Нередактиран превод

НЕРЕДАКТИРАН ПРЕВОД

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

СВЕТОВЕ – МЕДИТАЦИЯ И ПОСВЕЩЕНИЕ – ЕВРИТМИЯ,

ОСНОВНИТЕ ДУХОВНО-ДУШЕВНИ СИЛИ НА

ВЪЗПИТАТЕЛНОТО ИЗКУСТВО”

/по лекции на Рудолф Щайнер/.......................................................3

2. ИЗВАДКИ ОТ ДЕВЕТ ЛЕКЦИИ ЗА ПЧЕЛИТЕ / Дадени на

работниците при Гьотеанума, Дорнах, Швейцария, 1923 г./.......13


"ЙОГА И АСКЕТИЗЪМ, ИЗСЛЕДВАНЕ НА СВРЪХСЕТИВНИТЕ СВЕТОВЕ - МЕДИТАЦИЯ И ПОСВЕЩЕНИЕ, ЕВРИТМИЯ, ОСНОВНИТЕ ДУХОВНО-ДУШЕВНИ СИЛИ НА ВЪЗПИТАТЕЛ- НОТО ИЗКУСТВО "

За да дос­тиг­нем до ду­ха в 20-тия век, ние не мо­же да пос­тъп­ва­ме по­ве­че така, как­то са пра­ви­ли пре­ди векове, или до­ри пре­ди хи­ля­до­ле­тия в Древна Индия. Ние не мо­жем да пос­тъп­ва­ме по то­зи начин, как­то се е пос­тъп­ва­ло пре­ди осъ­щес­т­вя­ва­не­то на Мистерията на Голгота. Ние жи­ве­ем в пе­ри­ода на раз­ви­ти­ето на Християнството. Ние не мо­жем да пос­тиг­нем раз­би­ра­не по от­но­ше­ние на ду­ха и душата, ако обър­нем пог­лед на­зад към то­зи по­-с­тар ме­тод и по­-точ­но ко­га­то усетим, кол­ко съв­сем раз­ли­чен е пъ­тят на ду­ха и ду­ша­та за ду­хов­ния човек, в срав­не­ние с пъ­тя на прос­то ин­те­лек­ту­ал­ния човек.

В древ­ни вре­ме­на и в Ориента, хо­ра­та са се опит­ва­ли да дос­тиг­нат до ду­ха и до ду­ша­та чрез ме­то­да на Йога. Исторически ние поз­на­ва­ме са­мо къс­ни­те ме­то­ди на Йога, които в голямата си /степен/ част почиват на егоизма на хората, които желаят да постигнат някаква форма на власт във външния свят. Старите ме­то­ди на Йога, ко­ито днес мо­гат да бъ­дат от­к­ри­ти един­с­т­ве­но чрез ду­хов­на­та на­ука са би­ли пътища, по ко­ито чо­век е тръгвал, за да дос­тиг­не до Духа.

Йогата тър­си връз­ка­та меж­ду ди­ша­не­то и мис­ле­не­то и ус­пя­ва да усе­ти как мисълта, ко­ято за нас е не­що абстрактно, се дви­жи вър­ху въл­ни­те на ди­ша­не­то през це­лия организъм. Усещайки как ди­ша­не­то ре­ал­но пул­си­ра през него, йо­га­та чувствува, че Духът тво­ри в чо­ве­ка чрез диханието: "И Бог вдъх­на ди­ха­ние чо­ве­ку и чо­ве­кът ста­на жи­ва душа." Ние чув­с­т­ву­ва­ме на­ша­та същност, усе­щай­ки как ми­съл­та пул­си­ра през на­ше­то тяло, по­не­се­на от въл­ни­те на дишането. Йогата свър­з­ва ми­съл­та мно­го по­-тяс­но с човека, от­кол­ко­то днес ние пра­вим това. Но на­ши­ят чо­веш­ки нап­ре­дък по­чи­ва на обстоятелството, че днес ние са­ми­те сме ос­во­бо­ди­ли ми­съл­та в мно­го по­-сил­на степен, нап­ра­ви­ли сме я мно­го по-интелек- туална, от­кол­ко­то е ста­ва­ло то­ва по вре­ме­то ко­га­то раз­цъф­тя­ва ме­то­дът на Йогата. Ние тряб­ва да има­ме предвид, че на­ша­та за­пад­на ци­ви­ли­за­ция е ста­на­ла ве­ли­ка чрез интелектуалността. Днес ние тряб­ва да под­хож­да­ме по раз­ли­чен начин, до­ри по-духовно, от­кол­ко­то е ста­ва­ло то­ва в Древна Индия. Днес на­й-­мал­ко­то из­г­леж­да удоб­но да се из­вър­ш­ват вдиш­ва­ни­ята на Йога, за да бъ­де от­к­рит пъ­тя към ду­хов­ния свят. Но то­ва не е пъ­тя по кой­то мо­дер­ния чо­век тряб­ва да нав­ле­зе в духовното. Ето за­що ние тряб­ва да сме в със­то­яние да си ка­жем следното: се­га ние ня­ма да по­емем пъ­тя към вът­реш­нос­т­та как­то пра­ви то­ва йо­га­та - по по­со­ка на ди­ха­тел­ния процес, се­га ние ще тръг­нем по по­со­ка на­вън - ще

