Microsoft Word VoennaIstoria 1

40
Полковник о.з. Иван Иванов се занимавам с проблеми на вексилологията,
която заема подобаващо място в българската военна история, особено
след Освобождението. Плод на неговите занимания са книгите:
"Български бойни знамена и флагове" С., 1998, "Флаговете на държавите
в света" С.,2002, "Знаамената на българската бойна слава" С.,2010.и
доста изследвания по тази тематика.



Спасените полкови знамена след пробива при „Добро
поле” (1918)
„Аз не зная чужд музей, където
Наше знаме да е експонат.
Няма наше знаме в бой отнето.
Българското знаме - символ свят!”
Янко Владев
Знамето е традиционен хилядолетен символ в световната и току що освобесбългарската история. Развявало се е като конска опашка начело на българската конница през Средновековието, като пряпорец на хайдушки дружини и чети, водило е въстаници в люта бран за освобождение от турското робство. Българските бойни знамена са покрити с неувяхваща слава по време на войните за отстояване държавния суверенитет и за национално обединение на българския народ начело на частите и поделенията на българската армия.
Една от главните задачи на Временното руско управление, произтичащи от Берлинския договор (1878), е изграждане на армия на
Княжество България. Със Заповед №1/8.VІІ.1878 г. на Императорския комисар княз Дондуков-Корсаков се формира Българската земска войска
(БЗВ)1. Със Заповед №3/10 юли 1878 г.2 са сформирани 25 пеши (пехотни),
6 конни дружини и 7 батареи артилерия. 10 от дружините остават в
Източна Румелия. Откритото в Пловдив Военно училище се премества в
София.
Създаването на БЗВ се приема с ентусиазъм и вдъхновение от освободения от робския гнет народ. Неписана традиция задължава влизащите в бран да имат свои знамена. Властта още е далеч от създаването им. Но местни обществени дейци, женски дружества, общини и други организации създават за дружините на войската знамена. Те са около 25, различни по изработка, символика и размери и са направени от самодейни майстори и живописци, непосветени в хералдиката и

41 вексилологията. Затова от специалистите са наречени „неформени знамена”. Но те служат на войската и се пазят и до днес като светини.
През 1881 г. Княз Александър І поръчва в Санкт Петербург, в работилницата за църковни одежди на Жеваржеев „формени” военни знамена. (Приложения 1 и 2) На 31 август 1881 г. Те са връчени тържествено на дружините на войската. Предварително на 29 август
„неформените” (пряпорци) са сдадени за съхранение в Двореца на българския княз. Начело с бойните си знамена полковете на българската войска побеждават войските на Крал Милан, нахлули в освободеното и обединено през септември 1885 г. отечество. Сръбско.българската война
(1885) е спечелена от младата ни войска, а победните й знамена са увенчани със слава. По този повод са наградени с специално учреден медал.
През есента на 1912 г. България извършва мобилизация на войската си за участие във войната с Турция. Оказва се че за мобилизираните резервни пехотни части (полкове) няма знамена. В министерството на войната се взема решение на тези полкове да се връчат не само неформените знамена на Българската земска войска, но и три от знамената на Българското опълчение участвало в Освободителната война (1877-1878).
Начело с тях по време на трите войни (двете балкански и Първата световна война) българските войски геройски се бият по всички райони на
Балканите, където е звучала исконната българска реч. И българското войнство не допуска българско знаме да попадне във вражи ръце. На спасяването на бойните светини при излизане на Царство България от
Първата световна война са посветени следващите редове.
***
На 29 септември 1918 г. в Солун са подписани 2 конвенции между
Командващия източните войски на Антантата генерал-лейтенант Франше
Д,Епре и ръководителят на българската делегация за преговорите Андрей
Ляпчев- министър на финансите на Царство България, според които
България излиза от войната и се задължава не само да демобилизира своята армия, но и да напусне освободените български земи в Македония.
Конвенциите имат жестоки клаузи за България и доблестните й войни. По- важните от тях задължават страната освен излизането от войната и демобилизацията на въоръжените й сили, да остави в „заложничество” войските останали на запад от скопския меридиан. Последните трябва да сдадат на представители на Антантата въоръжението и бойната си техника, тиловите бази, добитък и имущества, архиви, документи и други ценности.
Личния състав на четирите напълно боеспособни дивизии (1-а, 6-а, Сборна и 302-а с германски щаб), между 80 и 100 х. души, остава в плен и се съсредоточава в определени от френския главнокомандващ лагери на юг.
Фактическият край на войната се приема от личния състав на армията с

