Национален фонд за научни изследвания
Изтегляне 166.84 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Екстраверзията
| Преживяването (feeling) е противоположна функция на “мисленето”. Процесът на решение при хора от този тип се изгражда на основата на личностните и групови ценности. Функцията подчертава субективния фактор при преценката и сравнението на нещата. Хората, които предпочитат да чувстват проблемите, като проектират собствените си емоции и тези на другите, притежават особената сила да разбират човека срещу тях. Те се интересуват много повече от хуманния, отколкото от чисто обективния, технически аспект на проблемите. Този тип личности носят много топлина, хармония и са особено ориентирани към ценностите от миналото. Описаните по този начин хора, определят спецификата на проблемите, които са потенциални стресови фактори в сферата на субективната гледна точка и дълбоко личния аспект на всяка проблемна ситуация. Вероятно и търсенето на средства за справяне е насочено към мобилизация на силата на човешките отношения, към извличане на емоционална хармония като метод за преодоляване на затрудненията.
Освен описаните четири функции, Юнг формулира и два атитюда - екстраверзия и интроверзия. Основна част от “Psychological types” (1921/1971) е посветена на тези две психологически нагласи, които включват ориентацията към живота. Екстраверзията (еxtroversion) ориентира вниманието към обектите и хората от външната среда. Екстравертите преживяват желание да действат и да се доказват. Те развиват всички характеристики, които са типични за хората с такъв атитюд - използване на средата за стимулация, ориентация към действието, лесна комуникативност, социабилност. Очертаните особености определят и значението за този психологически тип на външната среда и страха от продължително усамотение като стресов фактор. Предполагаме, че при вторичната оценка, възможностите за справяне се търсят чрез помощта на другите и активното включване в групови инициативи. Противоположен на описания атитюд е интроверзията (introversion). Основният интерес при човек, който притежава такъв тип нагласа, е насочен към вътрешния свят на понятията и идеите. Вниманието на интровертите е ориентирано към продължително разработване на идеи, а не към бързо преходните външни събития. Тези хора се характеризират със затваряне в процеса на проучване, отдавайки се на уединение. Първичната оценка на стресовия източник тук е свързана с проблеми, породени от принудителния сблъсък на изискванията на външната среда с потребността от съхранение на спокойствието на вътрешния свят. Вероятно вторичната оценка на ресурсите за справяне с настъпилата дисхармония е свързана с търсене на собствените силни страни, с достигане на вътрешно равновесие по пътя на известна изолация. В теорията, разработена от Юнг за психологичните типове, е заложена идеята за т. нар. “съждение” и “възприятие” като втора двойка противоположни по съдържание атитюди. По-късно методът на Майерс и Бригс, който операционализира психологичните типове, експлицира и този вид нагласи. По своята същност двата атитюда очертават предпочитанията и поведението спрямо външния свят. Атитюдът възприятие (perception) настройва към приемане на входящата информация. Хората, които съчетават функцията “усещане” с атитюда “възприятие”, развиват особена чувствителност към актуалната реалност, докато тези, които обединяват функцията “интуиция” със същия атитюд, приемат информация, свързана с нови възможности. И двата типа личности са отворени, любопитни, силно заинтересовани от външния свят, спонтанни, адаптивни и готови за включване в нови събития и промени. Отсъствието на съответната информираност създава у този тип хората, имащи силна потребност от нея, преживяване на психическо напрежение и стрес. Справянето с възникналия проблем може да се осъществи чрез набавяне на необходимата информация. Хората с атитюд съждение (judgment) се интересуват от процеса на взимане на решение, от планирането на операции или организацията на различни дейности. За личност, която съчетава функцията “мислене” с атитюда “съждение”, е много по-вероятно процесът на решение да бъде основан на логически анализи, докато за човек, притежаващ функцията “преживяване” с разглеждания атитюд, решенията от планирането на дейностите се базират много повече на човешкия фактор. Двата личностни типа търсят информация, която да е достатъчна за вземането на съответното решение. Това ги отличава от типовете с атитюд “възприятие”, при които информацията , която притежават никога не е напълно достатъчна. Ориентираните към съждение проявяват в поведението си определена решителност, организираност и целеустременост. Дефицита на информация за вземане на конкретно решение или прекалено многото време, което се отделя за събиране на информация, могат да бъдат източник на преживяване на стрес. Организацията, активното включване в процеса на решение, поставянето на ясни цели са ресурси, чрез които хората от този тип могат да се справят с възникнали проблемни ситуации. Най-общо до тук се опитахме да съотнесем характеристиките на психологичния тип по К. Юнг към първите два елемента от транзакционалния модел на стреса по Лазарус. Съществува и още един основен елемент от този модел, който се отнася до справянето със стреса или процеса на изпълнение на открития при “вторичната” оценка ресурс за преодоляване на стресовата ситуация. Lazarus (1984) дефинира две основни функции на справянето - първо, въздействие върху стресовия фактор с цел премахване на неговото влияние, т. е. тази функция е насочена към външните условия, които провокират стрес; и второ, контрол и снижаване на отрицателните емоции, т. е. справяне със собствените преживявания. Той идентифицира осем специфични стратегии на справяне чрез факторен анализ: една - насочена към справяне с проблема; шест - насочени към емоциите и една - смесена, насочена и към решаването на проблема, и към намаляване на отрицателните емоции. Всяка една от формулираните от Лазарус конкретни стратегии за справяне могат да се открият в преживяването и поведението на психологичните типове. Например, активната стратегия, свързана със защита на личните позиции и борба за постигане на целите, може да се открие вероятно в по-голяма степен при екстравертите и при хора, които се характеризират с атитюда “съждение”. Пасивните стратегии биха могли да имат различно разпределение сред психологическите типове. Например, бягство в сферата на мечтите може да характеризира интуитивните личности; дистанцирането като начин за справяне със стрес да се свързва с интровертите и с хората с предпочитание към атитюд “съждение”; самоизолацията и самообвиненията могат да се отнасят повече към интровертите. Смесеното справяне, а именно търсенето на социална подкрепа обединява атитюдите “екстраверзия” и “възприятие”. Всички описани тенденции в поведението при справяне със стрес произтичат от характеристиките на психологичния тип, но не трябва да се забравя обаче, че много други фактори формират и модифицират реакциите на човека. Истинското разбиране на типичното в поведението, особено в екстремни и стресови моменти, може да бъде достигнато само след комплексен анализ на всички външни и вътрешни условия, структуриращи ситуацията. От така очертаните релации между психологическите типове и транзакционалния модел може да се направи извод, че първите са много подходящи за изследване на индивидуалните различия в процеса на преживяване на стрес, особено в контекста на модела на Лазарус. Интересът и ценността за използване на индикатора на психологичните типове (Myers - Briggs Type Indicator) в представяното по-нататък изследване се определя и от широката разпространеност и приложимост на метода, който операционализира теорията на К. Юнг . 3.1.1.2. История на възникването и теория на психологичните типове Идеята за психологичните типове се корени в цялостното творчество на швейцарския психиатър К. Юнг. Той формулира мисълта, че поведението на човека е предсказуемо и се поддава на класификация. Понятията, с които работи Юнг, не са били веднага разбрани и приети от неговите колеги, поради това, че смисълът, който той е влагал в редица термини, се е разминавал с традиционното им значение, а нововъведените от него понятия не са били свързани с психиатрията. Например, атитюдите или нагласите според Юнг определят общата ориентация на интереса на индивида или “либидното” движение. Екстравертът насочва вниманието си даже до степен на идентификация към обекта на неговия интерес, докато интровертът търси смисъла чрез вътрешното обработване и асимилиране на информацията. Функциите, от своя страна Юнг дефинира като: ”една определена форма на психична активност, която теоретически остава същата при различни обстоятелства” (Юнг,1993). Цялата теория на Юнг е свързана с тенденцията за достигане на индивидуализация (индивидуация). Той смята, че потенциалът към растеж е заложен във всяка човешка психика и че докато първата половина от жизнения път е посветена на заучаване и адаптиране към изискванията на живота съобразно с дадените първични нагласи, то втората половина е свързана с асимилацията на несъзнавания дотогава потенциал. Достигането на личностния растеж или на индивидуалността представлява по своята същност баланс на всички противоположни тенденции, съществуващи в конфликт. Self-ът, според Юнг, е именно конгломерат от тези различни и борещи се тенденции, което го разграничава от разбирането на self-а в развитата дотогава персонология, а именно като разбиране и усещане на това кой си и това, което би могъл да бъдеш. Както вече отбелязахме, основната тенденция на личността е достигането на развита индивидуалност. За разбирането на динамиката на процеса Юнг формулира няколко енергийни принципа. Енергията, която се включва в психическото действие на мисленето, преживяването и поведението, се нарича психическа енергия (Jung, 1960). В теорията не са изяснени достатъчно нейните източници. Допуска се, че те са свързани с конфликта между съзнавано и несъзнавано. Понякога се включва като обяснение и възможността, енергията да се основава на биологичните процеси, като например метаболизма, което се доближава до позицията на Фройд. Основните енергийни принципи (принципи за енергията) на Юнг, представляват психологична версия на първия и втори закон на термодинамиката. В принципа за еквивалентността (Jung, 1971) се твърди, че ако стойността на който и да е елемент на личността се увеличава или намалява, то тази промяна ще доведе до противоположна по характер компенсаторна промяна в друг елемент. Този принцип показва, че ако енергията се премести от "его"-то, то тя ще отиде някъде другаде, като например в несъзнаваното. От друга страна, формулирайки принципа за ентропията, Юнг (Jung 1960) твърди, че тенденцията при разпределение на енергията в психиката е насочена към еквилибриум или баланс. Следователно, ако две нагласи притежават различни стойности или различна сила, то основната тенденция е по-силната нагласа да стане по-слаба и обратно - по-слабата съответно да се засили. Посочените два принципа определят основните динамики на процеса на търсене на индивидуализацията. Именно този процес, е в основата на психологическите типове, формулирани от Юнг като средство да очертае периферните характеристики на личността. Основните разграничения, които той е правил първоначално, са между нагласите екстраверзия и интроверзия. Интересно е, че в съответствие с неговия модел на интрапсихичния конфликт, при който личността е конструирана от взаимно противоположни елементи, се изгражда и разбирането за динамиката на двете нагласи - екстраверзия и интроверзия. Всеки човек може да бъде едновременно екстраверт и интроверт, въпреки че това са противоположни характеристики. С достигането на зрелостта, един от атитюдите започва да доминира, т. е. преобладаването на дадена нагласа се осъществява чрез процеса на учене, въпреки че самият Юнг не специфицира този механизъм. В момента, в който един от атитюдите стане доминиращ, то той започва да определя личността. Това не значи, че противоположният атитюд преустановява своето влияние. Той преминава в несъзнаваното, като започва да се проявява чрез изненадващо поведение, несъответстващо на обичайното за даден човек. Например, личност, при която интроверзията доминира, се характеризира основно с мечтателност, умозрителност, с интерес към собствения вътрешен свят, но в същото време изживява силно желание да разчупи собствените си разбирания и да се хвърли в света на действието. Интровертът може силно да бъде привлечен от външно ярко изразен екстраверт, въпреки че двамата изглеждат много различни. Jung (1971) формулира четири разграничения, които той нарича функционални стила при разработване на типологията. Те са съответно мислене, преживяване, усещане и интуиция. Мисленето и преживяването се групират като рационални функции, защото обхващат оценки и съждения. Първата функция включва класифициране на нещата според основни логически принципи и организирането им в система, т. е. борави се със значението на идеите и наблюдаваното от разсъждаващия субект. Втората функция определя нещата в рамките на харесвани и нехаресвани факти и идеи. Причината, тази функция, свързана с емоциите да бъде включена в групата на рационалните функции, е защото мисленето и преживяването обхващат онзи капацитет на индивида, който подрежда и организира опита. Усещането и интуицията са т. нар. ирационални функции. При първата функция се преживява настоящето и качествата на нещата по неоценъчен начин. Втората функция предполага предвиждането на съществени характеристики или събития, боравене с понятия за бъдещи възможности. Всички особености, свързани с динамиката на атитюдите екстраверзия - интроверзия, се отнасят и до взаимоотношенията между описаните функции на личността. Например, ако “мисленето” доминира, то “преживяването” не се възприема като характерно за личността от самата нея, въпреки че то намира израз в потиснати желания и сънища, в “случайни” преживявания на силни емоции или в привличането към личности с изразена функция “преживяване”. Функциите “усещане” и “интуиция” се осъзнават и действат активно само в съчетание, обслужвайки функцията “мислене”. Личността е способна да акумулира много видове енергия с цел да подпомогне и осигури процеса на мислене с необходимия материал. Интуицията от своя страна може да инициира определена система на мислене. Тези взаимозависимости очертават друг вид динамика на комбинациите между функциите. Юнг (1933) съчетава атитюдите екстраверзия - интроверзия с четирите описани функции. Така той извлича понятието за психологичните типове. Типовете могат да се класифицират като интровертно - рационални, интровертно - ирационални, екстравертно - рационални и екстравертно - ирационални. Всеки тип от своя страна се разграничава и според доминиращата функция в рационалната двойка (мислене или преживяване) или съответно в ирационалната комбинация (усещане или интуиция). Описаните съчетания формират общо осем основни личностни типа. Всеки един от тях притежава силни черти, които са доминиращи и осъзнати и слабо изразени особености, които не доминират и са подтиснати. Нито един от тези типове не може да бъде разглеждан като идеален или даже като относително по-добър. Идеалът според Юнг е развиването на целия капацитет, който се съдържа в личностния тип на даден човек. Този процес включва разрастване на собствения личностeн тип такъв, какъвто е той, така че всяка заложена способност да бъде изявена, а не неосъзната и подтисната. Например, мисловният интроверт ще осъзнае преживяванията си и способността да бъде екстраверт, като интегрира всичко заложено в ежедневието. Достигането на идеала на практика представлява обезличаване на личностовия тип, което от своя страна води до загуба на индивидуалните различия. Разкриването, осъзнаването и използването на всичко, което е заложено в личността, води до развиване на универсалната личност, при която несъзнаваното е доведено до нула, а съзнателната изява е функция на "его"-то и колективното несъзнавано. Очертаният процес не е достатъчно ясен и реален, защото трудно може да бъде разбран в контекста на основната идея, а именно психичния конфликт между елементите на личността и взаимодействието между нейната същност и обществото. Как типът може да бъде развит? В резултат на какво се реализира процеса на саморазвитие? Как и кой елемент се подхранва от колективното несъзнавано? Как се осъществява взаимовръзката между родители и деца през отправната точка на психологичните типове? Това са въпроси, на които е много трудно да се даде ясен отговор извлечен от теорията на Юнг. Въпреки това, цялата теория лежи в основата на психотерапията, която той практикува. Както той сам отбелязва, приближаването на зрелостта (около 40 години) е критичен момент в човешкото развитие. Момент, при който в сферата на съзнанието трябва да изплува много от съдържанието на несъзнаваното и да се приеме функцията на колективното несъзнавано, т. е. личността се изправя пред необходимостта да осъзнае ролята на мистицизма, на онези сили, които излизат извън личния контрол.Това означава да се приеме съществуването на всичко около себе си като даденост, към която няма критично отношение. Идеалът на Юнг се приближава много близко до идеите на Дзен Будизма. В психотерапията си на практика той осъществява процеса на развитие от спецификата на личностовия тип към разкриване на целия заложен капацитет и достигане мъдростта за разбиране на света чрез фантазии, рисуване, сънища и други дейности на личността, които боравят с въображението и несъзнаваното. Целта на описаните най-общо опорни точки в теорията на Юнг е да очертае концептуалната схема, върху която по-късно се създава методът, операционализиращ личностовите типове, използван в представяното тук изследване. Теорията на Юнг е отправната точка за разбиране на МВТІ (Myers - Briggs Type Indicator) като