Microsoft Word Torvald Detlefsen Bolestta kato pat doc

36
Минало Бъдеще
Настояще
Това ще рече, че живеем винаги по посока на миналото си или че нашето минало е определено от бъдещето ни. Ако приложим върху този модел каузалната си представа, проблемът, който дискутирахме в началото, моментално ще се изясни: причинността, също като времето, тече към всяка точка и в двете посоки. Подобни представи може и да звучат необичайно, но не са много по-трудни за възприемане от факта, с който сме свикнали, а именно
- че при околосветски полет накрая пак достигаме изходната си точка, макар непрекъснато да се отдалечаваме от нея.
Още през 20-те години на нашия век руският езотерик П. Д. Успенски обръща внимание на този проблем за времето в своето тълкуване на четиринадесетата таро-карта
(въздържанието) със следните думи: „Името на ангела е време, каза гласът. Върху челото му е начертан кръг, който е символ на вечността и знак на живота. В ръцете си ангелът държи две кани - златна и сребърна. Едната кана е миналото, другата - бъдещето. Потокът на дъгата между тях е настоящето. Виждаш, че той тече и в двете посоки. Това е времето в неразбира- емия му за човека аспект. Хората мислят, че всичко тече непрекъснато в една посока. Те не виждат как всичко винаги се среща, как едното идва от миналото, а другото от бъдещето и че времето е многообразие от кръгове, които се въртят в различни посоки. Проумей тази тайна и се научи да различаваш противоположните течения в дъговия поток на настоящето".
(Успенски, „Нов модел на вселената")
В творбите си Херман Хесе също постоянно засяга темата за времето. Така в мига на своята смърт Клайн произнася думите: „Колко хубаво, че го озари и това прозрение - че времето не съществува. Винаги и само времето разделя човека от всичко, за което жадува". В произведението си „Сидхарта" Хесе разглежда темата за безвремието на много места. „Научи ли - така го попита той някога, - научи ли и ти от реката онази тайна: че няма време? Лицето на
Вазудева грейна в усмивка: Да, Сидхарта - рече той. - Ти искаш да кажеш, че реката навсякъде е еднаква: в извора и при устието, във водопада и при брода, в бързея, в морето, в планината - навсякъде е еднаква. И че за нея съществува само сегашното, не сянката „минало", не сянката
„бъдеще". Точно така - каза Сидхарта. - И когато научих това, огледах живота си и той също беше река, и момчето Сидхарта бе отделено от мъжа Сидхарта, и от стареца Сидхарта само от сянка, не от нещо истинско. И предишните прераждания на Сидхарта не бяха минало, и смъртта и завръщането му при Брахма не бяха бъдеще. Нищо не е било, нищо няма да бъде, всичко е, Всичко има същност и настояще".
Щом осъзнаем постепенно, че както времето, така и линейността не съществуват извън съзнанието ни, тогава и мисловният модел на причинността неизбежно се разклаща и престава да се приема като единствен. Става ясно, че и причинността е само определена субективна форма на човешкото схващане за нещата или, както го е формулирал Дейвид Хюм: „потребност на душата". Наистина няма основание да не разглеждаме света причинно, но също така няма основание и да го тълкуваме причинно. И тук пояснителният въпрос не гласи: правилно или неправилно, а в най-добрия случай (и то само понякога): уместно или неуместно.
В този аспект се оказва, че причинният начин на възприемане на света е много по-рядко уместен, отколкото днес рутинно се приема. Навсякъде, където имаме работа със сравнително малки участъци от живота, и когато събитията не се изплъзват от нашето полезрение, ние се справяме лесно с представата си за време, линейност и причинност във всекидневието. Но ако измеренията са по-големи или нивото на решаване на даден въпрос е по-сложно, тогава причинният метод води по-скоро до безсмислени заключения, отколкото до прозрение.

