Лекции държани в Берлин, Щутгарт и Кьолн между 13. И 29. 12. 1907 г. Нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис

ЧАСТ ПЪРВА

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Древнонордически ми­то­ве и ле­ген­ди

Чували сме ня­кои не­ща за зна­че­ни­ето на ня­кои важ­ни символи, нап­ри­мер за сим­вол­но­то зна­че­ние на число­то 666, ко­ето ни по­мог­на да про­ник­нем дъл­бо­ко в ре­ли­ги­оз­но­то сви­де­тел­с­т­во на Апокалипсиса. Днес ще се за­ни­ма­ва­ме с ед­на дру­га част на символиката. Това са символи, на ко­ито ду­ши­те ви чес­то са се натъквали, и с ко­ито ще се за­поз­на­ем от глед­на точ­ка на тех­ния про­из­ход и дейс­т­ви­тел­на стойност. Преди да пре­ми­нем към об­съж­да­не­то на те­зи сим­во­ли тряб­ва да пред­п­ри­емем ед­но раз­г­леж­да­не на човека. Веднага ще раз­бе­ре­те за­що за да се обяс­нят оп­ре­де­ле­ни сим­во­ли и зна­ци тряб­ва да се из­ви­ка на по­мощ не­що на пръв пог­лед тол­ко­ва отдалечено.

Нека мис­ле­но се пре­не­сем на­зад в та­зи точ­ка от ис­то­ри­ята на чо­веш­ко­то развитие, ко­ято всич­ки вие позна­ва­те от пре­диш­ни лекции. Знаете, че на­ше­то се­гаш­но вре­ме се пред­хож­да от ед­на епоха, ко­ято на­ри­чаме атлан- тска. Там, къ­де­то днес е дъ­но­то на ат­лан­ти­чес­кия океан, меж­ду Америка и Европа, в прад­рев­ни вре­ме­на има­ше земя, до­ка­то областите, ко­ито ние оби­та­ва­ме днес бя­ха по­то­пе­ни във вода. Тази зе­мя обита­ва­ха на­ши­те предци. В дейс­т­ви­тел­ност по­-го­ля­ма­та част от на­се­ле­ни­ето на Европа про­из­хож­да не от изтока, а от за­пад и пред­с­тав­ля­ва по­том­с­т­во­то на атла- нтците. От та­зи земя, от древ­на­та Атлантида, къ­де­то са жи­ве­ли пред­ци­те ни, а и ние са­ми­те в пре­диш­ни­те си въплъщения, те се пре­се­ли­ха на
изток, ко­га­то вълни­те по­гъл­на­ха земята, ко­ято днес се на­ми­ра под Атла- нтическия океан.

През пос­лед­на­та тре­ти­на на ан­т­лан­т­с­ка­та епо­ха на се­ве­ро­из­ток - там, къ­де­то е днеш­на Ирландия - се от­де­ли ед­на мал­ка част от населението, ко­ето се смя­та­ше за на­й-­нап­ред­на­ло по оно­ва време. Цялата ат­лан­т­с­ка зе­мя бе­ше пок­ри­та с тежки, гъс­ти мъг­ли и за­то­ва е ос­та­на­ла в спо­ме­ни­те на гер­мански­те на­род­нос­ти с име­то "Нифлхайм". В те­зи древ­ни времена, ко­га­то въз­ду­хът бе­ше про­пит от гъс­ти водни ма­си ду­шев­ния жи­вот бе­ше съв­сем раз­ли­чен от днешния. Все още съ­щес­т­ву­ва­ше древ­но­то яс­но­ви- дство. Хората виж­да­ха ду­хов­ния свят. Когато те се приб­ли­жа­ва­ха един към друг, ду­ши­те им виж­да­ха нади­га­щи се цве­то­ви явления, ко­ито им говореха, да­ли нас­рещ­ни­ят чо­век е сим­па­ти­чен или не. По съ­щия на­чин бе­ше и с животните. Когато те виж­да­ха ед­но животно, те бя­ха в със­то­яние да ви­дят да­ли то мо­же да им нав­ре­ди или не. Така през ат­лан­т­с­кия пе­ри­од съ­щес­т­ву­ва­ше ед­но при­ми­тив­но ясновидство.

