Mиряна Лазарова Трайковска, Здравка Калайджиева, съдии, и Стивън Филипс, Заместник секретар на отделението, След като проведе закрито заседание



страница2/4
Дата06.10.2017
Размер0.62 Mb.
#31768
ТипЗаседание
1   2   3   4

A.  Конституцията

65.  Приложимите конституционни разпоредби гласят, както следва:



Член 13

(1) Вероизповеданията са свободни.

(2) Религиозните институции са отделени от държавата.

(4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели.



Член 37

(1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.

(2) Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.

66.  В решение от 11 юни 1992 г. Конституционният съд, като тълкува Конституцията от 1991 г., постановява, inter alia, че държавата не бива да се намесва във вътрешната организация на религиозните общности, освен в съответствие с член 13, ал. 4 и член 37, ал. 2 от Конституцията.



Б.  Закон за изповеданията от 1949 г.

67. Законът регламентира организационната структура и дейността на вероизповеданията в периода от 1949 г. до 1 януари 2003 г. В него е предвидено, че всяко вероизповедание следва да подаде заявление за регистрация и одобрение на устава си в Министерски съвет, както и да регистрира ръководството си в Дирекцията. Местните ръководства подлежат на регистрация в общините.

68. Законът от 1949 г. в практиката на администрацията се тълкува като забраняващ алтернативни организации от едно от също вероизповедание и задължаващ всяко изповедание да има единно ръководство.

69. През посочения период съдебната практика по отношение на жалбите срещу решения на Министерски съвет относно вписвания на вероизповедания и техните ръководства е противоречива. В някои случаи съдът приема, че на Министерски съвет и Дирекцията е предоставена пълна оперативна самостоятелност при разглеждане на тези искания. В други съдът проверява решенията за промяна на ръководството за съответствие с устава на съответната религиозна институция, вписан при Дирекцията. В един случай Върховният касационен съд признава съществуването на две паралелни организации от едно и също вероизповедание (виж следните решения на Върховен административен съд: решение no. 4816 oт 21 септември 1999 г. по дело no. 2697/99, решение no. 2919 oт 28 април 2001 г. по делo no. 8194/99 и решение no. 9184 oт 16 октомври 2003 г. по дело no. 6747/02).



В. Закон за вероизповеданията от 2002 г.

70.  Законът предвижда съдебна регистрация на всички вероизповедания, с изключение на Българската православна църква, която е призната за юридическо лице ex lege. Съгласно параграф 2 от Преходните и заключителни разпоредби, Българската православна църква не е задължена да се пререгистрира по новия закон, за разлика от всички останали вероизповедания.

71. Член 10 от новия закон предвижда, inter alia, че Българската православна църква е юридическо лице и устройството и управлението й се определят в нейния устав. Съгласно същата разпоредба, Църквата “се ръководи от Светия Синод и се представлява от Българския Патриарх ...”

72.  Член 15(2) предвижда, че е недопустимо да съществува повече от едно юридическо лице като вероизповедание с едно и също наименование и седалище. Според член 36, лица, които без представителна власт осъществяват дейност от името на вероизповедание, се наказват с глоба от Дирекцията по вероизповеданията.

73. Параграф 3 oт преходните и заключителните разпоредби на закона, гласи, че лицата, които към влизането в сила на този закон са се отделили от регистрирана религиозна институция в нарушение на утвърдения по установения ред неин устав, не могат да използват идентично наименование и да ползват или да се разпореждат с нейно имущество.

74.  Член 18 предвижда, че информацията относно религиозните вероизповедания, включително имената на лицата, които ги представляват по закон, се вписва в публичен регистър при Софийски градски съд. Върховният касационен съд постановява, че това изискване се отнася за Българската православна църква (решение no. 120 oт 11 март 2005 г. по дело no. 496/2004; виж също тълкуването в други решения: решение на Апелативен съд Велико Търново от 20 октомври 2003 г. по дело no. 258/2003, и решение no. 245 от 30 юни 2004 г. по дело no. 94/2004 на Районен съд Сливен) (виж също пар. 48 по-горе).



