Любовна история (Оптимистично сценично събитие в две действия) Действащи лица: дида дидо помагачът кучето Къдравият Курвата Спазматикът Пинокио Действие първо

КЪДРАВИЯТ: Лапай, лапай яко, не ми се прави на вчерашна! Лапай като ти казвам!

КУРВАТА: Уморих се, не мога повече. Много е голям, пък и ти насищане нямаш. Вече направо се задушавам.

КЪДРАВИЯТ: Бе аз що не ти... Замахва и я удря през лицето. Задушаваш се, а? Задушаваш ли се? Ха сега продължавай да ми се задушаваш ако можеш.

КУРВАТА с треперещ глас. Добре, добре, само не ме бий. Утре съм на работа, ако съм насинена, жив клиент няма да ме погледне.

КЪДРАВИЯТ хваща главата й с две ръце и започва да я буха ритмично срещу скротума си. А така, а така, а така. Ох, Котьооо!

СПАЗМАТИКЪТ (който вече не прави спазматични движения и не заеква) се изправя и сяда на столовете, протяга се и се прозява. Лениво. Абе, няма ли да започваме най-после? От два часа насам ви чакам да се наситите – няма и няма. То т’ва вашето не беше бой, не беше éбан. Аман, стига толкова.

КЪДРАВИЯТ. Обръща се, закопчавайки ципа на джинсите си. Жестока путка, братко. Жестока. Ти не щеш ли да опиташ?

СПАЗМАТИКЪТ: След теб? Не, благодаря.

КЪДРАВИЯТ: Ей, ти май нещо... Приближава се към Спазматика стремително, оглежда го агресивно от упор. Онзи не реагира по никакъв начин. Оттегля се крачка назад, помирително. Имаш късмет, че се познаваме.

СПАЗМАТИКЪТ: Късметлия съм аз, знам си го.

ПОМАГАЧЪТ. Присъединява се към тях, силно запъхтян. Корави копелета, брей. И двамата. Спуках им гъзеца от бой – думица не казват. Няма ах, няма ох – все едно, че дървета бия.

КУРВАТА: Бедните...

КЪДРАВИЯТ през рамо. Затваряй си човката, че да не те почвам отново! Към останалите. А сега какво да ги правим?

ПОМАГАЧЪТ: Полицията...

СПАЗМАТИКЪТ презрително. Дрън-дрън.

ПОМАГАЧЪТ: Да де, то и аз тъкмо това исках да кажа. Полицията – дрън-дрън.

КЪДРАВИЯТ: Ей къде е гората. Прави движение с длан, все едно че сече на кръст. Раз-два – и готово.

СПАЗМАТИКЪТ презрително. Ба!

КЪДРАВИЯТ докачено. Какво бе, ти пак ли? Казвам ти, не ми се барай важен!

СПАЗМАТИКЪТ. Без да му обръща внимание. Селски работи не ща.

КЪДРАВИЯТ агресивно. Ами кажи тогава ти, като разбираш толкова.

СПАЗМАТИКЪТ сочи с палец зад гърба си към Курвата.

КЪДРАВИЯТ. Гледа го неразбиращо. Какво бе?

СПАЗМАТИКЪТ (както преди).

КЪДРАВИЯТ към Помагача. Тоя започва яко да ми опъва нервите. Да го бастисаме, а?

ПОМАГАЧЪТ: Аз съм неутрален.

КЪДРАВИЯТ към Курвата. Я ела тука! Ела, ела, не бой се. Тя се приближава, гледа го страхливо. Към Спазматика. Ха сега обясни какво искаш да кажеш.

СПАЗМАТИКЪТ: Тя ще каже какво да ги правим.

КЪДРАВИЯТ: Тя ли? Отде-накъде? Защо?

СПАЗМАТИКЪТ: Защото е от една боя с тях. Усещам ги аз тия неща, не ме разпитвай как.

КЪДРАВИЯТ: Че каква им е на тях боята?

СПАЗМАТИКЪТ: Откачена. Не от тоя свят. Внезапно кресва. Стига си ме разпитвал, идиот такъв! Като не ти харесва, хващай си пътя!

КЪДРАВИЯТ стреснато. Добре де, какво си се разкрещял такъв! Отдръпва се крачка назад, започва да опипва джобовете си. Абе ти...

СПАЗМАТИКЪТ. Бръква в джоба на гащеризона си, вади голям бръснач. Това ли търсиш?

КЪДРАВИЯТ внезапно уплашен. Абе, ти кой си, какъв си? Я си ми дай бръснача обратно.

СПАЗМАТИКЪТ отваря бръснача, започва бавно да си подрязва ноктите. Къдравият отстъпва още крачка назад. Всяко нещо – с времето си. Затваря бръснача и го прибира обратно в джоба си. Към Курвата. Имаш думата, уважаема.

КУРВАТА: Аз ли? Ама защо аз?

СПАЗМАТИКЪТ: Кажи какво да правим с тия двамата.

КУРВАТА покрива лице с ръце, започва да хлипа. Махни се, Сатана, махни се! Не искам, не искам, не искам.

СПАЗМАТИКЪТ приближава се до нея, погалва я нежно по косите. А трябва. Няма как.

КУРВАТА скръства ръце пред гърди, пада на колене, започва да припява с очи, вперени в небето. Майчице Божия, ангели небесни, вси светии, помагайте! Помагайте, че трудно. Помагайте, помощ, помощ!

СПАЗМАТИКЪТ тихо, нежно. Не се страхувай, мило! Не се страхувай! Всичко ще бъде наред, ще видиш. Всичко ще бъде добре.

СПАЗМАТИКЪТ: Намери ли сили, оправи ли се?

КУРВАТА: Остави ме сега. Имам нужда да бъда сама.

СПАЗМАТИКЪТ: Добре. Както искаш. Отдръпва се настрана.

КЪДРАВИЯТ към Помагача. Абе, ти разбираш ли нещо?

ПОМАГАЧЪТ: Че какво има за разбиране? Приказват си хората...

КЪДРАВИЯТ: Ох, и тоя. Живи да ви оплаче човек, всичките.

ПОМАГАЧЪТ: Сега ми виеш, а? А аз като лежах, кренвирши ще ми плюскаш. Маминциту ти дъйба! Хуква да го гони. Кучето заскимтява уплашено и се скрива зад гърба на Спазматика. Двамата започват да обикалят около него. Спазматикът не им обръща никакво внимание.

ПОМАГАЧЪТ към Спазматика, предпазливо. Слушай. Изчаква реакция, която не последва. Така работа не става. Това куче си е мое.

СПАЗМАТИКЪТ: Е и?

ПОМАГАЧЪТ нервно. Какво „Е, и?“ Кучето си е мое и толкова.

СПАЗМАТИКЪТ: Аха...

ПОМАГАЧЪТ: Ти какво сега? Сепва се. Абе, ти да не си някой от ония, червените?

СПАЗМАТИКЪТ: И какво, ако съм?

ПОМАГАЧЪТ възбудено, към Къдравия. Знаех си аз. Подушвам ги тия безпогрешно, червените. Само дебнат пак да ни вземат всичко, да ни секвестират... Към Спазматика. Само че тоя път няма да стане, нямааа, мой човек. Сега си имаме демокрация, имаме си Европа, фондове, дебели мангизи. Ферщейн зи? Никс ферщейн, нииикс², знам ви аз и кътните зъбки. Не стига, че толкова време ни яздихте, сега пак ви се приискало, а? Към Кучето. Марш тука, че като те пипна после, по-лошо ти се пише. Марш тука, маминциту ти...

Кучето започва да скимти страхливо и бавно се приближава към стопанина си. Той го ритва няколко пъти, хваща го за ушите и го изправя пред себе си.

ПОМАГАЧЪТ гледайки кучето от упор. Имаш късмет, че мразя комунисти повече от кучета. Инак досега хиляда пъти да съм ти светил маслото. Блъсва го настрана, отупва ръце гнусливо. Мръсна пасмина! Отново се сепва. Към Къдравия. Абе ...

КЪДРАВИЯТ: Какво?

ПОМАГАЧЪТ: Ония двамата там...

КЪДРАВИЯТ: Кои?

