Нередактиран превод

После ко­га­то го виж­да­ме да се зав­ръ­ща от Рим във Флоренция ние из­жи­вя­ва­ме ед­но за­бе­ле­жи­тел­но зрелище. Там се на­ми­ра един стар мра­мо­рен блок. Един по­-с­тар скул­п­тор е ис­кал да из­вае не­що от него, но не е успял. Съветът на град Флоренция му от­нел блока. Сега на Микелан- джело се па­да задачата, да нап­ра­ви не­що от то­зи блок. Именно в то­ва вре­ме той съз­да­ва своя "Давид" и ис­ка да го из­вае от то­зи блок. Ако раз­
г­ле­да­ме про­це­са на съз­да­ва­не­то на то­ва творение, ние мо­жем да про- следим, как всъщ­ност ра­бо­ти Микеланджело. Той, кой­то стои в из­ход­на­та точ­ка на он­зи период, кой­то тряб­ва да дъл­жи всич­ко на външ­но­то наб­лю­де­ние на сетивата, е та­ка велик, за­що­то е пре­не­съл в сво­ята ду­ша не­що от сво­ите пре­жи­вя­ва­ния в по­-с­та­ри епохи, ко­ето му да­ва въз­мож­ност да съ­чув­с­т­ву­ва още вът­реш­но не­що от това, ко­ето Гьоте е на­ре­къл дух на тялото, дух на външ­на­та природа.

Тук бих ис­кал да обър­на вни­ма­ни­ето вър­ху нещо, ко­ето при­над­ле­жи към нещата, на ко­ито днес мно­го мал­ко се об­ръ­ща внимание. Когато бла­го­да­ре­ние на Духовната Наука чо­век е нап­ра­вил сво­ята ду­ша от­но­во въз­п­ри­ем­чи­ва за тъ­ка­не­то на въображението, то­га­ва при гле­да­не­то на ед­на скал­на ма­са той мо­же да има по от­но­ше­ние на на­й-­раз­но­об­раз­ни­те скал­ни фор­ми чувството: от то­зи ма­те­ри­ал мо­же да ста­не то­ва или оно- ва. Не нап­раз­но ние на­ми­ра­ме меж­ду на­се­ле­ни­ето на пла­нин­с­ки­те мес­т­нос­ти тол­ко­ва мно­го раз­ка­зи за омагьо­са­ни същества, ко­ито ду­ша­та на на­ро­да мо­же да предчувствува. Пластичната фан­та­зия дейс­т­ву­ва по от­но­ше­ние на ка­мъ­ка по та­къв начин, че чо­век си казва: с мал­ко ра­бо­та то­зи ка­мък тряб­ва да мо­же да се пре­вър­не в нещо, ко­ето жи­вее в чо­веш­ка­та или в жи­во­тин­с­ка­та природа. Всяка ма­те­рия изис­к­ва сво­ята особено- ст. На при­ро­да­та на ма­те­ри­ята от­го­ва­рят оп­ре­де­ле­ни тайни, ко­ито чо­век мо­же да под­с­лу­ша и долови.

Микеланджело за­поч­ва да об­ра­бот­ва блока, ка­то си съз­да­ва един мо­дел са­мо за сво­ите мисли. Този мо­дел има зна­че­ни­ето да бъ­де един пър­ви из­раз на не­го­ви­те соб­с­т­ве­ни идеи; за­що­то по са­мия ка­мък той вижда: та­ка тряб­ва да стои ръката, та­ка тряб­ва да бъ­де пос­та­вен кракът, та­ка тря- б­ва да бъ­де всичко. Той под­с­луш­ва от ка­мъ­ка това, ко­ето е скри­то ка­то тай­на в него. Това при­над­ле­жи на плас­тич­но­то изкуство. Накрая е на­ли­це впечатлението, че бло­кът от са­мо се­бе си е дал това, ко­ето той мо­же­ше да да­де от се­бе си, след ка­то е би­ло отс­т­ра­не­но това, ко­ето не при­над­ле­жи към него. Никога един ху­дож­ник ка­то Микеланджело не би из­пъл­нил по съ­щия на­чин един мо­дел или в бронз или в ня­кой друг ма- териал, как­то той го из­пъл­ня­ва в камъка.

