Нередактиран превод

За да оха­рак­те­ри­зи­рам ду­хов­но­то раз­ви­тие на Микеланджело, бих ис­кал съ­що да обър­на още вни­ма­ни­ето и вър­ху не­го­ва­та дейност ка­то стро­ител и ар­хи­тект и да се спра на това, ко­ето е не­го­во на­й-­го­ля­мо произ- ведение. Това е чу­дес­но­то тво­ре­ние на ху­до­жес­т­ве­на­та механика: ку­по­лът на цър­к­ва­та Св.Петър в Рим, днеш­на­та фор­ма на кой­то се дъл­жи

Микеланджело стои пред нас ка­то един дух, кой­то със зря­ла душа, зна­еща да от­пе­ча­ти та­ки­ва зна­ме­ни­ти фор­ми от ду­хов­ния свят в све­та на прос­т­ран­с­т­во­то и на материята, ко­ито до­ве­до­ха нап­ред раз­ви­ти­ето на човечеството. Със сво­ята ду­ша той сто­еше на­пъл­но във ве­ли­чи­ето на сво­ята епоха. Обаче той не бе раз­б­ран по от­но­ше­ние на не­го­во­то вът­реш­но същество. Един при­ятел му пи­са веднъж, че той вдъх­ва страх да­же на папите. Но кол­ко ис­тин­с­ки жи­ве­еше в ду­ша­та на Микеланджело всичко, ко­ето ка­то ве­ли­чие на хрис­ти­ян­с­кия им­пулс бе вля­то в не­го­ви­те творения. Той се чув­с­т­ву­ва­ше та­ка един­но с то­ва ве­ли­чие на хрис­ти­ян­с­кия Импулс, как­то мо­жеше да се чув­с­т­ву­ва са­мо чо­век във времето, ко­ето още бе­ше свър­за­но с ед­но ми­на­ло време, но бе­ше ве­че зо­ра­та на ед­на по­-къс­на епоха. Съдържанието на ста­ри­те хрис­ти­ян­с­ки им­пул­си още мо­же­ше да дейс­т­ву­ва в не­го­во­то ве­ли­чие вър­ху ду­ша­та на Микелан- джело и от те­зи им­пул­си съз­да­де той това, ко­ето по не­го­ва­та форма, по не­го­во­то ху­до­жес­т­ве­но "как", при­над­ле­же­ше ве­че на времето, в ко­ето ние са­ми­те се намираме. Това съз­да­ва в не­го нас­т­ро­ени­ето на оно­ва сти- хотворение, ко­ето той, на­соч­вай­ки пог­лед на­зад вър­ху своя живот, на­пи­са в сво­ите пос­лед­ни дни и ко­ето ни показва, как­во ста­но­ви­ще тряб­ва да за­емем спря­мо не­го и да го ос­та­вим да дейс­т­ву­ва вър­ху нас ка­то човек:

И во­зех се на лод­ка крех­ка аз.

Пътуването бе­ше бурно; но вре­ме е се­га да уре­дя

В таз кни­га на жи­во­та свой­та сметка.

С нек­та­ра си, та­ка при­мам­но пе­нещ се,

То бе­ше идол и богиня, и сънувах,

Догде съ­буж­дай­ки се видях, що бе­ше ми да­ри­ло то!