37
Причинността се нуждае винаги от строго установена крайна точка при постановката на въпроса. В причинната представа за света всяко събитие има своя причина, поради което не само е позволено, а дори е необходимо всяка причина да се анализира съответно за нейната причина. Този подход води до проучване на причината за причината на причината - но за съжаление никога до трайната точка. Пра-пра-прапричината за всички причини не може да бъде открита. Или, от един момент нататък, преставаме да анализираме, или завършваме с неразрешим въпрос, който никога не може да бъде по-смислен от известния въпрос за яйцето и кокошката.
С това искаме да изясним, че във всекидневния живот концепцията за причинността може да има практическо значение най-много като помощна функция на мисленето, но е напълно недостатъчна и безполезна като инструмент за обхващане на научните, философските и метафизичните взаимовръзки. Вярването, че има следствени взаимовръзки, е погрешно, защото се гради върху предположението за линейността и времето. Признаем ли обаче, че причинността е възможен (и с това несъвършен) субективен метод на възприятие при човека, тогава е допустимо да я поставяме в действие там, където смятаме, че ще ни бъде от помощ в живота.
Но в днешната ни представа за света господства мнението, че причинността съществува сама по себе си и дори е експериментално доказуема - именно срещу тази заблуда искаме да се обявим. Човек никога не може да разглежда други връзки, освен „винаги-когато-тогава".
Такива схващания обаче не казват нищо повече от това, че две проявления възникват във времеви синхрон и че между тях съществува връзка. Когато подобни измервания веднага се изтълкуват причинно, тогава тази последна стъпка е израз на един определен светоглед, но няма вече нищо общо със самото измерване или наблюдение. Настървението да се тълкуват нещата причинно е ограничило в гигантска степен нашия мироглед и познавателната ни способност.
Квантовата физика е онази наука, която направи пробив в причинната представа за света и я постави под съмнение. Така Вернер Хайзенберг формулира, „че в много малки промеждутъци от време, т. е. в области от величината на елементарните частици, пространството и времето са се размили по особен начин, а именно така, че в толкова малки промеждутъци дори понятията по-рано или по-късно не могат да бъдат правило дефинирани.
Разбира се, по принцип нищо няма да може да се промени в структурата пространство-време, но трябва да се има предвид възможността опитите върху процесите в съвсем малки области от пространството и времето да покажат, че определени процеси привидно протичат във времето обратно на тяхната причинна последователност".
Формулировката на Хайзенберг, макар и ясна, е предпазлива, защото, като физик, той ограничава твърденията си върху онова, което може да се наблюдава. Но тези наблюдения прилягат плътно към онази представа за света, която мъдреците открай време проповядват.
Наблюдението на елементарните частици протича в една гранична област на нашия свят, детерминиран чрез времето и пространството - ние се намираме сякаш в „рожденото място на материята". Още тук, както казва Хайзенберг, времето и пространството се размиват. Но
„преди" и „след" стават толкова по-ясни, колкото по-дълбоко проникваме в структурата на материята. Ако тръгнем в другата посока, отначало се загубва ясното различие между време и пространство, между „преди" и „след", докато накрая това разделяне изчезне напълно и стигнем там, където господстват единството и неразличимостта, където няма нито Време, нито пространство, където царува вече „тук" и „сега". Това е точката, която съдържа всичко и въпреки това се нарича „нищо". Времето и пространството са двете координати, на които се крепи светът на полярността, светът на заблудата - прозрението, че те не съществуват е предпоставка за постигането на единство.
Следователно в този двуполюсен свят причинността е една перспектива на нашето съзнание, с чиято помощ могат да се тълкуват процесите: това е начинът на мислене на лявото мозъчно полукълбо. Вече казахме, че природонаучната представа за света е представата за света на лявата мозъчна половина - нищо чудно, че и тя се придържа толкова упорито към причинността. Дясното полукълбо, напротив, не познава причинността, а мисли аналогично. По такъв начин откриваме онзи втори, противоположен на причинността метод на възприемане на

38
света, който не е нито по-правилен, нито по-неправилен, нито по-добър, нито по-лош, а представлява необходимо допълнение към едностранчивостта на причинността. Едва двете заедно - причинността и аналогията - могат да образуват координатната система, в която двуполюсният ни свят да се интерпретира смислено.
Както причинността прави видими хоризонталните връзки, така аналогията проследява вертикално първичните принципи на всички равнища на тяхното проявление. Аналогията не изисква следствена връзка, тя е ориентирана към идентичността на съдържанието в различните форми. Ако причинността изразява отношението към времето чрез едно „преди"/„след", аналогията се подхранва от синхронността в смисъл на „винаги-когато-тогава". Ако причинността води към все по-силно разграничаване, аналогията обобщава многообразието в цялостни модели.
Неспособността на науката да мисли аналогично я принуждава да изследва винаги отново и отново законите на всички равнища. Науката не се осмелява и не може така да обобщи един новооткрит закон, че той да се пренесе аналогично като принцип на всички равнища. Тя например изследва полярността в електричеството, на равнище атом, при киселините и основите, в мозъчните полукълба и в хиляди други области, всеки път отново и отделно от останалите сфери. Аналогията завърта гледната точка и поставя различните форми в аналогична взаимовръзка, откривайки във всички един и същи първичен принцип. Така изведнъж положителният електрически полюс, лявата мозъчна половина, киселината, слънцето, огънят, китайското „ян" добиват общи черти, макар между тях да не съществува причинна връзка. Аналогията се извежда от общия за всички изброени форми първичен принцип, Който, в нашия пример, би могъл да се нарече и принцип на мъжкото начало или активността.
Такъв тип наблюдение разлага света на архетипни съставни части и разглежда различните модели, които се образуват от архетиповете. Тези модели се откриват аналогично на всички равнища във формите на проявление - както горе така и долу. Този вид наблюдение трябва да се усвои също както причинният метод. Той ни разкрива света от съвсем друга страна и прави видими онези модели и взаимовръзки, които са невидими за подчинения на при- чинността поглед. Така както предимствата на причинността се състоят във функционалността, предимството на аналогията е в прозрачността на връзките по отношение на съдържанието.
Благодарение на причинността лявото полукълбо може да разложи и анализира много неща, но не му се удава да обхване света като цяло. Дясното полукълбо, на свой ред, трябва да се откаже от способността да управлява процесите, протичащи в този свят, но има поглед върху цялото, върху образа и поради това е в състояние да познае смисъла. Смисълът е извън целта и логиката, или, както Лао Дзъ казва:
Смисълът, който може да се изкаже, не е вечният смисъл.
Името, което може да се назове, не е вечното име.
„Несъществуване" наричаме началото на Небето и Земята.
„Съществуване" наричаме майката на отделните създания.
Затова посоката на несъществуването отвежда към съзерцание на чудесното същество, посоката на съществуването - към съзерцание на пространствените ограничения.
И двете са едно и също по своя произход, различни са само имената.
В тяхното единство се крие тайната.
А още по-дълбоката тайна на тайната е вратата, през която влизат всички чудеса.

Изтегляне 2.03 Mb.

Сподели с приятели: