Моят път към себе си
МАМА И СМИСЪЛЪТ НА ЖИВОТА
Изтегляне 3.96 Mb.
|
МАМА И СМИСЪЛЪТ НА ЖИВОТАВсяка година на дипломирането си специализантите по психиатрия правят някаква пародия, с която осмиват нещо от опита си в Станфордския университет. Една година мишената бях аз, а специализантът, който ме пародираше, постоянно се разхождаше под мишница с куп книги, на всяка от които се виждаше името ми – Ялом. Но аз не се обидих: дори ми стана хубаво да видя колко книги съм написал. По това време работех върху съставен от издателството сборник (The Yalom Reader) под редакцията на сина ми Бен, който съдържа откъси от вече издадени мои книги и нови есета. След като завърших заключителното есе, имах ярък, незабравим сън с майка ми, който описвам в заглавната история от следващата си книга „Мама и смисълът на живота“41. Сумрак. Може би умирам. Зловещи сенки около леглото ми: електрокардиографи, кислородни бутилки, банки за интравенозно вливане, серпентини от пластмасови тръбички – червата на смъртта. Затварям очи и потъвам в тъмнината. Но изведнъж скачам от леглото, втурвам се навън от болничната стая и се озовавам в окъпания в слънчева светлина увеселителен парк „Глен Еко“, където преди десетилетия съм прекарвал много летни недели. Вслушвам се в музиката на въртележката. Вдъхвам влажния аромат на лепкавите карамелизирани пуканки и ябълки. И тръгвам право напред. Без да забавя крачка, подминавам сергията за замразен яйчен крем „Полярна мечка“, скоростното влакче и виенското колело и се нареждам на опашката за Къщата на ужасите. Взимам си билет и изчаквам следващата количка, която се подава иззад завоя и с дрънчене спира пред мен. Сядам, свалям предпазната преграда, оглеждам се за последно и там, сред групичката, я виждам. Помахвам ѝ с две ръце и извиквам високо: „Мамо! Мамо!“. В същия момент количката рязко потегля, блъсва двойната врата и пред мен зейва черна паст. Притискам силно гръб в облегалката и преди да бъда погълнат от тъмнината, извиквам отново: „Мамо! Как се справих, мамо? Как се справих?“. Възможно ли бе съновидението да ми казваше, че целия си живот съм водил като представление пред тази незначителна жена – моя най-важен зрител? Цял живот съм се опитвал да избягам далеч от миналото си – гетото, бакалията. Възможно ли бе, въпреки всичките си опити, да не съм успял да избягам нито от миналото, нито от майка си? Майка ми имаше конфликтни отношения със своята майка, която прекара последните години от живота си в дом за стари хора в Ню Йорк. Покрай чистенето, готвенето и работата в магазина майка ми редовно пътуваше по четири часа с влак, за да ѝ носи домашно приготвени сладкиши, но баба ми, вместо благодарност, ѝ превъзнасяше Саймън, брата на майка ми. А всичко, което той бе носил на майка си, беше бутилка „Севън Ъп“. Майка ми разказваше това толкова често, че в един момент спрях да я слушам – беше ми дотегнало от словоизлиянията ѝ. Но сега нещата стоят другояче. Без съмнение тя се е чувствала недооценена от единствения си син. Често се питам: Защо не ѝ, съчувствах. Защо бях неспособен да и кажа: „Колко несправедливо! Работиш толкова много, изминаваш толкова път, за да я посетиш, а тя хвали Саймън заради неговия „Севън Ъп". Сигурно си ужасно огорчена!". Защо наистина ми е било трудно да произнеса нещо подобно? О, как ми се иска навремето да бях достатъчно мил, за да произнеса тези думи. Тази проста проява на съчувствие щеше да означава толкова много за нея. Освен това днес тя може би нямаше да навестява сънищата ми. Разбира се, съновидението ме смайва и с внушението, че наближавайки смъртта, тази мрачна Къща на ужасите, аз все още търся одобрение. Но не от своята съпруга, децата, приятелите, колегите, студентите или пациентите си, а от майка ми! Майка ми, към която изпитвах така силна неприязън и от която така се срамувах. Да, в съновидението аз се обръщам именно към нея. Към нея отправям последния си въпрос „Как се справих?