Но по­не­же ня­ма­ше ве­че в се­бе си оно­ва вът­реш­но чув­с­т­во за живота, по­не­же то­ва чув­с­т­во не дейс­т­ву­ва­ше ве­че в него, Микеланджело се нуж- даеше от това, ко­ето мо­жа да му да­де не­го­во­то изу­ча­ва­не на анатомия- та. Чрез то­ва гриж­ли­во изу­ча­ва­не и чрез това, че об­г­ръ­ща не­ща­та худо- жествено, ре­зю­ми­ра ху­до­жес­т­ве­но това, ко­ето ид­ва от ед­но ста­ро време, той стои на из­ход­на­та точ­ка на но­во­то вре­ме в съ­що­то от­но­ше­ние към при­ро­да­та и към изкуството, до ко­ето съ­що и ес­тес­т­ве­на­та на­ука е до­ве­ла в ней­на­та област. Не слу­чай­но де­нят на смър­т­та на Микеланджело

се па­да в де­ня на раж­да­не­то на Галилей. Това е ед­на глед­на точка, ко­ято тряб­ва да има­ме пред очи­те си осо­бе­но при не­го­ва­та твор­ба "Давид".

Така ние виж­да­ме он­зи мъж на­пъл­но врас­нал се в на­й-­вът­реш­на­та част на при­ро­да­та на не­го­во­то време, в онова, чрез ко­ето то­ва вре­ме се свър­з­ва с пред­шес­т­ву­ва­що­то и от­но­во об­ра­зу­ва из­ход­на­та точ­ка за бъдеще- то. Това е ха­рак­тер­но­то при Микеланджело. Фактът, че той съз­да­ва ма- дони, че из­пол­зу­ва те­зи или оне­зи хрис­ти­ян­с­ки мотиви, се съ­дър­жа в ця­ла­та култура; то му е да­де­но отвън - мо­же би по­ве­че от­кол­ко­то на ня­кой друг художник. Онова, ко­ето той до­на­ся в епо­ха­та със сво­ята душа, то е това, ко­ето аз се опи­тах да оха­рак­те­ри­зи­рам и то се по­каз­ва още и при ня­кои дру­ги неща. Лайтмотивът в твор­чес­т­во­то на Микеланджело е имен­но този, да пос­та­вя про­из­ве­де­ни­ята на из­кус­т­во­то в съ­що­то прост- ранство, в ко­ето и ние са­ми­те стоим. Нека раз­г­ле­да­ме не­го­ви­те мадони. Първо де­те­то по­чи­ва съв­сем мал­ко в ску­та на майката. После, ка­то е пре­ми­нал та­зи фаза, Микеланджело пре­ми­на­ва към това, да изоб­ра­зя­ва де­те­то сто­ящо на кра­ка и с то­ва е прис­тъ­пил да го пре­не­се на­пъл­но ре­алис­тич­но в пространството, в ко­ето се на­ми­ра­ме ние самите. Ето за­що той тряб­ва да го из­п­ра­ви и из­ве­де от почивката, от вът­реш­на­та затворе- ност, от прос­то­то из­ра­зя­ва­не на нещо, и да го пос­та­ви в движение, за да жи­вее то точ­но в съ­щия свят, в кой­то ние живеем. И ко­га­то раз­г­леж­да­ме чу­дес­ния та­ван на Сикстинската капела, къ­де­то той е изоб­ра­зил ця­ло­то ми­на­ло вре­ме със сът­во­ре­ни­ето на света, с про­ро­ци­те и сибилите, изоб­ра­зил ги е по един ве­ли­чес­т­вен начин, и ос­та­вим всич­ко то­ва да дейс­т­ву­ва вър­ху нас, ка­то се запитаме: за кое се ин­те­ре­су­ва­ме ние повече: за това, ко­ето е из­ра­зе­но тук, или за начина, по кой­то Микеланджело го е направил? То­га­ва ние има­ме по­ня­ко­га чувството, че сък­ра­ще­ни­ята на те­зи кра­ка /ра­кур­си­те/, ко­ито из­ра­зя­ват не­пос­ред­с­т­ве­но това, ко­ето аз то­ку що се опи­тах да пред­с­та­вя ка­то нерв на из­кус­т­во­то на Микелан- джело, ни ин­те­ре­су­ват мно­го по­ве­че от всич­ко останало, ко­ето е из­ра­зе­но ка­то съдържание, ка­то новелистика, ко­ето раз­га­да­ва­ме по един или по друг начин.