Човек се вглъ­бя­ва в рас­те­ни­ето по та­къв начин, че за­поч­ва да чувст- вува, как ця­ла­та те­жест в ко­ре­ни­те се ус­т­ре­мя­ва по по­со­ка на Земята и как си­ли­те на цъф­те­жа раз­г­ръ­щат се­бе си по по­со­ка нагоре. Така чо­век съп­ре­жи­вя­ва цъф­те­жа и зреенето. Човек из­ця­ло по­тъ­ва във външ­ния свят. Човек ка­то че ли се съ­буж­да от ед­но със­то­яние на безсилие, на безсъзнание. И тук чо­век по­лу­ча­ва ве­че не аб­с­т­рак­тни мисли, но имаги- нации. Човек по­лу­ча­ва образи. Там къ­де­то йо­га­та нав­ли­за в се­бе си, там ние из­ли­за­ме на­вън и опит­ва­ме по та­къв на­чин да се свър­жем с всич­ки неща, че в дейс­т­ви­тел­ност да пос­тиг­нем същото, но по един мно­го по­-ду­ше­вен начин, по­-ду­хо­вен начин. Когато ус­пе­ем да про­пи­ем с ре­ал­ност на­ши­те понятия, идеи, то­ва ко­ето е прос­то ин­те­лек­ту­ал­но в нас, то­га­ва ние усе­ща­ме как ду­хът дейс­т­ву­ва твор­чес­ки в нас. Тогава ние мо­жем да почувствуваме, как­во дейс­т­ву­ва в де­те­то реално. Действува не това, ко­ето ние оп­ре­де­ля­ме ка­то "ум". Това не би дейс­т­ву­ва­ло твор­чес­ки в съв­сем мал­ко­то дете. Това до ко­ето ние дос­ти­га­ме по опи­са­ния твор­чес­ки начин, то­ва е ко­ето дейс­т­ву­ва в детето, ко­ето фор­ми­ра вто­ри­те му зъ­би по по­до­бие на пър­ви­те /млечните/ и то е ко­ето с нас­тъп­ва­не­то на сед­ма­та го­ди­на прес­та­ва да дейс­т­ву­ва по то­зи плас­ти­чен начин.

В съ­щес­т­ве­на­та си част ас­ке­тиз­мът се със­тои от оп­ре­де­ле­ни упражне- ния. Тези уп­раж­не­ния мо­гат да се прос­ти­рат и в сфе­ра­та на ду­шев­но­то и духовното. Сега ис­кам да Ви обър­на вни­ма­ние пре­ди всич­ко на на­чи­на по кой­то са се из­вър­ш­ва­ли те­зи упражнения, чрез ко­ито за оп­ре­де­лен пе­ри­од от вре­ме и по оп­ре­де­лен на­чин тя­ло­то е би­ло из­к­люч­ва­но от ця­лос­т­но­то чо­веш­ко изживяване. И тък­мо чрез из­к­люч­ва­не­то на тя­ло­то би­ва пре­диз­ви­ка­но из­жи­вя­ва­не­то в ду­хов­ния свят. Такива уп­раж­не­ния се със­то­ят в следното: По оп­ре­де­лен на­чин тя­ло­то е би­ло та­ка приуча- вано, че чрез страдания, чрез болки, чрез умъртвяване, през ко­ито то е минавало, то се е на­уча­ва­ло да по­на­ся болката, без при то­ва ду­ша­та да е би­ла възбудена. Тялото е би­ло при­уча­ва­но да по­на­ся фи­зи­чес­ки­те стра- дания, без при то­ва ця­ла­та ду­ша да по­тъ­ва в те­зи фи­зи­чес­ки страдания. Чрез умъртвяване, чрез стре­ме­жа да се пос­тиг­не оп­ре­де­ле­на из­д­ръж­ли­вост на чо­веш­ко­то тя­ло се е разчитало, че пос­те­пен­но все по­ве­че и повече, тя­ло­то в из­вес­тен сми­съл би­ва па­ра­ли­зи­ра­но и че то­га­ва в не­го ще се въз­диг­не духовното, ще се ос­во­бо­ди и ще ус­пее да пос­тиг­не ед­но не­пос­ред­с­т­ве­но възприемане, ед­но не­пос­ред­с­т­ве­но изживяване.