“. Какво по-красноречиво доказателство за трайната сила на ранното привързване? Подобни съжаления имаха роля в терапията на една млада жена, с която работих наскоро. Тя бе пожелала няколко консултации по Скайп и във втората сесия аз я попитах за взаимоотношенията с родителите ѝ. – Майка ми е светица и двете винаги сме имали прекрасни, топли взаимоотношения. Но баща ми... С него е съвсем друга история. – Разкажи ми за отношенията си с него. – Ще ме разбереш най-добре, ако ти кажа, че те много наподобяват твоите взаимоотношения с майка ти, както си ги описал в „Мама и смисълът на живота“. Баща ми работеше много и издържаше семейството, но беше тиранин. Никога не съм го чула да отправи комплимент или мила дума към някой от семейството или дори към служителите във фирмата му. Преди около осем години по-големият му брат и негов бизнес партньор се самоуби. Впоследствие бизнесът западна и баща ми банкрутира. Загуби всичко. Сега е в плен на гнева и депресията и по цял ден не прави друго, освен да гледа през прозореца. Сега аз издържам него, но не съм чула и една дума на благодарност. Вчера на закуска се скарахме, той хвърли чинията си на пода и излезе. С тази пациентка проведохме само три срещи, но тъй като бе прочела моята история, аз реших да ѝ споделя съжалението си, че никога не съм проявявал емпатия към майка си. – Питам се – казах ѝ накрая – дали и ти някой ден няма да изпитваш подобни съжаления по отношение на баща си. Тя бавно кимна. – Вероятно. – Само предполагам, но може баща ти, след като е бил така вдаден в ролята си на глава на семейство, управлявал е голяма фирма и е имал такова влияние в обществото и семейството си, смята за унизително да го издържа дъщеря му. Тя кимна. – Никога не сме разговаряли за това. – А ти би ли отворила дума? – Не съм сигурна. Трябва да помисля. Следващата седмица тя ми разказа една случка с баща ѝ. – Имам голям магазин за дрехи и бяхме организирали специално ревю, за да представим новата си колекция. Бяха останали няколко билета и си помислих, че на баща ми може да му хареса представянето. Той дойде, но в един момент, без да ме предупреди, отишъл при служителите, взел да фамилиарничи с тях и дал да се разбере, че ми е баща. Когато разбрах за това, си изпуснах нервите и му казах: „Как можа? Никак не ми харесва, че не ми каза какво мислиш да направиш. Не желая работата и личният ми живот да се смесват“. Той ми се разкрещя, аз му отвърнах и накрая той се прибра в стаята си и тръшна вратата. – Какво стана после? – Смятах да си тръгна, но си помислих колко ужасна ще е вечерта за майка ми... Да, и за баща ми също. Сетих се и за онова, което ти ми разказа за своята майка. Затова поех въздух и почуках на вратата му. И разговарях с него. Казах му: „Виж, татко, съжалявам, но ето какво мисля. Поканих те на моето ревю, но не исках да ходиш и да фамилиарничиш със служителите ми – просто исках да споделя това хубаво събитие с теб. Колко често ни се случва подобно нещо?“. – Прекрасни думи. Какво последва? – Първоначално мълчание. Гледаше ме втрещено. После ме доближи, прегърна ме и се разплака. Никога, никога преди не съм го виждала да плаче. Разплаках се и аз. Наплакахме се заедно. Да, това е истинска история – преразказана почти дословно. „Мама и смисълът на живота“ съдържа най-сполучливия обучителен разказ, който съм създавал – „Кратък курс по висш пилотаж в терапията на скръбта“, който бе замислен като буквар за терапевтите, ползващи екзистенциалния подход. Айрийн – уважаван хирург, се свърза с мен, за да ѝ помогна. Съпругът ѝ беше още млад, а умираше от рак и скръбта ѝ съвсем разбираемо беше остра. Няколко години по-рано, в рамките на двегодишен период, бях водил група за хора наскоро загубили брачен партньор, поради което се смятах за експерт в терапията на скърбящи пациенти, и се съгласих да работя с Айрийн. Извънредно интелигентна, но хладна и сурова към себе си и другите, Айрийн беше моя пациентка в продължение на две години. В работата с нея осъзнах колко много още имах да уча за скръбта: затова и озаглавих историята „Кратък курс по висш пилотаж в терапията на скръбта“. Първия си урок получих още в първата сесия, когато Айрийн ми разказа съновидението си от предната нощ: Пак съм си хирург, но едновременно с това съм и докторантка по английски език и литература. За някакъв семинар е трябвало да се подготвя по два текста – един старинен и един съвременен – с едно и също заглавие. Неподготвена съм, защото не съм чела и двата. И особено старинния – ако бях прочела него, щях да съм поне малко подготвена за новия. Попитах я дали си спомня заглавието на текстовете. – О, да, много добре. Заглавието и на двата беше „Краят на невинността“. За терапевт с моите интереси и опит това беше същински дар. Представете си само, два текста – старинен и съвременен – и познаването на старинния текст (тоест най-ранните години от живота) е необходимо за разбирането на новия. Съновидението на Айрийн не само откриваше перспектива за интелектуално търсене от най-висш порядък, но беше и първото, което тя ми сподели. Както обяснявам в „Кратък курс по висш пилотаж“, от 1911 г., когато Фройд за първи път разглежда тази тема, една особена мистика обгръща първото съновидение, което пациентът сподели в своята терапия. Фройд бил убеден, че първото съновидение обикновено е безизкусно и разкрива много, тъй като пациентът все още е „със свален гард“. С напредването на психотерапията и преработването на не едно съновидение с помощта на терапевта тъкачът на сънища, обитаващ неговото несъзнавано, става по-предпазлив и се старае да създава по-сложни и трудно разгадаеми съновидения. Аз често си представях този тъкач на сънища като пълничък, жизнерадостен хомункулус, който си живее доволно сред гората от дендрити и аксони. Денем спи, но нощем, полегнал на възглавничка от жужащи синапси, той отпива меден нектар и лениво преде съновидения за своя домакин. В навечерието на първата сесия пациентът заспива, изпълнен с противоречиви чувства относно предстоящата терапия, и хомункулусът в него по време на нощната си смяна втъкава всичките страхове и надежди в съновидение. След терапевтичната сесия той научава, че терапевтът умело е разтълкувал неговото съновидение, и от този момент нататък се старае да замаскира смисъла още по-добре. Разбира се, че всичко това е абсурдна небивалица – де да не вярвах в нея! С особена яснота помня своето съновидение от навечерието на първата си психоаналитична сесия преди повече от петдесет години. Легнал съм на кушетката за преглед в лекарския кабинет. Чаршафът, с който съм покрит, е твърде къс. Виждам как сестрата вкарва игла в крака ми – в пищяла. Внезапно се разнася силен съскащо-клокочещ звук. Фокусът на съновидението – силният звук – ми беше пределно ясен. Като дете ме мъчеше хроничен синузит и всяка зима майка ми ме водеше при отоларинголога д-р Дейвис за дрениране и промивка. Мразех да виждам жълтите му зъби и рибешкото му око, което се взираше в мен през отвора в средата на кръглото огледало на главата му. Когато вкарваше канюлата в челния ми синус, ме пронизваше остра болка, след което чувах силния звук от съновидението, с който инжектираният солен разтвор излизаше от синуса ми. Гледах потрепващата, отвратителна гной в хромирания съд за дрениране и си мислех, че е изтекъл и част от мозъка ми. В първото съновидение от психоанализата ми този реално изпитан ужас беше смесен със страха, че на аналитичната кушетка ще излязат наяве мои срамни и отвратителни мисли. С Айрийн поработихме сериозно върху нейното първо съновидение. – И така, не си прочела нито един от двата текста – започнах, – и особено старинния. – Да, да, очаквах да ме попиташ това. Не бях прочела нито един от двата текста, особено стария. – Имаш ли някакви предположения относно значението на тези два текста в реалния ти живот? – Не просто имам предположения – отвърна Айрийн. – Знам точно какво означават. Изчаках да продължи, но тя просто седеше и мълчеше, загледана през прозореца. Още не бях свикнал с изнервящата привичка на Айрийн да не се нагърбва със заключения, ако изрично не съм го поискал от нея. Подразнен, я оставих да помълчи минута-две и накрая я подканих: – И значението на двата текста, Айрийн, е... – Смъртта на брат ми, когато бях на двайсет години, е старинният текст. Предстоящата смърт на съпруга ми е съвременният текст. – Тоест съновидението ни казва, че може би не ще си способна да посрещнеш смъртта на съпруга си, докато най-напред не преодолееш смъртта на брат си. – Именно. Изтегляне 3.96 Mb. Сподели с приятели:
|