Междувременно чо­ве­чес­т­во­то пре­ми­на­ва­ше през раз­лич­ни ста­дии на развитие. То не мо­же­ше да зас­ти­не на стъ­па­ло­то на при­тъ­пе­но­то яснови- дство, нуж­но бе­ше да нав­ле­зе в днеш­ния на­чин на въз­п­ри­ятие чрез сети- вата. Затова яс­но­вид­с­т­во­то тряб­ва­ше да отс­тъ­пи на за­ден план за из­вес­т­но време, за да бъ­де въз­мож­но в бъ­де­щето да се из­во­юва на­но­во и да се при­ба­ви към днеш­но­то яс­но днев­но съзнание. Това, ко­ето ние днес оп­ре­де­ля­ме ка­то ос­но­ва на външ­на­та кул­ту­ра - упот­ре­ба­та на разума, разсъ- дъка, не бе­ше свойс­т­ве­но за древ­ни­те ат­лан­т­с­ки ясновидци, то тряб­ва­ше да бъ­де из­во­юва­но от тях. Човекът тряб­ва­ше да на­со­чи своите очи и уши, въз­п­ри­ема­тел­ни­те си ор­га­ни навън, а вът­реш­но­то ду­хов­но око отс­тъ­пи за из­вес­т­но вре­ме на за­ден план. Когато пред­ци­те ни се пре­се­ли­ха от Атлантида на изток, то­зи про­цес съ­щев­ре­мен­но бе­ше свър­зан със за­гу­ба­та на древ­но­то яс­но­вид­с­т­во и с при­до­би­ва­не­то на външ­ни се­тив­ни възприятия, с ус­воява­не­то на спо­соб­нос­ти ка­то броене, смя­та­не и пре- ценяване.

В она­зи мал­ка гру­па бли­зо до днеш­на Ирландия те­зи спо­соб­нос­ти - смя- тане, бро­ене и т.н се раз­ви­ха най-рано. Тези хо­ра на­й-­нап­ред се пре­се­ли­ха на изток, а с на­ди­га­щи­те се оке­ан­с­ки въл­ни ги пос­лед­ва­ха и други народи. Те на­се­ли­ха зе­мя­та на днеш­на Европа. Тези на­ро­ди виж­да­ха не­ща­та по два на­чи­на - чрез ед­но външ­но наб­лю­де­ние на се­тив­ния свят, броене, смятане, комбиниране, ко­ето до­ве­де до там, че мо­жа­ха да бъ­дат пос­тиг­на­ти днеш­ни­те машини, тран­с­пор­т­ни сред­с­т­ва и т.н. В сър­ца­та си оба­че хо­ра­та от те­зи на­роди но­се­ха и не­що друго: спо­ме­ни­те за оне­зи све­то­ве на духа, в кой­то бя­ха надникнали, и коп­не­жа с някак­ви сред­с­т­ва от­но­во да се до­бе­рат до те­зи ду­хов­ни светове.

А се­га не­ка си пред­с­та­вим по­-жи­во те­зи пред­ци в древ­на Европа. С пре­сел­ва­не­то не всич­ки за­гу­би­ха ед­но вре­мен­но дар­ба­та на древ­но­то ясно- видство. Мнозина, до­ри го­ля­ма част от тези, ко­ито се преселиха, пре­не- со­ха в Европа все още год­ни за упот­ре­ба ос­та­тъ­ци от него. Сред те­зи пред­ци има­ше мнозина, които, ко­га­то се уеди­ня­ва­ха в мъл­ча­ние ве­чер на смра­ча­ва­не или нощем, по­тъ­ва­ха в един жив сън, кой­то оз­на­чава по­ве­че от днеш­но­то съ­ну­ва­не - те все още мо­же­ха да гле­дат в ду­хов­ния свят.

Безброй хо­ра не са­мо бя­ха съх­ра­ни­ли спо­ме­на за това, а до­ри и спо­соб­нос­т­та да над­ник­ват в ду­хов­ния свят при оп­ре­де­ле­ни из­к­лю­чи­тел­ни жи­тейс­ки състояния. А останалите, ко­ито ве­че бя­ха из­гу­би­ли та­зи способ- ност, при­те­жа­ва­ха на ней­но мяс­то ед­но свойство, ко­ето в хо­да на раз­ви­ти­ето се из­гу­би в мно­го по­-го­ляма сте­пен от­кол­ко­то обик­но­ве­но се смя- та: в древ­ни­те времена, и то имен­но сред на­се­ле­ни­ето на сред­на и из­точ­на Европа, съ­щес­т­ву­ва­ше ед­на способност, ко­ято бе­ше ши­ро­ко раз­п­рос­т­ра­не­на в интензивност, за ко­ято днес ве­че не мо­жем да си из­г­ра­дим ни­как­ва пред­с­та­ва - то­ва бе­ше доверието, дъл­бо­ка­та вяра. Тези, ко­ито мо­же­ха да го­во­рят за ду­хов­ния свят, има­ха нас­ре­ща си уши, ко­ито ги слу- шат, те на­ми­ра­ха вяра, защо­то в те­зи час­ти на Европа лю­бов­та и до­ве­ри­ето при­те­жа­ва­ха ог­ром­на сила. Критикуването и нас­то­ява не­то на соб­с­т­ве­но­то мнение, ко­ито та­ка чес­то се сре­щат днес, то­га­ва бя­ха нещо, за ко­ето ни­кой не мо­жеше и да помисли. Но те­зи не­ща днес съз­да­ват не­об­хо­ди­мос­т­та все­ки сам да бъ­де от­ве­ден до ду­хов­ния свят. По оно­ва вре­ме те не бя­ха необходими, за­що­то съ­щес­т­ву­ва­ше та­зи огромна, сил­на вяра. Ако об­гърнем с пог­лед древ­но­то на­се­ле­ние на Европа, то ние виждаме, че в дъ­но­то на ду­ши­те на те­зи хо­ра е съ­ществу­ва­ло ед­но пъл­но съз­на­ние за ду­хов­ния свят, на­ми­ращ се зад сетивния.