Макар че те­зи ме­то­ди не се пре­по­ръч­ват в на­ше време, опи­тът все пак показва, че в същата степен в която физическия организъм бива парали

Днес ние не мо­жем да под­ра­жа­ва­не на то­зи аскетизъм. В по­-с­та­ри вре­ме­на то­ва е би­ло ед­но об­що нас­т­ро­ение в човека, ко­га­то е же­ла­ел да чуе как­во ста­ва в ду­хов­ни­те светове: то­га­ва чо­век се е об­ръ­щал към оп­ре­де­ле­ни самотници, към та­ки­ва хора, ко­ито са се от­де­ли­ли от живота. Това е ед­но об­що схващане, че от хо­ра зас­та­на­ли в ки­пе­жа на живота, чо­век не мо­же да на­учи ни­що и че то­ва ко­ето тряб­ва да бъ­де на­уче­но от ду­хов­ни­те светове, мо­же да бъ­де при­до­би­то един­с­т­ве­но в самота, и че човека, кой­то же­лае да има зна­ние и поз­на­ние тряб­ва да ста­не не­що раз­лич­но от това, ко­ето е обик­но­ве­ни­ят човек.

В съг­ла­сие с на­шия жи­тейс­ки въз­г­лед днес ние не мо­жем да раз­съж­да­ва­ме така. Днес ние се стре­мим да вяр­ва­ме са­мо на то­зи човек, кой­то е стъ­пил здра­во на сво­ите крака, кой­то се тру­ди с ръ­це­те си за дру­ги­те хора, кой­то има стойност в живота, кой­то мо­же да действува, кой­то знае как ста­ват не­ща­та в живота. Това уса­мо­те­ние на ко­ето в по­-с­та­ри вре­ме­на се гле­да ка­то на пред­ва­ри­тел­но ус­ло­вие за ед­но по­-вис­ше познание, то­ва уса­мо­те­ние днес ве­че не мо­же да бъ­де възглед. Ако днес ние тряб­ва да вяр­ва­ме на човека, ние тряб­ва да има­ме пред се­бе си ед­на ак­тив­на личност, човек който не напуска живота, но човек който се впуска в живота.

Поради /те­зи съображения/ днес ние тряб­ва да се стре­мим към та­зи прозрачност, из­хож­дай­ки от ду­хов­но­-ду­шев­ния елемент, без при то­ва чрез ас­ке­ти­зъм да от­не­ма­ме на на­ше­то тя­ло не­го­ва­та си­ла за действие. И ние мо­жем да нап­ра­вим то­ва - навсякъде интелектуалния елемент трябва да бъде основа, основа трябва да бъде ясното мислене. Върху това ясно мислене трябва да надстроим онова, което трябва да ни отведе в духовния свят. В основана на цялото ни развитие трябва да залегнат съдържателни, ясни мисли със съдържание.

Ако же­ла­ем да дос­тиг­нем до поз­на­ни­ето на посвещението, ин­те­лек­ту­ал­но­то мис­ле­не тряб­ва да бъ­де пред­ва­ри­тел­но на­пъл­но развито. След то­ва е не­об­хо­ди­ма ед­на пред­ва­ри­тел­на преориентация, та­ка че при­те­жа­те­лят на поз­на­ни­ето на пос­ве­ще­ни­ето изоб­що тряб­ва да пог­лед­не от съв­сем раз­лич­на глед­на точка. В срав­не­ние с то­ва как би­ва раз­г­леж­дан све­та без то­ва поз­на­ние на посвещението.

В обик­но­ве­но­то поз­на­ние ние въз­п­ри­ема­ме се­бе си ка­то мис­ле­щи хора,
ние сме субектът. Ние ви­на­ги тър­сим обектите, те тряб­ва да из­ло­жат се­бе си пред нас, та­ка че да мо­жем да ги об­х­ва­нем с на­ши­те мисли, та­ка че да мо­жем да при­ло­жим вър­ху тях на­ше­то мислене.

При чо­ве­ка ус­т­ре­мен към пос­ве­ще­ние съ­щес­т­ву­ва ед­на на­пъл­но раз­лич­на ориентация. Той тряб­ва да осъзнае, че той ка­то чо­век пред­с­тав­ля­ва обект и спрян от то­зи обект чо­век тряб­ва да по­тър­си субекта. Трябва да нас­тъ­пи на­пъл­но противоположното. В познанието на посвещението ние самите сме обект и търсим за него субекта - рес­пек­тив­но в дейс­т­ви­тел­но­то поз­на­ние на пос­ве­ще­ни­ето в последствие се явяват субек- тите. Но то­ва е пред­мет на ед­но по­-къс­но познание. В хода на поз- нанието на посвещението ние трябва да напуснем себе си, трябва да стенем като растенията, като камъните, като растенията, като гръмотевиците, които за нас се превръщат в обекти. В поз­на­ни­ето на Посвещението ние се из­мък­ва­ме от са­ми­те се­бе си, прев­ръ­ща­ме се в обект и тър­сим съ­от­вет­ни­те субекти. В обикновеното съзнание ние раз- мишляваме върху нещата, в познанието на посвещението ние трябва да потърсим как се размишлява за нас в космоса. Днес поз­на­ни­ето на Посвещението из­хож­да пър­во­на­чал­но от мисленето. Мисловния живот трябва да бъде напълно развит.

В днеш­ния сми­съл ме­ди­та­ци­ята тряб­ва да бъ­де не­що на­пъл­но ясно. Същевременно тя е и нещо, което изисква търпение и душевна вътрешна енергия. Към нея спа­да необходимостта, чо­век да обе­щае не­що на са­мия се­бе си и след то­ва да се при­дър­жа към то­ва обещание. Когато човек веднъж започне да медитира, то с това той осъщест- вява единственото действително - напълно свободно деяние в този чо- вешки живот. Попитайте се­бе си до­кол­ко сме в със­то­яние вне­зап­но да изос­та­вим това, ко­ето сме при­до­би­ли ка­то наследственост, въз­пи­та­ние и чрез живота. Ако из­вър­ш­ва­ме ме­ди­та­ция сут­рин и вечер, то­га­ва ние мо­жем да изос­та­вя­ме все­ки ден всич­ко това. Ако ние ос­та­нем верни, ако си обе­ща­ем в са­ми­те нас, а не другиму, че ще ос­та­нем вер­ни на то­ва медитираме, то­га­ва то­ва са­мо по се­бе си пред­с­тав­ля­ва ед­на ог­ром­на си­ла в душата, да мо­жеш да останеш верен.

"В светлината живее мъдростта" Да се от­пус­нем вър­ху то­ва из­ре­че­ние с на­ше­то съзнание. По възможност съдържанието на медитати- вния образ, изречение, или представа да остане непроменено в продъл- жение на месеци, дори и на години. Защото за цел­та на дейс­т­ви­тел­но­то из­с­лед­ва­не /свръх­се­тив­но из­с­лед­ва­не ду­шев­ни­те си­ли тряб­ва пър­во­на­чал­но да бъ­дат укрепени, засилени. Човек започва да се чувствува в една духовно-душевна дейност, която е напълно независима от всяка телесна дейност. Човек от­к­ри­ва в как­во се със­тои раз­ли­ка­та меж­ду съ­

В съ­ня не­ща­та са други. Сънят за­поч­ва с това, че етер­но­то тя­ло се зад­виж­ва в об­лас­т­та на главата. И ко­га­то сънуваме, да ка­жем при про- буждане, то­га­ва ние ус­пя­ва­ме да въз­п­ри­емем пос­лед­ни­те дви­же­ния на етер­но­то тя­ло тък­мо в хо­да на пробуждането. Те ни се представят като сънища. Ние ус­пя­ва­ме при про­буж­да­не­то да въз­п­ри­емем пос­лед­ни­те етер­ни дви­же­ния на главата. Това означава, че при бър­зо­то про­буж­да­не то­ва не мо­же да се осъществи.

Който ме­ди­ти­ра про­дъл­жи­тел­но вре­ме по ука­за­ния начин, той дос­ти­га до със­то­яни­ето пос­те­пен­но да из­г­раж­да об­ра­зи в спо­кой­но­то етер­но тя­ло на главата. Аз на­ри­чам то­ва имагинации. Тези има­ги­на­ции би­ват из­жи­вя­ва­ни в етер­но­то тя­ло не­за­ви­си­мост фи­зи­чес­ко­то тяло, те са пър­во­то свръх­се­тив­но из­жи­вя­ва­не ко­ето мо­жем да имаме.

Хора, ко­ито по­тъ­ват във вода, хо­ра ко­ито се да­вят виж­дат своя жи­вот в об­ра­тен ред в под­виж­ни образи, то­ва мо­же да бъ­де из­г­ра­де­но по един сис­те­ма­ти­чен начин, та­ка че в не­го да мо­жем да ви­дим всич­ки ре­зул­та­ти от на­шия съв­ре­ме­не­н зе­мен живот.

Първото не­що ко­ето ни да­ва пос­ве­ще­ни­ето е виж­да­не­то на на­шия соб­с­т­вен ду­ше­вен живот. Модерното пос­ве­ще­ние тряб­ва да ос­та­ви чо­ве­ка в света, та­ка че, до­ри ко­га­то то­зи чо­век дос­тиг­не до посвещение, той да мо­же да про­дъл­жи своя жи­вот по съ­щия начин, как­то ня­ко­га го е започнал. Важен мо­мент от­ли­ча­ващ поз­на­ни­ето на пос­ве­ще­ни­ето е, че чо­век все по­ве­че и по­ве­че чувствува, че кол­ко­то по­-на­та­тък нап­ред­ва в из­жи­вя­ва­не­то на свръхсетивното, толкова собствената му телесност започва да се губи, това означава по отношение на нещата в които тази телесност участвува в обикновеният живот. Да се за­пи­та­ме как въз­ник­ват на­ши­те пре­цен­ки в живота. Симпатията и ан­ти­па­ти­ята спря­мо при­род­ни­те яв­ле­ния и пре­ди всич­ко сим­па­ти­ята и ан­ти­па­ти­ята спря­мо дру­ги­те хора. Във всичко това участвува нашето тяло. Тази сим­па­тия и ан­ти­па­тия имат в го­ля­ма­та си част своя ос­но­ва във фи­зи­чес­ки­те про­це­си на на­ше­то тяло. В ми­гът в кой­то адеп­тът се из­ка­чи към свръх­се­тив­ния свят, той се вжи­вя­ва в един свят, в кой­то та­зи сим­па­тия и антипатия, свър­за­ни с телесността, ста­ват все по­-чуж­ди и все по­-чуж­ди на пре­би­ва­ва­не­то в свръхсетивното. Адептът се е отдалечил от това, с което той е свързан чрез своята телесност. Когато трябва отново да поеме обикновеният живот, той трябва тепърва отново да се вмъква в своите обичайни симпатии и антипатии, което иначе става по един
естествен начин. Когато чо­век се съ­бу­ди сут­рин той е в сво­ето тя­ло и раз­г­ръ­ща спря­мо ве­щи­те и хо­ра­та съ­ща­та любов, съ­ща­та сим­па­тия и антипатия, ко­ято е имал и пре­ди това. Когато чо­век пре­би­ва­ва в свръх­се­тив­но­то и след то­ва же­лае да се вър­не от­но­во към сво­ите сим­па­тии и антипатии, то­га­ва той тряб­ва да из­вър­ши то­ва с усилие, то­га­ва в из­вес­тен сми­съл той тряб­ва от­но­во да по­тъ­не в сво­ята соб­с­т­ве­на телесност, тази отдалеченост от собствената телесност, това е едно от срав- ненията, което ни показва, че наистина малко сме напреднали.

В ед­но от­но­ше­ние раз­ви­ти­ето по по­со­ка на пос­ве­ще­ни­ето се про­явя­ва осо­бе­но сил­но - то­ва е въз­дейс­т­ви­ето на паметта. Ние из­жи­вя­ва­ме се­бе си в обик­но­ве­ни­ят живот. С не­ща­та ко­ито ние из­жи­вя­ва­ме в свръх­се­тив­ни­те све­то­ве не­ща­та не сто­ят по то­зи начин. Ако из­жи­вя­ва­не­то тряб­ва да зас­та­не от­но­во пред душата, то­ва из­жи­вя­ва­не тряб­ва да бъ­де от­но­во изживяно. То не ос­та­ва и обик­но­ве­ния сми­съл в сфе­ра­та на спомена. То се отпечатва в спомена, само след като с всички възможни усилия ус- пеем да облечем с понятия това, което сме видели в областта на свръхсетивното - тогава, когато пренесем в свръхсетивния свят и своя разум. Това е мно­го трудно. Там, от­въд чо­век тряб­ва да мис­ли по на­чи­на при кой­то не­го­во­то тя­ло ня­ма да му по­ма­га в то­ва мислене. Ето за­що е не­об­хо­ди­мо чо­век пред­ва­ри­тел­но да е ук­ре­пил сво­ите понятия, не­об­хо­ди­мо е чо­век пред­ва­ри­тел­но да е при­до­бил ед­на пра­вил­на логика, за да се бъ­де та­зи ло­ги­ка неп­ре­къс­на­то забравяна, ко­га­то чо­век пог­лед­не отвъд.

Тъкмо при­ми­тив­ни­те яс­но­вид­ци са в със­то­яние да ви­дят мно­го неща, но ко­га­то са от­въд те заб­ра­вят логиката. И тък­мо ко­га­то тряб­ва да раз­ка­жем ня­ко­му оп­ре­де­ле­ни свръх­се­тив­ни истини, то­га­ва чо­век за­бе­ляз­ва про­мя­на­та на па­мет­та по от­но­ше­ние на свръх­се­тив­ни­те истини. И то­га­ва ние виждаме, как на­ше­то фи­зи­чес­ко тя­ло учас­т­ву­ва в осъ­щес­т­вя­ва­не­то на паметта, не на мисленето, но в осъ­щес­т­вя­ва­не­то на паметта, ко­ято неп­ре­къс­на­то се на­мес­ва в свръхсетивното.