концептуална рамка, динамика и интерпретация на данните и възможностите за практическо приложение на метода. Катерина Бригс в началото на столетието започва да работи върху класификация на хората в зависимост от начина им на живот. Когато през 1923 година трудът “Психологичните типове” на Юнг се публикува, то тя открива много от своите идеи и виждания в разработената теория. Така Бригс, а по-късно и нейната дъщеря Изабел Бригс Майерс, се посвещават на разработването на метода за определяне на личностните типове. Историята на инструмента MBTI започва през Втората световна война, когато Майерс и Бригс обръщат внимание на проблема за индивидуалните разлики и изпълнението на несвойствени задачи във военни ситуации. Тогава узрява решението за създаване на инструмент, чрез който научно да бъдат измервани индивидуалните особености. Майерс и Бригс разширяват модела на Юнг при разработването на MBTI, като прибавят още една двойка противоположни по характер нагласи - съждение и възприятие. Така те формулират аспект от теорията, който е бил заложен като идея, но не е намерил конкретна формулировка в теорията на Юнг. Използването на предпочитанията към съждение или възприятие като конструкт в MBTI има за цел да опише атитюдите и поведението към външния свят. Освен това във взаимовръзка с екстраверзия - интроверзия като друг вид нагласи, да определи коя от двете предпочитани функции е водеща или доминантна и коя е съответно подчинена. Разработването на скалата съждение - възприятие е съществен принос на Бригс и Майерс към идеята за психологичните типове. Двете нагласи са разработени на основата на лонгитюдни наблюдения. Поведенческите характеристики на хора, които използват “мислене” или “преживяване” във външно изразените си реакции (т. е. тези, които екстравертират една от рационалните функции), формират групата на личности с изразено предпочитание към нагласата “съждение”. Обратно - поведенческите характеристики на хора, които използват “усещане” или “интуиция” като проявени особености (т. е. екстравертират ирационалните функции), оформят спецификите на нагласата “възприятие”. Най-краткото описание на атитюдите съждение или възприятие е, че посочват екстравертната ориентация или тази, насочена към външния свят за всеки психологичен тип. От гледна точка, че по този начин се визира външното поведение, то този атитюд може да бъде най-рано и лесно идентифициран. Комбинацията от атитюдите (екстраверзия - интроверзия) и функциите (усещане - интуиция; мислене - преживяване) по Юнг и атитюдите (съждение - възприятие), допълнително формулирани от Майерс и Бригс, очертават шестнадесет личностни типа. 3.1.1.3. Вътрешната динамика на типа и преживяване на стрес По-горе се спряхме на някои общи характеристики на типовете, съотнесени към модела на Лазарус за преживяване и справяне със стрес. Както отбелязахме, динамиката между функциите и атитюдите създава комплексна картина на шестнадесетте личностни типа, което усложнява очертаването на особеностите при реакция на стрес за всеки отделен тип. Целта на представеното по-нататък изследване е да специфицира тези особености. Задачата на настоящия параграф е да очертае по-обобщено тенденциите, според които се предполага, че реагират шестнадесетте личностни типа в зависимост от преобладаващите атитюди, функции и динамики на взаимоотношенията между тях. Преди да се премине към конкретните описания, добре е да се има пред вид два вида информация, която съотнесена една към друга, подпомага оформянето на общите тенденции. Първо - необходимо е да си отговорим на въпроса - “По какъв начин и кога стресът атакува човека?”. Второ - онагледяването на приоритетите и насоките на действие на функциите и атитюдите за всеки отделен тип ще очертае силните и съответно по-слаби негови страни, намиращи израз в ситуация на стрес. По първия въпрос можем да отбележим, че Kroeger, Thuesen (1992) смятат, че стресът атакува човека по четири основни начина: Когато не му се обръща внимание; Когато се усеща загубата на контрол върху събитията; Когато не се контролира необходимия аспект от живота; Когато се действа против предпочитанията, а не в съответствие с тях. Като се имат предвид различните приоритети на предпочитания при шестнадесетте личностни типа, то се предполага, че именно те ще предопределят изискванията към ситуациите и реакциите на стрес. (Виж табл. № 1) Таблица 1. Приоритети на функциите за всеки личностeн тип (по Myers, McCaully, 1989).
Изтегляне 166.84 Kb. Сподели с приятели:
|