Нека се­га си изяс­ним въз­ник­ва­не­то на но­вия све­тог­лед на ве­че въз­п­ри­ема­щия пос­ред­с­т­вом се­ти­ва­та си човек. Вече споменах, че в она­зи мал­ка гру­па на север, в бли­зост до днеш­на Ирландия, се със­тоя ед­но съ­бития, ко­ето пре­вър­на смятането, бро­ене­то и ком­би­ни­ра­не­то в способности, при­съ­щи на човека. И пре­ди съм казвал, че за та­зи цел етер­на­та гла­ва на чо­ве­ка се из­мес­ти из­ця­ло във фи­зи­чес­ка­та му глава. Докато пре­ди та­зи част на етер­на­та глава, ко­ято се на­ми­ра око­ло веж­ди­те бе­ше из­вън фи­зи­чес­кия мозък, то се­га тя съ­що се вмес­ти в не­го и две­те ста­на­ха ед­но цяло. Така чо­ве­кът до­би свойс­т­во­то на самосъзнанието, Азово­то съзнание, той спе­че­ли спо­соб­нос­т­та да пре­це­ня­ва и да наб­лю­да­ва предметите. Етерна- та глава, чи­ято фор­ма днес съв­па­да с та­зи на физическата, при древ­ни­те ат­лан­т­ци бе­ше из­да­де­на сил­но напред, от­къ­де­то ид­ва тях­но­то ясновид- ство, виж­да­не­то им в ду­хов­ния свят. Нека се­га се пос­та­вим в ду­ша­та на атлантците, не­ка се пре­не­сем в оне­зи древ­ни времена, ко­га­то етер­на­та гла­ва на чо­ве­ка се на­ми­ра­ше мно­го из­вън фи­зическата, и не­ка се пре­не­-
сем в края на Атлантида, ко­га­то две­те ве­че съвпадаха. Атлантецът мо­же­ше да виж­да как етер­на­та гла­ва пос­те­пен­но се измества, та на­ли той все още бе­ше ясновиждащ, той мо­же­ше да наб­лю­да­ва то­зи процес. Как виж­да­ше той то­ва из­мес­т­ва­не на етер­на­та гла­ва във физическата? Този про­цес му се стру­ва­ше ка­то не­що мно­го особено. Нека раз­г­ле­да­ме то­ва по-отблизо, бих же­лал да ви го опиша.

Откъде, пи­та­ше се атлантецът, ид­ват силите, на ко­ито съм съпричастен? - Преди чо­ве­кът виж­да­ше око­ло се­бе си ду­хов­ния свят. Какво му по­каз­ва­ше ду­хов­ния свят наоколо? Представете си то­ва ясно. Ако се­га вне­зап­но бих­те мог­ли да ста­не­те яс­но­виж­да­щи до сте­пен­та на атлантците, как­ви про­це­си ще про­те­кат през ду­ши­те ви? Вие ще ви­ди­те ду­хов­ни­те съ­щес­т­ва наоколо. Физическият свят ще се из­пъл­ни със съ­щества от астра- лния, от ду­хов­ния план и вие ще ги видите. Откъде ще дой­де това? От ва­ши­те соб­с­т­ве­ни спо­собности, ко­ито се­га се та­ят в ду­ши­те ви, и ко­ито то­га­ва вие ще развиете. Ще ви се струва, че не­що се из­лъчва от вас са- мите. Това, ко­ето днес се из­лъч­ва в све­та от вас, по вре­ме­то на Атланти- да все още се влъч­ваше във вас. Всички възгледи, ко­ито чо­век днес мо­же да си със­та­ви за ду­хов­ния свят под фор­ма­та на го­ли понятия, по оно­ва вре­ме бя­ха жи­ви съ­щес­т­ва за него, и ат­лан­те­цът виж­да­ше как не­що се все­ля­ва­ше в не­го и съ­буж­да­ше спо­соб­нос­ти­те му. Той си казваше: аз за­поч­вам да виж­дам не­ща­та с очи­те си, с уши­те си да чу­вам звуци, тонове, за­поч­вам да виж­дам това, ко­ето е въз­п­ри­ема­емо на­вън със сетивата. Откъде ид­ват те­зи способности? Те про­ник­ват в чо­ве­ка отвън.

