Небетресение стихотворения и миниатюри
Изтегляне 0.58 Mb.
|
|
Ужасно, нали? Красотата, която минувачите тъпчеха в краката си и немощния вид на самото дърво. Може би нашата родина му е дала сили единствено да излее есенните си сълзи по изгубената негова родина. А за темата за раздвоението мислех да напиша за това раздвоение при твореца между поезията и прозата, ако той се занимава и с двете начала. Не се получи, въпреки че си мислех - между поезията и прозата няма раздвоение, там емоциите и разума са слети в едно, и ако има все пак раздвоение, то ще проличи единствено при твоя жизнен завършек.
Ласкавият звяр на човешките подбуди за добронамереност в желанията няма дълго да стои замислен за теглата ни на земни жители и ще заръмжи, ще свие бърни за лъвски скок към неприятелите ни - тихата любов на разтерзания от милост победител в схватката, наречена живот; неземното щастие от сбъдване на вечната зависимост от утрешния ден; мимолетния успех от бавния завършек на страстта ни; тихото пладне на безметежните нагони на духа ни; свечерения излишък от натрапените спомени; засиялия предвестник на мечтите ни за утрото; и безброй трептения от всичките душевни сблъсъци. Много скоро ласкавият звяр на същността ни ще полегне заслепен, дочул бурите в земните морета, ще отърка буза в стройните стени на завладяващия устрем на душите ни към всепобедност на кръвта ни на откриватели на далечни хоризонти в подсъзнателната същност на човешките ни изблици. Ласкавият звяр на безпределното ни вътрешно море скоро ще заспи под завладяващия ритъм на страстта ни да обичаме, да сме щастливи, да успяваме в излиянията си на земни жители, за безнаказан устрем, за развихряне на спомена да мечтаем гибелно; на страстта да затрептим в отвъдното. Ласкавият звяр потрепва. Превръща се в море. И корабите му политат към други хоризонти на духа ни. А ние стоим приклекнали в далечината на желанията ни за всепобедност на духа ни, премрежили очи от светлината на деня в сърцата ни, притихнали от смайващия устрем на възможностите ни на земни жители, по-верни и от изгрева над победоносното море на майката-земя, заслушани в грохота на завилнели мисли и желания. Най-накрая занемели ще заспим след като сме опитомили ласкавия звяр на същността си. И дълго ще плуваме в наистина искрящата вода на укротеното ни подсъзнание. Но защо не замлъква ласкавият звяр?
Когато бях малка, си мислех постоянно следното: ще дойде негър и аз ще му покажа каната, запотена отвън и пълна с вода. Може би тогава съм си мислила, че негрите затова са черни, защото не пият вода. И затова първо на този извънземен ще му налея вода. Ами ако той не може да пие вода? Водата, без която земният човек не би съществувал. И ще започна да му показвам моретата и океаните, горите и планините, домашните и дивите животни, градовете и държавите, производствените мощности, бълващи миазми, замърсената ни земя... И той ще си тръгне, учуден от сложността на човешкия живот, към своята девствена още планета, постигнала свръхвселенската скорост без учудващото устройство на земния живот. ДА ЗАБАВЛЯВАШ ДУХА СИ Творецът води битки на духа. Воюва гибелно със себе си, за да задоволи търсещия си дух. Прекалено дълго се е готвел за тази интелектуална война, която в крайна сметка взема само една жертва - него самия. Изтощен от неравния двубой с прозрялата истинността на обкръжаващия свят своя същност. Погълнат от смелите си хрумвания за удовлетворяване на ненаситната си същност, той престава да възприема реалността като насъщна нужда. И се превръща в безумно смел навигатор на посоките на зажаднелите си за вихрени възторзи мисли за вечен живот в очите на попилите същността му съмишленици, настроили душите си за смелите излитания на духа му. Творецът чепри сили от потайните недра на слисаното си неизтощимо подсъзнание, превърнал себе си в проводник на идеи за задоволяване на нестихващата страст на неуморния си дух за съвършенство. И после пада повален от изригналите гръмотевични възторзи на задоволения си за мигновение ненаситен дух от странностите на света. ЗА ВИНОТО - ВЪЗХИТАТА НА ЖИВОТА НИ Дълго зрее в земята стаеният смисъл на гроздето. Да се родиш, за да възхищаваш света в отмалата на живота. Още от древни времена виното е богът на радостта