Митът за нормалното
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
| Свличане: Последните дни на Тръмп в Белия дом
Изследването ни започна от индивидуално и клетъчно ниво, но ето че достигнахме до най-външния пласт на биопсихосоциалната същност: политическия. Навярно се чудите какво общо има той с проблемите на нашата книга – здравето, болестта, травмата. Защо е толкова важен? Защо да се занимаваме с него? Където и да се падаме (или изпадаме) от политическия спектър, не е трудно да забележим, че днешната политика и обграждащата я медийна култура са по-токсични от всякога. Актуалните събития – от селските клюки до световните дела – винаги са били храна за разгорещени разговори между хората, но днес те са толкова взривоопасни, че диалогът става невъзможен: една анкета показва, че около 60% от американците очакват с ужас семейните събирания по празниците531. Според изследване от 2019 г. множество американци смятат, че физическото им здраве е пострадало от досега с политиката, а още по-голям брой съобщават, че политиката им е коствала емоционални страдания и загуба на приятелства532. Възможно е да са по-прави, отколкото си мислят. В статията. Политиката ви напряга? Тя навярно ви и състарява изследователят на теломерите д-р Елиса Епъл (виж Глава 4) изказва предположението, че алостатичното натоварване от политиката би могло да води до скъсяване на въпросните хромозомни структури533. Един психолог дори изкова термин: постновинарски стрес534. Токсичността на политическия живот не би била такъв проблем, ако можехме поне за малко да се откъснем от него. Телефоните ни са се превърнали в машинки за стрес, които постоянно ни подават новини – ту банални, ту трагични, но неизменно свързани с конфликти и несигурност, до голяма степен извън наш контрол, фийдът535 на социалните медии ни храни с всичко, което можем да погълнем, и продължава да ни тъпче с още. Не че сме напълно безпомощни: вероятно всички бихме могли например да обърнем внимание на навиците си по отношение на консумацията на новини и да филтрираме по-добре жлъчта, озлоблението, тревожността, фатализма. Да слушаме с повече разбиране и емпатия хората, с които не сме съгласни. Да възприемем техники за осъзнатост: например 5 минути дълбоко дишане преди и след преглед на медиите, без изключение. Тези мерки ще бъдат полезни. Но не достатъчни. Струва ми се, че става въпрос за по-сериозни процеси отвъд и под повърхността на противоборството, поляризацията и радикализацията, които често наблюдаваме и критикуваме. Колкото по-внимателно се вглеждам в образите на политическата сцена – властимащите горе, ние, долу (или някъде по средата за някои по-привилегировани) – толкова повече виждам как ранени избират ранени и травмирани водят травмирани, от което неминуемо следват политики, затвърждаващи травмиращите социални условия. Под всички пози, поучения и политиканствания се усеща пулсът на невидимите емоционални течения. Не мога да го докажа, естествено. Социалната психология не се поддава на категорични заключения, свойствени за точните науки. Мога само да го посоча, да споделя наблюденията си, да дам примери, по възможност да цитирам изследвания и да се надявам хората да се замислят. Действително смятам, че проблемът е извънмерно важен, и то не само защото травмата добавя възпламеняващо емоционално гориво към бездруго нажежените дебати около семейните трапези. За начало, политическата култура е една от множеството сфери, чрез които токсичните митове се превръщат в нормализирани истини. Политиката е тясно свързана със социалния характер, за който вече говорихме: онзи набор от желателни характеристики, които помагат на хората да функционират гладко в дадена система, дори сами по себе си да се отвращават. Същото важи за капитаните. Общество като нашето изисква лидерите му да притежават определени нагласи и схващания – да го наречем политически характер, без които кариерата им не би отлепила от дъното. Качествата, които биха били най-благоприятни за управлението на обществено-икономическа система, травмираща населението, естествено, са онези, които имунизират носителя си срещу основни аспекти на емоционалния живот и дори напълно изключват веригите на състраданието. Те винаги започват отвътре и в ранното детство. Възможно е да има изключения, но аз не съм виждал много такива, особено във висшите ешелони на властта. Когато травмата стъпи на политическата сцена, последиците за хората и планетата са огромни. Политиците налагат политики, а политиките създават или циментират вече наличните културни условия, за които се убедихме, че са противопоказни на нашето здраве. Нивото на осъзнаване или заслепление за травмата, която внасяме в политическия разговор, неизбежно се проявяват