42 облекчение, но и с недоумение защо като не са губили нито едно сражение ще остават в пленничество? Командирите от младшите до висшите звена са се сблъсквали в годините на войните за национално обединение с какви ли не проблеми. Сега обаче е различно. Непобеждаваните войници и офицери във всеки момент ще се сблъскат с нови обстоятелства. И независимо от това се подчиняват на решението на родината. Командирите на части усещат заплахата, че французите ще потърсят и полковите знамена. И на първите съвещания преди да се сдаде въоръжението и личния състав в плен, този въпрос се обсъжда4. В същото време младши офицери и командири от всички степени проявяват инициатива за бягство с полковите светини. Неясната обстановка спира командирите на части да вземат съответни решения. Дават се указания от назначения по старшинство за
Началник на войските в Западна Македония, генерал- лейтенант Тодор
Кантарджиев, знамената да се изгорят. Очевидно е, че това са указания за да се заблудят генералите и офицерите от войските на Антантата, на които е възложено да инспектират предаването в плен. И в пехотните части (само те имат знамена) почти едновременно се провеждат тържествени церемонии по „изгаряне” на полковите знамена. Командирите на полкове произнасят траурни речи, които до една си приличат, че знамената, които са ги водили във всички битки в трите войни, в никакъв случай „не трябва да красят френските музеи”, че те трябва да бъдат изгорени за да не попадат в чужди ръце, а като се завърнат в „старите предели на царството” отново на полковете ще им се раздадат бойни знамена5.
В същото време някои знамена вече пътуват за старите си гарнизони охранявани от специални назначени команди, предимно от нестроевите роти, начело с офицери, фелдфебели и дори младши подофицери. В някои от полковете пък са сформирани групи от охотници (доброволци) офицери, фелдфебели и дори редници, които да пренесат полковите знамена в
„старите предели на царството”.
При потеглянето на юг след предаване на оръжието от личния състав на 1-и пех. Софийски полк тръгването на колоната към „своята Голгота”, командирът на полка, полк. Велизар Лазаров, получава указание от представителя на френското командване майор Д,Еспаня, да се предаде по колоната, че е забранено бягството и че бегълците ще бъдат разстрелвани.
Яздещият след командира капитан Любомир Кузупов,( Приложение 3) командир на 1-ва рота, предава разпореждането и съобщава на командир си, че той ще избяга и с негово позволение, с полковото знаме. Полковник
Велизаров като че ли не обръща внимание на тази реплика на своя офицер отличил се не веднъж в битките с противника. Но в продължение на няколко дни капитанът настоятелно моли да му се разреши да избяга с полковото знаме. Той е подбрал и командата за това рисковано начинание, в която е включил и поручик Милан Златев, брат на бившия министър - председател генерал Златев и неколцина проверени в бой хора от полка. И

43 командирът на полка най-после склонява. Той собственоръчно препасва плата на знамето около кръста на капитан Кузупов, прекръства го и пожелава успех на начинанието.
Освен поручик Златев, в командата с разрешение на полковник
Лазаров са включени: фелдфебелите Велко Иванов Радичев и Иван
Георгиев Ламбрев, старши подофицерите Христо Коцев Андреев и Стойчо
Апостолов Тодоров, младши подофицерите Димитър Матов Митрев и Иван
Станишев Пенков и ординарецът на началника на разезда Варадин
Трифонов Велков.
През нощта на 4 октомври 1918 г. те преминават пълноводния от дъждовете
Вардар. На другия бряг капитан Кузупов събира хората си и им съобщава, че командата е получила особено важна задача и ако се случи тя да бъде възпрепятствана от противниково нападение, и „няма никаква възможност да се изскубнем, заповядвам всеки от вас да хвърли върху мен по една бомба, за да бъда разкъсан и мъртъв, за да не попадна във вражески ръце”…Още в бивака за всеки случай те се снабдяват сръчни гранати.
След много перипетии, по предварително начертания и утвърден от командира на полка маршрут, точно на четвъртия ден, както е докладвано на полковия командир, командата достига Гюешево, а на 10 октомври 1918 г., пристига в столицата и предава знамето в допълващата дружина на софийския полк. След няколко дни тя е приета от министъра на финансите
Андрей Ляпчев, който се вълнува за състоянието на заложените в плен български войници и офицери6.
По сходен начин от команда от охотници (доброволци) офицерите
Капитан Христо Арабов-началник на разезда, капитан Отон Барбар, капитан Цветан Денчев, поручик Лазар Ханджиев, подофицерите Величко
Стоянов Латов, Атанас Стефанов, Димитър Иванов Глухчев и конния ординарец от щаба на полка подофицер Димитър Иванов Глухчев, снабдени по заповед на заместник командира на полка майор Канстантин
Канстантинов с най годните коне, е пренесено полковото знаме на търновци7. С командата пътуват и група военни кореспонденти.
Командирът на нестроевата рота на 25-и пех. Драгомански полк, капитан
Атанас Веселинов получава от командира на полка писмена заповед да изгори знамето и всички парични средства от паричния ковчег, за което да се състави съответния акт. Българският офицер не може да си представи,
„как тази светиня можеше да бъде унищожена (въпреки че е неформално знаме-бел. авт) или пък предадена в ръцете на противника, когато съм учил войниците си да умрат, но по никой начин в ръцете на противника да не попада”8 Веселинов сформира команда и с влак през Качаник и днешно
Косово, с кораб по р. Дунав и пак с влак пристига в Цариброд постоянното местопребиваване на драгоманци, където предава знамето в допълващата дружина, а парите с ордер внаса в местния клон на БНБ. След завръщането на полка от плен той, както и другите софийски полкове са посрещнати от

