43. Каша
307 съобщиха официално на Зузана добрата новина, че заболяването ѝ е в ремисия,
Керълайн реши да го отпразнува и купи и на двете ни нови рокли от „Бергдорф и
Гудман“. Едва ли сте виждали
някога толкова щастлива жена, като че тя беше майка на
Зузана.
Ако можеше да се съди по апетита, сестра ми се възстановяваше с рекордни темпове.
А може и да имаше нещо общо с това, че бяхме в Манхатън, обетованата земя за Зузана.
А може и да беше заради готвача на Керълайн, руснака, който тъпчеше Зузана с полска храна.
А може и да беше „Автоматът“.
– Когато умра, искам да дойда тук – каза Зузана, докато държеше бялата си порцеланова чаша под сребристата канелка с форма на делфин.
Кафето се извиваше на
тънка струйка в чашата, черно и ароматно.
Ако Ню Йорк за нас беше Страната на Оз, „Автоматът“ беше Изумруденият град.
Както пишеше на рекламното кибритче, това беше „Автоматът на „Хорн и Хардарт“ на ъгъла на Петдесет и седма и Шеста улица“. В помещението беше доста топло и вътре човек можеше да седи и без палто, а храната се появяваше като с вълшебна пръчица. В стъклените кабинки имаше усмихнати жени – наричаха ги „монетохвъргачки“, – които, с нахлузените на пръстите им връхчета от ръкавици, брояха банкнотите и ги разваляха на дребни монети. Слагаш монета до храната, която ти харесва, и малката вратичка се отваря. Просто ей така може да си избереш печено пиле,
ябълков пай, бостънски кафяв сладък печен боб. Над четиристотин различни вида ястия. Искахме да се храним там всеки ден.
Ние със Зузана бяхме успели почти да-се слеем с тълпата. В новите ни рокли от
„Бергдорф и Гудман“ вече наистина бяхме на висотата на новото си прозвище: „Дамите от „Равенсбрюк“. Не можехме да повярваме, че пътешествието ни беше към края си, че скоро ще отлетим и всичко това ще остане в миналото, но аз нямах търпение да се прибера у дома. Исках да видя отново Петрик. Халина. Колкото и да ми беше трудно да го призная, дори и Керълайн щеше да ми липсва. Тя беше направила толкова много за нас, но никак нямаше да е зле най-после сестра ми да е само моя по целия път обратно, да се смеем и да си говорим за всичко.
Зузана постави подноса си срещу моя.
–
Започвам да дебелея, Каша. Не си ли умираш за картофено пюре?
В чинията ѝ върху цяла планина от картофено пюре се зеленееха смарагдови грахови зърна, а на самия връх имаше локвичка кафяв сос.
До масата дойде жена с кана прясно сварено кафе и понечи да ми напълни чашата.
– Не – възпротивих се аз и захлупих чашата си с длан, защото не бях поръчвала второ кафе.
– Безплатно е, просто ти допълват чашата – каза Зузана.
Ню Йорк изобилстваше от такива изненади.
Зузана топна вилицата си в пюрето, натисна няколко грахови зрънца и започна да се храни. Изглеждаше прекрасна, като моден манекен.
– Какво не бихме дали за мъничко грах в онези дни – каза тя.
Така и не можеше да се насили да изрече „Равенсбрюк“.
– Сега поне Херта Оберхойзер гние в студена килия и яде боб от консерва – казах аз.
– Защо най-сетне не се опиташ да го забравиш, Каша?
– Никога няма да им простя, ако това имаш предвид.
–
Ако не се отърсиш от омразата, само си причиняваш болка.