106
Mарта Хол Кели • Люляковите момичета френски, госпожица Беньоан – имаше пословична слабост към сладките неща. Защо ли толкова силно ми се прииска да запаля цигара?
– Разбирам, Присила, но не аз измислям правилата. Тези деца са преживели невероятни трагедии, както можеш да си представиш. Дори когато родителите са двама, може да се окажат в много тежко положение.
– Е, какво? Изпращаш им разни дреболии, а отказваш да ги дариш с чудесен дом? Бих могла да осигуря на някое дете най-доброто.
Сигурно. Докато не се появи следващата лъскава играчка.
– Извини ме, Присила, имам още няколко ангажимента до обед – казах и отидох до картотеката.
– Носи се слух, Керълайн, че самата ти се каниш да осиновиш дете – каза Присила.
– Какви ли не слухове се носят напоследък.
– Явно за някои заобикалянето на правилата не е невъзможно – обади се небрежно госпожа Хъф, докато нагласяше ръкавицата си.
– Загубих баща си, когато бях на единайсет, госпожо Хъф. Ужасно е да растеш без баща и не бих причинила това на никое дете.
– Нима е по-ужасно от това изобщо да нямаш родители? – настояваше Присила.
Затворих чекмеджето на картотеката.
– Този разговор, опасявам се, е безсмислен. Просто няма много френски деца за осиновяване.
Присила се нацупи, а аз едва се сдържах да не я удуша.
– Мислех, че всеки ден пристигат кораби със сираци.
– Не, всъщност това става много рядко. Особено след случая с „Град Бенарес“...
– Кой град? – попита Присила.
Госпожа Хъф се пресегна и взе чантата си.
– Е, ако ти трябват пари... чух, че с майка ти сте прекратили членството си в клуб
„Медоу“.
Седнах зад бюрото си.
– Госпожо Хъф, с майка продадохме имота в Саутхамптън и сега отсядаме в лятната ни къща в Кънектикът. Членството в клуба изобщо не ни е нужно. Виж, Присила, не можеш ей така да си купиш дете. Ако четеше
вестници от време на време, щеше да знаеш, че „Град Бенарес“ е британски пасажерски кораб със сто английски деца на борда, които родителите им са изпратили в Канада, за да ги спасят от бомбардировките в Лондон.
En route51от Ливърпул към Халифакс, Нова Скотия...
Госпожа Хъф опря двете си ръце на бюрото ми и се наведе към мен.
– Трябва ни френско дете, Керълайн.
– На четвъртия ден от пътуването децата, на възраст между четири и петнайсет години, са били по пижами, готови за лягане...
Усетих, че очите ми се пълнят със сълзи.
Присила скръсти ръце на гърдите си.
– И това какво общо има с осиновяването на френско...
– Немска подводница е потопила кораба, Присила. Седемдесет и седем от стоте деца са се удавили. Заради този инцидент всички програми за евакуиране на деца са прекратени за момента. Така че ужасно съжалявам,
мили дами, но днес не можете да си
51
По пътя (фр.).
12. Керълайн
107 купите сираче. А сега се налага да ви помоля да напуснете моментално. Ако случайно не сте забелязали, приемната се пука по шевовете и съм ужасно заета.
Присила огледа ръбовете на чорапите си.
– Не е нужно да се заяждаш, Керълайн. Просто се опитваме да помогнем.
В този момент, като по поръчка, Пия почука, влезе и изпрати госпожа и госпожица
Хъф точно навреме, та да се разминат с Роже, който застана на вратата на кабинета ми.
– Вярвам, ще
се зарадваш на новината, че съм издействал да се разшири обхватът на достъпа ти до секретна информация, Керълайн.
Отворих чекмеджето на бюрото си и подредих в редички новата партида шоколади
„Хърши“, надявах се Роже да не забележи как треперят ръцете ми.
– Каквото и да означава това...
– От известно време знаем, че има транзитни лагери в териториите на Свободната зона. Там постоянно водят чужденци. Основно евреи, но не само. Вече се появиха и доклади, че затворниците се транспортират до лагери в Полша и в други държави. Чудех се дали можеш да поемеш този ресор.
Извих глава, за да видя лицето на Роже.
– Моля? Кой ресор?
– Трябва да разберем къде точно отиват, кои са, колко са и за какво са арестувани.
Вече ми омръзна да обяснявам на хората, че не знам какво се е случило със семействата им.
– Разбира се, Роже, ще се заема.
Щях да имам достъп до класифицирана информация, та това С като място на първия ред в арената на европейските събития. Вече нямаше да се налага да чакам „Ню Йорк
Таймс“, за да се добера до някакви новини. А може да излезе и доклад, от който да разбера нещо за Пол.
– Не ми е лесно да те
карам да се занимаваш с това, без да мога да ти предложа заплащане.
– Не се тревожи за това, Роже, с майка се справяме.
В интерес на истината, татко се беше погрижил да нямаме затруднения, но все пак трябваше да внимаваме с разходите. Имахме доходи, макар и незначителни, както и някои ценни активи, които можехме да продадем. А и среброто на майка беше все още непокътнато.
Когато в този ден затворихме за обяд, изтичах до „
Librairie de France“
52
, на крачка зад „Чанъл Гардънс“, и взех всички атласи, с които разполагаха, върнах се в кабинета си, а там ме чакаше цял един нов свят от класифицирана информация. Снимки от британското разузнаване. Секретни документи. Пия стоварваше нови и нови папки на бюрото ми, а аз се потопих в изследване на лагерите. Транзитни лагери в неокупираната зона.
Gurs. Le Vernet. Argelès-sur-Mer. Agde. Des Milles. Снимките на разузнаването бяха потресаващи, детайлни, воайорски, та се чувствах така, сякаш надничам в нечий заден двор.
Разпределих документите за лагерите в папки и скоро се оказа, че обектите, от които се интересувах, можеше да се класифицират и по други признаци.
Имаше и концентрационни лагери.
52
„Френска библиотека“, книжарница в приземния етаж на „Рокфелер Плаза“, специализирана в разпространението на френска литература, съществувала от 1935 до 2009 г.