Смъртта от­на­ся ме се­га тъй безпощадно,

След туй она­зи веч­на смърт ужасна!
Спокойствие не да­ват мра­мо­рът и багри,

Едно ме са­мо утешава: да гле­дам бед­ни­те онези,

Микеланджело стои на из­ход­на­та точ­ка на епохата, ко­ято има­ше за­да­ча­та да тър­си имен­но овътрешнението, ко­ето от­на­ча­ло се със­то­еше са­мо в ре­ли­ги­оз­но­то овът­реш­не­ние на Християнството и ко­ето днес се със­тои в това, да намерим, в ан­т­ро­по­соф­с­ки смисъл, чо­веш­ка­та ду­ша в нейния соб­с­т­вен Аз свър­за­на с душата, ко­ято се въл­ну­ва и тъ­че през Вселената. Ние стран­но сме развълнувани, ко­га­то си пред­с­та­вим Микеланджело зат­во­рен в са­мот­на­та ка­пе­ла на Медичите, съ­вър­ше­но сам през нощ­та и ра­бо­тещ до пъл­но из­то­ще­ние на тялото, но все пак е та­ка силен, че след то­ва още го­ди­ни на­ред мо­жа да съз­да­де сво­ите ве­ли­ки тво­ре­ния в Рим, и ко­га­то знаем, че през време, ко­га­то тво­ре­ше така, в не­го ве­че дейс­т­ву­ва­ха силите, ко­ито ние: от­но­во тър­сим по пъ­тя на Духовната Наука. Ето за­що той ни е та­ка близък. И мо­же би той ни е най-близък, ко­га­то се за­дъл­бо­чим на­пъл­но в те­зи тол­ко­ва ре­алис­тич­ни че­ти­ри фигури, ко­ито пра­вят ду­хов­но­то в чо­ве­ка да бъ­де съ­що та­ка същ­ност и жи­вот от на­ши­те същ­ност и живот, как­то Микеланджело бе­ше сто­рил то­ва по­-ра­но с външността при Мойсея и при Давида и как­то бе­ше ус­пял да го пре­да­де в баг­ра и фор­ма на сво­ите об­ра­зи в Сикстинската капела.

Духовната Наука се чув­с­т­ву­ва в хар­мо­ния с коп­не­жа и на­деж­да­та на оне­зи ду­хо­ве на човечеството, ко­ито са сто­яли бли­зо до ду­хов­на­та същ­ност и до ду­хов­но­то действие. При Микеланджело то­ва из­пък­ва по един ве­ли­чес­т­вен на­чин за нас. Когато из­хож­да­ме от та­зи глад­на точ­ка и ис­ка­ме да се доб­ли­жим до не­го лич­но в не­го­ва­та душа, то­га­ва тряб­ва да си кажем: Първо та­зи чо­веш­ка ду­ша мо­жа да вярва, как­то и изглежда, че тя е пос­та­ве­на са­мо вед­нъж в зем­но­то съ­щес­т­ву­ва­не и не мо­же да пре­не­се пло­до­ве­те на то­ва съ­щес­т­ву­ва­не в бъ­де­ще­то на чо­веш­ко­то развитие. Та- зи пре­ход­на точ­ка тряб­ва­ше да бъ­де пър­во премината, пре­ди да мо­же­ше да дейс­т­ву­ва уче­ни­ето за пов­та­ря­щи­те се зем­ни съществувания, за при­ема­не­то на ко­ето съв­ре­мен­но­то чо­ве­чес­т­во мо­же да бъ­де дейс­т­ви­тел­но узряло, ко­га­то то иска. Така ние гле­да­ме към Микеланджело, пре­кар­ва­ме още вед­нъж пред очи­те си, как той но­сещ ве­че в се­бе си яс­ни­те приз­на­ци на времето, в ко­ето ние се на­ми­ра­ме днес, все пак не мо­жа да се спра­ви с ми­ро­вия процес, с про­це­са на света, на кой­то да­де тол­ко­ва мно го:

В прис­та­ни­ще­то бях, къ­де­то всич­ки стигат,

И но­се­ше ме крех­ка лодка.

Пътуването бе­ше бурно: но вре­ме е се­га да уре­дя

В таз кни­га на жи­во­та свой­та сметка.
Изкуството бе няв­га щас­тие за мен; опи­ва­ше ме

С нек­та­ра си, та­ка примамно пе­нещ се,

То бе­ше идол и богиня, и сънувах,

Догде съ­буж­дай­ки се видях, що бе­ше ми да­ри­ло то!

Смъртта от­на­ся ме се­га тъй безпощадно,

След туй она­зи веч­на смърт ужасна!
Боите, мра­мо­рът спо­койс­т­вие не дават,

Една ме са­мо утешава: да гле­дам бед­ни­те онези,