Нищо чуд­но тогава, че то­зи ху­дож­ник ис­ка­ше да си пос­та­ви ка­то за­да­ча и бе под­к­ре­пен пър­во в то­ва от па­па­та Юлий ІІ, да съз­да­де нещо, ко­ето е свър­за­но с не­пос­ред­с­т­ве­ния жи­вот на времето, но не така, как­то Зевс, Хера, как­то Аполон, да­же съ­що и фор­ма­та на Аполон Велведерски, са свър­за­ни с гръц­кия свят. Тези об­ра­зи сто­ят в гръц­кия свят, при­над­ле­жа­щи на ед­но дру­го прос­т­ран­с­т­во и изя­вя­вай­ки ед­но та­ко­ва пространство. Микеланджело ис­ка дейс­т­ви­тел­но да съз­да­де ед­но ги­ган­т­с­ко творение. Обаче то­ва тряб­ва да из­рас­не така, че та­ка да се ка­же це­ли­ят процес, вът­реш­но­то ставане, вът­реш­но­то развитие, ос­нов­ни­ят ха­рак­тер и пър­вич­на­та при­ро­да на не­го­во­то вре­ме да се вле­ят ка­то ре­ка в то­ва творе-
ние. Пред Микеланджело и пред мно­гоб­рой­ни­те не­го­ви съв­ре­мен­ни­ци сто­еше па­па­та Юлий II, кой­то на дра­го сър­це срав­ня­ва­ше се­бе си с апос­тол Павла, ка­то ед­но мощ­но въп­лъ­ще­ние на то­ва време. Като един мо­гъщ по­ве­ли­тел - та­ка из­г­леж­да­ше той на са­мия се­бе си - сто­еше той пред тях. Когато ед­на ду­ша стои та­ка пред сво­ето време, тя има от­но­ше­ние с души, ко­ито жи­ве­ят и ра­бо­тят в то­ва време. Всичко това, ко­ето е на­й-­вът­ре­шен нерв на то­ва време, пред­с­та­ве­но в един човек, кул­тур­но­то течение, ко­ето е из­ра­зе­но в па­па Юлий ІІ, тряб­ва­ше да се слее и да ос­та­на за­па­зе­но в ги­ган­т­с­кия "Па­мет­ник на па­па Юлий II", в кой­то тряб­ва­ше да бъ­де изоб­ра­зен не са­мо па­па­та Юлий, но съ­що и Мойсей, Павел и дру­ги личности, ко­ито дейс­т­ву­ват в съ­би­ти­ята и дви­жат вре­ме­то в дъл­бо­ка­та вътрешност, а съ­що та­ка и мно­жес­т­во дру­ги фигури. Как вре­ме­то тъ­че в са­мо­то се­бе си, как то се из­ра­зя­ва чрез душите, та­ка тряб­ва­ше да бъ­де то вля­то в камъка. Камъкът тряб­ва­ше да но­си по­-на­та­тък в след­ва­ща­та епо­ха това, ко­ето е би­ло живо, за да мо­гат бъ­де­щи­те по­ко­ле­ния да гле­дат то­зи па­мет­ник и да имат в не­пос­ред­с­т­ве­но в не­го ве­ли­кия зе­мен пис­мен знак за про­дъл­жа­ва­що­то те­че­ние на кул­тур­на­та епо­ха на Микел- анджело. Това бе­ше на­ис­ти­на ед­на ги­ган­т­с­ка работа! Нищо чудно, че Микеланджело, кой­то тряб­ва­ше да пред­п­ри­еме не­що подобно, вдъх­ва­ше страх на сво­ите съв­ре­мен­ни­ци и един па­па /Леон Х/ го на­ре­че "страшният".