Този, който наистина развива свръхсетивните истини той всъщност трябва да ги създава в момента, в който ги разгръща. Аз мога да изне- са една лекция много пъти, но тази лекция за мене никога не е една и съща.

Това, ко­ето се­га Ви раз­ка­зах за спо­соб­нос­т­та да бъ­дат вна­ся­ни фор­ми и етер­но­то тя­ло на главата, ко­ито фор­ми след то­ва поз­во­ля­ват на чо­ве­ка да проз­ре сво­ето тя­ло на времето, да проз­ре етер­но­то тя­ло чак до раж- дането, всич­ко то­ва пре­диз­вик­ва ед­но осо­бе­но нас­т­ро­ение спря­мо Космоса. Човек гу­би сво­ята соб­с­т­ве­на телесност, но чо­век усе­ща как за­поч­ва да се ожи­вя­ва в Космоса. В из­вес­тен сми­съл съз­на­ни­ето за­поч­ва

Но е не­об­хо­ди­мо да мо­жем ви­на­ги да се връ­ща­ме назад, ина­че се прев­ръ­ща­ме в един от­не­сен му­ден мистик, в ед­ни мечтател, а не в из­с­ле­до­ва­тел на свръх­се­тив­ни­те светове. Трябва да бъдем в състояние по едно и също време да бъдем в свръхсетивните светове и в същото време да сме в състояние да се връщаме назад, така че да бъдем способни да стоим здраво на двата си крака. Ето за­що ко­га­то ра­зяс­ня­вам от­дел­ни не­ща за свръх­се­тив­ни­те светове, аз тряб­ва да под­чер­та­вам че за ме­не доб­рия фи­ло­соф тряб­ва да има­ме са­мо логика, но мно­го по­ве­че той тряб­ва да знае как се пра­ви обув­ка­та и как се шие костюма, чо­век тряб­ва да е зас­та­нал на­ис­ти­на в прак­ти­ка­та на живота. Човек не би тряб­ва­ло да раз­съж­да­ва за живота, ако на прак­ти­ка не бе застанал, в са­ми­ят живот. Но в още по­-сил­на сте­пен всич­ко то­ва се от­на­ся за този, кой­то тър­си свръх­се­тив­ни­те познания. Мечтателите, фантазьорите, хо­ра­та ко­ито не са зас­та­на­ли здра­во на два­та си кра­ка не мо­гат да ста­нат свръх­се­тив­ни изследователи. В противен случай човек губи себе си, тъй като човек трябва да излезе извън себе си.

По-нататъшното усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­не в свръх­се­тив­но­то поз­на­ние е въз­мож­но бла­го­да­ре­ние на медитацията. Първоначално чо­век се спи­ра на оп­ре­де­ле­ни представи, или на ком­п­лек­си от пред­с­та­ви и чрез то­ва ук­реп­ва сво­ят ду­ше­вен живот. Но то­ва не е достатъчно, за да нав­ле­зем из­ця­ло в свръх­се­тив­ния свят, за цел­та е не­об­хо­ди­мо чо­век да уп­раж­ни се­бе си не прос­то да по­чи­ва вър­ху представите, не прос­то да кон­цен­т­ри­ра ця­ла­та си ду­ша вър­ху те­зи представи, но да бъ­де пос­то­ян­но в със­то­яние про­из­вол­но да из­х­вър­ли те­зи пред­с­та­ви от съз­на­ни­ето си. Тъй как­то в се­тив­ния жи­вот мо­жем да на­со­чим пог­ле­да си вър­ху не­що и след то­ва да го отдръпнем, та­ка тряб­ва да се на­учим в свръх­се­тив­но­то си раз­ви­тие да се кон­цен­т­ри­ра­ме сил­но вър­ху да­де­но ду­шев­но съ­дър­жа­ние и след то­ва от­но­во да сме в със­то­яние да го из­х­вър­лим от ду­ша­та си.