ПОМАГАЧЪТ: Как кои, не ми се барай на завеян! За себе си. Аман от идиоти, ей! Към Къдравия. Дето ги хванахме, кои?

КЪДРАВИЯТ: А, те ли? Щото тука двойки любовни колкото щеш. Поглежда злобно към Спазматика, после към Курвата. Е, и? Какво?

ПОМАГАЧЪТ: Как мислиш, те дали са комунисти?

КЪДРАВИЯТ: Че какво значение има?

ПОМАГАЧЪТ слисано. Как да няма значение бе! Настрана. Ей затова откак свят светува кой ви хване, той ви го ръга. Нямало значение! Боже, с каква пасмина си ме събрал! И после нямало да бъдем до ушите в калта, а?

КУРВАТА: Не споменавай напразно името Божие!

ПОМАГАЧЪТ: Ти да мълчиш, че като те емна! Поглежда страхливо към Спазматика. Образно казано, де. За себе си. Брей, няма измъкване. Вече не знам кой от кой по-луд в тая пасмина. Приближава се към Къдравия, говори възбудено, жестикулирайки. Разбира се, че са комунисти. Инак щяха ли така да си играят на съд? Те тия работи още от едно време си ги умеят – Народен съд, дъра-дъра, всичко под ножа.

КЪДРАВИЯТ: Чакай бе, не са ли малко млади за това?

ПОМАГАЧЪТ: Ти какво бе, да не мислиш, че от круша дюля се ражда? Тия са до седмо коляно заразени, всичките, само атомна бомба ги оправя тях. Всичките в лагер – и една гооолемичка бомба отгоре, пара-парче да не остане. Чак тогава ще се оправим. Пауза. И пак не се знае.

СПАЗМАТИКЪТ: А после кой е наред?

ПОМАГАЧЪТ за себе си. Дрънкай си ти, дрънкай. Той батко ти после и теб ще оправи. Към Курвата. Ами ти ма, курво! Колко време ще ми се протакаш тука? Като сме те избрали на отговорна длъжност, гледай си сега работата. Или и ти само дебнеш какво да откраднеш?

КУРВАТА. Приближава се до пленниците, скръства ръце молитвено, коленичи пред тях и започва да припява. Господи, Отче наш, който си там горе, помогни на рабинята твоя Дидлдай и раба твой Дидлдум да прогледнат в тъмнината, да намерят пътя към тебе и да приемат волята ти...

ДИДО фъфли през разбити устни. Майната ти!

КУРВАТА: Отвори очите им, Господи, Боже наш! Отвори очите им!

ДИДА: Ех, че не мога да ти светна един, да ти поотворя очите. Към Дидо. Събра ли си сега плодовете, Човеколюбецо? Двамата се изправят и присядат, опрели гърбове един в друг. А после – аз съм била предателка! Хайде сега, радвай се! Сръгва го яростно с лакът. Радвай се, като ти казвам!

ДИДО: Добре де, ти излезе права.

ДИДА: След дъжд – качулка.

ДИДА: Да, ама и аз съм прав.

ДИДА: Тъй ли? Значи всички сме прави, а? Ха тогава обясни ми защо, аджеба, ти и аз сме овързани тука, а ония там са свободни? Шото всички сме прави, така ли?

ДИДО: Свободни – дренки!

ДИДА: Не ми философствай сега, ами отговори на въпроса ми!

ДИДО: Е, човек не може да разбира всичко на тоя свят. Поне не веднага. Пространството си иска своето време.

ДИДА: Какво пространство в кучи гъз бе, идиот? Не виждаш ли къде ни набута и двамата?

ДИДО: Е, това поне го споделяме заедно с тях. В един и същ гъз сме, така да се каже.

Кучето лае сърдито.

ДИДО към Кучето. Ей, ти да не се обиди нещо? Кучето напуска сцената. А, поне един разумен глас в тая дивотия. Към Дида. Тоя май наистина си заслужи кренвирша.

ДИДА: То и ти заслужаваш много неща, ама...

ДИДО: Малко повече оптимизъм, моля. Не сме от вчера.

ДИДА: Оптимизъм, баба ти. Набута ни в лайната, сега за оптимизъм ще ми говори.

ДИДО посочва с глава към Курвата. Тая тук разумно момиче ми се вижда. Ей сега ще ги убеди да ни пуснат.

ДИДА: Аха...

КУРВАТА изправя се, хваща двамата за яките (съответните части от облеклото) и ги изправя. Побутва ги към столовете. Хайде, ваш ред е.

ДИДО невинно. За какво?

КУРВАТА побутва го лекичко. Тръгвай, тръгвай. Тоя път не съм го аз избирала.

ДИДА: Аман от философи. Писна ми.

СПАЗМАТИКЪТ: Хора на действието ли предпочиташ? Бедната!

ДИДО и ДИДА сядат на столовете. Пауза.

КЪДРАВИЯТ: А сега какво?

КУРВАТА: Ваша си работа. От мен – толкова.

КЪДРАВИЯТ кум Спазматика, предпазливо. Ей, слушай. Пауза. Не ми се ще да подхващам крамоли, но тая твоята...

СПАЗМАТИКЪТ: Моята?

КЪДРАВИЯТ: Искам да кажа, тая... дама тука. Пауза.

СПАЗМАТИКЪТ: Какво тая дама?

КЪДРАВИЯТ: Е, хайде сега.

КЪДРАВИЯТ: Искам да кажа, вкарай я малко в пътя. Ако беше моя, досега отдавна да съм я научил на ум и разум.

СПАЗМАТИКЪТ: Твоя си работа.

КЪДРАВИЯТ нервно. Абе моя, моя, ама не е само моя.

СПАЗМАТИКЪТ: Аха...

КЪДРАВИЯТ: Така де, няма да стоим тук досред нощите. Все нещо трябва да решим накрая.

СПАЗМАТИКЪТ: Че кой ви пречи?

КЪДРАВИЯТ: Е, не, така няма да стане! Знаем ги тия номера, не сме и ние вчерашни. Първо – опашката между краката, а после: ааа, не сме ние виновни! Ония бяха, ние само гледахме!

СПАЗМАТИКЪТ: Аха...

КЪДРАВИЯТ: Така де. Ако ще си слагаме главата в торбата, то всички заедно. В тая работа чисти ръчички няма.

КЪДРАВИЯТ боязливо. Какво искаш бе?

СПАЗМАТИКЪТ: А ти какво виждаш?

КЪДРАВИЯТ: Ръце като ръце, какво? На бачкатор ми приличаш, напукани са.

СПАЗМАТИКЪТ: Тъй. А друго?

КЪДРАВИЯТ: Ами...

СПАЗМАТИКЪТ: Казвай, казвай, не ми се усуквай.

КЪДРАВИЯТ: Добре де, виждам, че не са чисти. Ама аз не това ...

СПАЗМАТИКЪТ: Е, поне не си толкова тъп, колкото изглеждаш.

КЪДРАВИЯТ: Гледай сега, ако ще се обиждаме...

СПАЗМАТИКЪТ. Приближава се към пленниците, обръща главите им към Къдравия и Помагача. Огледайте си добре съдиите. Тези ви се паднаха. Късмет.

ДИДО: Ама и ти не си за изхвърляне, ако питаш мен. Спазматикът го перва през устата. Ау! Гамен! Помирително. Добре де, щом ти се играе на Мефистофел...

СПАЗМАТИКЪТ: Сам си го изпроси.

ДИДА: Хм. Става интересно.

СПАЗМАТИКЪТ: Имаш право. Събрахме се тук все от един дол дренки.

ДИДА: Че то други има ли?

СПАЗМАТИКЪТ. Смее се. Хей, ще ми липсвате вие, двамата. Катили сте, признавам.

ДИДА: Не бързай много, че да не се препънеш.

СПАЗМАТИКЪТ: Като вас двамата ли?

ДИДА: Например.

СПАЗМАТИКЪТ: Е, тогава страшно няма. Към Курвата. Ако позволиш, уважаема. Да пускам кучетата? Изчаква реакция, която не последва. Към пленниците. Е, юнаци, дръжте се. Към останалите двама. Ваши са. Ринг свободен.

Помагачът и Къдравият се приближават предпазливо.

ПОМАГАЧЪТ: Хм, не ми харесва тая работа. Към Къдравия. Да не е някой трик, как мислиш?

КЪДРАВИЯТ: Абе тоя хубавец не знае още с кого си има работа. Ама ще го издокарам аз накрая, ти само почакай.

ПОМАГАЧЪТ с внезапен интерес. Какво, какво си намислил?

КЪДРАВИЯТ важно. Като му дойде времето, ще видиш.

ПОМАГАЧЪТ: Кажи де, нали сме в един отбор.

КЪДРАВИЯТ: Като му дойде времето, казах.

ПОМАГАЧЪТ: Бах мааму! И това ми било партньор! Отива до пленниците и посяга да ги бие.

КЪДРАВИЯТ: Ей, ей, стига толкова. Сега сме сериозни. Към Спазматика. Началство, какво ще кажеш, как да действаме?

СПАЗМАТИКЪТ: В смисъл?

КЪДРАВИЯТ: Ами в смисъл, ти ги разбираш тия работи, ние тук сме прости момчета, знаем само да изпълняваме. Към Помагача. Нали така, мой човек?

ПОМАГАЧЪТ: А, що бе? И ние можем... Поглежда към Къдравия, който го гледа смразяващо. Тоест, да, именно. Прав е тука друга... партньорът. Точно така – ти нареждаш, ние изпълняваме.

СПАЗМАТИКЪТ: Така ли стана работата?

КЪДРАВИЯТ: Да, точно така.

СПАЗМАТИКЪТ усмихнато. Добре тогава. Нареждам ви да ги осъдите.

Дълга пауза, продължителни оглеждания между Къдравия и Помагача.

КЪДРАВИЯТ: Тоест, как така – да ги осъдим?

СПАЗМАТИКЪТ: Ами така. Нали видяхте как става?

ПОМАГАЧЪТ: Ама чакай бе, то това не беше никакъв съд!

КЪДРАВИЯТ за себе си. Бах мааму и хитрец! Тоя е като сапунка!

СПАЗМАТИКЪТ: Е, ако можете да подобрите нещо – толкова по-добре.

ПОМАГАЧЪТ жалостиво, към Къдравия. Абе, приятел, ти нали имаше нещо наум?

КЪДРАВИЯТ: Споко, имай ми доверие. Към Спазматика. Началство, както вече казах... Ахем. Ние сме прости момчета, не ги разбираме тия работи. Дай ни ти да изпълняваме, там ни е на нас силата.

СПАЗМАТИКЪТ: Тоест?

КЪДРАВИЯТ: Тоест, ти ще трябва да ги съдиш, началство. Докарай нещата до присъда, черно на бяло, с печат и подпис, а пък ние сме вече насреща.

ПОМАГАЧЪТ: Евалла. Закова го като талпа!

КЪДРАВИЯТ: Аз какво ти казвах? Към Спазматика, с победоносна усмивка. А другия път вече може и ние да се научим. Така де – и ние не сме от картофи дялани.

СПАЗМАТИКЪТ: Ок, както искате. Приближава се до Курвата, подава ръка. Уважаема. Тя го хваща под ръка и двамата се запътват навън.

КЪДРАВИЯТ. Препречва им пътя. Хей, хей, това пък какво е? Нали се разбрахме, всички заедно?

КЪДРАВИЯТ: Началство, началство, почакай бе, братко! Къде хукна такъв, работа имаме да вършим! Не може така, началство!

КЪДРАВИЯТ: Ей, че ме уплаши. Смее се пресилено. Ама и ти си един майтапчия, еша ти няма. Направо в земята ме удари. Към Помагача. Кажи бе, кажи му, приятел, как ни паникьоса и двамата. Подчертано, в стил клоунада. Хе, хе, хе.

ПОМАГАЧЪТ по същия начин. Ха, ха, ха.

КЪДРАВИЯТ: Хо, хо, хо.

ПОМАГАЧЪТ: Хи, хи, хи.

КЪДРАВИЯТ спира рязко. Към Спазматика, сърдито. Е, началство, стига толкова! Сега какво, „хю, хю хю“ ли да се смея? Добре, твой хатър да бъде, ние ще ги съдим. Пауза. Ама и ти ще помагаш, ей!

СПАЗМАТИКЪТ: Закъде съд без публика? Връща се заедно с Курвата и заема двата празни стола срещу Дидо и Дида. Ок. Гледам ви.

ПОМАГАЧЪТ към Къдравия. Приятел, тази работа хич не ми харесва.

КЪДРАВИЯТ: Стига си ми циврил, писна ми от тебе. Като сме се хванали на хорото, ще го играем. Или искаш да ги пуснем да си вървят?

ПОМАГАЧЪТ: Е, хайде сега.

КЪДРАВИЯТ: Тогава се стегни малко и бъди мъж! Щом ще е съд, съд да бъде. Да не сме по-прости от тях, и ние ще се оправим.

ПОМАГАЧЪТ: Да, ама аз...

КЪДРАВИЯТ: Какво пак?

ПОМАГАЧЪТ: Ама аз хабер си нямам бе, човек.

КЪДРАВИЯТ: Че за какво ти е хабер? Те и без това не могат да мръднат.

ПОМАГАЧЪТ: Е да, ама все пак... Съд е това, не е шега работа.

КЪДРАВИЯТ: Баси и съда, дето аз съм му съдия! Слушай, слушай сега. Ще ти кажа какво да правиш. Значи, като ти подам знак, ставаш и казваш „В името на народа!“

ПОМАГАЧЪТ обидено. Е, ти вече и комунист ме направи.

КЪДРАВИЯТ: Добре де, викай тогава нещо друго. „В името на демокрацията“ например. Абе, измисли си нещо, няма всичко да ти подсказвам я!

ПОМАГАЧЪТ мърмори кисело, за себе си. Измисли си, измисли си. Така и баба знае. А после... Високо. Добре, добре.

КЪДРАВИЯТ: Хайде тогава, главата нагоре – и напред. Изпъчва се и влиза тържествено между двете редици столове. Покашля се, оправя дрехите си. Високо и патетично. Всички виновни, стани!

ПОМАГАЧЪТ: В името на демокрацията!

КЪДРАВИЯТ: На майка ти името! Сграбчва Помагача за ръкава и го извежда извън „залата“. Слушай, ако ще ме излагаш така, направо хващай пътя!

ПОМАГАЧЪТ обидено. Гледай сега, ако ще се почваме на майка...

КЪДРАВИЯТ за себе си. Абе аз се чудя защо още не съм те почнал на ръка. Високо. Не ми се заяждай за глупости. Това беше само така, образно казано.

ПОМАГАЧЪТ: Че то по-образно от майката какво искаш?

КЪДРАВИЯТ: Добре де, извинявай. Така ми се изплъзна.

ПОМАГАЧЪТ: То ако става въпрос, и на мен може да ми се изплъзне едно-друго.

КЪДРАВИЯТ отстъпва крачка назад, започва да опипва джобовете си. И какво например?

ПОМАГАЧЪТ стреснато. А, нищо. То и аз така, образно казано.

КЪДРАВИЯТ ехидно. Тъй ли?

ПОМАГАЧЪТ: Ами да, аз иначе всичко разбрах. Искаш да си измислям нещо, да импре... Щрака с пръсти, търси думата. Как се казваше бе?

КЪДРАВИЯТ: Имровизирам.

ПОМАГАЧЪТ: Да, точно така. Да импро... абе, ти си знаеш.

КЪДРАВИЯТ: Гледай да не се заплиташ в много сложни думи, опитвай по-простички неща. Родина. Партия. Народ.

ПОМАГАЧЪТ: Ама нали се разбрахме бе? Аз комунистическо мекере не съм!

КЪДРАВИЯТ: Уфф, няма оправия с тебе! Добре тогава, ето ти няколко ключови думи. Твоя си работа как ще ги запомняш. Измисли си някакви твои, дето да ти ги припомнят.

ПОМАГАЧЪТ: Аха, разбрах.

КЪДРАВИЯТ: Значи, първо: Европа.

ПОМАГАЧЪТ: Аванта.

КЪДРАВИЯТ. Демокрация.

ПОМАГАЧЪТ: Наш’те.

КЪДРАВИЯТ: Просвещение.

ПОМАГАЧЪТ: Чукундур.

КЪДРАВИЯТ: Човешки права.

ПОМАГАЧЪТ: Бой, мамка им!

КЪДРАВИЯТ: Малцинства.

ПОМАГАЧЪТ: Марш оттука!

КЪДРАВИЯТ: Плурализъм.

ПОМАГАЧЪТ: Отде да ги емвам?

КЪДРАВИЯТ: Толерантност.

ПОМАГАЧЪТ: Пак „мамка им!“ Пауза. Добре, добре, разбрах. Принципът ми е ясен. Трябва да те поддържам, един отбор сме.

КЪДРАВИЯТ: Така те искам! Хайде сега – един за всички, всички за един!

ПОМАГАЧЪТ: Тъй, тъй. Двамата се връщат обратно.

КЪДРАВИЯТ: Всички виновни, стани! Поглежда очакващо към Помагача.

ПОМАГАЧЪТ: В името на толерантността! Поглежда към Къдравия, който е направил ядна гримаса. Не, на човешките права. Към Дидо и Дида. Абе вие чувате ли какво ви приказвам, говеда с говеда! Засилва се към двамата, посяга да ги удря.

КЪДРАВИЯТ: Ей, ей, пак избързваш! Чакай първо да ги осъдим.

ПОМАГАЧЪТ: Абе знам, ама като ме хванат нервите...

КЪДРАВИЯТ към Дидо и Дида. Какво сега, ще играете ли по правилата или да ви подхващаме по нашенски? Ние като бяхме на ваше място, поне се подчинявахме.

ДИДО лениво. Майната ти.

КЪДРАВИЯТ към Спазматика. Шефе, какво да ги правя тия бе? Глей ги к’ви са, всичко развалят!

СПАЗМАТИКЪТ: Изглежда ще трябва да ги съдиш седнали. Не виждам друг начин.

КЪДРАВИЯТ: Егати справедливостта! Ние можем, а те – не! А после ще ми приказват за демокрация. Към Дидо и Дида. Това обаче ви е за последен път, да знаете!

ДИДА: Ти къде си се раждал бе? Тук всичко е предпоследно.

КЪДРАВИЯТ към Помагача. Кажи нещо, какво си млъкнал като някой шаран!

ПОМАГАЧЪТ: В името на Просвещението! Пауза. Ледено мълчание. Уф, приятел, тая роля много трудна бе! Не може ли просто да ги поотупвам от време на време?

КЪДРАВИЯТ: То ако можеше, аз отдавна да съм го направил. Хайде, от теб полза, колкото на петел – седло. Я сядяй, сядай там и гледай, така пó ще ми помогнеш.

ПОМАГАЧЪТ: Ама то няма места. Отдръпва се настрана, в движението назад подритва слуховата фуния, която е лежала на сцената през цялото време. А, фунийката ми! Ей това ми трябваше. Слага я на ухото си и присяда на пода до столовете. Е, сега съм рахат.

КЪДРАВИЯТ за себе си. Стягай се, мой човек, няма да се излагаме сега. Високо. Тишина! Тишина! Обявявам заседанието на съда за открито.

ДИДО: Вай, завалията!

ДИДА: Не е за завиждане, нали?

ДИДО: А, то кой ли е за завиждане?

ДИДА: Е да, ама тоя тук екземпляр ми се вижда особено завалиев.

ДИДО: Завалиев? Това пък какво е?

ДИДА: Нова дума. Сега си я измислих. Означава някой, който е особено достоен за състрадание и съчувствие.

ДИДО: О, звучи някак благородно. Да му съчувствам ли?

ДИДА: Твоя си работа.

ДИДО: Стига с това „твоя си работа“! Все някога трябва и ти да се обвържеш, не може все така да бягаш от отговорност.

ДИДА: Аз да бягам от отговорност? От кого го чувам!

ДИДО: Защо, кога съм бягал от отговорност?

ДИДА: А кой ни набута в това мазало тука?