от усещането, че си жив. ГОСТ НА ПРИРОДАТА Асмата е плъзнала по балкона със своите любопитни есенни листа. Есента иска да ме шпионира. Отворих вратата и тя, подпомогната от вятъра, нахълта в стаята. И я покри с изтлелите си съвършенства. Може би както ние покриваме често земята... На гости ми беше дошла есента, може би да ми вдъхне смелост за посрещане на добрия <210> познайник - снега. Но аз още се питам - защо е това развихряне на природата в есента - в една изтляваща красота? Пролетният цъфтеж също угасва като раздухана от вятъра свещ. После и слънцето губи сили... И снегът ни напуска, плачейки. За временната общност на съществуването ни. ОБИЧАЙ ТЪЛПАТА Обичай тълпата, в добрия смисъл. Този тъй пъстър поток от забързани към края на света хора, прегърнали съдбите си, унесени в трепетни хрумвания за същия този край на света. Улицата - кръвоснабдителната артерия на света. Неговият край ще настъпи, когато секне потокът от възбудени мисли за поредното оцеляване в пространствата на духа. Бъди смел и пресечи този буен поток от същности, поеми върху себе си ударната вълна от зашеметяващи мнения за всеобщия смисъл на битието, прегърни остатъка от залитания към чародейните простори на живота. "ЗНАЦИТЕ НА ВЕЧНОСТТА" - В НЕБЕТРЕСЕНИЕТО Небето на нашия душевен простор дали е като небето над нас - синьо понякога до умопотресение, а небетресението в душите ни? Кой от нас успя да понесе изригванията на страстта ни да откриване блекнещите знаци на всемира, разтърсил покоя на душите ни? Небетресение по скалата на Любовта към побягналия към съновиденията си отшелник от дневния си призрачен живот, дневен до отмала в безхаберието си на земен жител. Всичките земни животи, понесени към заслепяващите белези от знаците на вечността, незарастващите белези в душите ни, разчупени на неизброимите прашинки след небетресението на великите ни помисли за бъдещето - там, където ще ни чака летният покой на старостта. С билет в единствена посока - вечността на освободената душа. Бяхме знаците на преходност. ЗАМИСЛЕНИ В ПЪРВИЧНОТО "Първо мисленето." Аристотел "В началото бе словото." Но преди него се е запалила мисълта. Мисълта за върховното предопределение да си човек. И тук идва отново Паскал: "Човек е мислеща тръстика." Избуяла над върховните помисли на Вселената. ПРЕЗРЯНАТА ЦЕНА НА ЖИВОТА - ЗА КРАЯ ПОНЕ ДВЕ ШЕПИ ЖИВОТ Нима презираме живота си? Кой цени живота по достойнство? И защо е тази реплика - не ценим живота!? Цената ли е тази, която тежи повече от живота? Но цената е свързана с парите. А нима можеш да си купиш още малко живот? А за края откъде ще си вземеш поне две шепи живот? И оттам ли идва сблъсъка между възможността да изкрейзваме от можене и невъзможността да оцеляваме в този толкова забързан към края си свят. А за края поне две шепи живот. ТОЗИ ТЪЙ КРАТЪК МИГ - ЖИВОТЪТ Човекът е стъписан: колко кратък е животът! И само на еднодневката изглежда й се струва, че животът е безкраен! ЛЪЧИСТО СЪНОВИДЕНИЕ Да сънуваш живота сред синчеца лъчист на думите, тази мания бурна да взривяваш езика, с думи-искри да ваеш небосвода свенлив, с иглата на разума да пронизваш нощта и тя като бродница да се скита в съня ти, с думи-звезди да засенчваш деня, слънцето-огнедишащ вулкан да замеряш с гласа си, стоплил в пазвите си съня за пребъдване. И в словесните схватки да разбулиш живота - затрептял като мак в синчеца лъчист на думите. ПРЕДВКУСЕНО СЪВЪРШЕНСТВО Учудване, о, чудо, предвкусено чудо - човешкото привличане вибрира на границата на съвършеното обятие отново с красотата. Предвкусеното съвършенство настойчиво привлича заскрежените души, вопиещи за кратък отдих в отмалата на ласката. Човешкото привличане потриса света с извечните закани на престарялата вечност. Привлечени от съвършенството на отлетели мигове, ние бавно предвкусваме зараждащото се начало на безкрайно удивление. ОЩЕ ГО ИМА Още го има животът ни бренен, после ще го издуха като глухарче онази несмела спътница, несмееща да се покаже пред взора ни - грозотата си крие от нас - осъдена на задкулисни игри. Това нейното живот ли е? Забързана в тъмите с несвестни помисли, обеззвучена от несвършващия й край. А може би ни връхлита заради непобедимия ни земен живот? А - "още го има" - беше реплика за вечното слънце.