Г.  Решение на Конституционния съд от 15 юли 2003 г.

75. През февруари 2003 г. петдесет депутати сезират Конституционния съд с искане да обяви няколко разпоредби от новия закон за вероизповеданията от 2002 г. за противоконституционни и нарушаващи Конвенцията.

76. Параграф 3 от преходните и заключителни разпоредби на новия закон е сред оспорените разпоредби. Някои от другите разпоредби, свързани с оплакванията на жалбоподателите, като например член 15(2) и член 36 от новия закон, не са сред оспорените.

77. Решението на Конституционния съд е постановено на 15 юли 2003 г. Не се постига мнозинство, тъй като еднакъв брой съдии гласуват за и против искането за обявяване за противоконституционен на параграф 3 от преходните и заключителните разпоредби. Според практиката на Конституционния съд в такива случаи искането се отхвърля по право.

78.  Съдиите, които гласуват против искането, приемат, inter alia, че принципът на правната сигурност изисква лицата, които са се отделили от едно вероизповедание, да нямат право да използват неговото име. Нещо повече, те нямат право да претендират за имуществото, собственост на вероизповеданието като юридическо лице.

79. Съдиите, които смятат, че разпоредбата е противоконстуционна, твърдят, че тя цели да регулира въпроси, които се отнасят до вътрешните дела на религиозните общности, и по този начин нарушава тяхната автономност. Освен това, приложена в контекста на съществуващите спорове, тази разпоредба дава предимство на една от двете религиозни общности и поради това вместо да допринася за запазване на толерантността, води до обратния резултат. Следователно тази разпоредба нарушава член 9 от Конвенцията.



Д. Член 274 от Наказателния кодекс

80. Според тази разпоредба узурпирането на функцията на представител на обществеността или носенето на облекло или символи, без правно основание, е наказуемо. Наказанието е затвор до 1 година или обществено полезен труд (пробация).

III. Приложими международни стандарти

81. В Резолюция 1390 (2004), приета на 7 септември 2004 г., Парламентарната асамблея на Съвета на Европа изразява критика към новия закон за вероизповеданията от 2002 г. и отбелязва:

“Повод за най-сериозна тревога е обстоятелството, че държавата разрешава, или дори направо се намесва в делата на религиозните общности [Закон за вероизповеданията от 2002 г.]. Това се отнася в най-голяма степен до спора между двата български православни синода, оглавявани съответно от Патриарх Максим и Митрополит Инокентий, който оспорва легитимността на Максим като Патриарх. Признаването ex lege на Българската православна църква, както изрично е установено в [чл. 10(1)], изключва тази институция от обичайната регистрационна процедура, която включва наред с другото и проверка на легитимността на нейното ръководство, и по същество представлява опит да се разреши спора между Максим и Инокентий в полза на първия. Алтернативният синод на практика е лишен от възможността да се регистрира като нова религиозна институция въз основа на забраната за регистрация на повече от едно юридическо лице като вероизповедание със същото наименование и седалище и с оглед на предвидените административнонаказателни санкции, които Дирекцията по вероизповеданията може да наложи на “лица без представителна власт”...

Поради това, Асамблеята препоръчва на българските власти:... с оглед на [чл. 10(2) от закона] (ex lege признаване на Българската православна църква): или да отменят изцяло тази разпоредба, като по този начин приложат общия регистрационен режим и към Българската православна църква; или да установят по друг начин, без намеса в делата на църквата, кое е нейното легитимно ръководство според канона; ... що се отнася [до чл. 15(2)] (забрана за регистрация на повече от едно юридическо лице като вероизповедание със същото наименование и седалище): или да отменят тази разпоредба, или да осигурят ограничително тълкуване в смисъл, че само точното съвпадение на имената и седалището води до прилагане на забраната на отделилата се група;...”