За да пре­го­ва­ря с Папа Юлий II вър­ху пла­на на не­го­вия над­г­ро­бен паметник, Микеланджело от­но­во оти­де в Рим в 1505 година, къ­де­то ско­ро за­поч­на съ­що при­го­тов­ле­ни­ята за работа. Обаче то­ва тво­ре­ние не мо­жа да бъ­де осъ­щес­т­ве­но по­ра­ди дреб­на­ви зависти. Папа Юлий ІІ се от­ка­за от ми­съл­та за своя над­г­ро­бен па­мет­ник в пол­за на пос­т­ро­ява­не­то на цър­к­ва­та Св.Петър. Браманте, ней­ни­ят архитект, го е разубедил, тъй ка­то не ис­ка­ше да въз­ло­жи ра­бо­та­та на Микеланджело от страх пред не­го­во­то ху­до­жес­т­ве­но величие.

Така се случи, че Микеланджело тряб­ва­ше да из­пи­та го­ля­ма горчивина, за­що­то не бе­ше ве­че до­пус­нат при па­па­та - въп­ре­ки че то­зи пос­лед­ни­ят бе­ше го повикал. Той да­же е бил изгонен, за­то­ва по­бяг­нал от Рим и се вър­на от­но­во са­мо след осо­бе­ни обе­ща­ния от стра­на на папата.

Когато бе­ше от­но­во в Рим, Микеланджело тряб­ва­ше да се за­ло­ви с не­го­ва­та но­ва задача, изог­ра­фис­ва­не­то на та­ва­на на Сикстинската капела, ко­ято му бе­ше въз­ло­же­на още пре­ди не­го­во­то по­бяг­ва­не от Рим ка­то за­мес­ти­тел на па­мет­ни­ка на Юлий ІІ. Въпреки че Микеланджело бе­ше ри­су­вал и по-рано, той не се чув­с­т­ву­ва­ше ка­то живописец. Той зна­еше също, че не е дос­та­тъч­но под­гот­вен за та­зи въз­ло­же­на му но­ва работа. Той се за­ло­ви за ра­бо­та с кър­вя­що сърце, по­ра­ди от­каз­ва­не­то от памет- ника, да­же и с отвращение, ка­то казваме, че та­зи ра­бо­та е из­вън не­го­ва­-