и захвърлят пожълтелите дрипи, после зимата ги облича, имитирайки пролетния разкош. цветни сънища и издръжливост до другата есенна ласка?
стиснала в шепите си земния необят. Не ми ли стига това, че живея на земя, оглушала от тишина? По небесните коридори плахо се полюлявам, здраво стиснала слънчевите лъчи, мои небесни ветропоказатели на забързания ми живот. Там толкова дълго ли ще препускам върху снагата на бъдните дни? Мои магийни предчувствия за това, което още не съм на Земята. ЗАКЛЮЧЕН ПОЛЕТ Препрочитайки Дилън Томас Поднебесен и незрим за охолствата на вечността, о, поете, неуморен гълъб в тъжнити утрини на съня, винаги охолно ще отскачаш от забавните усмивки на залеза, кралска нощна пеперуда, прикована за безкрая с ударите на сърцето, полетът винаги е бил твоята обикната кървяща рана. Няма как: слънцето вече изгря, прегърни си сърцето, защото светът не е ничий.
Вислава Шимборска Имало ли е в световната история на литературата много големи поетеси? На пръсти се броят. В света на хората има много големи човеци. Мъже, жени - все със същата радост да творят другия си жадуван живот. Радостта да пишеш идва от радостта да живееш. Да твориш живота си. Животът е по-силен и по-голям от всякакви творчества. Да твориш живота си, живеейки вулканично. Вулканичните мисли, залели отворените за радост души. Радостта да пишеш за някого. ЗАКЪНТЯЛО СПОКОЙСТВИЕ Измъчват ли те спомените? ... черната френска роза... Има черни спомени, какъв е този абсурд - черно цвете? Идва репликата - почерни ми живота! Този живот черен го правят хората. Историята на човечеството била само от войни, не от мир. Хората говорят не само различни езици и имат различен цвят на кожата, хората просто са родени да воюват със себе си. Убивайки друг човек, значи убиваш себе си. Хората себе си не щадят, камо ли другите. И за какво ни е тази черна роза? Да услажда засиялите ни от злоба погледи? И тогава защо живеем този живот? И сами си го почерняме. А той ни е даден само веднъж. Втори път няма да изгрее нова звезда! А нали бяхме "звездни хора"? ... вечен като избраната още от детството малка звезда... Тогава в стихотворението си "Това е животът" го определи като вечен... ... вечни са само нашите бъдещи помисли... Втори път звезда няма да почука на твоя прозорец, защото той завинаги ще остане затворен от нея... за теб! И преди да отминеш в отвъдното, отговори ми кой е най-скъпоценният камък? - Да, животът. Твоят веднъж случващ се живот. И за втори живот дори спомените, дори и бели, няма да ти помогнат. Свърших с наставленията. Да живеем! Спокойствието ли ражда силите за живот? Тогава да живеем спокойно. Това зависи само от нас - хората. СВЯНЪТ ЗАЛЕЗЕН НА ЗЕМЯТА Желанието за красиви бъднини за човека Къде са моите цветя? Цветята в градината. А цветята-деца? А желанието за красиво общуване? Общуването е цветът на желанията ни. Общуването дори и с милия поглед на слънцето, с кадифеното му докосване, общуването със слънцата-дечица, с разпукващата се роза - свянът залезен на земята. Ами общуването със своята недопита до край размътена същност? И всичко това с желанието за красиви бъднини за човека. Докато един ден човек сам не убие разпукването на розата. Разпукваща се единствено в неговите очи.