относно правото

I.  Обхват на делото

82.  Съдът взема под внимание, че в депозираните становища, наред с другите аргументи, страните привеждат и такива относно евикцията през юли 2004 г. на стотици духовници и вярващи, свързани с организацията-жалбоподател, от определени църкви, манастири и други сгради. Някои от тези факти са предмет и на други жалби, подадени в Съда от отделни лица, в които се твърди нарушаване на техните права по Конвенцията в резултат на същите събития, разглеждани във връзка с настоящото дело.1

83. Съдът ще разгледа всички относими факти по случая, представени от страните, но обхватът на настоящото дело е ограничен до оплакванията на организацията-жалбоподател, Светият синод на Българската православна църква начело с Митрополит Инокентий, и шестимата индивидуални жалбоподатели, изброени в пар. 3 по-горе.

II. ТВЪРДЕНИЯ ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 9 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

84. Жалбоподателите твърдят, че през 2003 г. и следващите години държавата се е намесила незаконно във вътрешния спор в Българската православна църква с цел да принуди цялото духовенство и вярващи да приемат ръководството на лице, предпочитано от властите - Патриарх Максим. Те се позовават на член 9 от Конвенцията, който гласи:

“1. Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата на всеки да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или в частен кръг, чрез богослужение, преподаване, практикуване и спазване на ритуали.

2. Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здравето и морала или за защитата на правата и свободите на другите.”

А. Становища на страните

1. Жалбоподателите

85. Жалбоподателите твърдят, че Законът за вероизповеданията от 2002 г. сам по себе си представлява незаконна намеса по отношение на правата им съгласно член 9 от Конвенцията. Те описват като подвеждащ и неуместен аргументът на Правителството, че новият правен режим наподобява правилата, регулиращи статута на преобладаващите религии в други европейски държави, като например Дания и Италия. Основната разлика в настоящото дело, според жалбоподателите, е, че признаването ex lege на Българската православна църква в Закона за вероизповеданията от 2002 г. е извършено в ситуация на продължаващ спор между две ръководства и е било насочено към прекратяване на спора чрез даване на предпочитание на едното ръководство и изключване на другото. Жалбоподателите посочват практиката на Съда, според която използването на законодателство и на подзаконови актове с цел върху една религиозна общност да се наложи единно ръководство и отстраняването на спорещата група от местата за богослужение или от други имоти представлява незаконна държавна намеса във вътрешната организация на една религиозна общност. Жалбоподателите твърдят, че грубата намеса и дискриминационното намерение на българското правителство в настоящия случай не само е повторение на същия подход, който Съдът критикува по делото Hasan and Chaush v. Bulgaria ([GC], no. 30985/96, ECHR 2000 XI), но дори многократно го надминава по тежест.

86. Жалбоподателите подчертават, че предложението на правителството те да се регистрират като ново вероизповедание не дава отговор на техните оплаквания. Настоящото дело не се отнася до отказ за регистриране на нова религиозна група, а до намесата на държавата във вътрешен спор в рамките на съществуващо вероизповедание. Правителството се опитва по подвеждащ начин да представи организацията-жалбоподател като узурпатор на църковни имоти, но пропуска някои важни факти, като например фактът, че ръководителите и свещениците на организацията-жалбоподател винаги са били част от Българската православна църква и от нейното ръководство, някои от тях от десетилетия. Освен това, много от вярващите признават организацията-жалбоподател като законно ръководство на Българската православна църква. Вместо да помогнат на двете направления в Българската православна църква да съществуват мирно заедно, властите са решили да премахнат едното от тях и да дадат пълната си подкрепа за другото.

87. Жалбоподателите също твърдят, че определени разпоредби в Закона за вероизповеданията от 2002 г. са неясни и че отказът на властите да признаят организацията-жалбоподател е незаконен. Сериозните недостатъци на закона са отбелязани и от Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа в резолюция 1390 (2004). В частност, доколкото законът предвижда, че не е необходимо ръководството на Българската православна църква да се регистрира, остава неясно на какво основание властите решават през 2004 г., че Патриарх Максим, а не Митрополит Инокентий представлява Българската православна църква.

88. Жалбоподателите също така твърдят, че властите имат за цел да унищожат организацията-жалбоподател посредством, освен другите начини, лишаване от всякаква собственост.

