Microsoft Word Torvald Detlefsen Bolestta kato pat doc
Изтегляне 2.03 Mb. Pdf просмотр
|
| Стомахът Следващото място, където достига нашата (неповърната) храна, е стомахът с основната си функция - поемането. Той поема всички въздействия, които идват отвън, приема каквото има за смилане. Умението да се поема нещо навътре изисква отвореност, изисква пасивност и готовност, в смисъл на способност за отдаване. С тези свойства стомахът олицетворява женския полюс. Както мъжкото начало се характеризира със способността за излъчване и за активност (елемент огън), така женското начало се свързва с готовността за поемане, способността за отдаване, възможността за импониране и способността да се приема и да запазва (елемент вода). На психично ниво това е способността да се чувства, светът на чувствата (не на емоциите!), който олицетворява женския елемент. Ако човек изтласка способността да чувства от своето съзнание, тази функция слиза в тялото и тогава стомахът, наред с храната, трябва да приема и „да смила" чувствата. В такъв случай, както се казва, не само любовта минава през стомаха, но и от яд стомахът ни се обръща, (или болен не яде - кахърен добре си похапва), а по-късно всичко това избива наяве с натрупана от грижи сланина. Покрай способността да приема, в стомаха откриваме още една друга функция, която пак би трябвало да отнесем към мъжкия полюс: произвеждането и изпускането на стомашна киселина. Киселината атакува, разяжда, гори, разлага - безусловно е агресивна. Човек, на когото нещо не му отърва или му обърква сметките, е кисел. Не успее ли съзнателно да превъзмогне тази неприятност или да я превърне в агресия, или пък предпочете да преглътне яда, неговата агресивност, неговото кисело настроение се соматизира в стомашна киселина. Тогава стомахът реагира кисело, като на материално ниво произвежда агресивна течност, за да преработва и да смила нематериалните чувства - трудно начинание, при което нещо избива и напира нагоре, за да ни напомни, че е по-добре да не преглъщаме чувствата и да не ги предоставяме на стомаха за смилане. Киселината се издига нагоре, понеже ѝ се иска да се изяви. Това създава проблеми на стомашноболния. Липсва му способността съзнателно да се справя с яда си и със своята агресивност и по този начин сам да поема отговорността да решава конфликти и проблеми. Човекът със стомашно заболяване или изобщо не изразява своята агресивност (самоизяжда се), или демонстрира прекалена агресивност. И двете крайности обаче не му помагат истински да решава проблемите си, защото му липсва предпоставка за доверие в самия себе си и чувство за сигурност, като база за самостоятелно овладяване на конфликтите - въпрос, с който вече се занимавахме, когато разглеждахме темата за зъбите и венците. Всеки знае, че лошо сдъвканата храна особено тежко се понася от раздразнен и свръхкисел стомах. Дъвченето обаче е агресия. Отсъствието на агресивното дъвкателно поведение пак е за сметка на стомаха и той произвежда повече киселина. Човекът с болен стомах не иска да си позволи никакъв конфликт. Той несъзнателно копнее за безконфликтното детство. Стомахът му отново иска кашеста храна. Стомашноболният се храни с пасирана храна, която вече е претрита през сито, минала е през филтър и така е доказала своята безопасност. Вече не може да има корав залък. Проблемите остават в ситото. Хората с болен стомах не понасят сурова храна. За тях тя е прекалено груба, 69 примитивна и опасна. Храната трябва първо да бъде умъртвена чрез агресивния процес на готвенето, преди човек да се осмели да пристъпи към нея. Пълнозърнестият хляб също трудно се поддава на смилане, защото създава прекалено много проблеми. Всички пикантни храни, алкохол, кафе, никотин и сладкиши твърде много дразнят, за да си ги позволява човек. В живота и в яденето не бива да има предизвикателства. Стомашната киселина води до чувство на тежест и възпрепятства по-нататъшното приемане на нови впечатления. Когато се вземат медикаментозни киселинни буфери, обикновено се предизвиква уригване, което носи облекчение, тъй като е агресивна проява, насочена навън. На човек му олеква и тежестта малко намалява. Често прилаганата от академичната медицина терапия с транквиланти (например валиум) показва същата взаимовръзка. С медикамента химически се прекъсва връзката между психиката и вегетативната система (т. нар. психовегетативно освобождаване). В по-тежки случаи това се прави хирургически, като на болния от язва оперативно се разделят определени нервни разклонения, които отговарят за произвеждането на стомашната киселина (ваготомия). И при двете интервенции на академичната медицина се прекъсва връзката чувство -стомах, за да не трябва стомахът занапред соматично да смила чувства. Стомахът се предпазва от дразнения. Тясната връзка между психиката и стомашната секреция е достатъчно известна от експериментите на Павлов. (Чрез синхронното подаване на храна и звук от звънец Павлов успява да формира т.н. условен рефлекс у своите опитни кучета, така че след известно време само звукът на звънеца да е достатъчен за стомашна секреция, обичайна при вида на храна.) Основното поведение, при което чувство и агресия се насочват не навън, а навътре, срещу самия себе си, логично води, в края на краищата, до язва на стомаха, до образуване на улкус (стомашната язва не е язва в смисъл на ново образуване или вегетация, а представлява перфориране на стомашната стена). При стомашната язва, вместо външни въздействия, се смила собствената стомашна стена -човек се самосмила, - правилният израз е саморазкъсване. Стомашноболният трябва да се научи да осъзнава своите чувства, съзнателно да обработва конфликтите и съзнателно да смила впечатленията си. Освен това, пациентът с язва трябва да осъзнае и да си признае своите желания за инфантилна зависимост, майчинска защитеност и копнежа да бъде обичан и обсипван с грижи, тъкмо когато тези негови желания са добре прикрити зад фасада от привидна независимост, честолюбие и способност да се налага. Тук отново стомахът демонстрира истината. Изтегляне 2.03 Mb. Сподели с приятели:
|