Това по­ня­ко­га не е лес­но до­ри в обик­но­ве­ния живот. Представете си в кол­ко сла­ба сте­пен чо­век е в със­то­яние да про­гон­ва ви­на­ги сво­ите мисли. Понякога ня­кои мисли, осо­бе­но ко­га­то са неп­ри­ят­ни прес­лед­ват

Това раз­би­ра се е ед­но стъ­па­ло от развитието, на ко­ето ние тряб­ва да стъпим. Първоначално тряб­ва да дос­тиг­нем със­то­яни­ето на зрялост. Чрез отс­т­ра­ня­ва­не­то на ме­ди­та­тив­ни­те пред­с­та­ви ние тряб­ва да при­до­би­ем силата, с ко­ято да отс­т­ра­ним то­зи ду­ше­вен колос, то­зи ду­ше­вен великан, ця­ла­та до­се­гаш­на ужас­на аку­ла на на­шия до­се­га­шен жи­вот меж­ду се­гаш­ния миг и раж­да­не­то е зас­та­на­ла пред нас - НЕЯ НИЕ ТРЯБВА ДА ОТСТРАНИМ. Ако ус­пе­ем да я отстраним, то­га­ва за нас нас­тъп­ва не- що, ко­ето бих же­лал да на­зо­ва ка­то ед­но "по­-буд­но съзнание". Тогава ние сме просто будни, без това будно съзнание да съдържа нещо. Но се­га съз­на­ни­ето за­поч­ва да се изпълва. Тъй как­то въз­ду­хът нах­лу­ва в бе­лия дроб, от кой­то въз­дух ние се нуждаем, та­ка се­га в праз­но­то съзна- ние, по­яви­ло се по начина, по кой­то Ви описах, нахлува действител- ният духовен свят.

Това е Инспирацията. Сега нах­лу­ва нещо, ко­ето не е ня­как­во по­-фино вещество, но което спрямо веществото се отнася по такъв начин ка- кто негативното се отнася към позитивното. Това което е противо- положно на веществото, това е което сега нахлува е освободената от етера човешка същност. Ако на­ре­чем ве­щес­т­во­то позитивно, то­га­ва ду­хът по от­но­ше­ние на ве­щес­т­во­то тряб­ва да бъ­де на­ре­чен негативно.

Духът нах­лу­ва в чо­ве­ка чрез ин­с­пи­ра­ци­ята и пър­во­то нещо, ко­ето ние се­га изявяваме, това е битието на нашата душа и на нашия дух в ду- ховния свят преди раждането ни, рес­пек­тив­но пре­ди за­ча­ти­ето ни. Това е пред­рож­де­ни­ят /преекзистентния/ жи­вот на на­ша­та ду­шев­но­-ду­хов­на същност. Преди то­ва ние сме виж­да­ли своя жи­вот в ете­ра до на­ше­то раждане. Сега ние пог­леж­да­ме от­въд раждането, от­въд за­ча­ти­ето в ду­хов­но­-ду­шев­ния свят и дос­ти­га­ме до то­ва да мо­жем да въз­п­ри­емем как­во сме били, пре­ди да сле­зем от ду­хов­ни­те све­то­ве и пре­ди с по­мощ­та на нас­лед­с­т­ве­на­та линия, да сме при­ели ед­но фи­зи­чес­ко тяло.

За поз­на­ни­ето на пос­ве­ще­ни­ето те­зи не­ща не са фи­ло­соф­с­ки истини, ко­ито чо­век си измисля, то­ва са опит­нос­ти ко­ито тряб­ва те­пър­ва да бъ­дат придобити.
Какво ста­ва с душата, ко­га­то след смър­т­та тя на­пус­не тялото? Това е его­ис­тич­но пра­во на хората, за­що­то хо­ра­та се ин­те­ре­су­ват от това, ко­ето ще пос­лед­ва след нас­тъп­ва­не­то на смъртта, по его­ис­тич­ни причини. В мо­дер­ния жи­вот ние се нуж­да­ем от ед­на дума, чрез ко­ето веч­но­то ста­ва не­що цялостно. Ние би тряб­ва­ло да го­во­рим за неродеността, за­що­то веч­нос­т­та се със­тои от без­с­мър­тие и нероденост, а поз­на­ни­ето на пос­ве­ще­ни­ето от­к­ри­ва не­ро­де­нос­т­та пре­ди безсмъртието.

Едно след­ва­що стъ­па­ло в раз­ви­ти­ето по по­со­ка на свръх­се­тив­ния свят мо­же да бъ­де пос­тиг­на­то чрез това, че в на­ше­то ду­хов­но­-ду­шев­но за­ни­ма­ние ние се опит­ва­ме да се ос­во­бо­дим още по­ве­че от те­лес­на­та опора.