Нека обър­нем пог­лед още вед­нъж към древ­на Атлантида. Земята бе­ше пок­ри­та с го­ле­ми ма­си вод­на пара. През пър­вия и през пос­лед­ния ат­лан­ти­чес­ки пе­ри­од те­зи ма­си има­ха раз­лич­на плътност, и имен­но в бли­зост до днеш­на Ирландия те бя­ха по­-раз­лич­ни от те­зи в ос­та­на­ли­те час­ти на земята. Най-напред вод­ни­те маси и мъг­ли­те бя­ха топ­ли и горещи. В юж­на­та част на Атлантида те все още бя­ха топли, а на мес­та и го­рещи, ка­то топли, го­ре­щи об­ла­ци пушек; на се­вер те бя­ха по-студени. В края на ат­лан­т­с­ка­та епо­ха нас­тъ­пи ед­но го­ля­мо охлаждане. Това имен­но из­с­ту­дя­ва­не на мъг­ли­те до­не­се на хо­ра­та но­ви­те възгледи, но­вия душе­вен жи- вот. В го­ре­щи­на­та на юга ни­ко­га ня­ма­ше да е въз­мож­но интелектът, спо­соб­нос­т­та за пре­цен­ка в чо­ве­чес­т­во­то да се раз­вие най-рано. Атлантецът от мес­т­нос­т­та бли­зо до Ирландия чув­с­т­ва­ше как в не­го нах­лу­ват способ- ности, ко­ито та­ка го изпълват, че той ста­ва спо­со­бен да виж­да не­ща­та на­вън със се­тив­ните си органи, да чу­ва и т.н. Той усе­ща­ше не­ща­та така, ся­каш те се дъл­жат на из­с­ту­дя­ва­не­то на въз­душ­ни те маси.

За да се стиг­не до въз­п­ри­ятия чрез се­тив­ни­те ор­га­ни са нуж­ни нерви. До все­ки от на­ши­те се­тив­ни ор­га­ни во­ди нер­в­на ниш­ка ид­ва­ща от мозъка. Ние има­ме оч­ни нерви, обонятелни, слу­хо­ви и т.н. Тези нерви, които

Сред нер­ви­те в главата, ко­ито са съ­щес­т­ву­ва­ли тогава, и ко­ито ние днес ве­че мо­жем да до­ка­жем по ана­томи­чен път, има два­на­де­сет двойки, де­сет от ко­ито тръг­ват от гла­ва­та и се раз­ч­ле­ня­ват за да нап­ра­вят възмож­но дейс­т­ви­ето на от­дел­ни­те се­тив­ни органи. Например ко­га­то се дви­жат очите, за то­ва са от­го­вор­ни оч­ни­те мускули, а не оч­ни­ят нерв. Така има­ме де­сет чиф­та нерви, ко­ито сти­гат до от­дел­ни­те се­тив­ни ор­гани и два, ко­ито сти­гат по­-да­леч и са пос­ред­ни­ци меж­ду се­тив­но­то въз­п­ри­ятие и дейнос­т­та на мозъка. Атланте­цът чув­с­т­ва­ше как в него, в мо­зъ­ка и на­до­лу по тя­ло­то му, се спус­кат два­на­де­сет течения. Това виж­даше той. Нер- вите, ко­ито вие има­те в се­бе си, в не­го­ви­те въз­п­ри­ятия пред­с­тав­ля­ва­ха два­на­де­сет спус­ка­щи се в не­го течения. Ако те­зи два­на­де­сет нер­в­ни ни- ш­ки се дъл­жа­ха на обстоятелството, че въз­ду­хът ох­лад­ня и ця­ла­та Ниф- лхайм се пре­вър­на в сту­де­на земя, то за об­ра­зу­ва­не­то на се­тив­ни­те ор­га­ни на чо­ве­ка бе­ше необ­хо­ди­мо и не­що друго. Преди да бъ­дат об­ра­зу­ва­ни се­тив­ни­те ор­га­ни сър­це­то има­ше съв­сем раз­лич­на функция. Циркулация- та на кръв­та тряб­ва да е би­ла раз­лич­на при ед­но същество, ко­ето въз­п­ри­ема по яс­новид­с­ки път цве­то­ве­те и зву­ци­те наоколо, от та­зи на ат­лан­т­с­кия човек, кой­то пос­те­пен­но за­поч­ва да въз­п­риема окол­на­та сре­да с вън- ш­ни­те сетива. Това пре­об­ра­зо­ва­ние на сър­це­то ни­ко­га ня­ма­ше да се със­тои в сту­де­ни­те час­ти на Атлантида. То тряб­ва­ше да дой­де от външ­на на­ме­са в ор­га­ни­за­ци­ята на човека. Преобра­зо­ва­ни­ето на сър­це­то дой­де от по-топлата, от юж­на­та част на Атлантида.

