С какво се характеризираше регламентацията по тези закони?

С какво се характеризираше регламентацията по тези закони?

2) Отношенията между родители и деца бяха построени върху началото за „родителската власт ". Точно така бе озаглавен Отдел V на ЗЛ. Но родителската власт бе по същество бащина власт. Другият определящ принцип в тази област на отношения беше неравноправието между майката и бащата. Уреждайки подробно действията на родителската власт по отношение личността и имуществото на детето, Законът за лицата направо визираше като неин носител бащата. Само при невъзможност от негова страна упражняването й се предоставяше на майката. Според изрично правило, „През траенето на брака тази власт се упражнява от бащата и ако той не може да я упражнява, от майката" (чл. 62, ад. 2 ЗЛ). Но дискриминацията следваше и тук жената майка. Нейната родителска власт бе непълноценна и ограничена. Така например майката не я придобиваше автоматически при отпадането й за бащата. Необходимо беше по молба на прокурорския надзор или на роднинския съвет съдът да реши дали е в интерес на детето майката да упражнява родителската власт (чл. 90 ЗЛ). Предвидена бе възможност бащата със завещание или автентичен документ „да наложи на преживялата майка условие за възпитанието на децата и за управлението на имотите им" (чл. 77 ЗЛ). Ако при смъртта на мъжа жената е била бременна, всяко заинтересувано лице можеше да иска от съда да назначи „попечител на заченатото дете" (чл. 78 ЗЛ) - т. н. „curator ventris" (положение, дълбоко унижаващо човешкото достойнство на жената). Ако овдовялата майка би искала да встъпи в нов брак, тя трябваше предварително да свика роднинския съвет, който „решава дали трябва да се остави управлението на имотите на майката и може да постави условия за това управление и за възпитанието на децата" (чл. 79 З Л). Според Закона за настойничеството над децата от първия брак не може да им назначи настойник чрез завещание (чл. 9 ЗНаст.). А ако настойничеството й е било предоставено, назначението от нейна страна на настойник чрез завещание не е действително, докато не се утвърди от роднинския съвет (чл. 10 ЗНаст.).

Типично начало беше неравноправието на извънбрачните деца, явната враждебност при уреждане на правното им положение. Твърде илюстративно беше самото съществуване на отделни специални закони. А по същество, Законът за припознаване на незаконно родените деца, за узаконяването им и за осиновяването категорично забраняваше диренето на бащата (чл. 10). Заменилият го Закон за извънбрачните деца и осиновяването ограничаваше търсенето на бащата по съдебен ред чрез система от предустановени доказателства. Законът за наследството съдържаше отделна глава „За наследството на незаконнородените". А в нея беше предвидено _между другото, че когато незаконнородените деца дирят наследство заедно със законни, те вземат половината от частта, „която им се би паднала, ако да бяха законни" (чл. 29, ал. 1). При това законните деца можеха да заплатят тази част по „справедлива оценка" (чл. 29, ал. 2) и практически да изключат незаконните от подялбата на наследствените имущества. Наред с това извънбрачните деца не придобиваха - никакви наследствени права спрямо роднините на бащата или майката: „Незаконнородените, макар и припознати, не могат да наследят роднините на бащата или майката..." (чл. 34 ЗН). Съществуваше неравноправие и на децата от мъжки и женски пол в областта на наследяването. При наследяване на непокрити недвижими имоти и движимости - принадлежност на земеделското стопанство, частта от низходящите от мъжки пол беше два пъти по-голяма от частта на низходящите от женски пол (чл. 21, ал. З ЗН). Юридическо противопоставяне на децата съществуваше и в областта на осиновяването. Можеше да осиновява само лице, което няма законно, узаконено или осиновено дете (чл. 33 ЗИДО). В противен случай осиновяването се считаше недопустимо, тъй като би вмъкнало в семейството едно чуждо лице като конкурент и наследник.