Това мо­же да се осъществи, ако на­со­чим уп­раж­не­ни­ята за кон­цен­т­ра­ция и ме­ди­та­ция по­ве­че по по­со­ка на волевите упражнения. В обик­но­ве­ни­ят жи­вот ние сме свик­на­ли да мис­лим с хо­да на света. Ние поз­во­ля­ва­ме на нещата, тъй как­то те протичат, да се доб­ли­жат до нас. Това което е приближило към нас, ние го мислим по-рано, което е приближило по-късно ние го мислим по-късно. И до­ри ко­га­то в сфе­ра­та на ло­гич­но­то мис­ле­не ние не се съ­об­ра­зя­ва­ме с хо­да на времето, то въп­ре­ки това в ос­но­ва­та е на­ли­це усилието, да се при­дър­жа­ме към външното, дейс­т­ви­тел­но про­ти­ча­не на да­ден факт. За да упражняваме себе си в духовно-душевното съотношение на силите, ние трябва да се освободим от външното протичане на нещата. И тук има ед­но доб­ро упражнение, ко­ето е съ­щев­ре­мен­но ед­но во­ле­во упражнение, ко­га­то се опит­ва­ме да из­жи­ве­ем в об­ра­тен ред съ­би­ти­ята на деня, та­ка как­то сме ги из­жи­ве­ли от сут­рин­та до вечерта, но не от сут­рин­та до вечерта, но в об­ра­тен ред - от ве­чер­та към сутринта, при ко­ето се опит­ва­ме да се спи­ра­ме на въз­мож­но по­ве­че подробности.

Постепенно ние ще при­до­би­ем един вид техника, чрез ко­ято в дейс­т­ви­тел­ност ще бъ­дем в със­то­яние вечерта, или на след­ва­ща­та сутрин, ка­то на ед­на об­рат­на лента, да си представим чрез образи в обратна посока живота от изминалия ден. Когато бъдем в състояние със своето мислене да се освободим изцяло от начина, по който действително- стта протича триизмерно, тогава ние ще видим, че настъпва едно невероятно усилване на нашата воля. Чрез всич­ки те­зи сред­с­т­ва ние усил­ва­ме во­ля­та си, при ко­ето я усил­ва­ме вътрешно, а външ­но я от­къс­ва­ме от ней­на­та се­тив­на /същност/ свър­за­ност със събитията. Ще усе­тим ед­на мелодия, или ще ви­дим ед­на дра­ма в об­ра­тен ред.

Да раз­г­ле­да­ме как из­г­леж­да един, или друг наш навик. При то­ва ние ре­ша­ва­ме твър­до и с же­ляз­на воля, в то­ва от­но­ше­ние да ня­кол­ко го­ди­ни да при­до­би­ем друг навик. Ако ние с желязна воля положим усилие да придобием друг почерк, който никак не прилича на предишния, то за
това е необходима една мощна вътрешна сила. Но при то­ва вто­ри­ят по­черк тряб­ва да ста­не тол­ко­ва привичен, кол­ко­то и първия. Чрез соб­с­т­ве­на­та си енер­гия ние мо­жем да про­ме­ним ця­ла­та на­со­ка на на­ша­та воля. По то­зи начин, ние пос­те­пен­но ус­пя­ва­ме ве­че не са­мо да при­ема­ме в се­бе си ду­хов­ния свят под фор­ма­та на инспирация, но на­ис­ти­на ус­пя­ва­ме с нашия, ос­во­бо­ден от тя­ло­то дух да нах­лу­ва­ме в дру­ги­те ду­хов­ни същества, на­ми­ра­щи се вън от нас. Защото действителното духовно познание представлява нахлуване в същества, намиращи се духовно около нас, тогава, когато наблюдаваме физическите неща. Когато ис­ка­ме да опоз­на­ем духовното, пър­во тряб­ва да из­ле­зем вън от се­бе си. След то­ва оба­че тряб­ва да при­до­би­ем и спо­соб­нос­т­та от­но­во да се вглъ­бя­ва­ме в нещата, а имен­но в ду­хов­ни­те не­ща и същества.

Когато ние сме из­вър­ши­ли та­ки­ва уп­раж­не­ния на посвещение, в дейс­т­ви­тел­ност не би­ва­ме сму­ща­ва­ни от соб­с­т­ве­но­то си фи­зи­чес­ко тяло, ко­га­то сме в със­то­яние да по­тъ­ва­ме в ду­хов­нос­т­та на нещата, ко­га­то ве­че пред нас из­п­лу­ват ве­че не цве­то­ве­те на растенията, но ко­га­то ние са­ми­те по­тъ­ва­ме в цве­то­ве­те на растенията, ко­га­то виж­да­ме не цве­тя­та оцвете- ни, но ги виж­да­ме да се оцветяват, че мо­жем вът­реш­но да по­тъ­нем в цвета, та­ка че да учас­т­ву­ва­ме в синьото, ето то­га­ва ние интуитивно зас­та­ва­ме вът­ре в то­зи про­цес и то­га­ва из­хож­дай­ки от то­зи про­цес ние мо­жем все по­ве­че и по­ве­че да раз­ши­ря­ва­ме ду­хов­но­то си познание.