Нека си при­пом­ним само, как­во мо­жа да ка­же той за то­ва време, ко­га­то е ра­бо­тил ри­су­вай­ки та­ва­на на капелата, с гла­ва обър­на­та на­зад и с очи на­со­че­ни нагоре, та­ка че още ме­се­ци на­ред след за­вър­ш­ва­не на ра­бо­та­та мо­же­ше да гле­да ри­сун­ки и да чете, ка­то дър­же­ше кни­га­та или лис­то­ве­те над гла­ва­та си. При то­ва за­къс­ня­ха да му зап­ла­тят ра­бо­та­та и той жи­ве­еше в пос­то­ян­на гри­жа за със­то­яни­ето на сво­ето се­мейс­т­во ос­та­ве­но във Флоренция, ко­ето по­ддър­жаше с всичко, ко­ето мо­же­ше да спести. При та­ки­ва об­с­то­ятел­с­т­ва Микеланджело съз­да­де ед­но от на­й-­ве­ли­ки­те тво­ре­ния на из­кус­т­во­то в света, по на­й-­въз­ви­ше­на­та тема, ко­ято то­га­ваш­но­то хрис­ти­ян­с­ко раз­ви­тие е мог­ло да постави: изоб­ра­зя­ва­не­то на про­це­си­те в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то от сът­во­ре­ни­ето на све­та до не­го­ва­та на­й-­ви­со­ка точка, Тайната на Голгота, явя­ва­не­то на ХРИСТОС на Земята. Микеланджело ус­пя да пре­не­се жи­вия прин­цип на сво­ето твор- чество, кой­то про­ник­ва­ше ця­ла­та му работа, от об­лас­т­та на плас­ти­ка­та в та­зи на живописта. Когато на­со­чим пог­лед на­го­ре към та­ва­на на Сик- стинската капела, ние има­ме дейс­т­ви­тел­но чувството: През ха­отич­но­то още прос­т­ран­с­т­во свис­ти Бог-Отец, съз­да­вай­ки све­та от сво­ето Слово. Обаче то­ва прос­т­ран­с­т­во и то­зи образ, да­же всич­ки подробности, чак до раз­вя­ва­щи­те се коси, до пог­ле­да и жестовете, всич­ко стои в съ­щия свят, в съ­що­то пространство, в ко­ето ние сме поставени. Ние жи­ве­ем с то­зи Бог-Отец, чув­с­т­ву­ва­ме как не­го­во­то тво­ря­що Слово из­пъл­ва и про­ник­ва све­та с не­го­ви­те вълни.

Как пре­да­ни­ята на ста­ри­те вре­ме­на на чо­ве­чес­т­во­то още от­з­ву­ча­ват в Микеланджело, то­ва ние виждаме, ко­га­то гле­да­ме "сът­во­ре­ни­ето на Адама". То ста­ва така, че сви­щя­щи­ят през ми­ро­во­то прос­т­ран­с­т­во Бог-Отец про­тя­га ръ­ка­та и та­зи ръ­ка до­кос­ва поч­ти ръ­ка­та на об­зе­тия още от сън Адам. Ние виж­да­ме съня, виж­да­ме как то­зи сън отс­тъп­ва та­ка да се ка­же чрез лъча, кой­то пре­ми­на­ва от по­ка­за­ле­ца на Бога в по­каза­ле­ца на Адама, и виж­да­ме как Адам се съ­буж­да от ми­ро­во­то съ­щес­т­ву­ва­не за чо­веш­ко­то съществуване. Бог-Отец крие в сво­ята по­доб­на на об­лак дре- ха, ко­ято ка­то че е но­се­на от Съществата, ко­ито под­реж­дат пространст- вото, по­да­ва­ща се меж­ду ан­гел­с­ки­те форми, ед­на из­рас­на­ла до мла­дост жен­с­ка фигура, ко­ято лю­бо­пит­но из­п­ра­ща пог­ле­да си към то­ку що съ­буж­да­щия се Адам. Според Библията пър­во е съз­да­ден и съ­щес­т­ву­ва Адам, от не­го е взе­та Ева. На Адама на­ри­су­ван от Микеланджело Ева е до­не­се­на от пра- д­рев­ни времена, Бог-Отец я под­с­ло­ня­ва в сво­ята дреха. Микеланджело про­ник­ва със своя пог­лед по­-дъл­бо­ко в тай­ни­те на све­та от­кол­ко­то преданието, как­то мо­гат да пот­вър­дят то­ва из­с­лед­ва­ни­ята на Духовната Наука вър­ху мъж­кия и жен­с­кия принцип.
Сега да пре­ми­нем в на­ше­то крат­ко раз­г­леж­да­не към об­ра­зи­те на про­ро­ци­те и сибилите, на ве­ща­те­ли­те на това, ко­ето тряб­ва ста­не с човечест- вото. Тайната на Голгота, Христовият Импулс. И тук не по­вес­т­во­ва­тел­но­то е това, ко­ето ха­рак­те­ри­зи­ра Микеланджело, а как той е изоб­ра­зил чис­то ху­до­жес­т­ве­но юдейс­ки­те пророци. Когато ги гле­да­ме да седят, еди­ни­ят на­ве­ден в раз­ми­съл над ед­на книга, дру­ги­ят размишлявайки, тре­ти­ят мо­же би об­зет от гняв - всич­ки со­чат към ед­но нещо, ко­ето ста­ва яс­но тогава, ко­га­то об­ръ­ща­ме пог­лед към си­би­ли­те* /* Виж: Р.Щай- нер "Тър­се­не на све­ще­ния Грал"; и "Че­ти­ри­те жер­т­ви на Христос. Трите пред­ва­ри­тел­ни сте­пе­ни на Тайната на Голгота/. Тези си­би­ли са сво­е­об­раз­ни образи. Съвременното Християнство не ис­ка ве­че да знае мно­го за те­зи про­ри­ца­те­ли на Тайната на Голгота. Какви са те­зи образи?