б. Екзархийски устав и други религиозни източници

Особено значение между източниците на семейното право заемаше Екзарумйският устав. Той беще основният нормативен акт на

Екзархийският устав е бил изработен в Цариград още преди Освобождението_гпрез1791 г. като особен статут, по който е следвало да се управлява българската църква. Той е предоставял на духовната власт въвросите, свързани с разгодяването, с унищожението на браковете и с тяхното разторгване, но не е съдържал материални норми относно брачното право. Прилагани са били общото каноническо право, изразено в Кормчията, Сборника на Херманопуло и местните обичайни правила. След Освобождението това положение е било потвърдено с чл. 924 и 925 от Временните правила за устройство на съдебната власт от 1878 г., които са узаконили духовните съдилища и са им признали компетенцията по посочените въпроси. През 1883 г. е бил създаден Екзархийският устав, приспособим за Княжеството, в чието Допълнение, част пета - „За браковете", е било уредено брачното право на чисто черковнорелигиозни начала. Екзархийският устав от 1883 г. е бил отменен с Екзархийския устав от 1895 г., който обаче не е съдържал частта за браковете. Било е издадено Окръжно на Светия синод № 220 от 21.3.1895 г. за временни синодални положения за ръководство на епархийските духовни съвети при разглеждане делата за разгодяване, разторгване на законно сключени и за унищожаване на незаконна бракове. През 1897 г. тия положения са били заменени от прибавената към Екзархийския устав със закон от 21.3.1897 г. част трета „бракове", прилагана до 1945 г.

Екзархийският устав уреждаше материята на брака и развода: условия за брак, сключване на брак, основания за развод, процедура по прекратяване на брака, последици на развода. Но той важеше само за православните. Останалите инославни и иноверни граждани не бяха подчинени нито на Екзархийския устав, нито на юрисдикцията на българската православна църква. За тях бяха меродавни съответните църковни статути и религиозни устави, както и компетентността на съответните църковни органи и духовни лица.

С какво се характеризираше уредбата на брака и развода?

1. 
   Първата особеност бе „абдикацията" на държавата пред църквата: Режимът на брака и развода се регламентираше не от светското гражданско право, а от каноническото право. Сключването на брака бе монопол на църквата. Единствената законна форма на брака бе църковният брак. Разводът се намираше в компетентност на духовните съдилища. По същество, Екзархийският устав разкриваше твърде голяма житейска мъдрост, идеи и положения, които и днес не са изгубили значението си. Но същевременно уредбата съдържаше архаични правила, бе подчинена на църковни канони и догми. Така например запретен беше бракът между лица от различни религии, между лица, свързани с „духовно родство" (произтичащо от кръщение), бракът със „съучастника в прелюбодеянието", бракът на лице, осъдено на безбрачие, бракът на духовни лица и монаси, четвъртият пореден брак и т. н. Съществуваше по-неблагоприятно третиране на съпругата в областта на развода: така тя можеше да иска развод при отсъствие на съпруга от 4 години, а той - при нейно отсъствие от 3 години. Подобно неравноправно разкриваха и последиците на развода. Така виновната за развода съпруга губеше в полза на съпруга си зестралните имоти. Това беше едностранна санкция, важаща само за жената. Възможна последица на развода беше осъждането на безбрачие за срок от две до пет години. Участта на децата при развода се решаваше с механични критерии: децата се предоставяха по начало на невиновната за развода страна.
   
2. 
   Втората особеност бе удвояването на анахронизма от пьстротата на самите меродавни положения. Бракът и разводът на българските граждани не се уреждаха от еднообразни, макар и канонически правила. Те не бяха в компетентност на една категория, макар и църковни органи. Както бе отбелязано, в зависимост от религиозната принадлежност на лицата се прилагаха писаните и неписани канони и норми на всички съществуващи вероизповедания и религии: католическа, протестантска, мохамеданска, израилтянска, на всички възможни религиозни секти. Те уреждаха за своите последователи суверенно и по коренно различен начин: брачната възраст, родството като брачна пречка, принципната допустимост или недопустимост на развода, на многобрачието и т. н. Паралелно с това венчаваха и развеждаха най-различни духовни лица и църковни органи. Тази пъстра регламентация нерядко съдържаше съвършено първобитни правила, противоречащи на елементарните концепции на цивилизованото общество (многоженство, продажба на момиче), и се осъществяваше от съвършено малокултурни лица. Получаваха се и неразрешими стълкновения на различни религиозни норми. Това беше правен хаос и изостаналост : (остро критикуван и от тогавашните юристи, предлагащи варианти на по-модерно решение.
   