в света, в който живеем. Ако болестта е индивидуалният способ на тялото да ни предупреди, че нещо не е наред, че нещо противоречи на замисъла на природата за нас, то социалните страдания (например зависимостите) и глобалните катастрофи (например климатичните промени) несъмнено са признаци на грешка в политическото тяло. Същото важи за примирението и цинизма, които съпътстват политиката като цяло; за нелепата подозрителност и отрова, пропили публичните дискусии по всички въпроси – от изборите и абортите до пандемиите. Фантасмагоричната параноя от ваксините например не може да се нарече здравословен скептицизъм. Нито пък високомерното презрение към несъгласните с ваксините и локдауна се равнява на отговорно гражданство. Работата ми с травмата показва, че вътрешният душевен живот се разкрива не само в идеите, към които се придържат хората, но най-вече в емоционалния тембър на техните думи и действия – в изразяването на собственото им същество. Когато се фокусираме върху съдържанието на убежденията, без да вземем под внимание енергетичното гориво, пропускаме най-същественото. Същото е в обществено-политическата сфера: ако искаме да разберем защо дадени личности и групи вярват и следват определена линия на поведение – а би трябвало, ако ни е грижа за последиците – трябва да сме готови да насочим погледа си към травматичните белези под крайните емоционални реакции. Може да се окаже трудно, когато самите ние сме твърдо убедени в собствената си правота и тяхната погрешимост, но това е само още една причина да го направим. Всички тези размишления не са просто спекулации. Травматичните преживявания в детството се отразяват съвсем пряко на политическата ориентация в зряла възраст. Майкъл Милбърн – професор емеритус по психология в Масачузетския университет, установява, че колкото по-сурови са били родителите във възпитанието си, толкова по-склонни са порасналите деца да подкрепят авторитарни или агресивни политики като войни, безмилостни закони и смъртно наказание. – Използвахме физическото наказание в детството като маркер за дисфункционална семейна среда – каза той в интервюто си с мен. – Забелязахме значително по-висока подкрепа за смъртното наказание, несъгласие с правото на аборт и одобрение за използването на военна сила, най-вече сред мъжете, преживели високи нива на физическо наказание, особено ако никога не са посещавали психотерапевт. Последното ме заинтригува. – Психотерапията говори за потенциал за саморефлексия и анализ – поясни Милбърн. Комбинацията от политика и травма не е нова концепция. Още пред десетилетия големият полско-швейцарски психотерапевт Алис Милър разкрива как суровите възпитателни практики, популярни в Германия, са спомогнали за подготовката на почвата за нацисткия авторитаризъм. Тя убедително показва, че страданието и потисничеството в детството на германските нацистки лидери, и най-вече чудовищни психопати като Адолф Хитлер и Херман Гьоринг, са изиграли решаваща роля за формирането на психоемоционалния им живот и политическите им наклонности. Сред всички водещи фигури на Третия райх – пише тя в книгата си За твое добро: скритата жестокост в детското възпитание и корените на насилието – не намерих ни един, който не е бил отгледан със строго и безмилостно отношение536. Можем спокойно да заменим строго и безмилостно с травмиращо: в крайна сметка Милър не говори за добронамерени родители, държащи на вечерния час, а за среда, която втълпява страх и принуждава детето да притъпи чувствителността си към собственото, а оттам и към всяко друго страдание. Несъзнателните представи на лидерите относно човешката природа, света и собственото им място в него, както и подсъзнателните импулси, които ги мотивират, имат голямо значение за политиката им, а следователно и за нашия живот, за целия свят. Светогледът, развит в ранно детство под влиянието на злощастия, върху които не са имали контрол или избор, влияе на възприятията, взаимодействието и въздействието върху заобикалящия ги свят и хора. Въпреки това, по думите на британския психотерапевт Сю Герхард, ние рядко обръщаме внимание на скритата психична и емоционална динамика на обществените личности и културата си като цяло537. Нека разгледаме накратко две двойки политически противници в Канада и в САЩ, които успяха да убедят милиони хора да им поверят огромна власт. Притегателната и отблъскваща им сила (в зависимост от това, кой ги наблюдава) до голяма степен се дължи на черти, изковани от детска травма. Бившият министър-председател на Канада Стивън Харпър беше много харесван от консерваторите заради студенината, безкомпромисното отношение към престъпността, пренебрежението към науката за климата и убеждението, че зависимостта е личен (и незаконен) избор – и по същите причини ненавиждан от прогресивните избиратели. Харпър разказва за идиличното си детство, въпреки че е израснал със строг баща, любител на пръчката, чийто собствен баща пък бил изчезнал загадъчно преди години. Мога само да се съглася с журналиста Джим Койл от Торонто Стар, който отбелязва, че противно на спомените на Харпър, не е трудно да си представим колко задушаващ е бил животът му с такъв патриарх538. Това е човек автократичен, потаен и жесток по думите на биографа му, а според бившия шеф на екипа му – подозрителен, потаен и отмъстителен, склонен към внезапни яростни избухвания за безсмислени дреболии. Канадски журналист споменава .