и нашепва забравени снеговеи, колкото просеното зърно свенлива и незлопаметна думичката заблестява в лазура, окъпана от нищетата на изказа, коя ли думичка ще ни смае объркани, думата "смелост" ни залива със сила, думата "смелост", тя ли ни държи будни, за да видим как цветето повдига клепачи и втренчва засияли от смелост очи в кръговрата на слънцето, оттам идва смисълът й - от смелостта да живееш, веднъж пожелан от всемира, смелостта да живееш като трън в петата на лятото, смелостта ни сродява с мощния порив на вятъра, смелостта на калинката да разкрехне крилца срещу бурното слънцеобразно залитане на простора, смелостта ни въоръжава с желание да пребъдем, да живеем загледани във вечния порив на слънцето. Въпреки... желанията на нощта... ВУЛКАНИЧНА ОТДАДЕНОСТ Радостта да пишеш. Вислава Шимборска Имало ли е в световната история на литературата много големи поетеси? На пръсти се броят. В света на хората има много големи човеци. Мъже, жени - все със същата радост да творят другия си жадуван живот. Радостта да пишеш идва от радостта да живееш. Да твориш живота си. Животът е по-силен и по-голям от всякакви творчества. Да твориш живота си, живеейки вулканично. Вулканичните мисли, залели отворените за радост души. Радостта да пишеш за някого. ДРУГОТО ЛИЦЕ НА ОГЪНЯ ... а пък огънят - зелен като трева... Дилън Томас Или може би другото лице на човека? Сигурно си много впечатлен от мекотата на тревата, от ласкавия й слънчев цвят, за да откриеш виденията си в магията на огъня. Другото лице на човека, открил мекотата в унищожителната сила на тази вече нечовешка страст - не е ли огънят в простора като пламъка в нашите души? А при мен тревата става по-висока от дъжда? Стихията, която заличава лицето на огъня и го превръща в кална безсмислица като калта по огненокалното лице на войната, плюещо огнени хлипове в засиялото слънчево човешко лице. А другото огненопремръзнало лице на другия подпалвач на огнена смърт - и тогава огънят заля хоризонта със съмненията си за вечност. И огънят не е вечен - вечен е единствено животът в моите и твоите засмени очи, пренебрегнал задухата на смъртта. ... и огънят - зелен като трева... припламващ единствено в камината на радостта ни, постилащ ведрата зелена сянка на живителната знойна топлина на любовта ни. И огнената стихия ще заличи раните от толкова дългото ни присъствие на земята. А пък
запалва в нас единствено копнежи. ЩАСТЛИВА СИНЯ СВЕТЛИНА Щастлив човек си щом си влюбен в светлината, морето на косите си разискряй, бди над светлината на сърцето си, бъди по-искрен и от полъх плах на утрото в зенита на очите си, изгрей с нощта да засънуваш пролети от ширнати вълни, изслушай утрините, запламтели от звезди, не преминавай бос през искрените си слова за бъднини в сърцето на земята, излей изтлелите си сънища за бъдещи завети към страстта и ще се влееш в пълноводната си младост - с птиците към юга на отмалата зелен и искрен пред нощта ти тъй златиста, на изтезаваните истини полегнал върху "папратовия хълм" на своето пролетно време. Така мислех в деня на сътворението на вика за време с ДилънТомасовия пролетен миг.
Реплика към поета Филип Жакоте Обръщението: "малкият", "малката" го помня още от баща си. Влизам в трамвая и... "малкият" седи на първата седалка. Красотата на света се беше огледала в него. Бистротата на погледа му съперничеше с изчистения смисъл на морската вода, едва загатнатият древен смисъл на осанката му покоряваше с небрежното величие на младия загатнат исполин на мъжеството. Младият покорител на слънчевите изблици. И обръщението ми: -" Малкият, стани..." - дойде естествено като красиво повикване. И "малкият", явно очарован от дълго търсеното упование в жените, плавно заотстъпва пред естествената същност на света. Светът на живите го беше дарил с чара на сполетялата го младост. Какво от туй, че с годините-съперници ще остарее, кой свят се е трогнал от старческите вопли, светът винаги остава млад и непоколебим ваятел на красивите ни млади мигове. И "малкият" чинно застана до мен, явно опиянен от сполетялата го... доброта. ОБРЕЧЕНИ НА ЖИВОТ Като вълна нахлуваше във моята душа огромна скръб... Димитър Бояджиев
А къде остава страстта да си жив? Страстното замайване от игличките на студа, от милващата прелест на снежните зарева; страстното замайване от бълбукащата синева на морските далнини, люлката
И кое мами чувствата ни все по-нагоре - дали това е привкусът на освободената от земните дребни страсти душа? Привкусът на измамната свобода на желанията ни. Свободни сме до онзи миг, когато разберем, че просто "по-нагоре", за нас, смъртните, е непостижимо. И че в очите ни винаги се блъска "най-близкия хоризонт". Волята ни да продължим отвъд хоризонта на човешката ни същност може би ни прави смели борци за величие. И отново очите ни опират в близкия хоризонт, защото зад него е безпределната власт на страстта. Да сме хора.
Време е да одухотворим природата. БЕЗМЪЛНАТА КРАСОТА Усетът за природата трябва да е вроден. Мисля си за руските поети в тази широта на руската природа, която отваря и развихря трепетите им на посветени в магията на словото и им вдъхва усещане за широта, безбрежност и умопомрачителна красота. Къде е мястото на българския поет в онемялата до величие природа, къде намира своето упование и стремление за надмогване на малкия свят, който го обкръжава. Но кръгозорът на човека винаги е един и същ, очите винаги достигат хоризонта колкото и малка да е родината. Пищността на природата затрогва самотните скитници, обременили душите си с чара на съмнението за висшите прозрения за смисъла на човешкия живот. Родините са различни, но природата на земята е вселенски промисъл за единственото божие създание, осмислящо всичкия този смисъл. ПОДСКАЧАЩИЯТ СМИСЪЛ Ура! Рап! Ура! Рап! Човешкото стадо е заляло стадиона, музиката се упражнява в еквилибристика, от нас до небето и обратно захласнато, а младите човеци подскачат в унисон с жонглирането на музиката. Кое е първично - човешката подскачаща мисъл или пружиниращите човешки крака, заканили се да обиколят света на чудатите странници, самите подскачащи млади човеци на стадиона. Човек се оказва колективно животно. Дай му едни маратонки за късомислещите му крака ли?; тениска до пъпа, на света ли?; извай му краката, дълги, стреловидни смисли! с култовите дънки; и го пусни да подскача в мечтите си на млад вестоносец на надежди. Ама нали скачането е протест? Човешкото стадо завинаги ли ще протестира срещу отредената му човешка роля? Или да взривим музиката? За да се разпръсне на билион желания. И човешкото стадо затихна в унеса да си жив!
Вървях и страдаха очите ми от есенния полуздрач и гледам: трима странници в далечината се открояват с гигантския си ръст, огледах ги внимателно - те приближават и аз замирам от смайващата изненада, гиганти, появили се насреща ми. Когато приближиха се опомних - тримата гиганти бяха хубави момичета, яхнали коне. Те ми доказаха, че нямат свършване илюзиите за отвъдното. Ами илюзията, че вихрено живеем в този, а защо не, измислен от самите нас болезнен свят. Защо пък, покачени на мечтите си, да не поемем по пътеката на изгрева, дълбоко запъхтени от желания да стигнем дивната страна на победителите в този несвършващ рунд на състезанието, наречено живот. Илюзията, че ще победим сърцата си в жестокия двубой на вечната игра, наречена любов, ни прави още по-възторжени в решението си да оцелеем поне до идващото лято на покълналите ни надежди за пребъдване. Илюзията, че живеем все някога ще свърши. Тръпнем. Каталог: docs docs -> Провеждане на общинските състезания от ученически игри – 2015 г. Гр. Стара загора docs -> Опит в група чрез психодрама, социометрия и групова терапия docs -> Дв бр. 103 от 2 Декември 2008г., изм дв бр. 24 от 31 Март 2009г docs -> Фондация «Гъривер клиринг хауз» (c/o Център за култура и дебат „Червената къща”) docs -> Иван (Ванчо) Флоров и м а г и н е р н о с т а docs -> Соу „СВ. Св. Кирил и методий docs -> Рискови фактори на тютюнопушенето Изтегляне 0.58 Mb. Сподели с приятели:
|