2. Правителството

89. Правителството твърди, че не е имало нарушаване от страна на държавата на правата на жалбоподателите по член 9, тълкуван самостоятелно и във връзка с член 11 на Конвенцията.

90. По-специално, Законът за вероизповеданията от 2002 г., който предвижда, че Българската православна църква, за разлика от всички други вероизповедания, не е необходимо да се регистрира в Дирекцията по вероизповеданията и по този начин подлежи на специална правна уредба, се основава на съществуващи подобни правни решения в някои европейски държави, като например Дания и Италия.

91. Законът от 2002 г. по никакъв начин не препятства свободното образуване и дейностите на религиозните общности. Жалбоподателите са имали свободата да основат религиозна организация и да придобият юридическа правоспособност чрез регистрирането си в Дирекцията или, ако желаят това, да функционират като нерегистрирана група. Жалбоподателите никога не са подавали заявление за регистрация по реда на закона от 2002 г.

92. Според правителството е ясно, че жалбоподателите не се стремят към свободно упражняване на религията си, а към административен контрол върху съществуващо вероизповедание и неговата собственост. Все пак, според правителството, въпросът кой ръководи Българската православна църква не е въпрос на правата на човека, а е въпрос на религиозен канон и като такъв попада извън контрола на Съда.

93. Доколкото жалбоподателите правят паралел с делото Hasan and Chaush v. Bulgaria (цитирано по-горе), настоящото дело е различно, тъй като каноните на Българската православна църква предвиждат, че Патриархът се избира до живот. Традиционните канони не позволяват оспорване на неговата легитимност. Следователно Патриарх Максим е законният и международно признат български Патриарх и ще продължи да притежава тази титла до края на живота си. С признаването на този факт държавата не се е намесила във вътрешните дела на религиозната общност. Признаването на обратното би било равносилно на това да се счита, че с признаването на Папата за глава на Римокатолическата църква, страните-членки на Съвета на Европа са нарушили правата на вярващите, които не признават неговото ръководство.

94. По отношение на събитията от юли 2004 г. правителството посочва, че органите на прокуратурата и полицията са подпомогнали Българската православна църква да възстанови собствеността си, която е била незаконно завладяна от лица, свързани с организацията- жалбоподател. През 1992 г. и следващите години организацията- жалбоподател е установила контрол върху църковни сгради чрез произволни и незаконни действия и е било необходимо да се възстанови законността. Според Закона за вероизповеданията от 2002 г., ръководител на Българската православна църква е нейният Патриарх. За органите на прокуратурата е било ясно, че Максим е Патриарх. Църквата е потърсила помощ от държавните органи, за да се даде възможност на нейните свещеници да установят ефективен контрол върху църковните имоти. Ако властите бяха отказали съдействие, те биха носили отговорност за неизпълнение на позитивните си задължения по член 9 на Конвенцията да осигурят мирно упражняване на религиозните свободи на последователите на Българската православна църква. Жалбоподателите са могли свободно да изповядват своята религия, публично или в частен кръг, чрез откриването на свои места за богослужения, но не и да претендират за собствеността на Църквата. Всъщност, събитията от юли 2004 г., показват, че борбата на жалбоподателите не е за свобода на религията – която те са имали – а за контрол върху собственост.

95. На последно място, според Правителството, член 9 не съдържа задължение за държавата да подсигури правото на несъгласие в рамките на една религиозна организация. Задълженията на държавните власти според Конвенцията по отношение на член на вероизповедание, който не приема религиозното ръководство, са ограничени до това да му се осигури право да напусне организацията.



3. Трета страна

96. Третата страна представи документи, свързани с историята на Българската православна църква и спора за ръководството й от 1989 г. Те посочват, освен другото, че Българската православна църква е канонична църква, управлявана от Светия Синод. В съответствие с нейния Устав, действия, насочени срещу единството на Църквата, са нарушение, наказуемо с отлъчване и анатема.