Носещ дата 16 октомври 1944 г., това беше един от първите закони, установяващи новите принципи. Той предвиждаше приравняване правата на жените с тия на мъжете във всички области на „стопанския, държавния, културния и обществено-политическия живот".

Неговият „член единствен" гласеше така:

„Лицата от двата пола се ползват с равни права във всички области на стопанския, държавния, културния и обществено-политическия живот.

Съответно се изменят и важат и за лицата от двата пола всички постановления в, съществуващите закони и правилници, в които се говори или се разбира, че се отнасят до правата или задълженията само на лица от мъжки пол.

Горното не се отнася до постановленията в законите и правилниците, отнасящи се до военната повинност."

Предвид общия дух на закона, прокламираното равноправие не можеше да не важи (въпреки някои спорове на времето) и за „частноправния живот", включително и за семейните отношения.

Законът даде дълбоки отражения в цялото семейно право. Приложен в отношенията между съпрузите, той означаваше пълно равноправие на съпруга и съпругата едан към друг. Сведен по-нататък в отношенията между родителите и децата, той означаваше пълно изравняване на майката и бащата при притежаването и упражняването на родителските функции. Принципът означаваше още и равноправие на децата от мъжки и женски пол в отношенията им към родителите. (Затова Законът за наследството от 1949 г. придава обратна сила тъкмо до 16 октомври 1944 г. на своя принцип за равенство при наследяването на лицата от двата пола - чл. 89 ЗН).

Непосредственото разгърнато уреждане на брачното право в духа на новите принципи бе извършено с Наредбата-закон за брака от 12 май 1945 г. Този закон осъществи голямата демократична реформа на българското семейно право.

Наредбата-закон за брака въведе задължителен граждански брак като единствена валидна форма на брака. Скъсана бе юридическата връзка между брака и религията. С това бе постигнато и единство в уредбата на брака за всички български граждани.

Въведена бе по-демократична система ни условия за брак: брачната възраст бе намалена; намалено бе значението на родството и сватовството като брачна пречка; изоставени бяха напълно редица -запрещения за брак - между лица от различни религии или свързани с произхождащо от кръщение „духовно родство", или извършили заедно прелюбодеяние, на лица, приели монашество или ръкоположени в духовен сан, на лица, за които бракът би бил четвърти; изоставено бе осъждането на безбрачие на виновния за развода съпруг.

Установена бе нова, широка система на бракоразводни основания. Запазен бе определен списък на абсолютни основания. Но наред с това бе предвиден и развод по взаимно съгласие. Въведено бе и общото основание дълбоко разстройство на брака, и то без оглед на вината за настъпване на това състояние. Същевременно подсъдността по брачните дела бе иззета от духовните съдилища и прехвърлена в общите граждански съдилища. Като нововъведение в областта на бракоразводните последици интересът на децата бе превърнат в единствен критерий за уреждане на тяхното положение.

Наредбата-закон за брака установи за първи път в българското законодателство и пълно равноправие между брачни и извънбрачни деца (макар формално мястото на този въпрос да не е в закона за брака). Формулирано бе непознатото до момента правило, че „всички извънбрачни деца, произходът на които е установен, имат във всяко отношение качеството на законни деца" (чл. 26, ал. 3). Практиката приложи това начало даже с обратна сила – към самия момет на раждането на детето.

д. Наредба-закон за узаконяване на фактическите брачни отношения

Характерен нормативен акт бе Наредбата-закон за узаконяване на фактическите брачни отношения от 26 октомври 1945 г. Тя легализира фактическите бракове на лицата, които поради политаческия терор на фашистката власт или поради участие във войната не са могли да оформят своите отношения: „Счита се, че са били в законен брак лицата, които са живели във фактически брачни отношения след 22.VI. 1941 г., ако единият от тях или двамата са се укривали от властта поради преследване по политически причини до 9.1Х. 1944 г. или са участвали във войната на фронта след тази дата и ако някой от тях е умрял до влизането на тази наредба-закон в сила и другият поиска съставяне акт съгласно чл. 2."