Трябва да си представите, че вър­ху ат­лан­те­ца са уп­раж­ня­ва­ли въз­дейс­т­ви­ето си и две­те теч­ния - сту­де­ните от се­вер и топ­ли­те от юг. Топлите те­че­ния са поз­во­ли­ли в сър­це­то да нав­ле­зе огън, нап­ра­ви­ли са така, че в не­го да плам­не ентусиазъм, до­ка­то дру­га­та част на чо­веш­ка­та при­ро­да е би­ла пов­ли­яна от сту­де­ния север. Идващите от се­вер те­че­ния са раз­ви­ли чо­веш­ко­то че­ло (в дру­ги записки: мозък) до та­ка­ва степен, че чо­ве­кът мо­жа да се пре­вър­не в мислител, в се­ти­вен наблюдател. Главата на ат­лан­те­ца бе­ше фор­ми­ра­на съв­сем раз­лич­но от гла­ва­та на днеш­ния човек. Именно това, ко­ето пре­диз­ви­ка­ха си­ли­те на два­на­де­сет­те те­че­ния от се- вер, пре­вър­на чо­ве­ка в мислител. А топ­ло­то те­че­ние от юг го да­ри с чув- ствата, с усе­ща­ни­ята и по то­зи на­чин с днеш­на­та му сетивност. Това, ко­ето кръв­та получи, се вля в сър­це­то и го пре­вър­на в съ­вър­ше­но раз­ли­чен
орган. От това, че кръвта, хра­не­щия чо­ве­ка сок, и ця­ла­та цир­ку­ла­ция на кръвта, из­цяло се измениха, тряб­ва­ше да се про­ме­ни и външ­но­то хра­не­не на тялото. Така ние мо­жем да кажем: по онова вре­ме вър­ху чо­ве­ка се ра­бо­те­ше от две страни. Физическото му тя­ло бе­ше пре­об­ра­зу­ва­но така, че от една стра­на да мо­же да се пре­вър­не в но­си­тел на мозъка, а от дру­га стра­на на тя­ло­то да мо­же да се дос­та­вя кръвта, от ко­ято пре­об­ра­зе­ния по то­зи на­чин чо­век се нуждаеше.

Тези про­це­си се явя­ва­ха пред ат­лан­т­ци­те под фор­ма­та на образи. На ас­т­рал­ния план всич­ко се явя­ва в образи. Нахлуването на ду­хов­ни­те тече- ния, ко­ито съз­да­до­ха ор­га­ни­те ни, им се яви ка­то 12 ид­ва­щи от север сту­де­ни течения, а това, ко­ето пре­об­ра­зу­ва сър­це­то им се яви ка­то огън, ид­ващ от юг. Това, ко­ето превър­на фи­зи­чес­ка­та гла­ва в та­зи на днеш­ния наб­лю­да­ващ човек, им се пред­с­та­ви в об­ра­за на прачовека, а из­х­ран­ва­що­то в чо­ве­ка им се яви ка­то друг образ, ка­то об­ра­за на из­х­ран­ва­що­то се животно.

Как прис­тъп­ва­ше пред на­ро­да този, кой­то бе­ше ви­дял всич­ко това? Как се из­ра­зя­ва­ше той? Той се из­ра­зява­ше в картини. Защото това, ко­ето ви ка­зах сега, ня­ма­ше да бъ­де раз­б­ра­но от то­га­ваш­ни­те хора. Но те все още па­зе­ха древ­но­то яс­но­вид­с­т­во и ко­га­то им се го­во­ре­ше в кар­ти­ни те мо­же­ха да раз­би­рат ве­ли­ки­те и зна­чи­тел­ни тайни. Тези ме­то­ди се из­пол­з­ва­ха и в шко­ли­те на друидите. Древните све­ще­ни­ци го­во­ре­ха на на­ро­да по след­ния начин: Преди да мо­же­те да виж­дах­те в то­зи свят, кой­то е из­пъл­нен с рас­те­ния и животни, с вся­как­ви предмети, ко­ито се­га мо­же­те да раз­ли­чи­те навън, тук ня­ма­ше ни­що дру­го ос­вен ед­но тъмно, праз­но про- странство, като бездна. Вие виж­дах­те об­ра­зи­те вът­ре в то­ва простран- ство. Но всичко, ко­ето се­га е тук, про­из­ли­за­ше от та­зи бездна, от Гин- нунгагап, - то­ва е древ­ния гер­ман­с­ки хаос. На то­ва мяс­то той про­дъл­жа­ва­ше раз­ка­за си: от се­вер доп­лу­ва­ха два­на­де­сет течения, а от юг до­ле­тя­ха ог­не­ни искри. От съ­би­ра­не­то на ог­не­ни­те искри от юга с два­на­де­сет­те те­че­ния от север, се ро­ди­ха две същества: ве­ли­ка­нът Имир и кра­ва­та Аудхумбла.