97. Патриарх Максим е редовно избран през 1971 г. и е световно признат като глава на Българската православна църква, включително от Вселенския Патриарх Вартоломей и всички православни църкви. Освен това, всички православни църкви са порицали опитите на жалбоподателите да разделят православните вярващи в България и са изразили своята подкрепа за Българската православна църква, ръководена от Патриарх Максим.

98. Освен това, третата страна твърди, че организацията-жалбоподател е резултат на пряката държавна намеса във вътрешните дела на Българската православна църква в периода между 1992 и 2002 г. Както е било отбелязано от правозащитни организации, през 1992 г. “новото правителство се стреми да отстрани някои свещеници от различни религии, включително и главата на Българската православна църква... (по) подозрение, че тези духовници (не са следвали) правителствената политика или (защото) заемат официални постове, които привърженици на правителството (също) желаят да заемат” (Български хелзинкски комитет, Годишен доклад 1991/1992 г.). Следвайки решението на правителството от 1992 г., “алтернативният синод” (организацията-жалбоподател) се настанява незаконно в административни сгради и църкви. Също така, Главният прокурор до 1999 г., както и кметът на София до 2002 г. активно са подкрепяли и подпомагали организацията-жалбоподател. Все пак, съдилищата устояват на опитите на жалбоподателите да придобият пълен контрол върху Църквата.

99. Третата страна твърди, въз основа на тази ситуация, че събитията през 2003 и 2004 г. не са нищо повече от възстановяване на законността и справедливостта. Църквата няма друг избор, освен да търси съдействие от органите на прокуратурата, за да си възстанови собствеността, която е незаконно завладяна от други.

Б. Преценката на съда

1. Дали описаните събития попадат в обхвата на член 9

100. Правителството и третата страна изразяват съмнения дали в случая се касае до свобода на религията. Те твърдят, че съображенията на жалбоподателите не касаят упражняване на религията им, а желанието им да контролират собствеността и да придобият власт в управлението на Българската православна църква. Правителството също така подчертава, че не е работа на Съда да реши кой е законният ръководител на Българската православна църква и изразява виждането, че в делото не става въпрос за правата на човека.

101. Жалбоподателите подчертават, че те оспорват срещу произволната намеса на държавата във вътрешен спор за ръководството на Църквата.

102. Съдът намира, че събитията, за които се спори, засягат действия на държавата, които в контекста на продължаващ спор между две групи, оспорващи си ръководството на Българската православна църква, са довели до прекратяване на автономното съществуване на едната от двете спорещи групи и предоставяне на другата група на изключителна представителна власт и контрол върху делата на цялата религиозна общност (вж. пар. 42-46 и 70-74 по-горе). Тези събития, които включват принудително отстраняване с полиция на стотици свещеници и вярващи от техните храмове, са засегнали по неблагоприятен начин не само религиозните лидери, но и православните вярващи и тяхната общност като цяло (вж. пар. 56-61 по-горе). Съдът счита, че по принцип такива събития следва да бъдат разглеждани по член 9 от Конвенцията, разпоредбата, закриляща свободата на религията.

103. Наистина, конфликтът в Българската православна църква не се отнася толкова до различни религиозни вярвания и практики, а е основно за избора на ръководство (вж. пар. 14-41 по-горе). Както обаче отбелязва Съдът в предходни дела, личността на религиозните лидери има значение за членовете на религиозната общност. Участието в организационния живот на общността е израз на изповядването на религия, което се защитава от член 9 на Конвенцията. По тези причини, Съдът вече се е произнесъл, че според член 9 на Конвенцията, тълкуван във връзка с член 11, правото на вярващите на свобода на религията включва очакването, че общността ще е в състояние да функционира без незаконно вмешателство на държавата в нейната организация. Самостоятелното съществуване на религиозните общности е задължително за плурализма в демократичното общество и следователно е въпрос от ключово значение за защитата, която предоставя член 9 на Конвенцията. Ако организационният живот на общността не би бил защитен от член 9 на Конвенцията, то всички други аспекти на индивидуалната свобода на религията биха били уязвими (вж. решенията по делата Hasan and Chaush (цитирано по-горе), § 62 и Metropolitan Church of Bessarabia and Others v. Moldova, no. 45701/99, § 118, ECHR 2001 XII).