В шес­то­то сто­ле­тие пре­ди хрис­ти­ян­с­ко­то ле­тоб­ро­ене се явя­ва филосо- фията. За вре­ме­на­та пре­ди то­ва са­мо фантазьори, ка­то Пройсен, мо­гат да го­во­рят за съ­щес­т­ву­ва­не­то на философията. Тогава чо­веш­ка­та ми­съл се опит­ва да об­х­ва­не све­та чрез са­ма­та се­бе си. Тогава ста­ва оно­ва раз­миш­ле­ние на чо­ве­ка вър­ху мисълта, ко­ето раз­миш­ле­ния след то­ва е из­пи­та­ло ед­но чу­дес­но раз­ви­тие у ве­ли­кия Платон и у Аристотел. Сибили- те се явя­ват ка­то ед­на сян­ка на Аристотел, то­зи дух, кой­то до­веж­да ми­съл­та до на­й-­ви­со­ка яснота. От тях се раз­ли­ват подсъзнателни, сънопо- добни, ме­ди­ум­нис­тич­ни ду­шев­ни сили, те об­ли­чат по­ня­ко­га в ха­отич­на фор­ма това, ко­ето им се дава, пре­да­ват го в ха­отич­ни думи. Често пъ­ти то­ва са ду­ми по­доб­ни на те­зи на оракулите, ора­кул­ни изрази, ко­ито си­би­ли­те съ­об­ща­ват на хората, чес­то пъ­ти не по­-­ум­ни от те­зи на съв­ре­мен­ни­те медиуми. Но към то­ва при тях се при­ба­вя и не­що друго: за­гат­ва­ния за Христовото събитие, ука­за­ния за Христовото събитие, ко­ито тряб­ва да се при­емат та­ка дълбоко, как­то се при­емат от ед­на дру­га глед­на точ­ка пред­с­ка­за­ни­ята на юдейс­ки­те пророци. Как се бя­ха ро­ди­ли те­зи предсказания? Духовнонаучното из­с­лед­ва­не показва, че си­ли­те на си­би­ли­те ид­ват от са­ми­те ду­хов­ни си­ли на Земя- та, ко­ито са свър­за­ни по­ве­че с по­дос­но­ви­те на чо­веш­ка­та души. Този, кой­то мо­же да чувствува, той чув­с­т­ву­ва във вятъра, във водата, във всич­ки сти­хии това, ко­ето Гьоте на­ри­ча дух на телата, той чув­с­т­ву­ва как ду­хът се въл­ну­ва в света. Сибилите бя­ха об­х­ва­на­ти от то­зи дух на телата, от ду­ха имащ по­-нис­ше естество, кой­то оба­че но­се­ше силите, ко­ито се стре­мя­ха към Тайната на Голгота. Пророците во­де­ха бор­ба про­тив то­зи дух. Те тър­се­ха това, ко­ето ис­ка­ха да добият, са­мо чрез размишление, чрез съз­на­тел­ния Аз. Те от­х­вър­ля­ха всич­ко подсъзнателно, от ро­да на сибилите, да­же ко­га­то то ис­ка­ше да про­ро­ку­ва за най-­вис­ши­те неща. Сибилите и про­ро­ци­те сто­ят ед­ни сре­щу дру­ги как­то се­вер­ни­ят и юж­ни­ят полюс. Сибилите вдъх­но­ве­ни от зем­ния дух, про­ро­ци­те вдъх­но­ве­ни от кос­ми­чес­кия Дух, кой­то