44 своите знамена.
Така е се постъпва със знамената на повечето пехотни части останали на запад от скопския меридиан (42-и, 51-и, 52-и, 8-и, 9-и, 27-и и 36-и пех. полкове).
По-различни са обстоятелствата с други пехотни части. Въпреки че имитират изгаряне на полковите си светини, по различни причини командирите на 3-и пех. Бдински, 19-и пех. Шуменски, 15-ти пех. Ломски и
35-и пех. Врачански полкове не успяват да изпратят знамената на изток, а остават при тях в пленническите лагери със всички опасности да бъдат открити и взети от французите. Командирът на 15-и Ломски полк полковник Васил Шишков и неговият заместник подполковник Христо
Младенов вземат решение да закопаят знамето в открита местност „под едно характерно дърво” и в удобно време след приключването на войната, някой да го пренеса в постоянния гарнизон на полка. На следващия ден след лъжливото му изгаряне се открива възможност да го приберат.
Изпращат двама офицери да го извадят и под претекст че карат хляба на полка пренасят свещения плат в разположението му9. В пленническия лагер „Гросети” в околностите на гр. Лерин на 19 февруари 1919 г. се явява полковник Йосиф Петров, представител на Българското командване в Щаба на Антантата в Солун. В разговор с него полковник Шишков се договаря, чрез разписка до му предаде знамето на полка и по този начин да бъде пренесено в България. Полковник Йосифов подписва и приема тежката отговорност10.
Полковник Минчо Сотиров Господинов (Приложение 4 ), командир на 3-ти пехотен Бдински полк го носи зашито под хастара на куртката си до и в лагера „Гросети” . По същото време, без да уведоми колегите си командири на части, той също предава знамето на полковник Петров.
Така с двете полкови знамена полковник Петров се връща в щаба на командването на Антантата в Солун. И тук за нещастие разбира, че щаба се мести с кораб в Истанбул. Опасността за съхраняването на ценния „багаж” става неизбежна. Тогава българският офицер помолва коменданта на щаба да пътува по друг начин до турската столица, тъй като по време на пътуване с кораб боледува от „морска болест”. Получава разрешение да пътува с влак. Съобщава в щаба на 10-а Родопска дивизия да го чака командира или негов заместник на гара Гюмюрджина. Там го посреща началник щаба на дивизията подполковник Иван Вълков, на който са предадени и окончателно спасени двете знамена.
Командирът на 19-ти пехотен Шуменски полк подполковник Марин
Трифонов Куцаров 11(Приложение 6) носи полковото знаме зашито под хастара на куртката си, а в „Гросети” го държи в личния си куфар с двойно дъно. Нещо повече, той носи и шишенце с бензин за да го изгори при възникване на опасност. Спи в палатка без да се пали огън, за да предпази полковата светиня от пожар. През пролетта на 1919 г. заболява, освободен е

45 от „заложничество” и се прибира в Шумен. Явява се на командира на дивизията, който го обижда, посочвайки му, че заради загубването на знамето е трябвало да използва личния си пистолет и да сложи край на живота си. Подполковникът показва спасеното знаме и моли да се организира тържество в Разград, където да го върне на Шуменци. На 11 май 1919 г. на площада в Разград това става.
Поручик Ангел Янчев Димитров от 25 Врачански полк получава заповед с комисия назначена от командира на полка да изгори полковото знаме в една царевична нива12.Той уговаря членовете на комисията да се подпишат, че се изпълнили заповедта, а знамето зашива под хастара на куртката си. В лагер „Гросети” се досеща, че в Лерин баща му има сърбин приятел.
Обажда му се и оставя знамето в кръчмата на този човек. При завръщането на полка поручик Янчев докладва на командира на полка, че не е изпълнил заповедта и знамето е на гърдите му. Така Врачанци се прибират в казармения район начело със полковата светиня.
Така по различни начини и с големи рискове българските офицери, подофицери и войници спасяват полковите светини. Факт феноменален за българското войнство, защото в света няма армия, която да е оставила в плен на противника свои части и да не е пленено поне едно нейно знаме.
Законна трябва да бъде гордостта, че нашите деди във всички войни, в които участват в края на 19-и и през 20-и век не допускат българско военно знаме да украсява експозициите на противниковите музеи. За щастие българските войни са пленили десетки знамена от противниците, които са имали лошия късмет да се срещнат на бойното поле с българския боен дух.
За спасяването на полковите светини в края на Първата световна война, съгласно Заповед по Военното ведомство №67 от 30 март 1923 г. се учредява „Знак за спасяване на знаме”, с който са наградени удостоените спасители и спасените от тях знамена и метална гривна, която се надява на дръжката на знамето с гравирани датата на спасяването на знамето и имената на спасителите му. (Приложение -6). Двете отличия са по проект на изтъкнатия художник на Военното министерство Борис Денев.
С този знак по преценка и предложение на командирите са наградени спасителите на бойните полкови знамена и самите знамена. Някои макар и спасени с риск на живота на спасителите си , не са удостоени с този наградени знак.
С тази награда Майка България не само отличава героите си за пролятата кръв в името на родината, но им благодари за готовността и подвига за спасяване на полковите светини!

46

Изтегляне 1 Mb.

Сподели с приятели: