Тогава все още нямах любим мъж и семейство, макар, че копнеех за това
Изтегляне 16.52 Kb.
|
|
Един ден, в началото на моята кариера през обедната ни почивка чух странни за мен думи от моята колега и близка приятелка. Тя разказваше за семейството си- за съпруга, за дъщеря си. Вече не си спомням какво точно, но помня, че винаги, когато ставаше дума за детето, тя казваше „дъщеря ни“, За мен това беше малко странно: „Дъщеря ни- това, дъщеря ни- онова... вече започвах да се дразня. Спомням си моята вътрешна съпротива срещу идеята, че тя говори и от името и на мъжа си! Та нали тя е майката, нали тя разказва... Тогава все още нямах любим мъж и семейство, макар, че копнеех за това... Само, ако се бях вслушала в себе си тогава! Само, ако се бях запитала защо не мога да приема спокойно, че това детето да е „наше“- и на майката и на бащата, е най- естественото нещо на света! И, че моето отношение към тази идея показва нещо далеч по- голямо и важно, за да си струва да го изследвам в себе си... Тогава дори и не подозирах, че детето е наше, т.е. и на двамата родители, и че това е бил един основен урок за мен- бъдеща съпруга и майка! Ако бях обърнала внимание на моите негативни емоции и чувства, ако можех и имах представа, че това да наблюдавам себе си и реакциите си и да търся причините за тях в мен самата е ключово умение за успех в сферата на личните взаимоотношения и не само, може би нямаше да мина през тежък житейски опит... Да приема, че дъщерите ми са мои и да поема цялата, тоталната отговорност за тях като само и единствено моя, се оказа пагубно за мен и бившето ми вече семейство. Да, бебето се нуждае от мама! Да, тя е неговият Свят! От нея зависи животът му- буквално! Но... мама е добре да знае, че на първо място е човек, жена! После- съпруга и чак след това майка! Защото, за да бъде спокойна, удовлетворена и защитена когато стане майка, жената е добре да позволи на любимия си мъж, който й е подарил майчинството, да бъде до нея! Да му позволи! Да го въвлече, ако той не умее и все още ролята баща му е несвоиствена, да му помогне да свикне с нея! Какво правим ние жените инстинктивно, без дори да си даваме сметка? Прехвърляме цялото си внимание на малкото човешко същество, което наистина е обсебващо, плачещо, изискващо, но и толкова крехко, нежно, красиво! И дори не се сещаме, че до нас е нашият любим мъж, който има своите потребности, своите битки, своята нужда от внимание... Не ми идваше на ум, исках аз първа да получа помощ, внимание, одобрение, нежни думи... А те не идваха и аз не знаех как да ги предизвикам, как да дам възможност на моя любим да се погрижи за мен без да го упреквам, без да изисквам, без да премълчавам и после да изсипвам натрупалите се в мен претенции като дъжд от ясно небе на главата му. И да се стига до болка и необратими последствия. ... А как беше при вас? Ще ми е интересно да разбера как вие, като майки и бащи преминахте първите години от предизвикателството на родителството? Имаше ли кой да ви подскаже как да се справите? Или и вие като мен, не сте и подозирали до къде може да доведе неразбирането на естествените процеси във една връзка? Изтегляне 16.52 Kb. Сподели с приятели:
|