Важна роля в утвърждаването на новото семейно право изигра Конституцията от 1947 г. Тя включи в системата на своите разпоредби и новите начала за уреждане на семейните отношения. Така те бяха въздигнати в конституционни принципи.

Конституцията обяви за законен само гражданския брак, сключен пред надлежните органи.

Тя прокламира принципа за равноправие между мъжа и жената във всички области на живота, като не пропусна да включи в тел области и „частноправния живот".

Закрепено бе конституционно и началото, че извънбрачните деца имат еднакви права с родените от брака.

Прокламирани бяха още началата за държавна закрила на брака и семейството, за специална зашита и грижа в полза на жената' майката и на детето, за особени грижи в полза на младежта.

Тъкмо този закон отмени формално: Закона за лицата, Закона за извънбрачните деца и осиновяването, Наредбата-закон за задълженията за издръжка, Закона за настойничеството.

Това бе завършек на реформата. Посредством ЗЛС бе постигнато цялостно преустройство на семейното ни право. Изградена бе системно завършена и принципно нова регламентация на семейните отношения, основана върху нови начала.

В течение на почти двадесетгодишното си действие като закон за семейството ЗЛС претърпя ред последователни изменения. Всички те бележат повече или по-малко значителни моменти в развитието ва семейното право:

Законът за изменение на ЗЛС от 9.ІІ. 1951 г. внесе някои промени относно даването на съгласие за осиновяване. Той още ограничи с тригодишен срок издръжката на разведения съпруг, която преди това беше безсрочна.

Гражданският процесуален кодекс от 8.ІІ. 1952 г. внесе няколко осезателни изменения в семейното право. Той отмени развода по взаимно съгласие. Наред с това той забрани допускането на развода по исков ред, когато дълбокото разстройство на брака се дължи на, изключителната вина на ищеца, а другият съпруг настоява за запазване на брака. ГПК уреди и много процесуални положения във връзка с брачния иск.

Законът за изменение на ЗЛС от 8.1Х.1953 г. осъществи една твърде широка реформа в семейното право. Той уеднакви брачната възраст за двата пола на 18 години, смекчи забраните за брак поради родство, заличи сватовството като брачна пречка и тотално изостави тази институция, въздигна подписването на акта за брак в момента на сключване на брака, заличи като причини за унищожаемост на брака грешката в акта и грешката в лицето, разшири действието на презумпцията за бащинство, премахна възможността да се осиновява пълнолетно лице, което е било отглеждано от осиновителя, уреди положението на втория баща и втората майка. Едно от най-основните изменения беше премахването на абсолютните бракоразводни основания. Важен момент беше и допускането на развод въпреки изключителната вина на ищеца и несъгласието на ответника, ако важни обществени съображения го налагат.

Законът за изменение на ЗЛС от 8.XI. 1955 г. внесе някои поправки, както и съществени изменения в ГПК относно брачния процес. Премахната бе помирителната процедура пред народния съд, която задължително предшестваше бракоразводния процес в окръжния съд.

Законът за изменение на ЗЛС от 23.У1.1961 г. съществено преуреди осиновяването. То бе превърнато от „непълно" в „пълно". Ново уреждане получиха и условията за осиновяване, процедурата по допускането му, неговото прекратяване.

з. Семеен кодекс от 1968 г.

Извънредно важен етап в развитието на семейното право бележи Семейният кодекс от 22.V.1968 г. (ДВ, бр. 23-1968).

(((Понятията „кодекс" и „кодификация" не винаги се употребяват с еднакво съдържание. Етимологически „кодекс" (лат. codex, фр. code) означава по начало „законник" или „съвкупност от закони" (ensemble de lois), а „кодификация" (лат. codificatio, фр. codification) - обединяване на закони от даден отрасъл ("собрание законов"). Семейният кодекс не е обединение на отделни семейни закони. Напротив, неговото съдържание е ограничено до рамките само на един раздел от предишния ЗЛС и от делно от другите два раздела. Но тъкмо тази концентрация върху семейните отношения оправдава в случая названието „кодекс", изразяващо единен нормативен акт на цялостна отраслова съвкупност от норми. Защото според чл. 4 (1) ЗНА „с кодекс се уреждат обществени отношения, предмет на цял клон на правната система или на обособен важен негов дял".