Какво е ве­ли­ка­нът Имир? Имир е мис­ле­щи­ят човек, кой­то възникна, об­ра­зу­ван се от ха­оса - от Гинунгагап. А кра­ва­та Аудхумбла е но­во­то хра­ни­тел­но ве­щес­т­во и но­во­то сърце. В чо­веш­ко­то съ­щес­т­во са се съеди­ни­ли ве­ли­ка­нът Имир и кра­ва­та Аудхумбла.

Как тряб­ва да си пред­с­та­вя­ме начина, по кой­то е го­во­рил на хо­ра­та древ­ни­ят друид, све­ще­ни­кът мъдрец? Той е при­те­жа­ва­ше мъдростта, зна­еше за това, ко­ето се е случило. Той го­во­ре­ше на хора, ко­ито при­те­жа­ва ха или древ­но яс­но­вид­с­т­во в из­к­лю­чи­тел­ни моменти, или доверие. Той е знаеше, че ще бъ­де разбран, ако опи­ше чо­веш­ко­то раз­ви­тие по начина, по кой­то то се пред­с­та­вя пред ас­т­рал­но­то зрение. 12-те течения, кои то
ид­ват от се­вер и пред­с­тав­ля­ват 12-те двой­ки нерви, се свър­з­ват с ог­не­ни­те искри, ко­ито ид­ват от юг и пред­с­тав­ля­ват сър­це­то и хра­нос­ми­ла­тел­на­та система. Това са две­те сили, ко­ито се явя­ват ка­то ве­ли­ка­на Имир и кра­ва­та Аудхумбла - кол­ко ху­ба­во е раз­ка­за­но то­ва в гер­ман­с­ка­та ле­ген­да за Сътворението! Два свя­та въз­ник­ват - чу­ва­ме ние -: сту­де­на­та Ниф- лхайм и горещата, бъл­ва­ща огън Муспелхайм. Нифлхайм из­п­ра­ща два­на­де­сет­те течения, а Муспелхайм - ог­не­ни­те искри.

А се­га не­ка про­дъл­жим нататък. Знаем, че тогава, в он­зи момент, ко­га­то етер­на­та гла­ва се съ­еди­ни с фи­зическата, въз­ник­на Азът ка­то един ясен, са­мо­осъз­нат Аз. Преди то­ва чо­ве­кът не мо­же­ше да на­ре­че се­бе си "Аз". Той се чув­с­т­ва­ше ка­то Азово същество, но в не­го още не бе­ше из­п­лу­ва­ло Азовото съзнание. Наред със прев­ръ­ща­не­то си в Аз, чо­ве­кът тряб­ва­ше да разбере, как­во се пре­об­ра­зу­ва и ка­къв е ре­зул­та­тът от преобразуването. Той ста­на Аз в един висш смисъл.

Сега не­ка разгледаме, как­во се въз­ник­на в човека. Възникна пре­диз­ви­ка­но­то от два­на­де­сет­те те­че­ния - това, че гла­ва­та на чо­ве­ка се про­ник­на от мо­зъч­ни­те нерви. Но се об­ра­зу­ва и това, ко­ето по при­ро­да не е свърза­но с гла­ва­та му, а про­из­хож­да от кра­ва­та Аудхумбла. Тези две при­ро­ди се събраха, то­ва вие мо­же­те да ви­ди­те във формите. Опитайте се да си изясните, как всичко, ко­ето до­не­со­ха два­на­де­сет­те те­че­ния от се­вера, е вклю­че­но в че­ре­па и гръб­нач­ния стълб. Всичко ос­та­на­ло е прибавено. Гръдният кош и раз­по­ло­же­ните под не­го ор­га­ни са това, ко­ето дой­де от юг с ог­не­ни­те искри, от кра­ва­та Аудхумбла. То въз­ник­на от един съв­сем раз­ли­чен етап на чо­веш­ко­то раз­ви­тие и се при­ба­ви към предишното. Ка- кво въз­ник­на по то­зи начин? Първото, ко­ето се об­ра­зу­ва от то­зи раз­ли­чен етап е прин­ци­път на по­ло­во­то разделение. Той съ­ществу­ва­ше още при древ­ни­те лемурийци, но стиг­на до съз­на­ни­ето на чо­ве­ка ед­ва с нав­ли­за­не­то на азо­во­то съзнание. Преди то­ва чо­ве­кът бе­ше по­ве­че или по­-мал­ко неосъзнат. Половият акт про­ти­ча­ше ка­то в със­тояние на сън, на ед­но при­тъ­пе­но съзнание. Второто, ко­ето бе­ше да­де­но на човека, бе­ше сър­це­то са­мо по себе си. И третото, ко­ето той получи, бе­ше езикът. Той съ­що е тво­ре­ние на Атлантида. Без ези­ка не бих­те мог­ли да си пред­с­та­ви­те раз­ви­ти­ето на мисленето, на вис­ша­та духовност. Също и без пре­об­ра­зу­ва­но­то сърце, и без нав­лез­лия в съз­на­ни­ето по­лов принцип. Така чо­ве­кът из­г­леж­да стран­но формиран. Мисленето му, наб­лю­де­ни­ето на вън- ш­ния свят бя­ха при­ба­ве­ни към гла­ва­та му. Към то­ва спа­да и троичност- та: осъзнат по­лов принцип, съз­на­те­лен сър­де­чен прин­цип и съз­на­те­лен език, кой­то е из­раз на вът­реш­на­та същност.

Нека се­га си пред­с­та­вим как то­ва се явя­ва пред ас­т­рал­но­то наблюдение. Наблюдаващият ас­т­рал­но виж­да то­ва от­но­во ка­то образ, то му се по­каз­ва ка­то ед­но дърво, ко­ето има три корена. Първият ко­рен е по­ло­востта, вто­-

Древният дру­ид­с­ки мъд­рец тряб­ва­ше да го­во­ри така, че да каз­ва на хора- та: Така се виж­дат те­зи неща. - Хората бя­ха съх­ра­ни­ли ас­т­рал­но­то ясно- видство, и той мо­же­ше да им опи­ше как­во виж­да на ас­т­ра­лен план. За- това той поучаваше: Това, ко­ето въз­ник­на в чо­ве­ка и днес жи­вее в не­го - азо­ва­та лич­ност - про­изли­за от три извора. Азът, кой­то съ­щес­т­ву­ва­ше и преди, но се­га ве­че е дос­тиг­нал до съзнанието, про­из­хожда от Нифл- хайм. Но има ед­на змия, ко­ято неп­рес­тан­но гри­зе корена, кой­то ид­ва от то­зи извор, име­то и е Нидхьорг. Гризящата змия дейс­т­ви­тел­но мо­же да бъ­де наб­лю­да­ва­на по яс­но­вид­с­ки път. Изстъпленията на по­ло­вия прин- цип, кой­то не се дър­жи в подчинение, гри­зат то­зи ко­рен на човека.

Вторият ко­рен е сърцето. От не­го ид­ва но­ви­ят жи­вот на човека. Всичко, ко­ето чо­век прави, той вър­ши по по­ве­ля на сърцето. Той чув­с­т­ва как­во го пра­ви щас­т­лив или нещастен. Той чув­с­т­ва настоящето, но чувства и това, с ко­ето ще се свър­же в бъдеще. Действителната съд­ба на чо­ве­ка се чув­с­т­ва от сърцето. Затова све­ще­ни­ци­те мъд­ре­ци казват: при извора, от­къ­де­то ид­ва то­зи корен, са сед­на­ли три орис­ни­ци и пре­дат нишки­те на съдбата. Орисниците са Урд, гос­по­дар­ка­та на миналото, Верханди, ко­ято знае съ­щес­т­ву­ва­що­то и възникващото, и Скулд, ко­ято знае бъдещето. "Скулд" е съ­ща­та ду­ма ка­то "Schuld" (вина). Бъдещето въз­ник­ва от това, че се про­дъл­жа­ва не­що от настоящето, ко­ето тряб­ва да бъ­де изнесено.

При тре­тия ко­рен е из­во­рът на Мимир, Мимир, кой­то пие пи­ти­ето на мъдростта. Това се из­ра­зя­ва чрез говора. А го­ре вър­хо­ве­те на дър­ве­та­та про­ник­ва­ха в стра­на­та на духовете, а от ду­хов­но­то сли­за­ха кап­ки­те на оп­ло­де­ни­те нер­в­ни флуиди. Свещениците-мъдреци из­ра­зя­ва­ха то­ва със след­ни­те думи: Там го­ре в ко­рона­та на дър­во­то на све­та па­се ед­на коза, от чи­ето ви­ме неп­рес­тан­но ка­пе надолу. - Така дол­ния свят неп­рестан­но се оп­лож­да от горния. А ед­на ка­те­рич­ка неп­рес­тан­но ти­ча от­го­ре на­до­лу и от­до­лу на­го­ре и пре­нася ду­ми на кавга: то­ва е бор­ба­та на нис­ша­та сре­щу вис­ша­та природа.