104. Съдът следователно счита, че разглежданите действия на държавата, които засягат ръководството и организацията на православната християнска общност в България – следва да бъдат разгледани по член 9. Задачата на Съда е да разгледа дали влизането в сила на закона от 2002 г., както и неговото прилагане, представляват, както твърдят жалбоподателите, незаконна и необоснована намеса на държавата във вътрешната организация на Българската православна църква и в правата на жалбоподателите по член 9 на Конвенцията. Определено не е задача на Съда да определя каноничната легитимност на църковните лидери.


2. Дали е имало намеса от страна на държавата
105. Независимо от характера и последиците от действията на държавата, срещу които е подадена жалбата (вж. пар. 102 по-горе), правителството твърди, че не е имало намеса от страна на държавата. Това становище се опира на две основни точки, които Съдът ще разгледа по-долу.

(а) Дали държавата просто е признала ръководството, което е било легитимно съгласно каноническото право

106. Правителството заявява, че приемането на закона от 2002 г. и неговото прилагане не представлява нищо друго освен признаване на ръководството на църквата, както е определено от нейните канони. Тези канони съхраняват единството на Църквата и забраняват алтернативните ръководства и разделянето по въпроси, свързани с организацията или собствеността. По мнение на правителството, признаването на каноничното ръководство на Църквата от държавата е израз на уважение към нейната самостоятелност и канони, а не намеса в тях. Третата страна поддържа същото мнение. Жалбоподателите изразяват несъгласие (вж. пар. 86-99 по-горе).

107. Съдът е на мнение, че аргументът на правителството не взема предвид факта, че оспорваните действия на държавата са предприети при условия, които включват дълбоко разделение и взаимоизключващи се претенции за легитимност на две спорещи групи водачи на православната общност в България, като всяко едно от тях се поддържа от решенията на два отделни църковни събора. Освен това, оспорените действия на държавата не са ограничени само до признаване. Те включват и законодателство, прието с цел възстановяване на единството на Църквата, както и мерки за изгонване, предприети от органите на прокуратурата на територията на цялата страна срещу голяма група духовници, които се възприемат като религиозни лидери от част от духовенството и от вярващите, принадлежащи към православната християнска общност в България (вж. пар. 42-64 по-горе).

108. Следователно настоящото дело се различава от делото Kohn v. Germany ((dec.), no. 47021/99, 23 March 2000), в което местните граждански съдилища само са отбелязали решението на компетентния решаващ орган на религиозната общност, който е взел решение по вътрешен спор по отношение на един от нейните местни представители.

109. В настоящото дело на църковните събори, подкрепящи всяко от двете спорещи ръководства, са присъствали стотици представители на местните епархии, както и други духовници и вярващи (вж. пар. 23, 35 и 37 по-горе). Следователно, през обсъждания период въпросът кое от ръководствата е канонично е бил спорен в рамките на самата религиозна общност и не е имало единно авторитетно решение от общността, което да разреши спора. Независимо от тези обстоятелства, законът от 2002 г. обявява признаване ex lege на Българската православна църква като едно юридическо лице, оглавявано от единно ръководство и така принуждава религиозната общност да приеме едното от двете съществуващи ръководства (вж. пар. 42-48 и 70-74 по-горе). По този начин властите са взели страна в нерешен спор, който дълбоко разделя религиозната общност.

110. Гореизложеното е достатъчно, по мнение на Съда, да се заключи, че, противно на твърденията на правителството, намесата на властите не е била ограничена само до признаване на съществуването на църковното ръководство. Останалите аргументи на правителството в подкрепа на виждането му, че Патриарх Максим е бил каноническият лидер на Църквата, се отнасят до това доколко тази намеса е оправдана и пропорционална и Съдът ще ги разгледа в тази насока.





Сподели с приятели:
1   2   3   4




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница