Нередактиран превод

НЕРЕДАКТИРАН ПРЕВОД

изготвил: ПЕТЪР ИВАНОВ РАЙЧЕВ – сканиран от копие

Целта на та­зи сказ­ка из об­лас­т­та за на­ука­та за кул­ту­ра и из­кус­т­воз­на­ни­ето е: да покаже, как Духовната Наука се опит­ва да про­ник­не в същ­нос­т­та на ис­то­ри­чес­ко­то раз­ви­тие и на сто­яща­та в то­ва раз­ви­тие чо­веш­ка личност.

От на­ше вре­ме историята се счи­та ка­то ед­на дейс­т­ви­тел­на наука, как­то дру­ги­те науки. Въпреки то­ва ед­на за­бе­ле­жи­тел­на кни­га на на­ше­то съв­ре­мие от­ри­ча на ис­то­ри­ята пра­во­то да бъ­де ед­на на­ука по­ра­ди това, че ис­то­ри­ята би­ла са­мо един сбор от от­дел­ни съ­би­тия и факти, ко­ито в на- чина, по кой­то зас­та­ват пред нас, не съ­щес­т­ву­ват вто­ри или тре­ти път. Остроумният ав­тор на та­зи кни­га казва: Когато има­ше един сбор от фак­ти вър­ху ед­на дъж­дов­на капка, ние мо­жем да из­ве­дем от тях закони, ко­ито дъж­дов­на­та кап­ка следва, то­ест да ка­жем не­що научно, за­що­то дру­ги­те дъж­дов­ни кап­ки след­ват съ­щи­те закони; ние мо­жем да сто­рим то­ва при всичко, ко­ето при­над­ле­жи на све­та та­ка да се каже, пов­та­ря­що се. Историческите фак­ти сто­ят отделни, за се­бе си; ние мо­жем да ги разка- жем, но не мо­жем до ос­но­вем не­що вър­ху тях, ко­ето би мог­ло да се на­ре­че на­ука в ис­тин­с­кия сми­съл на думата. Когато взе­мем оне­зи по­ня­тия и идеи, ко­ито днес хо­ра­та на­ри­чат научни, от ко­ито из­хож­дай­ки съ­дим за науката, ние тряб­ва да да­дем пра­во на то­зи човек. Не та­ка стои въпро- сът, ко­га­то ис­то­ри­чес­ко­то раз­г­леж­да­не се при­ема в смисъла, и кой­то още ЛЕСИНГ се опи­та да нап­ра­ви то­ва в сво­ето съ­чи­не­ние "Въз­пи­та­ние на чо­веш­кия род", а имен­но ка­то ед­но развитие, ка­то ед­но въз­ли­за­не на­го­ре на ця­ло­то чо­ве­чес­т­во по та­къв начин, че онова, ко­ето дейс­т­ву­ва от ед­на епо­ха в друга, са са­ми­те чо­веш­ки ду­ши* /Виж сказ­ка V от се­ри­ята из­да­ния от 4 де­кем­в­ри 1915г. сми­съ­лът на бе­с-­.­.­/лип­с­ва текст/../. В ис­то­ри­ята се по­лу­ча­ва сми­съл и връз­ка в момента, ко­га­то ве­че ня­ма­ме нуж­да да я счи­та­ме са­мо ка­то един сбор от ре­ду­ва­щи се събития, ко­ито не се повтарят, а ко­га­то раз­г­леж­да­ме ис­то­ри­ята така, че ду­ши­те пос­то­ян­но се про­явя­ват от­но­во в ре­ду­ва­щи­те се зем­ни съществувания, та­ка що­то оно- ва, ко­ето е дейс­т­ву­ва­ло вър­ху ду­ши­те в един зе­мен живот, е от­не­се­но в ду­хов­ния свят от те­зи ду­ши през вре­ме­то меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, оп­ло­де­но е там, за да се яви пос­ле от­но­во в един след­вал зе­мен жи­вот така, че да бъ­де въз­мо­жен напредък, раз­ви­тие в ре­ду­ва­не­то на ис­то­ри­чес­ки­те събития. Тогава раз­г­леж­да­не­то на от­дел­ни­те пе­ри­оди до­би­ва пъл­но значение. Техният ха­рак­тер се по­каз­ва ка­то ва­жен съ­що и за това, ко­ето ду­ши­те ид­ва­щи от ми­на­ли епо­хи мо­гат да по­жи­ве­ят ка­то не­що ново, ко­ето по­-ра­но не са мо­жа­ли да из­жи­ве­ят и ко­ето те от­но­во ще

пре­не­сат в по­-къс­ни епохи. По то­зи път на раз­г­леж­да­не­то ис­то­ри­ята ста­ва от­но­во ед­на на­ука бла­го­да­ре­ние на Духовната Наука.

Когато ос­та­вим да дейс­т­ву­ва вър­ху нас гръц­ко­то изкуство, скулптурата, ние тряб­ва да кажем: тя дейс­т­ву­ва така, че ние не мо­жем да се ос­во­бо­дим от чувството, от усещането: на­й-­доб­ро­то от та­зи гръц­ка скулптура, ко­ето мо­же би днес ве­че не съществува, тряб­ва да е го­во­ри­ло в не­го­ви­те фор­ми на хо­ра­та ка­то ед­но известие, ка­то ед­на вест от един друг свят. Това да­ве­не на фор­ма­та е нап­ра­ве­но така, че гър­кът но­се­ше в сво­ята ду­ша нещо, ко­ето той не е при­емал не­пос­ред­с­т­ве­но чрез сво­ите се­ти­ва от природата. Гъркът но­се­ше в се­бе си едно вътрешно чувство-знание за начина, как е из­г­ра­ден един чо­веш­ки организъм. За то­ва доп­ри­на­ся­ше всичко, ко­ето Гърция има­ше за въз­пи­та­ни­ето на чо­веш­ка­та душа; за не­го доп­ри­на­ся­ше оба­че съ­що и това, че гър­ци­те жи­ве­еха в ед­на дру­га епо­ха на човечеството, в ко­ято ду­ша­та се чув­с­т­ву­ва­ше срас­на­та със своя орга- низъм, ко­га­то чо­ве­кът е чув­с­т­ву­вал по съ­вър­ше­но друг начин: Ти дви­жиш тво­ята ръка; се­га тя об­ра­зу­ва с тво­ята миш­ни­ца един остър, един прав, един тъп ъгъл; се­га тво­ята ръ­ка или тво­ят крак опъ­ва то­зи или он­зи мускул. Това би­тие в се­бе си, то­ва себепроникване, то­ва чув­с­т­ву­ва­що про­ник­ва­не на ор­га­низ­ма с ду­ша­та мо­же­ше да чув­с­т­ву­ва и да из­жи­вя­ва гъркът. Той има­ше ед­но непосредствено, чув­с­т­ву­ва­но зна­ние за своя ор­га­ни­зъм и ху­дож­ни­кът съз­да­ва­ше сво­ите фор­ми не чрез външ­но гле­да­не на природата, не чрез вън­шен модел; а чрез ед­но вът­реш­но зна­ние той до­би­ва­ше поз­на­ние за дър­жа­не­то на мускулите, за по­ло­же­ни­ята на мус­ку­ли­те и за връз­ка­та на дър­жа­не­то на мус­ку­ли­те и по­ло­же­ни­ята на мускулите, ка­то про­ник­ва­ше своя ор­га­ни­зъм с ду­шев­но наст- роение, и до­веж­да­ше то­ва нас­т­ро­ение до раз­цъф­тя­ва­не в своя ду­ше­вен живот. От това, ко­ето още съществува, ние мо­жем на­пъл­но да видим: ко­га­то гър­кът изоб­ра­зя­ва­ше своя Зевс, той се при­на­ся­ше в нас­т­ро­ени­ето

Когато се­га от­вър­нем пог­лед от то­ва гръц­ко про­из­ве­де­ние на из­кус­т­во­то и го на­со­чим към "Мойсей" на Микеланджело, то­га­ва ние ще тряб­ва на­ис­ти­на да си кажем: Никой ху­дож­ник не е из­ра­зил ни­ко­га мощ­ни­те дейс­т­вия на во­ля­та на Мойсей така, как­то Микеланджело. Всичко ни по­каз­ва ръ­ко­во­ди­те­ля на народа, кой­то про­ник­ва един на­род със сво­ята духовност, кой­то пра­ви не­го­ва­та во­ля да се раз­лее вър­ху цял един на­род и ста­ва ръ­ко­во­ди­тел на то­зи на­род над­х­вър­ляй­ки да­ле­че своя живот. Бликащ от сили, та­ка чо­веш­ки бли­кащ от си­ли е то­зи Мойсей, че ние му вяр­ва­ме и нещо, ко­ето е нереалистично: как­то е известно, той има на гла­ва­та си два рога. Когато се казва: то­ва са сим­во­ли­те на силата, то­га­ва за Мойсея не е ка­за­но всичко. Накарайте един ху­дож­ник по­-нез­на­чи­те­лен от Микеланджело да из­ра­бо­ти ед­на фи­гу­ра и да й пос­та­ви два рога, то­ва мо­гат да бъ­дат съ­щи­те сим­во­лич­но ве­ро­ят­но ние не ще се удив­ля­ва­ме на та­зи фигура, за­що­то не вяр­ва­ме това. Микеланджело пос­та­вя

Нека от­вър­нем пог­лед от "Мойсей" и го на­со­чим към "Давид". Но не­ка раз­г­ле­да­ме то­зи "Давид" в сравнението, ко­ето се по­лу­ча­ва с гръц­ка­та пластика. Той из­ра­зя­ва мо­мен­та в не­го­во­то ду­шев­но състояние, ко­га­то съзира, как­во му предстои, тъй ка­то се гот­ви не­пос­ред­с­т­ве­но за из­пъл­не­ние на сво­ето дейс­т­вие - той хва­ща прашката. Онези художници, ко­ито са изоб­ра­зи­ли по­-ра­но Давида, - Донателло /1336 -1466 г./, Верокио /1436-1468 г./, - са го пред­с­та­ви­ли така, че той има гла­ва­та на Голиат под сво­ите нозе. Микеланджело си из­би­ра момента, ко­га­то ду­ша­та раз- бира, как­во има да върши. Този мо­мент на ду­ша­та е из­ра­зен външно. Ние бих­ме мог­ли да вяр­ва­ме в ед­но ула­вя­не и на­ри­су­ва­не на ед­но вът­реш­но ду­шев­но състояние. Но как­то при Мойсей та­ка и при Давид не са­мо то­ва е предадено; из­ра­зе­но е още и не­що друго. Мойсей би мо­гъл съ­що да ста­не на кра­ка и да ходи, да вър­ви по-нататък; той е пос­та­вен в съ­що­то прос­т­ран­с­т­во как­то и ние и съ­що­то пространство, ко­ето ожи­вя­ва нас, ожи­вя­ва и него. Тези об­ра­зи са взе­ти от чис­то ду­шев­но­то и са пос­та­ве­ни в света, кой­то ни заобикаля. Когато сме ви­де­ли Давида, ние ни­как не бих­ме се учудили, ако в след­ва­щия мо­мент той фак­ти­чес­ки би прис­тъ­пил към хвър­ля­не­то с прашката!

При та­къв един слу­чай се показва, как ду­шев­но­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то вър­ви напред, как в ед­на епо­ха ду­ша­та не мо­же да нап­ра­ви това, ко­ето мо­же да нап­ра­ви в ед­на дру­га епоха, и как на­й-­ве­ли­ко­то в раз­лич­ни­те епо­хи тряб­ва да бъ­де пос­тиг­на­то с раз­лич­ни средства. Когато на ос­но­ва­та на това, ко­ето бе­ше ве­че добил, Микеланджело за­вър­ши ка­то съв­сем млад чо­век /1406 г./ оно­ва творение, ко­ето зас­та­ва пред нас вед­на­га вдясно, ко­га­то вли­за­ме в цър­к­ва­та Св.Петър в Рим, не­го­ва­та чу­дес­на "Пиета", и си представим, как­во е пос­тиг­нал той ве­че със сво­ите сред­с­т­ва при то­ва произведение, ко­ето още но­си сле­ди от ита­ли­ан­с­ка­та ху­до­жес­т­ве­на традиция, от Цимабуе и Джото, ко­ето но­си още поч­ти не­що от ви­зан­тийс­кия от­пе­ча­тък в се­бе си, ние виж­да­ме въп­ре­ки то­ва да

Защо бе­ше ста­на­ло не­об­хо­ди­мо това? Ние мо­жем да го изу­ча­ва­ме имен­но при ед­но та­ко­ва тво­ре­ние ка­то "Пиета". Ние виждаме, как в нап­ред­ва­що­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то е дейс­т­ву­ва­ло не­що съ­вър­ше­но чуж­до на гърцизма, ко­га­то прос­ле­дим то­ва раз­ви­тие от гръц­ка­та епо­ха насам. Онова чув­с­т­во на живота, ко­ето гър­кът е имал, ко­га­то е чув­с­т­ву­вал се­бе си в се­бе си, да­ва­ше ка­то от са­мо се­бе си въз­мож­нос­т­та да бъ­де изявено, как е из­г­леж­да­ла фор­ма­та на тя­ло­то при ед­но или дру­го настроение. От гръц­ка­та епоха, в за­па­да се вля он­зи светоглед, кой­то на­ме­ри своя връх в Християнството, кой­то све­тог­лед про­из­ле­зе от юдейс­т­во­то и неп­рес­тан­но но­се­ше в се­бе си не­що от онова: Не съз­да­вай ни­ка­къв об­раз на това, ко­ето е духовно! Не зная, кол­ко мно­го хо­ра са раз­мис­ли­ли вър­ху това, че меж­ду гръц­ка­та епо­ха и та­зи на Микеланджело се па­да ед­на та­ка­ва епоха, в ко­ято ста­ва дейс­т­ви­тел­но практично: да не си съз­да­ваш ни­ка­къв образ. Първите хрис­ти­яни не са си пред­с­та­вя­ли Христос образ- но, - те са го изоб­ра­зя­ва­ли символично: сим­во­лът на рибата, мо­ног­ра­мът на Христос, - как­то и юде­ите не са си съз­да­ва­ли ни­ка­къв об­раз на тех­ния Бог. Между "Де­сет­те заповеди" ед­на­та каз­ва изрично: "Не си съз­да­вай ни­ка­къв об­раз на Господа-Бога твоего!". Когато вле­зем в на­й-­за­бе­ле­жи­тел­на­та ка­пе­ла на Християнството, Сикстинската, ние виж­да­ме как та­зи за­по­вед е прес­тъ­пе­на от Микеланджело, ко­га­то - на вър­ха на сво­ето твор­чес­т­во - на­ри­су­ва на та­ва­на на ка­пе­ла­та Бога-Отца.

Микеланджело мо­жа да стиг­не до то­зи по­дем на цър­ков­но­то из­кус­т­во са­мо бла­го­да­ре­ние на прис­тъп­ва­не­то на ед­на от де­сет­те заповеди. Обаче меж­ду не­го­во­то вре­ме и гръц­ко­то из­кус­т­во се пад­на оно­ва време, в което всич­ко то­ва тряб­ва­ше те­пър­ва да бъ­де подготвено. Това ни по­каз­ва мно­го нагледно, че не е ни­как­ва аналогия, ко­га­то казваме: Редуващи- те се епо­хи на чо­ве­чес­т­во­то дейс­т­ву­ват така, че меж­ду вре­ме­на­та от дни на ис­то­ри­ята има вре­ме­на от нощи, през вре­ме на ко­ито оп­ре­де­ле­ни способ­нос­ти на чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва да пре­ми­нат в ед­на сън­на почивка, за да мо­гат по­-къс­но от­но­во да се явят укрепнали. Това, ко­ето бе съз­да­де­но в гръц­ко­то ва­ятел­с­ко изкуство, тряб­ва­ше да ми­не през ед­но вре­ме на сън по от­но­ше­ние на формирането, в ко­ето и за из­кус­т­во­то ва­же­ше заповедта: "Не си съз­да­вай ни­ка­къв образ!" След то­ва има­ме днев­но­то вре­ме на съ­бужда­не­то в дру­га фор­ма в Микеланджело. Обаче до­ка­то в при­ро­да­та всич­ко се пов­та­ря по съ­щия начин, де­нят при­ли­ча на пред­ния ден, рас­те­ни­ето при­ли­ча на своя предшественик, ха­рак­тер­но­то в прог­ре­са на чо­ве­чес­т­во­то е, че, пре­на­сяй­ки сво­ите пло­до­ве от ед­на епо­ха в
следващата, ду­ши­те из­пит­ват съ­щев­ре­мен­но ед­но извисяване, ед­на про- мяна, ед­на метаморфоза. Но тряб­ва да се пре­ми­не през ед­на епо­ха на по­чив­ка на чо­веш­ки­те спо­соб­нос­ти в та­зи и във вся­ка дру­га област.

Така сле­до­ва­тел­но ние виждаме, как след времето, в ко­ето из­кус­т­во­то е по­чи­ва­ло та­ка да се каже, раж­да се хрис­ти­ян­с­ки­ят идеал: ду­шев­но­то на- с­т­ро­ение на вътрешността, на овътрешняването. Колко нес­рав­ни­мо по­-вът­реш­но е това, ко­ето се из­ра­зя­ва в оне­зи гру­па на "Пиета" с мла­да­та майка, ко­ято дър­жи в по­ла­та си ум­ре­лия син, в срав­не­ние с всичко, ко­ето гръц­ки­те про­из­ве­де­ния на из­кус­т­во­то съдържат. То тряб­ва­ше да бъ­де съз­да­де­но в ед­на епоха, в ко­ето са­ма­та ду­ша тряб­ва­ше да се овътре- шни. Микеланджело стои на из­хо­да на но­ва­та епо­ха по на­чин раз­ли­чен от то­зи на гръц­ки­те скул­п­то­ри и с то­ва съ­щев­ре­мен­но на из­хо­да на ма­те­ри­алис­тич­на­та епоха. Сетивата на хо­ра­та бя­ха на­со­че­ни на­вън към външ­на­та природа, за да ми­нат през ед­на епоха, в ко­ято те­зи се­ти­ва бя­ха впрегнати, бя­ха раз­ви­ти до на­й-­ви­со­ка степен. Обаче всич­ко в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва да има ед­на про­ти­во­вес­на точка. Ето за­що ние виж­да­ме Микеланджело от ед­на стра­на ка­то художник, кой­то тряб­ва да из­лее сво­ята ду­ша във външ­ния свят, за да съз­да­де сво­ите форми; но за да не изоб­ра­зи са­мо това, ко­ето се­ти­ва­та виждат, той съз­да­ва от нап­ред­ва­що­то раз­ви­тие фор­ми на това, ко­ето се е вля­ло в чо­ве­чес­т­во­то ка­то вът­реш­но за­дъл­бо­ча­ва­не на душата. Той изоб­ра­зи то­ва вът­реш­но за­дъл­бо­ча­ва­не така, че го из­ра­зи с външ­ни средства, ка­то се вслуш­ва­ше във вът­реш­ния глас на външ­на­та природа. Когато гле­да­ме тру­па на Хри- стос, ние виж­да­ме спо­ред камъка: да, то­ва е ед­но кра­си­во чо­веш­ко тяло, та­ка как­то при­ро­да­та го иска; то­ва Микеланджело мо­жа да го под­с­лу­ша от са­ма­та при рода. Но пред нас зас­та­ва още не­що друго, по­каз­вай­ки два аспекта. Първо: Какъв мир на смър­т­та е раз­лят вър­ху то­зи труп! Но през вре­ме ко­га­то об­гър­нем с пог­лед цялото, ли­це­то на мла­да­та майка, ко­ято дър­жи възрастния, мър­тъв Христос в ску­та си, ко­ято е та­ка млада, че ни­ко­га във външ­на­та дейс­т­ви­тел­ност не би мог­ла да бъ­де май­ка на то­зи мъж, ние по­лу­ча­ва­ме съ­щев­ре­мен­но от из­ва­яния ка­мък чувството: това, ко­ето е мър­т­во тук, то е га­ран­ци­ята за веч­ния жи­вот на чо­веш­ка­та душа! Най-го­ля­ма­та вътрешност, на­й-­го­ле­ми­те тайни, ко­ито се кри­ят зад при- родата, са ре­алис­тич­но из­ра­зе­ни със сред­с­т­ва­та на природата, ко­ито Микеланджело гриж­ли­во е проучил.