Националноосвободителното движение до 1876 г може да се определи най-точно с една дума стихийно

Тема:

Националноосвободителното движение до 1876 г. може да се определи най-точно с една дума - стихийно.

Георги Раковски е един от най-важните и достойни българи, които със своята смелост, са заслужили уважението на народа.

Той е първият идеолог и организатор на национално-освободителното движение в България и е негов ръководител през първите 10 години.

Васил Левски е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Създадената от Левски Вътрешна революционна организация е основата, на която стъпват организаторите на Априлското въстание.
Следващия достоен за уважение е Любен Каравелов. Едновременно с издаването на вестник Независимост, Любен Каравелов оглавява Българския революционен централен комитет в емиграция. След трагичната гибел на апостола на свободата Васил Левски, Любен Каравелов ревизира своите младежки революционни възгледи и започва да издава списание „Знание“, научно-популярни книги и сборници.

Христо Ботев. Като национален революционер Ботев се явява продължител на делото на Георги Раковски и Васил Левски. Единственото радикално средство за разрешаване на националния въпрос той вижда само в революцията. Основните извори за подготовката и провеждането на Априлското въстание и за събитията, които го последвали, са преди всичко в личните архиви на оцелели участници, в кореспонденцията между тях, в донесенията на чуждите консули на работа в Османската империя и в държавните архиви на страните, проявили специален интерес към събитията в България. Този разнообразен и немалък по обем изворов и документален материал е представен в редица печатни издания, сред които ще споменем: Априлското въстание 1876г. Сборник от документи под ред. на Ал. Бурмов. Т. I-III. С., 1954-1956; З. Стоянов, Записки по българските въстания 1870-1876. С., 1975; Освободительная борьба южньх славян и Россия (1875-1877), т. I, M., 1961 и др.

Основните изследвания по темата за Априлското въстание принадлежат на Д. Страшимиров, Ал. Бурмов, Хр. Гандев, К. Косев, Н. Жечев, Д. Дойнов, О. Маждракова-Чавдарова, Кр. Шарова, Хр. Йонков, А. Пантев и др.

Неуспехът от замисленото от БРК всенародно въстание разочаровал част от българската емиграция. Някои от членовете на саморазпусналия се букурещки комитет решили да подготвят ново въстание в България. За целта те изградили политическа организация в Гюргево, останала в нашата история под името Гюргевски революционен комитет. Заседанията на Гюргевския комитет започнали около 11-12 ноември и продължили до 25 декември 1875 г. Ръководството се осъществявало от Стамболов, а Заимов изпълнявал ролята на секретар. Повечето от членовете на комитета притежавали богат революционен опит. Някои от тях се изявявали като апостоли, други служили в руската армия. Всички гюргевски дейци били единодушни по въпроса, че през пролетта на 1876 г. трябва да се организира ново въстание. Използвайки опита от 1875 г., Гюргеският комитет разделил територията на страната на революционни окръзи, като за всеки окръг определил по един апостол и по двама негови помощници. Според плановетена апостолите въстанието трябвало да бъде повсеместно и да обхване всички по-големи селища. Предвиждало се разрушаването на жп линията Одрин-Белово и подпалването на Одрин, Пловдив, Пазарджик, София и няколко мюсюлмански села. За вдъхване на кураж трябвало да се пусне слух, че Сърбия и Русия само чакат обявяването на въстанието, за да нападнат. Същевременно трябвало да се изградят 24 опорни точки, в които при опасност местното население да се прикрие. След 25 декември 1875 г. комитетът се саморазпуснал, а определените апостоли се прехвърлили през р. Дунав и започнали усилена подготовка за въстанието.