мъртвите [му], социопатни очи, а друг го описва като хладен и непроницаем. Никое дете не се ражда с мъртви очи: такъв поглед издава смъртен ужас от нещата, които е видяло. Наследникът на Харпър излъчва съвсем различна енергия на безкрайна симпатичност. Джъстин Трюдо е известен с топлите си думи и загрижена реторика. Неведнъж се е просълзявал публично на пресконференции, включително и след смъртта на канадски рок музикант от мозъчен тумор през 2017 г.539 Няма нищо лошо политик да показва уязвимата си страна – стига да се възприемаше по-нормално – но както мнозина забелязват, в случая има нещо неавтентично, дори неискрено. Неотдавна се наложи да се извини, задето е предпочел семейно пътуване в национален ден за почитане на травмата, нанесена на коренното население – част от историята, за която в миналото се бе изказвал с голямо разкаяние540. Подобно етично и емоционално разминаване носи белези от травма в детството. Джъстин израснал със сприхав баща (прочутият министър-председател от 60-те и 70-те години Пиер Трюдо), погълнат от работата, общественото положение и мъжествеността си. Като малък бил оставен на грижите на майка си – с 30 години по-млада от съпруга си, с когото често имала конфликти, а мрачното ѝ настроение се задълбочавало от биполярно разстройство. Понякога я обземало манийно въодушевление и смущаващи публични задевки с личности като Мик Джагър. Настоящият премиер си спомня отчаяното желание да вдъхне магия на всеки миг, в който семейството прекарва заедно541. Признавам, че това са спекулации от моя страна – нито Трюдо, нито който и да било друг политик някога са търсили помощта ми – но не мисля, че би било преувеличено да кажем, че опитът от детството е най-вероятната причина да стане тъй изкусен в повърхностната любезност и сладникавите жестове. Според общоприетото мнение в американската политика не би могло да има по-диаметрална противоположност с оглед на демографски показатели, етични ценности и общо излъчване от съперниците за президентския пост през 2016 г. Доналд Тръмп и Хилъри Родам Клинтън. Разликите веднага бият на очи, но сходствата помежду им, макар по-неявни, са много показателни. Поддръжниците и на двете страни навярно ще се изненадат, ако прочетат анализ на Scientific American от 2016 г., в който се посочват множество характерни психопатни качества, често откривани у висшите политици. Едно от тях е безсърдечието – показател, по който и Тръмп, и опонентът му се нареждат в най-горните 20%542. Анимационната визия на Доналд Тръмп, хаосът, в който хвърли политическата система на САЩ, и културният смут около неговото издигане лесно могат да скрият от погледа тъжната му, дълбоко ранена същност. Само човек, който го познава достатъчно добре – като племенницата му Мери Тръмп, може да прозре отвъд клоунската външност и агресивно поведение до тъмното сърце на материята. Психолог по професия, през 2020 г. Мери издава биографичната книга Твърде много, никога достатъчно: Как семейството ми създаде най-опасния човек на света. В нея тя показва, че малкият Доналд е имал предостатъчно основания да изтласка реалността от ума и очите си, израствайки като грандоман, нарцисист и войнствен опортюнист. Мери определя баща му Фред като социопат, който се отнасял презрително към децата си. Собственият ѝ баща – Фред младши, по-голям брат на Доналд, развива алкохолизъм и умира едва на 41 години. Що се отнася до самия Доналд Тръмп, целият свят стана свидетел на последиците от травмата. Не би трябвало да е нужно някой изрично да вдига завесите на страданието, но в нашия заслепен свят явно се налага. – А той е пример за травмиране дете като по учебник – каза психиатърът Бесел ван дер Колк. Журналистът Тони Шварц – съавтор на бестселъра на Тръмп Изкуството на сделката, познава милиардера отблизо. – Лъжата е втората му природа – казва той пред вестник Ню Йоркър след години. – Не познавам друг човек, който така добре може да убеди себе си, че каквото и да казва, е вярно, що-годе вярно или поне би следвало да бъде вярно543. Изтегляне 1.24 Mb. Сподели с приятели:
|