьоте ви­дя Шилеровата ин­ди­ви­ду­ал­ност ка­то плас­тич­но сгъстена, втвър­де­на пред се­бе си и ка­за след това, как­то тряб­ва­ше да ка­же съ­об­раз­но осо­бе­нос­т­та на живеещия, в Джордано Бруно и в Гьоте сро­ден Дух:
"Що мо­же по­ве­че чо­век в жи­во­та да добие,

Освен в при­ро­да Бог се не­му да разкрие,

Как твър­до­то тя пра­ви в дух да се сто­пя­ва

И как съз­да­де­но­то от ду­ха втвър­де­но съхранява!"