Почти цялата страна станала арена на ожесточени, неравностойни и кървави сражения. Над 30 хиляди мъже, жени и деца били изклани, 80 селища – изгорени, други 200 – напълно разграбени. Тази варварска жестокост не можела да остане скрита за демократичната общественост в Европа. Чуждите посланици и консули внимателно следели събитията в Румелия. През юни 1876 г. районите на въстанието били посетени и от специално сформирана анкетна комисия. Резултатите от анкетата се оказали разобличителни за турските власти. По безспорен начин били доказани всички извършени зверства, а откритите свидетелства станали обществено достояние чрез пресата във всички европейски страни. От САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Италия и Австро-Унгария до Русия – навсякъде се надигало възмущение срещу Високата порта. Организирали се събрания и митинги, предизвиквали се парламентарни дебати. Виктор Юго, Гарибалди, Бисмарк, Уилям Гладстон, Чарлз Дарвин, Константин Иречек, Толстой, Достоевски, Тургенев, Менделеев – това са само малка часто от имената на най-видните представители на тогавашния европейски свят, които застанали в защита на българския народ. Важно значение за популяризирането на българската кауза през лятото на 1876 г. имала и изпратената от цариградските българи делегация в европейските столици. От името на своите сънародници Драган Цанков и Марко Балабанов представили на европейските правителства меморандум, в който ги молели да се застъпят за българския народ да добие правото на самостоятелно управление.

Събитията в България през пролетта на 1876 г. имали съдбоносно значение за по-нататъшния развой на Източната криза. Жестокостта и масовите кланета, с които Априлското въстание било смазано, провокирали широка подкрепа за българите в цяла Европа. В разгара на тези събития Сърби и Черна гора обявили война на Портата. Многобройни благотворителни комитети създадени в Румъния след погрома на Априлското въстание, се обединили през лятото на 1876 г. в Българско централно благотворително общество, което си поставило за цел да работи за освобождението на страната. Активизирали се и Славянските комитети в Русия. Постепенно обаче турската войска взела инициативата и успяла да нанесе няколко тежки поражения на сърбите. При така създалата се сложна обстановка Русия решила да подкрепи Сърбия и отправила ултиматум към Високата порта.

Активизирането на Русия порадило опасения сред западните държави от засилване на нейното влияние на Балканите. Така се стигнало до идеята да се организира международна конференция в турската столица, която трябвало да изготви проект за реформи в Османската империя. Тъй като на конференцията великите сили били представени от своите посланици, тя останала в историята на дипломацията под името Цариградска посланическа конференция. В началото на декември 1876 г. посланиците се събрали, за да подготвят взаимно приемливи проекти по всички аспекти на Източната криза. След продължителни дискусии бил възприет проектът на Австро-Унгария, според който трябвало да се обособят две автономни български области: Източна с център търново и Западна с център София. Така великите сили за първи път признавали исторически оформилите се етнически граници на българската възрожденска нация, но същевременно показвали, че няма да допуснат създаването на единна българска държава. Официално Цариградската конференция била открита на 23 декември 1876 г. На същия ден обаче, по предварително режисиран от Мидхат паша сценарий, на столичното население било възвестено, че султанът дарява поданиците си с конституция. Въпреки обявяването на конституцията, конфедерацията в Цариград продължила работата си до подписването на заключителния протокол. Той бил връчен на официално на Високата порта, но тя категорично го отхвърлила. Още през лятото на 1876 г. във висшите политически кръгове на Русия се очертали две противоположни линии на поведение спрямо събитията на Балканите. Една част от руските държавници желаели да възстановят международния престиж на своята страна чрез активна дипломатическа намеса в разрешаването на Източната криза, докато друга част била за реванш на Турция и открито защитавала идеята за военна намеса. През есента на 1876 г. нито една от двете групи не могла да вземе връх, още повече че самият Александър II проявил колебание. В крайна сметка правителството решило да изпрати ген. Игнатиев в Берлин и Лондон, за да получи подкрепата на останалите велики сили за осъществяване на още един опит за мирно уреждане на Източната криза. Европейската мисия на Н. Игнатиев завършила с успех и през март 1877 г. в британската столица представители на великите сили подписали т.нар. Лондонски протокол. Той изразявал желанието на всички заинтересовани държави да се намери мирно решение на балканската криза, но Високата порта отхвърлила и него. Така, подтикнат от обстоятелствата, на 24 април 1877 г. император Александър II подписал в Кишинев манифест за обявяването на война на Турция.