Така пред нас сто­ят про­ро­ци­те и сибилите, про­ро­ку­вай­ки за ид­ва­не­то на Христовия Импулс. Това е съдържанието, раз­каз­на­та стра­на на нещата. Какво пра­ви от то­ва Микеланджело? Нека раз­г­ле­да­ме сибилите, пър­во Персийската сибила. Държейки ед­на кни­га не­пос­ред­с­т­ве­но пред ли­це­то си, за да пред­с­каз­ва от съ­дър­жа­ни­ето на та­зи кни­га бъдещето, тя из­г­леж­да из­ця­ло об­се­бе­на от си­ли­те на еле­мен­ти­те /сти­хи­ите/. При Ери- трейската си­би­ла виж­да­ме по ли­це­то и, как в нея жи­ве­ят силите, ко­ито са свър­за­ни с ду­хов­но­то раз­ви­тие на човечеството, ко­ито оба­че в нея об­х­ва­щат несъзнателните, а не пъл­но­съз­на­тел­ни­те ду­шев­ни сили. Едно мом­че за­пал­ва ед­на лам­па с един факел; във вся­ко ед­но от ней­ни­те дви­же­ния се из­ра­зя­ва сти­хий­но­то при нея. Делфийската си­би­ла по­ся­га да взе­ме ед­но руло, един свитък; вя­тъ­рът фу­чи през нея; ней­на­та дреха, ко­си­те се развяват. Тя е не­пос­ред­с­т­ве­но преп­ле­те­на със сти­хий­ни­те си­ли на Земята, ко­ито са об­х­ва­на­ли ней­на­та ду­ша и чрез то­ва про­из­на­ся сво­ето пророчество. Така Микеланджело пос­та­вя си­би­ли­те в съществуване- то, в ко­ето ние са­ми­те се намираме, из­ра­зя­вай­ки всич­ки с външ­ни форми. Когато след то­ва гле­да­ме Кумейската сибила, с от­во­ре­на­та уста, нак­рая още и Ливийската сибила, ние виж­да­ме при тях са­мо пре­об­ра­зе­но това, ко­ето мо­жем да счи­та­ме ка­то ези­чес­ко пред­с­ка­за­ние за Христо- вия Импулс.

От из­ра­за на ли­це­то на пророците, от разхвърляността и разбъркаността, ко­ито ня­кои от тях имат, от движенията, от начина, по кой­то очи­те че- тат, ка­то че те ни­ко­га не би­ха мог­ли да се от­вър­нат - от всич­ко то­ва ние виж­да­ме не­що от ед­но до­ла­вя­не на истини, ко­ито проб­ляс­ват през вечността. Не мо­жем да си пред­с­та­вим изоб­ра­зе­но ху­до­жес­т­ве­но с та­ка­ва не­об­хо­ди­мост нищо, ко­ето да из­ра­зя­ва не­пос­ред­с­т­ве­но чрез външ­ни фор­ми по то­зи на­чин това, ко­ето е искано, как­то то­ва съ­пос­та­вя­не на про­ро­ци­те и на сибилите. От това, ко­ето Микеланджело е на­ри­су­вал там на тавана, ние мо­жем дейс­т­ви­тел­но да прочетем, че то пред­с­тав­ля­ва ед­но пред­с­ка­за­ние на Христовия Импулс. И бих­ме мог­ли да кажем: Ние виж­да­ме тук от об­раз на об­раз пред­с­та­ве­на ця­ла­та пре­дих­рис­ти­ян­с­ка ис­то­рия - пра­де­ди­те на Мария, ве­ли­чес­т­ве­но разнообразено, въп­ре­ки го-­
ле­мия брой об­ра­зи - нав­ся­къ­де из­ра­зя­вай­ки ха­рак­те­ра на епо­ха­та в един или друг от пра­де­ди­те на Христос Исуса.

Как е до­шъл ХРИСТОС в света? И как се е раз­вил светът, за да мо­же да ста­не в не­го това, ко­ето се е раз­ви­ло ка­то ис­то­рия на чо­ве­чес­т­во­то до Християнството? На то­ва ни да­ва отговор, на­й-­вис­ши­ят отговор, кой­то мо­же да бъ­де да­ден в ед­на кар­ти­на - та­къв от­го­вор ни да­ва ка­то не­що на­й-­ве­ли­ко та­ва­нът на Сикстинската капела!

Микеланджело дейс­т­ви­тел­но сто­еше на­пъл­но в сво­ята епоха. И онези, ко­ито си спомнят, как аз се опи­тах да пред­с­та­вя Леонардо да Винчи и Рафаел, ще са забелязали, че аз го­во­рих съ­вър­ше­но раз­лич­но за Леонар- до да Винчи и за Рафаел, от­кол­ко­то за Микеланджело. При не­го ние виждаме, как той е срас­нат на­пъл­но лич­но с това, ко­ето аз оха­рак­те­ри­зи­рах ка­то прин­цип на епохата.

Микеланджело дос­ти­га бли­зо до въз­раст 90 години; той уми­ра в 1564 година. Всички пе­ри­оди на не­го­вия жи­вот вна­сят в не­го­ви­те тво­ре­ния това, ко­ето чо­век мо­же да из­т­ръг­не во­ювай­ки от тях. Неговата лич­ност е вът­реш­но срас­на­та с това, ко­ето той има да да­де на света. Колко раз­лич­но е по­ло­же­ни­ето при Рафаел, кой­то уми­ра по сре­да­та на 30-­те години, на она­зи възраст, ко­га­то осо­бе­но ху­дож­ни­кът мо­же те­пър­ва да до­бие това, ко­ето му да­ва соб­с­т­ве­ния отпечатък. Ето за­що Рафаел стои пред нас ка­то ед­но от­к­ро­ве­ние на свръх­се­тив­ни същества, на свръх­се­тив­ни сили, ни­що лич­но не се вли­ва в не­го­ви­те творби. Това е ха­рак­тер­но­то при Рафаел. Това, ко­ето при Микеланджело е ожи­ве­но във вся­ка ниш­ка на оц­ве­те­ни­ето на личността, то из­пък­ва за нас при не­го ка­то в про­ти­во­по­лож­ност на Рафаел: Рефаел из­ця­ло не­ли­чен - Микеланджело из­ця­ло личен! Който ис­ка ви­на­ги да съ­ди за всич­ко по ня­кой шаблон, как­то чес­то пъ­ти пра­вят то­ва мо­дер­ни хо­ра на изкуството, той не мо­же да вник­не в осо­бе­нос­т­та на еди­ния или на другия, той ще пос­та­ви на пред­но мяс­то еди­ния или другия, до­ка­то въп­ре­ки то­ва и два­ма­та - а съ­що и третият, Леонардо - тряб­ва да бъ­де ме­рен все­ки един с не­го­вия соб­с­т­вен мащаб. Как оба­че Микеланджело от­пе­ча­ти не­що осо­бе­но ху­до­жес­т­ве­но в сво­ите творения, ко­ето в ху­до­жес­т­ве­на­та об­ласт е из­раз на не­го­ва­та епоха, как той от­пе­ча­ти то­ва ху­до­жес­т­ве­но в не­го­ви­те жи­во­пис­ни и в не­го­ви­те плас­тич­ни творения, то­ва по­каз­ва именно, че съ­щес­т­ве­но­то тряб­ва да се тър­си в осо­бе­нос­т­та на вжи­вя­ва­не­то в епохата. От тук и все­об­х­ват­нос­т­та на не­го­ви­те творения, ко­ито из­ра­зя­ват дейс­т­ви­тел­но уни­вер­сал­но това, ко­ето жи­вее в него.