Така ни би­ват пред­с­та­ве­ни те­зи съ­би­тия в гер­ман­с­ка­та сага. Тя казва: Новият чо­век в но­вия свят при­ли­ча на ед­но дърво, на ясен, кой­то има три корена. Първият ко­рен по­ема към Нифлхайм, към ле­де­нос­ту­де­на­та пра- земя. Насред Нифлхайм се на­ми­ра­ше не­из­чер­па­еми­ят кла­де­нец Хвергел- мир. От не­го из­ви­рат два­на­десет те­че­ния и пре­ми­на­ват през це­лия свят. Вторият ко­рен оти­ва­ше към из­во­ра на орис­ни­ци­те Урд, Верханди и Скулд. Те се­дя­ха на бре­го­ве­те му и пре­дя­ха ниш­ки­те на съдбата. Третият ко­рен оти­ва­ше към кла­де­неца на Мимир. Дървото на све­та се на­ри­ча­ше Игдразил, и в не­го се бя­ха съб­ра­ли си­ли­те на световете. Човекът се изоб­ра­зя­ва в момента, ко­га­то осъз­нае своя Аз, в момента, в кой­то от дъл­би­ни­те му се из­т­ръг­не ду­ма та "Аз". "Игдразил" оз­на­ча­ва "Носителя на Аза". Носителят на Аза е то­ва дърво. "Иг" (Igg) е "Ich" (Аз), а "дразил" има съ­щия корен, ка­то ду­ма­та "tragen" (нося).

Опитайте се­га да си спом­ни­те кол­ко на­уч­ни и ненаучни, оду­хот­во­ре­ни и не­удо­хот­во­ре­ни обяс­не­ния на то­зи гер­ман­с­ки мит са би­ли да­ва­ни­.в­сич­ки те ня­мат стойност за окултизма. Тъй ка­то за окул­тиз­ма ва­жи изрече- нието, че всич­ки зна­ци - а ле­ген­да­та съ­що е знак - има ре­ал­но съ­щес­т­ву­ва­не в ду­хов­ния свят. И едва, ко­га­то зна­ем как­во в ду­хов­ния свят от­го­ва­ря на един та­къв знак, ед­ва то­га­ва мо­жем да раз­бе­рем ис­тин­с­ко то зна­че­ние на зна­ци­те и митовете. Никой, кой­то не се е доб­ли­жил по то­зи на­чин към дъл­бо­кия сми­съл на те­зи митове, не мо­же да раз­бул­ва и упот­ре­бя­ва си­ли­те за чо­веш­ко­то развитие, за­ло­же­ни в древ­ни­те нор­дичес­ки митове. Именно чрез окул­тиз­ма ние дос­ти­га­ме до раз­к­ри­тия от­нос­но све­та и чо- века, ко­ито бя­ха зало­же­ни от древ­ни­те дру­иди в об­ра­зи­те на гер­ман­с­ки­те митове, не прос­то за­що­то же­ла­еха да ги из­ве­дат от раз­вих­ре­на­та си фан- тазия, а ги ви­дя­ха ка­то образи. За окул­тиз­ма не е ва­жен ни­то един знак, кой­то не може да бъ­де наб­лю­да­ван във вис­ши­те светове. Древните ми­то­ве и ле­ген­ди са зна­ци за вис­ша­та дейс­т­ви­телност пос­та­ве­ни във фи­зи­чес­кия свят. Ако мо­жем да че­тем та­зи писменост, ние ще мо­жем да пог­леж­да­ме дъл­бо­ко в миналото, и в съ­що­то вре­ме ни оп­ло­дя­ва и са­ми­ят мит.

Запознавайки се с ми­то­ве­те по то­зи начин, ние ги опоз­на­ва­ме мно­го по­-дъл­бин­но от­кол­ко­то аб­с­т­рак­т­на­та наука. Науката мо­же да ни по­ка­же два­на­де­сет­те нер­в­ни окончания, окул­тиз­мът ни по­каз­ва въз­ник­ва­не­то им в це­ло­куп­нос­т­та на света. Какво е човекът? Един сим­вол на духа, тъй ка­то е плод на ду­хов­ния свят. Той е ед­на съв­куп­ност от ду­хов­ни сили. Опознавайки сам се­бе си правилно, чо­ве­кът се виж­да ка­то един сим­вол на за­ло­же­на­та в не­го вечност. Нека про­дъл­жим то­ва наб­лю­де­ние и през след­ва­щи­те осем дни. Нека мис­лим за не­го в сми­съ­ла на Гьотевите думи: "Всичко пре­ход­но е са­мо ед­но отражение". Самият човек е ед­но от­ра­же­ние на неп­ре­ход­ния дух в преходното. Ако чо­век раз­бе­ре това, ще му се

от­к­рие и поз­нани­ето за соб­с­т­ве­но­то ду­хов­но непреходно, за веч­но­то яд­ро на съществото.