Той е третият законодателен акт, който урежда непосредствено семейните отношения и който се отличава принципно от предходните два.

Първият акт, Наредбата-закон за брака от 1945 г., макар и да уреждаше само семейни отношения, не даваше правна уредба на всички тях. Неин предмет беше само брачното право.

Вторият акт, Законът за лицата и семейството от 1949 г., уреждаше всички семейни отношения, но семейното право не изчерпваше неговия предмет. То образуваше съдържанието само на неговия раздел втори, разположен между хетерогенните материи за физическите лица и за юридическите лица.

Третият акт, Семейният кодекс от 1968 г., който отмени и замести семейноправната част на ЗЛС, е посветен изключително на семейното право, което при това регламентира в пълнота. Тези особености са изразени в компонентите на названието „Семеен кодекс". Елементът „семеен " показва, че предмет на регулиране са специално семейните отношения, и то всички семейни отношения. Елементът „кодекс" указвана единен законодателен акт, обхващащ систематически цялата отраслова съвкупност от правни норми. Той още изразява основното значение на регулираните отношения, първостепенната важност на закона, неговата равностойност с водещите актове на правната система, наричани по правило “кодекси".

По този начин Семейният кодекс от 1968 г. се явява първият български специален и цялостен семеен закон. На този закон официално бе придадено особено значение: от една страна, в самото му качество на акт, който урежда семейните отношения; от друга страна, като израз на признанието за самостоятелния характер на семейното право.

Бъдещата регламентация на семейните отношения бе превърната в предмет на многогодишна дискусия. Тя завърши с обществено обсъждане на проекта за семеен закон. С такава цел той бе публикуван в ежедневния печат и поставен на вниманието на цялата общественост. Тя откликна с изключителен интерес, лесно обясним със значението на семейното право за абсолютно всеки индивид: всеки е субект на семейни отношения от раждането до смъртта. За съжаление някои общоприети разумни разбирания не бяха уважени и бяха наложени непопулярни правни решения (които ще бъдат отбелязвани конкретно по-нататък).

Кодексът претърпя няколко изменения: относно ползването на семейното жилище при развод, относно изпълнението върху вещи в съпружеска общност, относно развода.

Тази конституция не установи нови семейноправни принципи. Тя възпроизведе отдавна утвърдени начала за уреждане на семейните отношения. Наред с това тя възприе някои уточнени формулировки, друг нюанс на някои принципи, изразяващи вътрешно развитие на идеите (например изразът „жената е равноправна с мъжа" бе заменен с израза „жената и мъжът в НРБ имат равни права).

След седемнадесет години съдържанието на първия Семеен кодекс бе подложен на цялостно ревизиране с официалната цел за подобряване и осъвременяване на регламентацията. Счетено бе, че целесъобразните промени са „многобройни и важни". Поради това, съгласно чл. 31 , ал. 1 ЗНА, те бяха осъществени не чрез изменение и допълнение на действащия Семеен кодекс, а чрез неговото отменяване и заменяване с нов Семеен кодекс (ДВ, бр. 41 от 1985 г.).

В дух на приемственост той възпроизвежда основните принципи и значителна част от нормативните решения на първия Семеен кодекс. Но същевременно той извършва многобройни и съществени промени в уредбата. Ред техни насоки и норми трябва да бъдат оценени положително от гледна точка на систематика и съдържание (например повишените нравствени изисквания към членовете на семейството, засилване правното значение на връзките между внуци, дядо и баба и др.). Но в сравнение с първия кодекс някои разрешения не могат да се считат за напредък. Дискусионни и атакувани още на времето, от съвременна гледна точка те предизвикват още по-основателна критика (например прекаленото сковаване на развода или феноменалното „обществено уведомяване" относно поведението на виновния за развода съпруг).

Материята на Семейния кодекс от 1985 г. ще бъде предмет на подробно разглеждане в следващото изложение, тъй като той е действащият семеен закон.