Нещо като любов

102
— Да? — попита Ксандър, очевидно подразнен от прекъсването.
— Зинфанделът почти е свършил. Чудех се какво бихте искали да отворим на негово място?
Ксандър се намръщи.
— Това е невъзможно. Трябва да има повече от достатъчно.
Извини ме за момент, Джордан. — Той закрачи към барманката и я дръпна настрана, за да говорят насаме.
Джордан се обърна към реката, хвана се за парапета и въздъхна облекчено. Имаше усещането, че един специален агент я наблюдава от офиса на Ксандър. Погледна към гърдите си и усети микрофона,
затъкнат на сигурно място в сутиена й.
— Добър ход, Бруклин — прошепна тихо тя.
На Ксандър и барманката им трябваха няколко минути да завършат разговора си, след което тя си тръгна. Той се приближи към
Джордан, клатейки глава.
— Нямам представа защо беше всичко това. За пета година организирам това парти. Мисля, че зная колко вино трябва да поръчам.
Обяснявам й, че има още каси от всички вина в склада, а тя твърди, че сме свършили зинфандела. После ми казва, че била забравила да провери етажерките зад вратата. — Той завъртя очи. — Проклета глупачка. Ще я уволня след тази вечер.
Тази глупачка сега те слуша, помисли си Джордан. И много ще се забавлява, когато те арестува в не много далечно бъдеще.
Ксандър отново седна до Джордан. Прекъсването изглежда го беше успокоило.
— Е, до къде бяхме стигнали?
— Говорехме за „Петрус“ — каза Джордан.
Той поклати глава.
— Аха. Говорехме за нас.
— Ксандър, няма нас.
— А би трябвало. От много време искам да ти го кажа. Това, че те виждам тук тази вечер със Стентън, говори какъв глупак съм бил, че не съм го направил по-рано.
— Там е проблемът, Ксандър. Аз съм тук с Ник.
— Нещата между вас няма да се получат.
Тя се отдръпна.
— Защо го казваш?

103
Той й хвърли поглед „слез на земята“.
— Не мислиш ли, че трябва да си с някой, който се доближава до твоето ниво? — Той сложи ръка върху нейната и прекара палец по пръстите й. — Джордан, Ник Стентън е никой.
— Никой, който ще хвърли задника ти в реката, ако не свалиш ръце от гаджето ми.
Това, което порази Джордан, когато чу гласа му и се обърна, бе,
че онзи Ник, който стоеше вдясно от тях, не беше нехайният, винаги готов с остроумна забележка човек, когото познаваше. Този човек беше ядосан.
Изражението на Ник беше мрачно и заплашително. Гласът му обаче беше спокоен.
— Имаш гости, които те търсят, Екхарт.
Ксандър се обърна. След като огледа Ник, той реши, че бързото измъкване е най-сигурният ход на действие.
— Ще довършим разговора си по-късно, Джордан — каза той хладно и мина покрай Ник. — Вече започваш да ме дразниш, Стентън.
Ник не мигна.
— Добре. Надявам се до края на вечерта да успея напълно.
Ксандър се свъси още повече, след което се обърна и напусна терасата. Ник го проследи как се отдалечава, после погледна към
Джордан и тихо я попита:
— Добре ли си?
— Да — въздъхна тя. — Дистанцията доста се беше скъсила тук.
— Тя посочи към лицето му. — Какво ти е на физиономията?
— Това е изражението ми „не се опитвай да ме прецакаш“.
Джордан кимна впечатлена.
— Не е зле.
— Благодаря — Ник се усмихна леко и напрежението и мракът изчезнаха от лицето му. Той повдигна вежда.
— Добре се справи.
Да, така е, ако изключим онази част, в която за малко не се изплаши. И края, когато Ник буквално дойде да я спаси от Ксандър.
Джордан внимателно подбра думите си, в случай че някой ги слушаше.
— Успя ли да намериш начин да се забавляваш?
Ник пъхна ръце в джобовете си и непринудено сви рамене.

104
— Намерих си занимавка.
Тя не се сдържа да не се усмихне. Той винаги изглеждаше безгрижно уверен, сякаш нищо не може да го смути.
— Това е добре.
Докато стояха и се гледаха, между тях се възцари необичайно мълчание. Студен бриз обгърна раменете на Джордан. Сега, след като задачата беше изпълнена, тя осъзна, че работата й с ФБР е почти приключила. В края на вечерта двамата с Ник щяха да поемат по различни пътища. След време щеше да има страхотна история, която да разказва на приятелките си. Трудно е да се каже какво щеше да им съобщи за Ник. Вероятно как я е дразнил около осемдесет и седем процента от времето, което са прекарали заедно.
— Трепериш. Май трябва да влизаме вътре — каза той.
— Да. — Джордан задържа погледа си върху него още миг, след което се обърна и тръгна към вратата, водеща към ресторанта. Тя чу как Ник зад нея прочисти гърло и го погледна през рамо.
Той протегна ръка в очакване.
— Скъпа?
Добре. С бавни крачки Джордан скъси разстоянието помежду им и сложи ръка в тази на Ник. Ръката му беше топла, държеше я здраво и силно. Тя видя доволното му изражение.
— Тази вечер се забавляваш добре, нали?
Той се разсмя и наклони глава за потвърждение.
— Повече отколкото си мислех, Роудс.

105
12
Ксандър Екхарт стоеше сред кръг от приятели в края на бара във
ВИП залата. Той видя как Джордан и Стентън влязоха и си проправиха път през гостите. Когато тя се усмихна на нещо, казано от Стентън,
Ксандър присви очи. С крайчеца на окото си той забеляза Уил
Парсънс, един от двамата управители на „Бордо“.
— Извинете ме за момент, трябва да проверя нещо. — Измъкна се Ксандър от групичката.
— Изглежда засега вечерта върви добре — каза Уил, когато се приближи.
Да, помисли Ксандър. Като изключим онази част, през която трябваше да гледа как някакъв мухльо, който притежава недвижимо имущество и не знае абсолютно нищо за виното, се сближава с жената,
която трябваше да е с него тази вечер.
— Искам да извикаш Гил Меркс — каза той, имайки предвид човека, когото често използваха в заплетени ситуации. — Кажи му, че искам да го видя веднага. Нека отиде до задната врата и да ми звънне на мобилния, когато пристигне. Гостите не трябва да го виждат.
Уил беше изненадан.
— Трябва ти Гил Меркс тази вечер? Има ли някакъв проблем?
Току-що проверих избата и говорих с бодигарда. Всичко е наред.
Ако имаше нещо, което Ксандър не обичаше, това бяха хора,
задаващи твърде много въпроси.
— Въпросът е личен. Просто се обади на Меркс и му кажи да дойде възможно най-скоро.
Ксандър чакаше долу в офиса си. Меркс му беше изпратил съобщение, че е на пет минути от „Бордо“. Той оценяваше уведомяването, понеже му трябваше известно време да се измъкне от многото гости, които искаха да си говорят с него за вино. По принцип той се наслаждаваше на подобно обожание, но не и тази вечер.

106
Облегна се в стола пред бюрото си и прокара ръка през косата си.
Пет месеца глупашки чакаше да подходи към Джордан. Имаше шанс онзи следобед в магазина й, когато говореха за пътуването до Напа, но проклетият й асистент му се беше изпречил.
После брат й беше направил онзи номер с „Туитър“ и тя потъна в семейни дела. След като изминаха няколко седмици, а после и няколко месеца, без да се появи удобен момент, той реши сам да го създаде на партито си. Все пак виното беше тяхното нещо, тяхната обща страст.
Джордан щеше да разбере какво се опитва да й каже, когато види менюто, без да се налага той да изрича думите.
Дотук с добре скроените планове.
Бизнесът на Ксандър беше ясен, Той беше топ собственикът на ресторанти и барове в Чикаго и преди година беше задвижил някои неща, за да разшири дейността си. С много лична помощ от известния
— и влиятелен — Роберто Мартино, той планираше да превземе четирите големи сцени в индустрията на нощните клубове: Ню Йорк,
Лас Вегас, Лос Анджелис и Маями. В замяна на смесването на парите от наркотици на Мартино с кеш парите от „Бордо“ и другите му клубове и ресторанти, Мартино — чрез заплетена мрежа от фиктивни корпорации — финансово подкрепяше проектите на Ксандър. Това включваше клубовете, които беше закупил в Лос Анджелис и Ню Йорк
— места, които бяха отворили това лято, както и шестия му ресторант в Чикаго, който планираше да обнови и да отвори наново следващата пролет. Естествено, в замяна трябваше да си има работа с Трилани, с досадните доставки на пари в брой и осчетоводяването на всички пари, които минаваха през различните клубове. Разбира се,
съществуваше малкият проблем, че това, което вършеше за Мартино,
беше незаконно. Но Ксандър никога не се страхуваше да нарушава правилата, когато ставаше въпрос за бизнес — всъщност, някои биха казали, че е абсолютно безскрупулен — и според него възвръщаемостта си струваше заобикалянето на няколко федерални закона. Той виждаше нещата така — светът беше неговата стрида и той планираше да я изсърба с идеално сухо вино „Сансер“.
Личният му живот, от друга страна, не беше благословен със същото изобилие от блага.
Ксандър беше придирчив човек. Разбира се, беше изчукал много страхотни жени, които идваха в клубовете и ресторантите му, но това

107
беше просто безсмислен секс. Към днешна дата беше попаднал само на една жена, която считаше за равна на себе си: и по отношение на бизнес умения, и по отношение на любовта й към виното — Джордан
Роудс. Половината милиард долара, които тя щеше да наследи един ден, адски подслаждаха гърнето. С тези пари в ръце той нямаше да се нуждае от финансовата подкрепа на Роберто Мартино — определено не смяташе да поддържа уговорката до безкрай. Което означаваше, че
Джордан Роудс и това нейно красиво, невероятно наследство определено беше кауза, за която си струваше да се бори. А първата стъпка в тази битка беше да опознае врага си. Мобилният на Ксандър звънна и прекъсна мислите му.
— Вън ли си? — попита той.
— На задния вход съм — каза Меркс.
— Веднага идвам — Ксандър излезе от офиса, като внимаваше да не го види някой. Чуваше гласовете на гостите, които долитаха от другата страна на стълбището. За щастие задният вход беше в далечния край на коридора в посока обратна на избата и залата за дегустация, което означаваше, че никой нямаше да го види с Меркс.
Той вкара кода си в контролния панел до задния вход и тихо деактивира алармата. Отвори вратата и пусна Меркс да влезе. Мъжът беше на средна възраст, с очила и невзрачна, изтъняваща кестенява коса. Носеше сиво палто и изглеждаше напълно безобиден. Ксандър предполагаше, че това е смисълът.
— Това е малко необичайно, Екхарт — каза Меркс. Очилата му се замъглиха от топлия въздух. Той ги свали и ги избърса с края на шала си.
Ксандър направи знак на Меркс да го последва.
— Въпросът е неотложен. Последвай ме и ще ти обясня…
Той покани частния детектив да седне на един от кожените столове до масичката за кафе.
— Парсънс каза, че въпросът бил личен — започна Меркс.
— Да. — Тъй като трябваше да се върне на партито, преди да започнат да го търсят, Ксандър започна направо. — Тук има един мъж,
който може да се окаже проблем. Казва се Ник Стентън.
— Какъв проблем? — попита Меркс.
— Той е с жената, с която аз трябваше да бъда тази вечер.
Меркс кимна.

108
— А! И аз с какво мога да помогна?
— Искам да го следиш. Искам да зная всичко, което може да се научи за него.
— Няма проблем — каза Меркс, без да му мигне окото. — Какво знаеш дотук?
— Не много. Казва, че се занимава с недвижими имоти. Отдава ги под наем. Времето е от съществено значение в случая. Искам да изкопаеш каквато и да е мръсотия, преди той и жената да се сближат прекалено. Затова те повиках да дойдеш тази вечер — искам да започнеш да го следиш веднага.
— Имам човек, който може да го чака отвън след пет минути —
каза Меркс. — Само да изясним две неща, преди да започнем — първо,
този вид наблюдение и проверка на миналото няма да бъдат евтини.
Ксандър махна с ръка.
— Парите не са проблем. Не и когато става въпрос за тази жена.
— Второ, съществува вероятност да не намеря нищо за този тип.
Единственото, което знаеш, е, че е скапаняк.
Ксандър си спомни за мрачното изражение на Ник, когато го завари на терасата с Джордан.
— Този тип не е скапаняк — увери той Меркс. — Ще откриеш нещо. Винаги има нещо.

109
13
Ник не искаше да го признае, но Хъксли беше прав. През цялата вечер хората го оглеждаха любопитно. Те се отклоняваха от пътя си, за да го заговорят и — с изключение на Екхарт — учтиво разпитваха за него и Джордан, без да минават границата и да стават натрапчиви или груби. Повечето искаха да знаят как са се запознали. Все пак, щом тя го харесваше, за тях това беше достатъчно. Тази философия важеше и за виното, забеляза той. Хората искаха да чуят реакцията й за дадено вино, преди те да го коментират, след което почти винаги изказваха подобно мнение. Вероятно тя просто имаше добър нюх, но той подозираше, че съгласието има общо и с факта, че хората гледаха на
Джордан с известна степен на възхищение. Тя беше умна, красива,
абсурдно богата (или поне щеше да стане един ден) и неотдавна семейството й беше замесено в обществен скандал. Това навсякъде я правеше интересен човек. В споменатите кръгове на чикагската винарска общност тя беше звезда. Ник я наблюдаваше как говори с двойка на около трийсет и пет и се чудеше дали осъзнава какво влияние оказва върху хората. Ако го притиснеха, трябваше да признае,
че тя се оказваше не такава каквато си я представи, когато се срещнаха за първи път. Той продължи да следи за някаква проява на странност или снобизъм от нейна страна, но засега Джордан изглеждаше сравнително нормална. Малко дразнещо заключение, предвид факта колко мразеше да признава грешките си.
— Е, как се запознахте с Джордан? — попита го мъжът, който стоеше срещу него.
На Ник му се дощя да ги шокира — през последния половин час му задаваха този въпрос за шести път. Искаше му се да каже:
всъщност, интересна история, запознахме се в магазина й, когато й предложих да измъкна брат й от затвора в замяна на нейното сътрудничество в тайно разследване на ФБР.
— Ами случи се така — започна той и се впусна във вече познатия им разказ. — Отбих се в магазина на Джордан да купя

110
бутилка вино за моя мениджър. Беше се сгодил през уикенда и реших,
че трябва… — Той се намръщи, когато усети, че мобилният му телефон вибрира в сакото. Бръкна в джоба си и го извади, извинявайки се.
— Съжалявам, може да е по работа.
Ник погледна номера и веднага разбра. Нещо не беше наред.
Улови и любопитния поглед на Джордан.
— Етан е. Трябва да вдигна.
Тя кимна — знаеше, че Етан не съществува — и успя да се усмихне любящо.
— Разбира се.
Ник излезе в коридора, далеч от гостите. Вдигна телефона с небрежен тон.
— Етан, изненадан съм да те чуя. Не почиваш ли нощем?
Джак отговори кратко и по същество.
— Имате „опашка“. Човек ще ви проследи до къщата на
Джордан тази вечер.
Ник стисна зъби.
— Някаква представа как се е случило?
— Екхарт иска Джордан за себе си. Наел е човек да те следи и да изрови нещо мръсно за Ник Стентън.
Само това им трябваше.
— Ще трябва да ти се обадя и да го дообсъдим — каза Ник. —
Но очевидно това променя позицията ни по въпроса.
— Има и добра новина — отбеляза Джак.
— Каква е тя? — попита Ник.
— Поне знаем, че устройствата в офиса на Екхарт работят.
Джордан беше разбрала кода „Етан“ и нямаше търпение да научи повече.
Ник се беше справил отлично с играта, но тя забеляза лека промяна в държанието му след мистериозното обаждане.
Партито на Ксандър по принцип беше събитие, което тя очакваше всяка година, но тази вечер броеше минутите до момента, в който с Ник можеха да си тръгнат, без да привлекат внимание върху себе си. Два дълга часа по-късно те си проправиха път до колата с

111
шофьора, която ги чакаше, и се настаниха на задната седалка. Веднага щом шофьорът затвори задната врата, Джордан отвори уста, за да разбере повече. Ник обаче сложи ръка върху крака й, точно над коляното, и леко я стисна. Задържа погледа й и едва забележимо поклати глава — недей. Тя затвори уста и зачака друг знак.
Шофьорът се качи в колата и ги погледна в огледалото за обратно виждане.
— У вас ли да карам, госпожице Роудс?
— Да — отговори Ник вместо нея. Той се обърна към Джордан и продължи да се държи така, сякаш всичко беше наред.
— Добре ли прекара вечерта?
Джордан можеше и да няма представа какво се случваше, но разбираше, че трябва да продължи с разговора.
— Да. А ти?
— За мен въвеждането в света на виното беше много интересно.
И като говорим за интересни неща, спомняш ли си онзи проект, над който работя с Етан? Получих имейл от него тази вечер с неочаквани новини. Ще ти го покажа.
Той подаде телефона си на Джордан. Тя го взе и видя следното предупреждение изписано на екрана: НАБЛЮДАВАТ НИ. СЛЕДВАЙ
МЕ.
Побиха я тръпки. Кой ги наблюдава? И защо? Тя върна телефона на Ник, а сърцето й щеше да изскочи.
— Неочаквана новина. — Тя замълча, понеже не беше сигурна,
че може да овладее треперенето в гласа си.
Ник направи нещо неочаквано. Той се пресегна и сложи ръка върху нейната.
— Ще се справя. — Увереният му поглед го потвърждаваше. —
Повярвай ми.
Джордан пое дълбоко дъх, осъзнавайки, че му вярва. Не познаваше Ник толкова добре и честно казано не й хареса — е, поне донякъде — начинът, по който тя самата реагира, но нямаше съмнение,
че той може да се справи какъвто и проблем да се изпречи на пътя им.
Затова остави ръката си под неговата. Когато колата най-сетне спря пред дома й, тя едва устоя на изкушението веднага да изскочи от нея.
Вместо това изчака търпеливо шофьорът да й подаде документа със

112
сметката, за да я подпише. Тя бързо остави бакшиш, драсна подписа си и му върна документа.
— Благодаря.
— По всяко време, госпожице Роудс.
Джордан отвори вратата и излезе от колата, без да изчака шофьора — малко нарушение на етикета, но имаше по-важни неща,
върху които да се концентрира, от това да си играе на глезено богато момиче.
Когато го следят неизвестни злодеи, човек променя приоритетите си.
Ник слезе от колата веднага след нея, хвана я за ръка и я поведе към дома й. Тя забеляза как той небрежно погледна към улицата.
— Върви нормално — прошепна той в ухото й. — Ние сме просто една обикновена двойка, която се прибира вкъщи след парти.
— Би ли ми казал какво става? — прошепна тя на свой ред.
— Една кола зави след нас и паркира няколко къщи по-надолу.
Шофьорът изключи колата, но не слезе. Обикновено хората не седят в колите си с изключено парно в студена нощ като тази. — Той отвори входната врата и я поведе към стълбите. — Бързаш, Джордан. Да, така е, беше ускорила ход. Беше се запътила към стъпалата на входната врата.
— Навън е минус десет — прошепна тя нетърпеливо. — И би трябвало да сме влюбени на Свети Валентин, помниш ли? Може би просто съм нетърпелива да стигнем до горещия секс.
След като изкачиха стълбите, Ник я хвана и я придърпа по-близо.
— Това не е лоша идея.
Сърцето на Джордан запрепуска още по-бързо.
— Какво правиш? — попита тя бездиханно.
Очите му сияеха брилянтно зелени на лунната светлина и намеренията му не можеха да бъдат сбъркани.
— Все пак това ни е прикритието.
— Ще ме целунеш тук? Сега? — прошепна тя.
Той вдигна ръка и я сложи на бузата й.
— Да. Нека да го направим така, че да изглежда добре, Роудс.
Без да говори повече той сведе устни към нейните. В началото целувката беше лека и предизвикваща — устните му нежно докосваха нейните. На Джордан й трябваше половин секунда да отговори, но

113
след това осъзна — той си играеше с нея. Опитваше се да контролира положението с неговия навик да ръководи.
Мамка му, помисли си тя. Ако трябваше да има целуване в тази тайна операция, тя щеше да го направи както трябва. Джордан плъзна ръка около врата на Ник и се притисна по-близо до него. Разтвори устни и се сляха в мека целувка. Тя усети как той се вцепени — ха, ха,
ха, не го очакваше — след което и той я зацелува. Наистина. И… С
ръката си Ник все още държеше лицето й, а езикът му се преплиташе с нейния в горещи извивки, от които дъхът й спираше. Те се целуваха,
докато студеният февруарски въздух около тях не се сгорещи и изпълни с електричество. Тя вплете пръсти в косата на Ник и едва не изпъшка, когато той плътно я притисна към входната врата. Без да прекъсва целувката, той сграбчи малката сребриста чантичка, която висеше от кръста й, и зарови вътре. Извади ключовете, пресегна се покрай бедрото й и затърси ключалката. Тя усети как вратата се отвори и като бездиханен вързоп двамата залитнаха вътре.
Ник затръшна вратата зад тях и никой от двамата не помръдна.
Той я обгърна с ръцете си и устните му бяха на по-малко от сантиметър от нейните, когато я погледна в очите.
— Всичките си фалшиви гаджета ли целуваш така? — попита я дрезгаво.
— Предвид факта, че ти си единственото фалшиво гадже, което съм имала — да — задъхано отговори тя.
Докато той я чакаше да каже още нещо, Джордан сложи възможно най-невинното си изражение и се опита да звучи равнодушно.
— Какво? Каза ми, да направя така, че да изглежда добре и аз го направих.
Мобилният на Ник звънна и ги прекъсна.
След като телефонът ги разсея, Джордан се измъкна от ръцете на
Ник и отиде в кухнята. Той я гледаше как се отдалечава и забеляза как докосна устните си с пръсти, докато свиваше зад ъгъла. Самият той все още чувстваше устните си там, все още усещаше опияняващия й аромат. Може и да не разбираше нищо от каберне, пино и останалите разновидности на виното, но без проблем можеше да опише целувката й — сочна, пищна, възбуждаща.
Телефонът му звънна отново.

114
Да, чакаше го работа. Дребна задача под прикритие, върху която трябваше да се концентрира. Той извади телефона си и видя, че е
Пелъс.
— Върнахме се в къщата на Джордан — отвърна той. Слава Богу,
че микрофонът, закрепен за гърдите му, беше извън обхвата на приемника, иначе преди малко момчетата в микробуса щяха да се наслушат. — Кажи ми всичко.
Докато Пелъс му предаваше подробностите от разговора между
Екхарт и Меркс, който бяха подслушали, Ник свали палтото си,
разхлаби вратовръзката и разкопча ризата си. Махна микрофона и тиксото от гърдите си.
— До тук ни проследи черна кола — каза той, след като Джак приключи. — Не успях да видя шофьора. Все още ли сте в микробуса?
— Оставих Ривд и Дженсън там. Аз тъкмо пристигам в офиса и започвам да работя по профила ти, докато говорим — каза Джак. —
Дейвис идва насам. Иска да му се обадиш.
След трийсет секунди Ник вече говореше с шефа си.
— Пелъс ми разказа всичко — каза Дейвис. — Все още се опитвам да реша кого да вкарам в черния си списък заради тази каша.
— Моят се оглавява от Ксандър Екхарт — каза Ник.
— Е, на него не мога да му се изкрещя — измърмори Дейвис. —
А с Хъксли какво става? Той работи по случая от месеци. Той е човекът, който избра Джордан Роудс. Знак, че между нея и Екхарт има романтична връзка, щеше да бъде оценен.
— Няма романтична връзка — каза Ник. — Не обвинявай
Хъксли, нямаше как да знаем, че това ще се случи.
— Знаеш какво значи фактът, че Екхарт е пуснал някой да те следи.
Да, знаеше. Ник разбра какво означава в момента, в който Пелъс му се обади на партито на Екхарт.
— Означава, че ще играя ролята на Ник Стентън по-дълго от очакваното.
Дейвис замълча.
— Очевидно утре не можеш да пътуваш за Ню Йорк.
Ник сложи пръсти между очите си.
— Зная.

115
— Наистина съжалявам, Ник. Аз те замесих в това и сега няма да можеш да отидеш на рождения ден на майка си.
— Това е част от професията. Знаеш го, Майк — работил си години наред.
— Така е. И знам, че след време взема жертви. Шест години задачи под прикритие, почти една след друга, е дълго време. Ако не беше толкова добър, вече щях да съм те назначил на друга длъжност.
Но той беше добър. Ник смени темата.
— Какво знаем за този Меркс, когото Екхарт изпрати след нас?
— Проверихме го в базата данни. Има частна детективска агенция в центъра. Изглежда има доста богата клиентела.
— Някакви връзки с Роберто Мартино?
— Нищо, което да сме открили. Може да си вре носа и да е крайно неудобен, но не мисля, че представлява заплаха.
Ник чу новината с облекчение. Последното нещо, което искаше,
бе някой свързан с Роберто Мартино да ги дебне пред къщата на
Джордан.
— Има едно последно нещо, което трябва да обсъдим — каза
Дейвис.
— Джордан.
— Разбираш какво означава тази развръзка с Екхарт по отношение на нейното по-нататъшно участие в разследването, напи?
— попита Дейвис.
— Да.
— А тя?
— Все още не — каза Ник. — Ще й обясня всичко веднага щом приключим с разговора.
— Няма да й хареса.
Не, нямаше. Ник не очакваше с нетърпение разговора, но това беше част от работата му. Двамата с Дейвис обсъдиха още няколко важни въпроса, свързани с разследването — шефът му искаше да е сигурен, че са на една честота. После Ник затвори и отиде в кухнята,
готов да поднесе лошата новина.

116
14
Джордан стоеше до плота и проверяваше пощата си през айфона.
Правеше го по-скоро по навик, отколкото от интерес, тъй като единственият човек, от когото очакваше новини в този момент, беше
Ник.
Когато той влезе в кухнята, тя изключи телефона и го остави настрана. Очите й за миг се спряха на разкопчаната му риза. Беше разхлабил и вратовръзката си, а ризата му беше небрежно отворена.
Отдолу се виждаше гладка, мургава кожа.
Тя се окопити. Трябваше да говорят за лошите хора пред къщата й.
— Сега можеш ли да ми кажеш какво става?
— Твоят приятел Ксандър причинява най-различни проблеми.
Ник й каза за частния детектив, когото Екхарт е наел да го следи.
Джордан се разположи на един от високите столове.
— Предполагах, че Ксандър флиртува с мен така, както и с всички останали. Не мислех, че има сериозни намерения. В моя защита мога да кажа, че откакто го познавам, никога не е излизал с жена над двайсет и пет. Предполагах, че това е някакво негово правило.
— Очевидно е склонен да нарушава правилата — каза Ник — и сега трябва да се справим с това. Което води към следващия въпрос.
Тъй като ме следят, тази вечер не мога да се прибера вкъщи. Очевидно не трябва да има никаква връзка между Ник Стентън и Ник Маккол.
Това значи, че оставам тук.
Джордан повдигна вежда.
— Разбирам.
— Само за тази вечер — каза й той. — До утре сутрин от офиса ми ще са разработили алтернативен вариант.
Тя погледна часовника си.
— Вече минава полунощ. Вие от ФБР бързо действате.

117
— Налага се, предвид затрудненията. Това е в случай че нашите герои не решат да заживеят заедно — усмихна се той. — Но мисля, че е рано за тази стъпка.
— Правилно мислиш. Какво ще се случи оттук нататък?
— Виж, тук нещата стават малко по-интересни — каза Ник. —
Сега, след като ме следят, не можем да дадем на Екхарт причина да подозира, че има нещо нередно. Това означава, че докато не получим доказателствата, от които се нуждаем, трябва да остана под прикритие.
Така че ще продължа да бъда Ник Стентън, инвеститор в недвижими имоти, който отдава под наем апартаменти на колежани и младежи на около двайсет и който също така… излиза с теб.
Трябваше й време да осмисли това.
— Трябва да се преструваме, че излизаме? — попита Джордан.
— За повече от една вечер?
— Да.
Нямаше как да не се почувства измамена.
— Споразумението ми с ФБР беше еднократно. Сега променяте играта.
— Ксандър Екхарт промени играта — подчерта Ник. — За всички. Повярвай ми, ако знаехме за интереса му към теб, никога нямаше да те потърсим за тази сделка.
Джордан прехапа устна — все още изпитваше вина за това.
— Не те обвинявам — каза той. — Просто се опитвам да обясня защо сме в това положение. Ще изглежда странно, ако след тази вече никога повече не се видим. А да не изглеждаш странно е правило номер едно на работата под прикритие.
— Добре. Да кажем, че се съглася. Колко време ще трябва да се преструваме, че излизаме? — Тя усети, че е жадна, стана и се приближи до един от шкафовете. Извади две чаши.
— Вода?
Ник кимна утвърдително.
— Не мога да ти там точна времева рамка, макар че не очаквам да продължи дълго. Седмица? Може и малко повече? Толкова, колкото е необходимо да получим нужните доказателства от „бръмбарите“ в офиса на Екхарт.
Джордан напълни двете чаши с вода от хладилника и остави едната пред него.

118
— Добре, разкажи ми. Какво трябва да правя като предполагаемо гадже на инвеститор в недвижими имоти, който отдава апартаменти под наем на колежани и младежи на около двайсет? — Тя отпи от водата.
— Трябва да правиш много, много секс с мен.
Джордан се задави и се закашля. Ник невинно намигна.
— Не звучи ли добре?
Изпълнените й със сълзи очи несъмнено намалиха ефекта на свирепия поглед. Ник се усмихна.
— Отговорът е, че трябва да се държим така, сякаш сме истинска двойка. Ксандър смята, че ме харесваш, достатъчно, че да похарчиш пет хиляди долара да ме заведеш на партито му и че и аз съм достатъчно поразен, че да отменя работни планове, за да съм с теб на
Свети Валентин. Ако всичко това беше вярно, какво би направила след това?
— Не зная… вероятно щях да се обадя на приятелките си, да се видим утре на късна закуска и да им кажа всичко за теб — призна
Джордан.
— Ето.
Тя вдигна пръст.
— Няма начин. Имаше нужда от помощта ми и… ами аз се съгласих, така че ще ти помогна. Но това си остава между нас. Няма да въвличам приятелките и семейството си.
Ник се замисли.
— Добре, съгласен съм. Доколкото можем, ще държим приятелите и семейството ти настрана. Не че и аз искам да ги лъжем.
— Той стана необичайно сериозен. — Като говорим за семейство,
трябва да ти кажа още нещо. И то няма да ти хареса.
Джордан не хареса това въведение.
— Какво?
Той потърка с ръка лицето си и въздъхна.
— Наистина няма да ти хареса.
— Добре, сега ме изнервяш.
Той я погледна право в очите.
— Не можем да освободим брат ти в понеделник.
Думите паднаха между тях като камъни.

119
За миг Джордан не каза нищо. По този въпрос нямаше да има майтапи и глупости.
— Кажи ми, възнамерявахте ли изобщо да пуснете Кайл, или просто си го съчинихте, за да те заведа на партито на Ксандър?
— Освобождаването на брат ти беше част от плана — каза Ник.
— И все още е. Просто засега няма да го пускаме. След като Екхарт ни следи, трябва да действаме внимателно. Ако пуснем брат ти от затвора четиринайсет месеца по-рано без обяснение, може да стане така, че грешният човек да зададе правилните въпроси.
— Доскоро не се притеснявахте да пуснете Кайл по-рано.
— Доскоро нямаше човек, който да седи в кола пред къщата ти,
да ни наблюдава и да проверява миналото ми.
Джордан скръсти ръце.
— Може и така да е. Но ние с брат ми сме онеправдани в тази сделка. Кайл е причината, поради която се съгласих да ви помогна.
Направих всичко, което искахте. Даже се съгласих да продължа да се преструвам, че съм твое гадже, което отива далеч извън първоначалния план. И сега, когато е време ФБР да изпълни своята част от сделката,
колко удобно, появява се проблем.
— Разбирам раздразнението ти, Джордан — каза тихо Ник. —
Повярвай ми, това не е идеалната ситуация за никого.
Снишеният му тон я обезоръжи. И доколкото познаваше Ник,
казваше истината. Тя беше раздразнена и ядосана — на него —
въпреки че разбираше, че вината не е негова, на ФБР като цяло, на
Ксандър, на Кайл. Но това, което чувстваше в момента, беше най-вече умора.
Джордан прокара ръце през косата си.
— Мисля, че трябва да ти покажа къде ще спиш тази вечер.
Става късно.
След като заведе Ник в спалнята за гости, Джордан го остави с учтиво кимване за лека нощ. Той чу отдалечаващите й се стъпки по твърдия дървен под в коридора, после тихо щракване от затварянето на спалнята й. Очевидно не беше щастлива от новината за брат й и Ник не можеше да каже, че я обвинява. Сделката с ФБР не беше честна за нея,
но понякога нещата така се случваха. Затова в крайна сметка бяха

120
избрали нея. Със свободата на брат й като залог тя нямаше къде да мърда — без значение колко нещастна е от промяната на условията по сделката. Специалният агент в него знаеше всичко това и се радваше,
че операцията не беше напълно провалена от топката, която Екхарт им беше хвърлил тази вечер. Мъжът в него обаче се чувстваше зле.
Ник затвори вратата и огледа спалнята за гости. Погледът му мина през голямото легло със заоблени, приканващи възглавници и копринена синя завивка. През вратата вдясно той стигна до отделна баня, декорирана с кремав мрамор и добре снабдена с всевъзможни тоалетни принадлежности, за които можеш да се сетиш. Определено надхвърляше килията два и петдесет на два и петдесет метра, в която спеше по време на последната му задача под прикритие. Той се разположи, свали сакото си и направи едно последно обаждане за вечерта.
— Е? Джордан съгласи ли се? — попита Дейвис.
— Разбира се. Екхарт няма да се измъкне толкова лесно. Но има уловка. — Ник се опъна на леглото. — Обаждам се за услугата, която ми дължиш. Тази, която току-що се утрои, заради бъркотията, в която ме замеси.
Дейвис звучеше изненадан и с известно подозрение попита:
— Каква услуга?
— Агент Трите все още ли е в играта — попита Ник.
— Да. Защо?
— Ще трябва да включим и него.
Дейвис въздъхна.
— Няма да ми хареса тази услуга, нали?
— Вероятно не — каза Ник. — Но се колебаех между нея и това да се обадиш на майка ми и да й обясниш, че не мога да отида на партито за шейсетата й годишнина заради теб. Ти избирай. Но трябва да те предупредя — майка ми е италианка. Италианка от Ню Йорк,
което е все едно петстотин процента италианка.
Дейвис тихо изруга.
— По дяволите. Ще се свържа с Трите.

121
15
На следващата сутрин, когато Ник се събуди, не можа веднага да разбере къде се намира. Рисковете на професията. Копринената завивка върху голите му гърди му припомни. Джордан. Чудеше се колко ли щеше да е сърдита тази сутрин. Ако можеше да се само анализира и беше от хората, които имаха връзка със скритите си емоции — т.е. жена, — вероятно би обърнал внимание на факта, че сега, за разлика отпреди шест дни, му беше много по-трудно да не обръща внимание на факта, че тя не го харесва. Ако беше такъв човек,
можеше да се запита също така какво целеше с обаждането до шефа си снощи.
Слава богу, че не беше такъв човек. В противен случай, трябваше да си каже да млъкне и да спре да си задава толкова много проклети въпроси. Имаше задача, върху която трябваше да се концентрира.
Той седна в леглото и се опита да долови някакъв звук извън спалнята за гости, чудейки се дали Джордан е будна. Погледна часовника на нощната масичка, видя, че минава седем сутринта и реши, че тя все още спи, след като си легнаха толкова късно снощи.
Ник отметна завивката и отиде в банята. Набързо си взе душ,
както обикновено, и навлече ризата и панталоните, които беше носил предишната вечер, тъй като нямаше друг вариант. Въпреки останалия лукс, „Палацо Роудс“ не предлагаше нов чифт мъжки дрехи. Погледна в огледалото и реши да пропусне бръсненето. Онзи, който наблюдаваше от черната лимузина отпред, смяташе, че Ник Стентън беше прекарал нощта в леглото с красива, секси жена и че несъмнено на сутринта има да прави по-интересни неща от това да се бръсне.
Ник Стентън беше щастлив кучи син.
Ник Маккол, от друга страна, имаше да върши работа и трябваше да направи няколко обаждания. Включително това, от което най-много се опасяваше.
Слезе в кухнята и намери скъпо изглеждаща машина за еспресо,
която сякаш изобщо не беше използвана. Огледа се и не намери друго

122
устройство, способно да произведе кофеин. Дълго мърмори по повод проклетите капризни богаташи и проклетите им приспособления, след което седна до плота и се обади в офиса.
— Имаме един апартамент за теб в Бъкстаун — каза му Дейвис.
— „Норт Уейвленд“ 1841, блок три А. Ще свърши работа — две спални и офис, с всички удобства. Достатъчно добър е да не събуди подозрения.
— Не може да караме гаджето на Джордан Роудс да живее в беден квартал, нали? — измърмори Ник.
— Не мислех толкова за момичето, колкото че преуспял инвеститор като теб не може да обитава беден квартал — каза Дейвис.
— Какво става с теб тази сутрин, слънце?
Ник изсумтя. Проклети досадни въпроси.
— Просто не съм си изпил сутрешното кафе, шефе.
— Идеално. Защото ти и приятелката ти ще изтичате до
„Старбъкс“, за да ти дадем ключовете от новата къща. Има един на няколко пресечки от къщата на Джордан, на ъгъла на „Бари“ и
„Грийнвю“. Пелъс ще бъде там в десет — знаеш упражнението. Има и ключове от кола — ще намериш един „Лексус“ на паркинга пред новия ти апартамент.
— Изглежда се издигам.
— Както казват — с какъвто се събереш, такъв ставаш —
пошегува се Дейвис.
Ник затвори на шефа си и погледна часовника. В Ню Йорк беше почти девет сутринта, което означаваше, че имаше няколко минути да хване майка си, преди да отиде на църква. Той се приготви и набра номера й. Какво пък, една жена вече му беше бясна заради работата —
можеше да ги направи две. Майка му вдигна на второто позвъняване.
— Честит рожден ден, маме — каза той.
— Ник! Каква изненада да те чуя — каза тя с драматичен тон.
После сниши глас до шепот. — Изчакай да отида в другата стая.
Последва пауза, след което тя отново се появи на линия.
— Добре, чисто е. Баща ти още си мисли, че не знам за партито.
На летището ли си? Трябва да се обадиш на Антъни или на Мат да те вземат — кажи им да те докарат право тук. Кой знае откога не си ял прилична храна? Сосът е вече на печката.

123
Ник затвори очи. Готвеше любимото му ядене — пене арабиа.
Тук го застреля. Нямаше смисъл да отлага неизбежното.
— Маме, не ми е лесно да го кажа, но… няма да дойда днес.
Възложиха ми нова задача под прикритие и има неочаквано развитие,
което означава, че не мога да дойда в Ню Йорк. Щом задачата приключи, ще дойда за цяла седмица, обещавам.
Той изчака. Можеше буквално да чуе мислите й. Обещанията ти не струват много напоследък, нали?
И щеше да бъде вярно.
— Разбирам — каза тя накрая. — Зная колко е тежка работата ти,
Ник. На първо място е работата. Направи това, което трябва.
Той се опита да обясни възможно най-добре, без да влиза в подробности.
— Не го бях планирал. Случаят трябваше да приключи снощи.
Знаеш, че ако имаше начин да дойда днес, щях да го направя.
— Не се тревожи — каза майка му отсечено. — Семейството ще е разочаровано, но аз ще обясня. Честно казано, не мисля, че някой ще се изненада особено, че няма да дойдеш. — Тя набързо се извини, че трябва да приключва, за да се приготвя за службата, каза му да се обади скоро и затвори.
Ник остави телефона си на плота и въздъхна. Чисто и просто —
беше глупаво. Би предпочел да му се разкрещи, с това можеше да се справи. Обаче му беше тежко да понесе разочарованието в гласа й. Той чу Джордан да прочиства гърлото си откъм вратата. Погледна я, не беше разбрал, че е там.
Тя неловко помръдна.
— Дочух разговора ти, докато слизах по стълбите. — Тя се приближи и седна на стола до него. — Майка ти има рожден ден този уикенд?
Ник кимна.
— Става на шейсет. Семейството ми е организирало голямо парти.
— Родена е година след майка ми. Майка ми щеше да стане на шейсет и една този юни. — Тя се поколеба преди, да продължи. —
Загина при автомобилна катастрофа преди девет години. Вероятно знаеш.

124
Всъщност беше го разбрал от презентацията, която Хъксли беше подготвил. Джордан е била в бизнес училището по време на злополуката.
— Да.
— Ясно е, че съм малко предубедена, когато става въпрос за майки. Но бих дала всичко да можех да организирам парти за шейсетия рожден ден на моята. — Джордан задържа погледа му. —
Съжалявам, че няма да се прибереш този уикенд. — Тя подпря брадичката си с ръка и въздъхна. — Какво да кажа? Ксандър е задник.
Ник примигна и се разсмя. Нещо го пристегна в гърдите, когато осъзна, че тя точно това е искала да каже.
— Не знаех, че на богатите наследници е разрешено да казват
„задник“.
Тя го погледна косо и се усмихна.
— Не знаеш много за богатите наследници, нали?
— Не. — Макар че познаваше една, която изглеждаше ужасно сладка с дънки и тъмносиня тениска с дълъг ръкав, правеща очите й още по-сини. Ник изведнъж се почувства неловко, отклони поглед и прочисти гърло. Отърси се от усещането и смени темата.
— Трябва ни кафе. — Той посочи към високотехнологичната кафе машина — Мислиш ли, че може да пропуснем домашното и да отскочим до „Старбъкс“? Трябва да взема ключовете от новата си къща от един друг агент, който ще бъде там в десет. Мислех си, че ти може да си лицето, което да осъществи контакта.
Очите на Джордан се разшириха.
— Оо, това звучи много потайно и опасно. Как ще разбера от кого да взема ключовете? Има ли някакъв тайна парола?
— Не се притеснявай. Той ще те намери.
В този момент звънецът на вратата звънна. Джордан и Ник се спогледаха.
— Очакваш ли някого? — попита той.
— Не. А ти?
Никой от тях не помръдна, а звънецът се чу отново. Два пъти в бърза последователност.
— Който и да е, изглежда няма да си тръгне. — Ник се изправи и извади пистолета от кобура, прикрепен за прасеца му. Затъкна го в

125
панталона си на по-удобно място. — Стой близо до мен, докато проверя.
Джордан посочи към пистолета, докато вървеше след Ник към входната врата.
— Спокойно, каубой. Не искам да простреляш някой нещастник,
който събира дарения за „Грийнпийс“.
— Мислиш, че някой ще проси от врата на врата, когато навън е минус девет? — попита Ник. — Едва ли.
Звънецът звънна за трети път. Ник посочи към вратата.
— Имаш библиотека, изба, кафе машина, която изглежда сякаш може да изстреля совалка, а нямаш шпионка. Сигурността не е ли приоритет за теб?
— Имам друга мярка за безопасност, която работи перфектно —
отвърна Джордан. — Казва се алармена система.
Използвайки панела на стената до вратата, тя деактивира алармата, преди да отключи. Джордан погледна към Ник, който се беше преместил откъм нейната страна и стоеше зад вратата.
Той кимна.
Джордан отвори вратата и… се паникьоса. На прага стоеше
Мелинда и трепереше.
— Господи, доста време ти отне да отвориш. Дай да вляза, че замръзнах тук.
Преди Джордан да успее да каже нещо, Мелинда мина покрай нея и влезе вътре. Докато приятелката й си сваляше шала, Джордан надникна иззад рамо към Ник, който стоеше зад вратата. Той безпомощно сви рамене.
Джордан се облегна на вратата и я задържа отворена така, че
Мелинда да не може да вижда Ник. Надяваше се, че каквато и да беше причината за тази неочаквана визита, можеха да я направят кратка и бърза, без да се наложи да мърда от мястото си.
— Ето въпроса ми — започна Мелинда. — Кой е „Висок, мургав и сдържан“?
Джордан безгрижно размаха свободната си ръка — онази, с която не стискаше в смъртоносна хватка входната врата.
— Бих започнала с Джерард Бътлър във филма „300“. Или онзи,
голият, от първата серия на „Сексът и градът“.
Мелинда посочи с пръст.

126
— Добри отговори. Но днес нито един не е верен. — Тя извади сгънат вестник от огромната си чанта. — Това е от рубриката на Ан
Уелч „Чуто и видяно“ в „Сън Таймс“, обобщението на уикенда.
Тя зачете на глас.
— „Ежегодната благотворителна вечеря на ресторантьора милионер Ксандър Екхарт в ултрамодерния ресторант и нощен клуб
«Бордо» събра над сто хиляди долара за детската болница «Мемориъл»
и за пореден път доказа, че на мястото се събира общественият елит на
Чикаго“. — Тя вдигна пръст и продължи нататък. — „Великолепно облечената в аметистова на цвят рокля без гръб бизнес дама Джордан
Роудс, дъщеря на милиардера Грей Роудс и сестра на знаменития Кайл
Роудс, който влезе в заглавията на световните новини преди пет месеца, когато…“ — Мелинда прочисти гърлото си. — Хм, мисля, че това може да го пропуснем, „Туитър“, затвора, и т.н. и т.н. А, ето:
„Госпожица Роудс посети партито с непознат мъж, когото източниците описват като «висок, мургав и сдържан». Според същите източници двамата изглеждали доста близки. Да се надяваме, за доброто на всички, че на тази близначка Роудс й върви повече в любовта,
отколкото на брат й.“ Мелинда отново сгъна вестника и зяпна Джордан очаквателно.
— Е, повтарям: кой е „висок, мургав и сдържан“?
Джордан изруга наум — много гадна, обидна ругатня, която несъмнено не беше в речника на повечето богати наследнички. Тя знаеше, че Мелинда никога няма да я остави на мира, докато не получи отговора. Играта свърши.
Джордан затвори вратата и показа Ник. Той се усмихна и протегна ръка да се запознаят.
— Ник Стентън.
— Интересно. — Очите на Мелинда се разширяваха, докато тя се ръкуваше с него. — Мелинда Джаксън.
Тъй като с равни обувки беше метър и петдесет, погледът й трябваше да пътува нагоре, нагоре, докато стигне лицето на Ник.
Изглежда се впечатли от небръснатите му страни и небрежно разкопчаната риза.
Тя се обърна към Джордан с усмивка, която казваше всичко.
Някой се е изчукал.

127
— Сега разбирам защо ти трябваше толкова време да отвориш вратата.
— Добре, Мел. Ние просто… — Джордан погледна към Ник за помощ.
— … се опитвахме да включим кафе машината й — каза той.
Мелинда вдиша вежда.
— Вие, деца, така ли му викате в днешно време?
— Дойде тази сутрин само за да ме разпитваш за гаджето ми ли?
— попита Джордан.
— Всъщност, след като прочетох вестника, дойдох да те измъкна,
за кафе. Не знаех, че срещата все още продължава. Е, разкажи ми за себе си, Ник. Нямам търпение да чуя подробностите, Джордан е толкова предпазлива напоследък.
Ник отвори уста, но Джордан го сряза. Трябваше да наложи някакви правила тук — без лъжи или поне, доколкото е възможно, по- малко към приятелите и семейството й.
— Всъщност, Мел, ще трябва да обещаеш да минеш друг път. С
Ник тъкмо бързахме да излезем. Може ли да ти се обадя по-късно?
Мелинда я изгледа подозрително.
— Държиш се много странно. Какво става тук?
Ник й се притече на помощ.
— Вината е моя. Аз помолих Джордан да дойде с мен и с един приятел на кафе. Моят начин да продължа срещата ни. — Той плъзна ръка по талията на Джордан и я притегли към себе си.
— Оо, колко сте сладки! — Мелинда се усмихна на Ник. —
Някой друг път тогава. О, зная — Джордан трябва да те доведе на вечерята у Корин в събота. Така ще можеш да се запознаеш и с останалите.
Джордан поклати глава. Няма начин, това щеше да означава да лъже приятелките си цяла вечер.
— О, за съжаление Ник вече има планове за събота. — Тя се завъртя към него и тялото й се оказа точно до твърдите му, наистина твърди, гърди.
Леле.
Умоляваше го с поглед да се включи в играта.
— Нали се сещаш, онова, което ми спомена по-рано, че имаш да правиш в събота.

128
— Искаш да кажеш срещата с предприемача, за която ти казах —
каза Ник без колебание. — Онзи, който строи нов комплекс за мен в
Стария град.
Щеше й се да го целуне начаса. Изкусни са тези ФБР агенти,
когато на човек му потрябва лъжа на мига.
Джордан се обърна към Мелинда и неохотно сви рамене.
— Проклет предприемач. — Нежно потупа Ник по бузата. — Той не знае ли колко много искам да се изфукам с този висок, мургав и сдържан мъж пред приятелките си?
Ник я стрелна с поглед, който казваше, че трябва да млъкне. Да побърза. Джордан плесна с ръце, беше разбрала.
— Е. Не искам да те гоня, Мел — разбира се, че искаше, — но ние с Ник наистина трябва да тръгваме.
Някак си успя да отпрати приятелката си без повече лъжи и измами и затвори вратата зад нея със стенание.
— Мразя се, че трябваше да я лъжа така. Благодаря ти, че ми помогна, когато те покани на вечерята в събота. Тази работа под прикритие не ми допада.
— Изтърпи още двайсет минути и после си свободна от задълженията си на таен агент до края на деня. — Ник посочи към вратата. — „Старбъкс“. Аз черпя.
— Сигурен ли си, че не ми трябва някаква парола или нещо друго? — попита Джордан. — Вероятно трябва да имаме такава за всеки случай.
— Ще се справиш, Роудс. Повярвай ми.
На път към „Старбъкс“ Джордан забеляза, че Ник е нащрек —
вероятно проверяваше дали ги следят. Колко сюрреалистично беше, че животът й се обърна така, помисли тя. Фалшиво гадже, лъгане на приятелките и оглеждане за частни детективи, наети от перач на пари.
Ах, как мечтаеше за времената, когато беше просто сестрата на най- известния интернет терорист и милиардерска дъщеря.
Когато пристигнаха в „Старбъкс“, Ник й задържа вратата да влезе. Тя се пъхна на топло в заведението, в очакване да получи така необходимата й доза кофеин. Огледа останалите клиенти, търсейки с поглед техния човек за свръзка.
Джордан потрепери — от нерви и вълнение — и реши, че тези дни е станала голям гадняр. Тя имаше човек за свръзка. Ник не й беше

129
обяснил как ще мине тази операция, затова Джордан следваше стандартния протокол и се държеше нормално. Поръча си кафето.
— За мен голямо ванилово соево лате без захар.
Разбира се, поръчката й се стори забавна на Ник.
— За мен просто едно голямо кафе — каза той.
Джордан застана настрана да изчака, когато някой я бутна отзад.
Нечия здрава ръка я задържа да не падне.
— Съжалявам, вината е моя — чу се глас.
— Няма проблем. — Тя погледна към мъж с почти черна коса,
който се усмихна извинително, докато излизаше от кафенето. После извади мобилния си от джоба на палтото — не се изненада, че имаше съобщение от Мелинда:
„ОБАДИ МИ СЕ ПО-КЪСНО — ИСКАМ ВСИЧКИ
ПОДРОБНОСТИ ЗА НИК. ДА ЗНАЕШ, БЕЗУМНО
СЕКСИ Е“.
Остроумието беше силна страна на Мелинда. Джордан прибра телефона си, когато я извикаха да си вземе напитката.
— Готова ли си? — попита я Ник.
Тя вдигна глава, объркана.
— Не трябва ли да изчакаме онова, за което трябва да се погрижиш?
— Работата вече е свършена. — Ник я хвана за ръка и небрежно я изведе от заведението. Отстрани погледнато, бяха просто една съвсем обикновена двойка, която си купува кафе в неделя сутрин.
Когато спряха на ъгъла на улицата пред „Старбъкс“, Джордан се вгледа в него. Най-сетне загря.
— Мъжът, който се бутна в мен.
— Да. Ключовете са в левия джоб на палтото ти.
— Кучи син, добре се справи.
Ник се усмихна.
— Казах ти, Роудс. Това ни е работата.
Ник остави Джордан у тях и й каза, че ще й се обади по-късно,
след като не видя черната кола, която ги беше проследила предишната

130
вечер, нито някой, който изглеждаше подозрително, той реши, че може да се въздържат от трогателна целувка за довиждане.
Докато слизаше по стълбите, се улови, че за миг му се щеше да ги бяха следили.
Самоаналитичната част от него — която за щастие не съществуваше — щеше да има доста работа.
Беше стигнал до половината на пресечката, когато забеляза колата си все още паркирана на улицата, където я беше оставил предишната вечер. Той я подмина и продължи — не можеше да рискува някой да го види как я подкарва и да проследи номера. Затова се отправи към най-близката пресечка да извика такси, като си отбеляза наум, че някой от офиса трябва да дойде да вземе колата му и да я върне пред апартамента му. Пред истинския.
Ник бързо намери такси и даде на шофьора адреса, където щеше да живее през следващите една или две седмици. Провери телефона си и изслуша две съобщения от Хъксли, който се извиняваше горещо, че го е вкарал в играта и е прецакал плановете му да лети до Ню Йорк.
Макар Ник да оценяваше съобщенията, те не бяха необходими. Никой не го беше карал да прави насила каквото и да е. Беше сигурен, че всеки друг агент от чикагския офис би взел същото решение като него.
Това беше част от работата, която вършеха. Ако очакваше да го глезят и галят с перо в задачите под прикритие, щеше да отиде да работи в
ЦРУ.
Телефонът му звънна тъкмо когато го прибираше в палтото си.
Видя, че е брат му Мат, и вдигна.
— Имах предчувствие, че ще се обадиш.
— Някой някога казвал ли ти е, че си смотаняк?
Ник се усмихна на шегата. Веднъж с братята му се бяха поувлекли и „случайно“ бяха метнали три топки през прозореца на
Томи Ангелини, който живееше на втория етаж, защото той беше заявил в едно междучасие, че шотландските смотаняци не могат да ритат. Томи грешеше в две неща: първо, не знаеше, че са само наполовина шотландски смотаняци и второ, че се бе усъмнил в атлетическите умения на братята Маккол.
Не беше изненадващо, че тази добронамерена шега сложи край на плямпането на Томи Ангелини, но и сериозно нервира баща им. По това време той беше сержант в Нюйоркската полиция и арестува Ник и

131
братята му, заведе ги в Шейсет и трети полицейски район и ги заключи за шест часа в една празна килия.
Излишно е да се споменава, че след това братята Маккол развиха здравословно уважение към спазването на закона — бяха съответно на десет, девет и седем години. Единственият по-травмиран от ареста човек, беше майка им, която прекара шестте часа в плач, отказвайки да говори с баща им и в правене на лазаня и каноли. Когато се прибраха,
тя буквално насили всеки от синовете си да изяде по три порции.
— Последният човек, който ме нарече така, гледаше как три футболни топки разбиват прозорците в хола му — каза Ник.
— Като гледам как не можеш да намериш пътя до Ню Йорк, за да си спасиш живота, не съм особено притеснен — отвърна Мат. — По- добре да пазиш света от биологически оръжия или да осуетиш заговора за убийство на президента.
— Не. Това е дневният ред за следващата седмица.
— Сериозно, Ник, не успя да дойдеш даже на партито на мама?
Планираме го от месеци.
Ник се почувства като пълен смотаняк и се разсея, като погледна през задното стъкло на таксито да провери дали не го следят.
— Знам. Но изникна нещо, което направи заминаването ми невъзможно. Ще измисля начин да се реванширам пред мама. Колко тежко го приема?
— Каза, че повече няма да ти изпраща сос арабиата по „Федекс“
— отвърна Мат.
Ник подсвирна. Сигурно наистина беше бясна, щом заплашваше да му отреже храната.
— Това е лошо.
— Ако не обявиш, че имаш приятелка, че ще се жениш или нещо подобно, мисля, че ще си в черния й списък за дълго време — изкиска се Мат. Като средно дете и умиротворител на семейството, ядът не го държеше дълго. — Луда е на тема внуци, знаеш. Само да спомена, че съм излизал на кафе с някоя жена и тя се обажда на отец Том да го пита в кои дни църквата е свободна за сватба.
— За съжаление нямам подобна новина, така че известно време ще бъда в немилост. — Ник се улови, че мисли какво ли би казала майка му за Джордан. Беше трудно да каже дали наследството в размер

132
на милиарди долара или осъденият брат престъпник щяха да я учудят повече. Не че имаше значение.
— Смятам да дойда веднага щом приключа с този проект в работата. Ако мама не ме пусне, мислиш ли, че може да остана при теб?
— Разбира се. И не се тревожи за мама — каза Мат. — Ще й кажа, че прокурорът има нова симпатична асистентка, на която съм се натъкнал. Това ще я разсее за известно време от извинението ти
„съжалявам, че съм задник“.
— Благодаря. А само от любопитство, всъщност има ли симпатична асистентка?
Брат му прозвуча потайно.
— Повече от симпатична. Знаеш, че си падам по жени с токчета и власт. Ей, Антъни иска да говори с теб. Ето го.
Ник чу приглушени звуци, докато Мат подаваше телефона на най-малкия му брат.
— Ей, някой някога казвал ли ти е, че си смотаняк?
Нещата продължиха в този дух.

133
16
След вълнуващия уикенд на Джордан й беше странно да се върне към нормалния си ритъм. Целия понеделник в магазина тя очакваше да се случи нещо, да изскочи някакъв проблем: Ксандър е открил подслушвателните устройства; Меркс се е досетил за истинската идентичност на Ник; ФБР, поради някаква причина, са решили да прекъснат цялата операция. Нищо подобно не се случи.
До вторник вечерта можеше да се каже, че напълно се беше върнала към нормалния си режим. С едно важно допълнение: Ник й се обаждаше всяка вечер в девет и половина, когато тя се прибираше от
„Дивайн Селърс“. От него разбра, че Ксандър и Трилани са се срещнали тази сутрин. Това означаваше, първо и преди всичко, че
Ксандър засега не подозира нищо и второ, че ФБР е на път да получи доказателствата, необходими за арестите.
— Ако нещата вървят така, скоро ще се отървеш от мен —
подразни я Ник. После, за трета поредна вечер я попита дали е забелязала нещо необичайно през деня.
— Все това ме питаш — каза Джордан. — Повярвай ми, ще бъдеш първият, на когото ще се обадя, ако има нещо странно. Нямам амбиции да изляза герой във всичко това.
— Само те наглеждам, Роудс.
На следващия ден Джордан се пребори с трафика в центъра и отново се отправи към затвора. Дотук с надеждите отминалата седмица да съм приключила е посещенията, помисли си тя, докато се возеше в асансьора.
С брат й седнаха на обичайната маса точно пред мръсния,
брониран прозорец, покрит с метални решетки. Винаги сядаха на най- доброто място в помещението.
Той я атакува веднага.
— Кой е висок, мургав и сдържан?
Джордан зяпна.
— Я стига! Четеш рубриката „Чуто и видяно“?

134
Кайл посочи към решетките.
— Какво друго да правя на това място?
— Да се покаеш. Да разсъждаваш върху прегрешенията си. Да поправиш криминалния си ум.
— Избягваш въпроса.
Да, избягваше го. Защото брат й беше номер две в списъка й с хора, които наистина, наистина не искаше да лъже. Нареждаше се веднага след баща й.
— Нищо особено. Просто един тип, когото заведох на партито на
Ксандър. — Който да, беше висок, мургав и сдържан. Според слуховете. И който от време на време я караше да се усмихне, когато не беше зает с това да й лази по нервите. Като сърбеж, който не може да почеше. Или като кърлеж.
— За пет хиляди долара на човек, съмнявам се, че е „просто един тип“ — каза Кайл.
Неочаквано приятелят им Пучалски, затворникът с татуираната черна змия, се оказа до тяхната маса.
— Е, кой е този висок, мургав, сдържан идиот? — попита той
Джордан, очевидно обиден.
Джордан протегна ръце.
— Не, наистина, всички тук ли четат клюкарските рубрики?
Пучалски посочи към Кайл.
— Взех я от Сойер, Докато четеше финансовата страница.
Трябва да съм в час със събитията — намигна той. — Няма да съм тук завинаги, нали разбирате.
— Ще бъдеш, ако не си затвориш устата и не започнеш да спазваш правилата, Пучалски — предупреди го един от минаващите пазачи.
Затворникът офейка.
Кайл започна оттам, докъдето бяха стигнали.
— Е, сега голямата тайна е наяве.
Джордан погледна свирепо брат си, който очевидно беше решил да я дразни повече от обикновено по въпроса.
— Да, вярно е, имах, среща. Оо, голям шок. — После се сети нещо. — Татко видял ли е клюкарската рубрика?
— Нищо не спомена, когато дойде при мен в понеделник.
Съмнявам се, че чете „Чуто и видяно“. — Кайл се разположи в стола и

135
замислено потри лице. — Ситуацията е интересна, Джордо… защо ти е да криеш тази история? Ще ми трябва някакъв приход, когато изляза от това място, а чувам, че този твой винарски бизнес наистина върви добре.
— Я се стегни. Длъжник си ми.
Кайл се изправи възмутен.
— За какво?
Джордан скръсти ръце на масата.
— Втората година в университета. Взе колата на мама от гаража посред нощ, без да имаш книжка, за да ходиш при Аманда Карол.
Татко помисли, че е чул шум, когато ти се опита да се промъкнеш незабелязано на връщане, и аз го разсеях, като му казах, че съм видяла непознат в задния двор. Докато той гледаше през прозореца на стаята ми, ти се промъкна и каза: „Задължен съм ти“. Е, сега искам да ми се издължиш.
— Това беше преди седемнайсет години — каза Кайл. —
Сигурен съм, че има срок на давност.
— Не си спомням тогава да споменаваше за опровержения,
срокове на давност или протести.
— Не бях пълнолетен. Договорът не е валиден.
— Ако не искаш да си поемеш задълженията, това е друг въпрос.
— Джордан изчака, знаейки, че го е притиснала. Въпреки впечатлението, което създаваше оранжевия гащеризон, брат й беше честен. И винаги държеше на думата си.
— Добре — измърмори той. — Най-сетне откривам нещо мътно по твой адрес, госпожице Съвършенство, за първи път от трийсет и три години, и не мога да го използвам. — Той се усмихна. — Хубаво беше онова отиване при Аманда Карол, струваше си, иначе много щях да се ядосам.
Джордан направи физиономия. Твърде много информация.
— Едва ли съм съвършена. Просто успявам да се измъкна, за разлика от теб. — Тя се огледа. — Може би трябваше да ти дам един- два съвета.
— Чудесно.
— Мога с месеци да пиша за това — каза Джордан. — Май е добре да го направя, докато още… ми е прясно в главата.
Леле. Трябваше да внимава — за малко щеше да се изпусне.

136
— Тръгна да казваш нещо друго — погледна я Кайл подозрително.
Наистина, тя беше най-лошият таен агент.
В четвъртък обаче кратката почивка на Джордан свърши. В
магазина организираха парти „Избери си“ за членовете на клуба и беше пълно с клиенти.
Робърт и Андреа, двамата асистенти, посрещаха потока от хора,
докато Мартин и Джордан работеха зад бара и из помещението,
наливаха и разказваха на хората за вината, които бяха отворили за вечерта. Когато най-сетне затвориха магазина в девет и половина,
половин час след обичайното време, Джордан беше изтощена, но доволна. Продажбите от дегустациите бяха добри — знаеше се, че един от най-подходящите моменти да се продава вино на хората беше след като вече са си пийнали няколко чаши.
Подреждаха магазина — Мартин чистеше, Джордан събираше касовите бележки, а Андреа сушеше чашите, след като Робърт ги измиеше, — когато Джордан чу мобилния си да звъни. Отидел задната стаичка и го взе.
— Защо не си вдигаш телефона? — упрекна я Ник, когато тя вдигна. — Цяла вечер се опитвам да се свържа с теб.
— До преди няколко минути в магазина ми имаш шейсет човека.
Не съм го чула да звъни, а и да бях, нямаше да мога да вдигна.
— С колата съм на две минути от магазина. Когато дойда, ще си поговорим за отношението към мобилния ти.
— Не, почакай. — Джордан затвори вратата, за да не я чуят останалите. — Виж, Ник, скапана съм. Имахме парти тази вечер, в магазина има трима служители, а аз нямам енергия да разигравам пред тях цялата сцена, че сме гаджета. Освен това звучиш така, сякаш,
изгаряш от желание да ме нахокаш, а предвид колко обичам да ми четат лекции след дълъг работен ден, чудя се дали не може да го отложим за друг път. Като например за никога.
Ник замълча. Когато най-сетне отговори, в гласа му имаше нотка съмнение.
— Какво е това парти „Избери си“? Звучи повърхностно.
Изглежда като събитие, което гаджето ми не трябва да посещава.
— Става въпрос за парти, на което членовете на клуба си избират свое вино. Не хора.

137
Той изглежда се успокои малко.
— Хмм. Стига никой да не си пуска ключовете в аквариум
[1]
или нещо подобно.
Джордан се усмихна.
— Това е от 70-те. Мисля, че сега се пускат часовници, не ключове.
— Не ми се ще да знам откъде го знаеш. — Ник замълча. —
Наистина, откъде знаеш?
— Видях го в шоуто на Опра. — Джордан седна зад бюрото си.
— И какво всъщност е спешното в случая? Предполагам, че има нещо,
щом цяла вечер си се опитвал да се свържеш с мен.
— Цял ден ме следят.
Тя стана сериозна.
— Мислиш ли, че имаме проблем?
— Не, всъщност мисля, че това е добър знак — каза Ник. —
Детективът на Екхарт сигурно е отчаян, понеже не може да изрови нищо за мен. Но при положение че ни следи, трябва да направим така,
че всичко да изглежда тип-топ.
— И това означава…?
— Че аз и ти ще имаме още една среща. Утре започва уикендът.
Ник Стентън те харесва толкова много, че би искал да те види пак.
Скоро.
— Ник Стентън не е традиционалист по отношение на връзките.
Мисля, че харесвам този тип. Изчакай секунда и ще видя какво мога да направя. — Джордан провери календара на телефона си. — Какво ще кажеш за обяд в неделя? Обикновено имам половин час почивка, след като Мартин застъпи.
Ник се обиди.
— Опитваш се да ми пробуташ среща в неделя на обяд? Това е възможно най-непрестижното време за среща, тогава определят срещи на неудачниците. Искам среща в петък или събота вечер. Точка.
Великият Магьосник от Оз беше проговорил.
— Съжалявам, но този петък ще вечерям с баща ми. А както вече знаеш, в събота имам среща с приятелите — каза Джордан. — Но ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, мога да те вредя за неделя вечер, когато магазинът затвори.

138
— Има човек, който през последните осем часа следи всеки мой ход, Джордан. Той ще се чуди какво става, когато Ник Стентън, за когото всички знаят, че има приятелка и нормален живот, си остане вкъщи в петък и събота вечер. ФБР не са ми изфабрикували и приятели, като част от тази операция. Освен фиктивната ми къща и фиктивния ми офис, няма особено много места, на които да ходя,
защото не мога да рискувам някой да ме познае. Ти си онази част от задачата, която прави всичко да изглежда нормално. Значи или трябва да вечерям с теб и баща ти в петък, или с приятелите ти в събота.
Избирай.
Джордан прехапа езика си, знаейки, че е поне отчасти прав. Но все пак за измислено гадже нареждаше прекалено много.
— Добре. Може да ме вземеш в събота и ще те заведа на вечеря с приятелите ми. Ще им кажа, че работната ти среща е отменена или нещо от сорта.
— Виждаш ли? Толкова ли беше трудно?
Да, защото сега тя трябваше да лъже още трима души, за които беше загрижена, но за това щеше да се тревожи по-късно.
— Просто ела вкъщи в седем.
Ник продължи да кара към дома си и няколко минути след като приключи разговора с Джордан, мобилният му отново звънна.
Видя, че е Хъксли — Дейвис го беше назначил като свръзка за услугата, за която Ник го беше помолил. Най-сетне. Ник чакаше това обаждане цял ден.
— Мислех си, че вече си забравил номера ми — каза той, когато вдигна телефона.
— Съжалявам за забавянето — каза Хъксли. — Предвид обстоятелствата не е лесно да се стигне до Григс. — Така беше.
— Е, какво мисли той за ситуацията? — попита Ник.
— Че Кайл Роудс не е особено популярен сред някои от затворниците. Вече се е забъркал в няколко сбивания. Изглежда не той е подстрекателят, но въпреки това пазачите са започнали да му налагат дисциплинарни наказания. Вероятно с надеждата да успокоят всеки,
който си мисли, че имат специално отношение към него заради парите.
За първи път Ник съчувстваше на Кайл Роудс. Да бъде обвинен за съзнателно извършено престъпление беше едно, но да го хвърлят в изолационното просто защото се защитава, беше друго.

139
— Но Григс ще го наглежда, нали?
— Ще опита. Каза да те предупредя обаче, че едва ли ще може да направи много. Очевидно Роудс не помага особено — защитава се,
когато го заплашат, а Григс казва, че е много вероятно да нарани някого по време на бой. И в двата случая ситуацията не е добра.
— Така е. — Не на такъв доклад се надяваше Ник. — Кайл Роудс е като бомба със задействан механизъм.
— И ако избухне, Джордан Роудс ще се оттегли от сделката —
каза Хъксли. — Имаш ли идеи как да го държим под контрол?
— Винаги имам идеи, Хъксли. Скоро ще се чуем пак.
[1]
На някои партита през 70-те години е било модерно женени двойки, търсещи други партньори, да оставят ключовете си в аквариум; който вземел ключовете им от аквариума, с него се прибирали вкъщи — Б.пр.
↑

140
17
— Е, разкажи ми за приятелите си.
Джордан погледна към Ник. Той настояваше да отидат с колата му, въпреки че тя искаше да вземат такси. Предвид обстоятелствата,
което означаваше, че вечерта е работна за него, той не смяташе да пие.
А това беше срамота, защото Джордан беше взела страхотни вина и смяташе да направи още един опит да го накара да спре да й се присмива. Все пак можеше и да няма друга възможност. Нещата с наблюдението на Ксандър изглежда се развиваха добре, което означаваше, че тяхната връзка няма да продължи дълго.
— Ами… Мелинда вече я познаваш — каза тя. — Ще бъде с приятеля си, Пийт.
— Той с какво се занимава? — попита Ник.
— Пише опери. Така се срещнаха с Мелинда — и двамата се занимават с музикален театър.
Ник я погледна скептично.
— Няма да се разпеят по средата на вечерята или нещо подобно,
нали?
— Зависи колко бутилки вино сме изпили.
Ник измърмори нещо от сорта, че мъжете от Бруклин не се интересуват от музикален театър.
— А другата двойка?
— Корин преподава в гимназията, а съпругът й, Чарлз, е адвокат.
Това му хареса.
— В моята област е горе-долу.
— Опитай се да се разбираш с всички, скъпи — каза Джордан.
— Помни, че сме в тази фаза на връзката си, в която се опитващ да ме впечатлиш, като опознаваш приятелите ми.
— Никога не съм бил особено добър в тази част. — Ник се замисли. — Всъщност никога не съм стигал до нея.
— Сигурна съм, че можеш да се справиш за една вечер. Просто прави това, което по принцип правиш на среща.

141
Ник я погледна със странен пламък в очите.
— Нещо различно от това — каза Джордан.
Чарлз и Корин живееха със сина си в едноетажна, тристайна къща в Андерсънвил — старомоден, очарователен квартал на няколко километра северно от центъра на Чикаго.
Докато се качваха по стълбите към верандата, Джордан видя Ник да поглежда вдясно от тях. Чу, че по улицата се приближава кола и в същия момент усети как той слага ръка на кръста й. Изчака да стигнат до входната врата и тихо попита.
— Пак ли ни следят?
— Да.
Тя звънна на вратата и пое дълбоко дъх, подготвяйки се за следващия епизод от шоуто Ник и Джордан.
Ник се усмихна чаровно тъкмо когато вратата се отвори.
Поздрави го жена с права, чисто черна коса и весела усмивка.
— Здравейте. — Тя задържа вратата и се представи. — Аз съм
Корин. Приятно ми е да се запознаем, Ник. Ние сме слушали… ами всъщност нищо не сме чували за теб. Джордан бе необичайно мълчалива. Мелинда разказва на всички, че си някакъв шпионин или таен агент.
Джордан се препъна в един детски ботуш, и сигурно щеше да падне, ако Ник не я бе хванал в обятията си. Стрелна я с поглед. Запази самообладание.
Корин се извини на Джордан и изрита ботуша встрани, а от кухнята излязоха Мелинда и среден на ръст мъж със светлокестенява коса.
— Не го приемай лично — каза мъжът на Ник, смеейки се. —
Напоследък Мел смята, че всички са шпиони или тайни агенти.
Пристрастена е и гледа сериала „24“.
Той се здрависа с Ник.
— Пийт Гарофалоу.
Мелинда удари Пийт по рамото.
— Не казах, че мисля, че е шпионин, казах, че изглежда като
Джеймс Бонд с наболата брада и разкопчаната риза.
Втори мъж, с карирана в червено и бяло готварска престилка,
извика Джордан и Ник от кухнята и се включи в разговора.

142
— Доколкото чух, изглежда Мелинда ви е хванала в неподходящ момент в неделя сутринта. Каза, че ви е трябвало доста време, преди да отворите вратата. — Той се усмихна дръзко и вдигна шипката за салата да поздрави Ник. — Аз съм Чарлз, между другото.
Корин се скара на съпруга си от вратата.
— Чарлз Ким, що за домакин си? Остави новия гост поне да си свали палтото, преди да започнем да го нападаме.
Мелинда още беше на темата за сериала.
— И не разбирам защо ми вземаш дистанционното — попита
Пийт тя. — Освен ако не искаш да видиш какъв е резултатът от понеделник вечер.
Ник наостри уши, щом чу темата за резултати. Спорт. Ето нещо,
за което можеше да говори безкрай.
— Жалко, че вече не дават футбол в понеделник вечер — съжали той пред Пийт. — Но пък винаги може да гледаш баскетбол. Ти за кого си във „Файнъл Фор“?
Пийт изглеждаше леко объркан и посочи към Мелинда.
— Хм, тя имаше предвид резултата от „Танцувай със звездите“.
— Харесва му, когато танцуват пасо добле — изръси Мелинда.
— Танцът символизира драмата, майсторството и страстта на борбата с бикове. Доста е мъжествено — каза Пийт.
— Като изключим пайетите и изкуствения тен — добави
Мелинда.
Пийт плесна с ръце, без да обръща внимание на думите й.
— Ами ти, Ник? Фен ли си на изпълнителските изкуства в телевизионните риалита?
Ник стрелна Джордан с поглед, опитвайки се да реши дали героят му е толкова влюбен, че да се преструва на заинтересован от тема, която включваше пайети и изкуствен тен, но в която нямаше мажоретки.
Тя се изправи на пръсти и прошепна в ухото му.
— Не се притеснявай, това е като бутилка вино, която трябва да подиша омекват след около час-два.
Вечерята мина доста добре, най-вече защото приятелите на
Джордан се оказаха топла, дружелюбна група. Ник беше доволен, че

143
приятелите й ги приеха просто като обикновена двойка на среща в събота вечер.
Докато траеше вечерята, от време на време, той любопитно оглеждаше Джордан. Беше му трудно да схване какво точно беше
„нормално“ за нея. Преди седмица, когато бъбреше с каймака на чикагското общество на партито на Екхарт, тя беше във вихъра си,
носеше дизайнерска рокля и пиеше вино, което струваше много повече от седмичния доход на доста хора. От друга страна, тя се чувстваше точно толкова удобно и с приятелите си, докато носеше дънки и пуловер и ядеше домашна пица в къща, в която сякаш беше избухнала бомба с детски играчи.
Тя го изненада. Ник можеше да се справи с всичко, което
Ксандър Екхарт му поднесе. Не му мигваше окото от прането на пари,
операции под прикритие, фалшиви идентичности, фалшиви апартаменти, офиси, коли и частни детективи, които го следяха по двайсет и четири часа в денонощието. Но Джордан го хващаше неподготвен не за първи път, а Ник знаеше, че това може да се окаже опасно.
Основен пример беше онази целувка, която никой от тях не призна.
Въпреки че беше много по-кратка по продължителност и обективно много по-приятна от всяка друга задача, която му беше възлагана, това беше едно разследване, което той с нетърпение очакваше да свърши. Бързо. Преди нещо… да се обърка.
Ник пренасочи вниманието си от Джордан към Чарлз, адвокатът,
който седеше вдясно до него. Двамата заприказваха за криминалните дела на Чарлз, като Ник внимаваше да не се издаде, че очевидно знае за съдебната система много повече от средния инвеститор в недвижими имоти.
— Фирмата ви занимава ли се с големи дела? — попита той.
Името на кантората, която Чарлз беше споменал по-рано, не му звучеше познато, но Чикаго беше голям град и имаше много адвокати.
— Имаме приличен дял — каза Чарлз. — Искам да кажа не чак толкова важни дела като процеса на Роберто Мартино. Не че фирмата ми би представлявала такива като него — той сниши глас. — По едно време искахме да се заемем със случая на брата на Джордан, но той реши да наеме друга фирма. Което е срамота, предвид как се развиха

144
нещата. Искам да кажа, че осъдиха Кайл на осемнайсет месеца в
Общински изправителен център за престъпление, в което не е наранил никого, а в същото време на ФБР и на федералния прокурор им трябват години, за да се обединят и да арестуват най-известните престъпни босове в страната. Това представлява федералната ни съдебна система.
— Чарлз… — Корил се пресегна и стисна ръката на съпруга си с многозначителен поглед, насочен към Джордан. — Знаеш, че тя се тревожи за Кайл. Да не повдигаме темата тази вечер. — Тя се усмихна
— Вероятно може да ни разкажете как се срещнахте с Джордан, Ник.
Всички разговори на масата спряха.
Честно казано, Ник беше изненадан, че мина толкова време, без никой да попита за това. С крайчеца на окото си той видя Джордан нервно да отпива от виното. Знаеше, че тази част от вечерта я ужасяваше, онази част, в която щяха да продължат да лъжат приятелите й.
Можеше да се опита да й помогне.
— С Джордан се срещнахме преди две седмици в магазина й —
каза той. — Във вечерта на голямата снежна буря.
Пийт се подсмихна.
— Сигурно си умирал за вино, щом си излязъл в онази виелица.
Ник се пресегна през масата и преплете пръстите си с тези на
Джордан.
— Мисля, че съдбата е имала по-висока цел, като ме заведе в магазина й онази вечер — той й намигна. Справих се.
Мелинда се разтопи.
— Това е толкова сладко.
— И после какво стана? — бързо попита Корин.
Ник се обърна към приятелите на Джордан. Заради нея щеше да каже истината — вероятно не цялата, — но поне без „но“.
— Ами зададох на Джордан няколко въпроса, разменихме си остроумни забележки и ясно си спомням как тя направи саркастичен коментар за шардонето. Не мога точно да ви кажа какво стана оттам насетне, но пет дни по-късно се оказах на партито на Ксандър Екхарт и пиех розово шампанско.
Приятелите й се разсмяха. Чарлз вдигна чашата си.
— Така стават нещата, Ник. Сладка усмивка, няколко умни приказки и пет години по-късно гледаш „Танцувай със звездите“ в

145
понеделник вечер вместо футбол.
— Ей, не критикувай, преди да си го гледал — каза Пийт възмутено.
Докато групичката се шегуваше с Пийт, Ник усети как Джордан стисна коляното му под масата.
— Благодаря — тихо каза тя, докато го гледаше в очите.
Отне му повече усилие, отколкото обикновено, за да прозвучи пренебрежително както винаги.
— На твоите услуги, Роудс.
Мелинда и Корин действаха бързо и притиснаха Джордан в кухнята, докато тя отваряше бутилка „Москито Д’асти“, което беше донесла за десерта.
— Мисля, че твоят загадъчен мъж — започна Мелинда —
наистина те харесва.
— Съгласна съм. Има изгледи да се задържи — съгласи се
Корин. — И аз го харесвам. Което, разбира се, е най-важното нещо.
— Ние го харесваме — наблегна Мелинда.
Джордан остави тирбушона на плота — техният ентусиазъм я караше да се чувства още по-голям идиот и отпреди. Разбира се, че трябваше да харесат Ник. Не можеше да ги обвинява — тази вечер той разчиташе на чара си малко повече от обикновено.
— Надявам се да личи, че ме харесва — каза тя, опитвайки се да се придържа до истината. — Не трябва ли да е така с хората, които излизат заедно?
Тя се пресегна в шкафа зад нея и взе шест чаши за шампанско.
— Но е странно. Изглежда се опитва да го крие. Например, по време на вечерята те поглеждаше тайно — каза Мелинда.
Корин вдигна пръст.
— И аз го видях!
Джордан се обърна.
— Не съм забелязала някакви необичайни погледи. — Тя се замисли за миг. И да я беше гледал, сигурно това беше част от ролята,
която играеше.
— Харесва ми как ти казва Роудс — каза Корин.
— Това ми е името.
— Да, но звучи нежно, когато той го казва. Закачливо.
— Като флирт — съгласи се Мелинда.

146
— Палаво — каза Корин.
И двете избухнаха в кикот.
О, боже. Джордан отпи от виното, като си мислеше, че ще й трябва още една чаша, ако Мелинда и Корин продължат с разпита още дълго. Тя се опита да разсее интереса им, без да издава нищо.
— Вижте, Ник е сложна личност. Вероятно ще трябва да оставим нещата да се поуталожат, преди да гадаем всеки негов ход.
Мелинда я сравни с поглед.
— Джордан. Не е нужно да се преструваш. Можеш да си признаеш, че харесваш този човек.
Тя се размърда неловко.
— Ами доведох го тук тази вечер. Това говори достатъчно, не е ли така?
Корин и Мел чакаха нетърпеливо.
Джордан се огъна и им даде това, което искаха, усещайки, че няма да има измъкване — нито спокойствие до края на вечерта, —
докато не си признае.
— Добре, харесвам го, окей?
Тя изчака стомахът й да се свие заради лъжата, която току-що изрече пред приятелките си, но това не се случи. Вероятно ставаше все по-добра в това съучастничество.

147
18
— Как така не си намерил, нищо за Стентън? — настояваше да разбере Ксандър. — Сигурно не търсиш достатъчно усилено.
Меркс плащаше четиристотин долара на час и нямаше как наблюдението да не е на ниво.
Беше неделя сутрин — бе минала повече от седмица, откакто
Меркс пое задачата. Отново бяха в офиса на Ксандър, откъдето той ръководеше целия си бизнес. Заради охранителната система, която беше инсталирал да защитава избата си, това беше единственото място, където се чувстваше сигурен.
— Повярвай ми, търсихме достатъчно. — Меркс седеше на един от столовете пред бюрото на Ксандър. — Започнахме с основното: Ник
Стентън няма криминално досие, има добро име и шофьорска книжка без нарушение. Има апартамент в Бъкстаун на стойност над половин милион и си плаща ипотеката навреме. Общо — заедно с чекове,
спестовни сметки, акции, взаимни фондове, конвертируеми ценни книжа и облигации, финансите му възлизат на около милион. Няма неизплатени дългове, няма необичайни тегления от банковите си сметки. После продължихме с личната информация: единствено дете е,
и двамата родители са починали. Няма бивши съпруги или деца, поне не сме открили такива. Израства в средно голям град близо до
Филаделфия и после отива да учи в Пенсилванския университет.
Завършва мениджмънт в Бизнес колежа. Нищо особено в академичните справки. Дошъл е в Чикаго около година след като е завършил и оттогава живее тук.
— Ами работата му? — попита Ксандър. — Този бизнес с недвижими имоти или каквото и там да притежава.
Меркс кимна.
— Стентън е едноличен собственик на инвестиционна компания за недвижими имоти, която притежава собственост за отдаване под наем. Има малък офис в „Лейквю“, в който изглежда има още двама служители, поне от това, което сме видели дотук. Стентън отива на

148
работа всяка сутрин около осем и половина и си тръгва в шест. Обядва за половин час, изглежда харесва „Джими Джон“. Не съм сигурен дали предпочита пуешко или говеждо печено — стори ми се незначително за доклада.
Ксандър се намръщи, без да оцени хумора.
— А връзката му с Джордан?
— Следим го от момента на партито така, както ни нареди.
Онази нощ прекара в къщата й, а после на сутринта отидоха заедно да пият кафе. Видя я отново вчера вечерта — ходиха при нейни приятели в Андерсънвил. Върна я у тях около полунощ и прекара около двайсет минути вътре, преди да си тръгне.
— Не е останал там през нощта? — попита Ксандър.
— Може да е имала главоболие.
— Може да й писва от него.
Меркс сви рамене.
— Сам прецени. Снимахме ги заедно. — Той хвърли кафяв плик на бюрото. — Подредени са хронологично.
Ксандър извади снимките. Тази най-отгоре беше на Стентън и
Джордан от нощта на партито, съдейки по цвета на роклята, която се виждаше изпод палтото й. Целуваха се на верандата пред къщата и далеч не изглеждаха отегчени един от друг. Той прехвърли и останалите снимки. Джордан и Стентън се държат за ръце на излизане от „Старбъкс“. Стентън, с ръка около кръста й, шепне нещо в ухото й,
докато чакат на верандата на непозната къща, вероятно тази на приятелите й. Последната снимка беше на Стентън, как напуска къщата на Джордан, докато тя го гледа от прага.
— Последната снимка е от снощи — каза Меркс.
Ксандър сложи фотографиите обратно в плика и ги остави на масата.
— Не съм убеден. И нека да ти кажа защо. Познавам много хора в този град и разпитвах за Ник Стентън. Никой никога не е чувал за него. И от мен се очаква да повярвам, че този никой, който не знае нищо за виното, се появява от нищото и просто така влиза в магазина на Джордан и й подкосява краката. Не ми минават тези.
— Хората непрекъснато се срещат по такива начини — каза
Меркс.
Ксандър заби показалец в бюрото си.

149
— Хората не срещат Джордан Роудс просто така. Баща й има 1,2
милиарда долара. Милиарда. Казвам ти, това е нещо нагласено.
Стентън преследва парите й. Вероятно е мошеник или нещо подобно.
Той посочи към Меркс.
— Ще следите Стентън, докато не наредя друго. В тази история има още нещо. Усещам го.
На следващия ден във фалшивия си офис Ник се облегна на стола зад бюрото си. Усмихна се, развеселен от последния доклад.
— Значи Екхарт мисли, че съм мошеник, който преследва парите на Джордан. Добре. Това ще го разсее за известно време.
Беше се обадил на Хъксли, след като изслуша записа на разговора. Всеки ден, откакто се беше възстановил от стомашния грип,
партньорът му работеше в микробуса на няколко пресечки от „Бордо“.
През изминалата седмица и половина бяха развили добри работни отношения — Хъксли слушаше на живо от микробуса разговорите на
Екхарт, след което изпращаше на Ник по имейла дигитален запис заедно с отбелязаните минути и секунди за всеки разговор, свързан с разследването.
Хъксли пое дневната смяна в микробуса, а други двама агента застъпваха за нощната и ранната сутрешна смяна — в това число и агент Симс, която, според обещанието на Екхарт, бе уволнена от поста на барман в деня след партито. Агентите, които покриваха останалите смени, също изпращаха на Ник аудиофайлове, макар засега да разполагаха с много малко доказателства.
Бяха записали втори разговор между Трилани и Екхарт и това беше добър напредък за делото. Разговорът не беше кой знае колко вълнуващ, но Ник трябваше да се занимава с нещо, докато работеше в измисления си офис. И така, Хъксли висеше в микробуса по седем дни в седмицата, изслушвайки часове разговори, свързани с досадното вино на Екхарт, нощния клуб и ресторантите му, а Ник пет дни в седмицата не можеше да мръдне от скучния офис, където имаше двама стажанти: единият — „Етан“, мениджърът му, а другата — „Сузи“,
офис асистентка. Ник надничаше през прозореца, делящ офиса му от рецепцията, където бяха двамата стажанти. Те поне можеха да работят дистанционно от лаптопите си, така че фасадата не беше напълно

150
прахосване на ресурс от страна на Бюрото. Въпреки това можеше да си представи развълнуваните погледи на лицата им, когато Дейвис беше отишъл при тях и им беше предложил възможността да работят под прикритие. Едва ли са допускали, че ще им възложи скучна работа в офис.
— Докато с Джордан заблуждавате Екхарт, че имате връзка, не би трябвало да имаме проблем — беше казал Хъксли. — Все пак ще се чувствам по-добре, когато приключим с всичко.
Ник прокара ръце през косата си в съгласие с това изказване.
Ситуацията с Джордан започваше да изглежда твърде реална за комфорта му. Това обикновено беше моментът, когато той,
предчувствайки възможно привързване, би се оттеглил. Но с нея беше хванат в капан. Следователно единственото, което можеше да направи,
беше да продължи както обикновено и да се прави на мъжа, който не позволява нещата да станат реални, който винаги има под ръка саркастична забележка, но няма дълбоки чувства. Защото наистина нямаше. Тайните агенти не си позволяваха да се привързват към даден случай или някой, замесен в него.
Той не се оплакваше — знаеше как стоят нещата. Беше се трудил много, за да стигне там, където се намираше — да бъде най-добрият агент под прикритие в чикагския офис беше сериозно постижение.
Това беше специалитетът му, нещото, което го различаваше от останалите агенти в офиса. Без тази разлика, той би бил просто поредният със значка и оръжие. По дяволите, щеше да бъде Пелъс.
Това беше достатъчна мотивация да се върне към реалността.
— И ти, и аз, Хъксли — каза той на партньора си. — Колкото по- бързо приключим с това, толкова по-добре. За всички ни.

151
19
Джордан се усмихна на клиентите си.
— Какво мислите?
Двойката, мъж и жена към трийсетте, се спогледаха.
— Харесва ми — каза жената, като завъртя налятото около петдесет грама шардоне.
— И на мен ми харесва — съгласи се мъжът, — не е толкова измислено, колкото повечето шардонета, които съм опитал. Нека си вземем бутилка.
— Чудесно! — Джордан ги обслужи. После се отправи към една от масите в ъгъла, където група жени около четиридесетте пиеха вино.
— Как сте дами? Имате ли някакви въпроси за виното? — Когато приключи там, тя се премести на следващата маса, после отиде до етажерките, където имаше още няколко клиента и накрая се върна на бара да обслужи един от редовните си клиенти.
— Натоварено е днес — отбеляза той.
Джордан сложи в торбичка четирите му бутилки.
— Не мога да се оплача. — Всъщност можеше, доста лесно при това, но нямаше да го направи. Не и когато имаше клиенти.
Стомашният грип беше застигнал и „Дивайн Селърс“. И двамата й асистенти се бяха разболели и ги нямаше на работа от понеделник,
което означаваше, че двамата с Мартин трябваше да поемат всички смени. По принцип това не би било проблем, но тази сутрин, както обикновено, тя беше ходила при Кайл, така че Мартин беше отворил магазина, а тя трябваше да работи следобедната смяна — в най- натовареното време — сама. Затова тичаше из магазина, без да спре, от пет и половина насам, не беше яла, нямаше възможност даже да отиде до тоалетна и беше малко раздразнителна.
Но не го показваше пред клиентите си.
Тя се усмихна, докато си проправяше път към задното помещение. Изглежда всички щяха да бъдат доволни в следващите трийсет секунди и това беше нейната възможност да изтича до онова

152
място. В този момент звънчето на вратата звънна. Мамка му. Ако влезеше само още един клиент през тази врата, преди да е имала възможност да се изпишка, някой щеше да получи тирбушон в… Тя забърза към вратата и се блъсна във високо, твърдо тяло. Беше Ник,
който я хвана в обятията си.
— Леле. Изглежда много съм липсвал на някого — каза той закачливо.
Джордан го погледна умоляващо.
— Моля те, помогни ми.
Той стана сериозен.
— Какво трябва да направя. Само кажи.
— О, благодаря ти. — Джордан сложи ръце на хълбоците на Ник и го обърна с лице към магазина.
— Стой тук. Наблюдавай дали някой няма да открадне нещо, или да свие чаша вино. — Тя направи крачка към коридора, след което се обърна. — И не пипай нищо. — Тя забърза към банята, преди очните й ябълки да изскочат.
Когато се върна, завари Ник на пост. Той посочи към вратата.
— Проблем ли е, че онези двамата дойдоха с ръчна количка и задигнаха няколко каси вино? Взеха само розово, така че реших, че не е голяма загуба.
— Ха, ха! — Джордан бързо го заобиколи и се мушна зад бара.
— Благодаря ти, че наглеждаше. Какво правиш тук, между другото? —
Тя се сдържа, заради хората наоколо. — Искам да кажа, това е толкова приятна изненада, скъпи.
Ник сви рамене.
— Работих до късно тази вечер и щях да се прибера вкъщи,
когато изведнъж ме обзе силен подтик да видя приятелката си.
Това беше код, че го следят, предположи Джордан.
— Затварям след двайсет минути. Може да хапнем навън след това.
Ник погледна часовника си.
— Още не си вечеряла? Ще мине девет и половина, когато излезеш оттук.
Тя му хвърли очарователна усмивка.
— Девет и половина, ако любимият ми помогне да изчистим магазина. — Тя видя един клиент да се приближава от другия край и

153
остави Ник сам. Няколко минути по-късно, когато вдигна глава да си поеме въздух видя, че го няма. Тя се огледа из магазина и не го видя никъде, но нямаше време да се замисля върху това, докато не си тръгна и последният клиент.
Джордан затвори вратата и заключи възторжено. Беше оцеляла.
Не искаше да обижда прекрасните си клиенти, които ценеше толкова много, но вече си мислеше, че никога няма да си тръгнат. Дръпна щорите на предните прозорци и се огледа. По дяволите, беше като след бедствие.
На вратата се почука. Приближи се, готова да каже на който и да беше, че магазинът вече е затворен. Но през прозореца видя Ник.
Отключи вратата и го пусна. Все още мърмореше.
— Вече и без това си достатъчно кльощава — каза той сърдито.
— Ако майка ми те види, ще те заключи с белезници за кухненската маса и ще те кара да ядеш лазаня цяла седмица. — Подаде й две торбички от „Портийо“. — Не знаех дали богатата наследница ще предпочете хотдог, бургер или италианско говеждо — тук ще подмина очевидния майтап, — затова взех по едно от всичко.
При вида на торбичките на червени и бели ивици на Джордан й се подкосиха краката. Най-добрата вечеря в Чикаго.
— Моля те, кажи ми, че има и пържени картофки — прошепна тя.
— Да.
Едва не изтръгна торбите от ръцете му.
— Ти си бог.
Избраха маса, сгушена между етажерките с вино. Докато Ник разопаковаше храната, Джордан грабна бутилка зинфандел и си наля една чаша.
— Искаш ли? — попита тя.
Той вдигна вежда.
— Вино с пържени картофи? Не, благодаря.
— Вино с всичко. Защото виното означава, че отговорната част от деня е приключила. — След като тържествено изпи чашата си,
Джордан огледа менюто и реши, че богатата наследница иска бургер с пържените картофи и сос със сирене. Тя въздъхна щастливо, когато седна — за първи път от няколко часа насам. Отхапа от бургера си и буквално простена.

154
Ник посочи със своя италиански сандвич с говеждо.
— Това надхвърля реакцията ти с виното, което пихме на партито на Екхарт. „Шато Севил“ или каквото там беше.
— „Севон“. Но нищо не може да надмине такъв бургер. Когато бях малка, ходехме в „Портийо“ почти всяка събота вечер. — Тя отхапа отново и затвори очи. — Господи, от години не съм яла там.
Когато отвори очи, видя как Ник я гледа съсредоточено.
— Какво?
— Просто… когато ядеш или пиеш, правиш такива физиономии,
че… — Той спря и въздъхна. — Както и да е. За какво говорехме?
Джордан посочи бургера си.
— За храна, за вино.
Той кимна.
— Да Значи виното означава, че отговорната част от деня е приключила, така ли? Това е примамливо. Трябва да направиш такъв стикер и да го сложиш на своето „Мазерати“.
Тя се усмихна.
— Ще си го отбележа.
Ник отпи от безалкохолното си.
— Между другото, какво те накара да се интересуваш от вино?
Джордан потопи един пържен картоф в соса със сирене.
— Майка ми. Тя много си падаше по виното. Когато бях в гимназията, баща ми имаше луксозна ложа в „Юнайтед Сентър“ и през летните уикенди двамата с Кайл ходеха на мачовете на „Булс“.
Предложи да заведе и мен, но — тя направи физиономия — не си падам по спорта.
— Как е възможно.
— Бих попитала същото и теб — винаги отхвърляш хубавото вино.
— Хмм! — Ник не изгледаше убеден.
Тя продължи с историята.
— В тези дни с майка отивахме на вечеря. Тя ги наричаше нашите момичешки вечери. Разрешаваше ми да пия чаша вино, което,
разбира се, ме караше да се чувствам изключително голяма. Не биваше да казвам на татко или на Кайл за това. Виното беше нашата тайна,
нещо, което само мама и аз споделяхме. — Тя се усмихна на спомена,
преди да отпие следващата глътка вино.

155
— Съжалявам, че не е успяла да види това място — каза нежно
Ник. — Сигурен съм, че щеше много да се гордее с теб.
Джордан кимна и усети как очите й парят. Тя прочисти гърло и продължи шеговито.
— Просто защото изглеждам добра в сравнение с Кайл. Сега той много е смъкнал летвата за близнаците Роудс.
Ник се разсмя.
— Мисля, че изглеждаш доста добре в сравнение с когото и да е.
Джордан се отдръпна изненадана.
— Леле. Това комплимент ли беше?
Той спря да дъвче, сякаш току-що е осъзнал какво е казал.
Замълча, приключи с дъвченето и сви рамене.
— Разбира се. Даже аз мога да направя комплимент на измислената си приятелка, когато ролята го изисква — Той намигна —
И трябва да ме слушаш, когато шепна сладки глупости.
— Сигурна съм, че комплиментът беше истински. — Джордан се пресегна за още един картоф и го потопи във вкусния сос от сирене. —
Ами ти? Как се оказа във ФБР?
— Ами, свързано е с времето, когато бях десетгодишен и ме хвърлиха в затвора — каза Ник.
Тя се разсмя.
— На десет? О, Ник, малки палавнико. Какво беше направил?
— С братята ми счупихме няколко прозореца, след като едно дете ни нарече смотаняци. Баща ми, който по това време беше сержант в полицията, ни отведе в участъка и ни заключи в една килия за шест часа. Изкара ни акъла.
— Сигурна съм — каза Джордан с усмивка. — Съжалявам.
Сигурна съм, че е било доста травмиращо преживяване.
Ник измъкна картофа от ръката й.
— Ако продължаваш да ми се подиграваш, ще изям всичко.
Тя се престори на сериозна.
— Слушам те.
— Когато се прибрахме онази вечер, баща ми ни накара да седнем и ни обясни, че неговите действия рефлектират върху
Нюйоркската полиция, а че нашите действия се отразяват на него. И че се надява оттук нататък да се държим с уважение към значката, която носи. — Той замълча.

156
— Спомням си, че се замислих как един ден и аз искам да имам работа, с която да се гордея така. И това ми остана в главата. Така веднага след колежа отидох в Нюйоркската полиция. Харесваше ми, но след пет години усетих, че искам повече. Което ме отведе във ФБР.
След като завърших Академията, ме преместиха в Чикаго. Трябваше да е за три години, но ми хареса тук. Малко дистанция от семейството ми се отрази добре.
Джордан завъртя виното в чашата си.
— Какво мислят те за всичките ти задачи под прикритие?
Ник се разсмя.
— Трябва да чуеш майка ми какви ги приказва. — С дълбок акцент той каза: — „Синът ми, ФБР агентът, мислите ли, че има време да ни се обажда с всички тези големи, важни дела, които му възлагат?
Може да умра, без той да разбере.“
Джордан се разсмя, развеселена от това рядко допускане в истинския свят на Ник Маккол. Досега той беше нещо като мистерия за нея.
— Обзалагам се, че ти липсват.
Той сви рамене.
— Разбира се. Макар че се опитвам да го крия от братята си.
Отношенията ни са по-скоро саркастични, от типа „изкарай другия извън нерви“.
— О, звучи ми познато — каза Джордан. Връзката й с Кайл също не можеше да се определи като сантиментална.
Когато приключиха с яденето, Ник предложи да й помогне да изчисти магазина.
— Не е нужно да ми помагаш — каза тя. — Просто се пошегувах.
— И да те оставя сама да вършиш тежката работа? Ако някой ни наблюдава, моят герой трябва да изглежда отзивчив и подкрепящ.
Тя му хвърли една кърпа за съдове.
— В такъв случай твоят герой може да се захване с онези използвани чаши.
Разделиха си работата и бързо почистиха магазина. Ник беше паркирал отпред и закара Джордан до тях, където настоя да я изпрати до вратата. Както обикновено, тя забеляза, че той оглежда паркираните коли на улицата.

157
— Следят ли ни? — попита тя.
— Не, не мисля — каза Ник. — Чисто е.
— О, добре — Джордан спря на края на стълбите. Докато стояха на верандата под лунната светлина, й просветна, че това е първата вечер, която са прекарали наистина насаме — без частни детективи,
които да ги следят, без приятели, без Ксандър Екхарт и компания. Само те. Почти като на истинска среща.
— Благодаря за вечерята и за това, че ми помогна. — Тя замълча,
поразена от истината, която щеше да изрече. — Прекарах наистина добре.
Ник изглеждаше развеселен от изненадата й. Качи се още едно стъпало нагоре и застана до нея.
— Не е нужно да изглеждаш толкова шокирана Не съм чак толкова лош.
— Може би през повечето време си — подразни го Джордан.
Ник вдигна глава и помисли.
— През повечето време… предполагам, че това е напредък.
Джордан забеляза, че стоят много близо. Като в края на среща, на която тя се чуди „да го поканя ли по-близо“. Това не беше логично,
предвид факта, че уговорката между нея и Ник беше просто игра.
И двамата замълчаха за няколко секунди. Нощта, улицата и всичко останало сякаш изведнъж притихнаха. Накрая Джордан посочи към къщата.
— Май трябва да се прибирам. Тук е под нулата и въобще…
Ник посочи към колата си.
— Добре. И аз трябва да се прибирам. Трябва да стана рано-рано за измислената си работа.
— Добре тогава.
— Страхотно.
Никой от тях не помръдна.
— Е, значи ще се видим по-късно — каза Джордан. Тя се обърна да тръгне — ако не друго, краката й започваха да замръзват и скоро нямаше да може да помръдне.
Ник я хвана за ръката.
— Джордан.
Каза името й толкова тихо, не ако нощта не беше толкова тиха,
можеше и да не го чуе. Когато се обърна, той я погледна право в очите,

158
сякаш търсеше нещо.
После, просто така, моментът изчезна. Кимна й леко и изражението му отново стана неразгадаемо.
— Ще ти се обадя по-късно.
Пусна ръката й и слезе по стъпалата, без да се обръща.

159
20
На следващата сутрин Джордан прекара първия час в магазина в правене на инвентаризация и разпределение на поръчките за дистрибуторите за следващия месец. В петък заминаваше за долината
Напа — пътуване, което планираше от няколко месеца. Ходеше в страната на виното три-четири пъти годишно по работа и изключително се вълнуваше за това пътуване — имаше уговорка да посети нова винарна, чието ново каберне смяташе да предложи във винения клуб.
Освен това имаше нужда от уикенд извън Чикаго — да си почине от задачите под прикритие и всичко останало. Няколко дена сама щяха да й се отразят добре, щеше отново да започне да мисли ясно и вероятно щеше да престане да се чуди дали Ник искаше да я целуне снощи.
Границата между реално и измислено в главата й някак се беше размила. Ако нещата между тях бяха истински, снощи щеше да я целуне, а нямаше да я изпрати с думите „Ще ти се обадя по-късно“,
преда да си тръгне с вирната опашка от верандата й. Но ето я, пак си мислеше за него.
Джордан се опита да се отърси от тези мисли и да се концентрира върху работата. Тъй като искаше да компенсира за допълнителните смени, с които трябваше да натовари персонала си,
докато е в Напа, беше решила да отвори и да затвори магазина сама. За щастие Андреа вече се чувстваше по-добре и трябваше да дойде в един часа, което означаваше, че нямаше да се наложи Джордан пак да кара сама вечерната смяна.
След като разпредели поръчките, тя пусна на фейсбук страницата на магазина предложенията за уикенда: купете три червени вина,
получете четвъртото на половин цена. После се захвана с —
плащането на сметки. Намръщи се при вида на сметката за газ и се възмути от нелепата цена за отопление на магазина. Очевидно хората от „Пийнълс Гез“ смятаха, че тя разполага с милиарди долари. Малко

160
преди обяд звънчето на вратата дрънна и влезе първият клиент за деня.
Джордан погледна от бара и се усмихна на жената — привлекателна брюнетка с яке на „Норт Фейс“ и клин за йога, който подчертаваше стегнатата й леко заоблена фигура. Вероятно или идва от, или отива на тренировка, предположи Джордан.
— Мога ли да ви помогна?
Жената за миг се замисли над въпроса.
— Засега само разглеждам.
Тя оглеждаше магазина, сякаш търсеше още някого.
Джордан се зачуди дали Мартин най-сетне не си е намерил жена,
която го е оценила.
— Не бързайте. Ако имате въпроси, кажете.
Жената спря.
— Всъщност майната му. Имам въпрос. — Тя се приближи към бара. — Това между теб и Ник сериозно ли е?
Въпросът беше съвсем неочакван и хвана Джордан неподготвена.
— Моля?
— Ник Маккол. Сериозни ли са нещата между вас двамата?
На Джордан й трябваше време да отговори, трябваше да обмисли внимателно думите си.
— Познавам Ник Стентън, но не и Ник Маккол. — Тя изгледа жената. — Съжалявам, не разбрах името ви.
— Лиза. И името на човека, който снощи беше тук, в магазина, е
Ник Маккол. Повярвай ми — зная. Познавам Ник много добре.
Без значение дали реакцията й беше разумна, или не, Джордан усети, че настръхва от намека й.
— Щом познавате Ник толкова добре, защо ме питате дали нещата между нас са сериозни?
Лиза неловко помръдна и зае леко отбранителна позиция.
— Не съм го чувала от няколко седмици. Вчера го видях с колата,
проследих го дотук и мислех, че ще го настигна в магазина. После ви видях двамата през вратата. Изглеждахте толкова уютно.
Очевидно шоуто на Ник и Джордан събираше зрители всеки ден.
— Мисля, че това е разговор, който трябва да водите с Ник, не с мен.
Тук Лиза се изсмя.

161
— Значи все пак не го познаваш толкова добре. Защото ако го познаваше, щеше да знаеш, че на Ник въпроси не му се задават. Това е част от неговата практика на необвързване. — Тя повдигна вежда. —
Или все още не ти е изнесъл тази реч?
Когато чу думите на жената, Джордан я усети — болката на разочарование, толкова силна, че не можеше да не я признае. Ник не се обвързваше.
Това не би трябвало да означава нищо. Разбира се, не й беше изнесъл подобна реч — нямаше причина да го прави. Защото, точно както тя си мислеше, всяка връзка между тях беше въображаема.
С това наум тя успя да запази непринудеността си пред Лиза.
Това беше нейният магазин и никой нямаше да я кара да изглежда като глупачка в него.
— Нали не очаквате да ви разкажа за какво си говорим с Ник? —
попита тя хладнокръвно.
— О… разбирам. Още не си спала с него, нали? — Лиза се усмихна самодоволно. — Слушай, скъпа, не ми се ще да съм носителят на лошата новина, но скоро ще чуеш речта му — тъкмо преди да те изчука. Това е част от неговия кодекс или каквото и да е там. Повярвай ми, много жени са минали по този път с Ник.
Джордан се престори, че се замисля.
— Благодаря за съвета, Лиза. Всичко това е много информативно. Особено тайнствената част, в която ми разказа, че си проследила Ник, стояла си отвън и си ни гледала — Тя посочи към витрината с вината. — Хей, знаеш ли какво бих направила, ако издебна бившия си? Бих си наляла чаша сира. И си късметлийка, защото днес имаме разпродажба на червени вина…
От другата страна на улицата детективът на Меркс, човек на име
Тенисън, замръзна с фотоапарата в ръце, когато вратата на „Дивайн
Селърс“ се отвори. Оттам изхвърча брюнетката с клина, очевидно бясна. Тя пресече улицата и се отправи директно към колата, в която седеше той. Тенисън се притесни. Беше решил между другото да проследи Джордан Роудс, да види дали може да им подаде нещо.
Каквото и да е. Защото след единайсет дни следене на Стентън не бяха успели да изровят нищо съществено за пред Екхарт. Вече беше

162
запознат с режима на Стентън — човекът не излизаше за обяд от офиса преди един часа, което означаваше, че има много време за убиване.
Отначало следенето на Джордан Роудс му изглеждаше не по-малко скучно от следенето на Стентън. Тенисън беше паркирал колата си от другата страна на улицата и през обектива на фотоапарата можеше да вижда през предните стъкла на магазина. Роудс често говореше по телефона, работеше на лаптопа и преподреждаше бутилките с вино.
Наистина вълнуващо. Но тогава се появи брюнетката със смайващата фигура и нещата станаха интересни. Първоначално Тенисън беше предположил, че брюнетката е клиент, а доколкото можеше да каже през лещите на камерата, Джордан Роудс също смяташе така. Но после брюнетката каза нещо, което напрегна Роудс и Тенисън се взря по- внимателно. Нямаше представа какво си говорят, но езикът на телата им предвещаваше женски бой. После Роудс се усмихна, посочи към бутилките на бара и брюнетката изхвърча навън.
Тенисън бързо хвърли фотоапарата на мястото до него и го покри с раницата, пълна със снаксове, вода и цигари, които винаги държеше на ръка разстояние по време на наблюдение. Грабна мобилния си от таблото и се престори, че говори по телефона.
Брюнетката извади ключовете си, натисна копчето за отключване и светлините на колата пред него мигнаха. Засега не го беше забелязала. Тенисън наблюдаваше с крайчеца на окото си как измъква мобилния си от палтото и набира някакъв номер. Беше пушил преди няколко минути и беше отворил малко прозореца на колата да влезе свеж въздух. Така той беше в идеалната позиция да чуе края на разговора й, докато тя се приближаваше към колата. Звучеше сякаш оставя съобщение на нечия гласова поща.
„Здравей, Ник Маккол или как да кажа, Ник Стентън,
който и да си днес — мислех, че не си се обаждал, защото имаш друга задача под прикритие, не защото си заврял оная си работа в някаква кльощава руса кучка. Май ми каза, че не става въпрос за друга жена? Предполагам, че си излъгал. И защо не съм изненадана? Нали с това си изкарваш хляба все пак — като лъжеш хората.“

163
Останалата част от тирадата на брюнетката заглъхна, когато тя се качи в колата. После тя затръшна шофьорската врата и всичко притихна.
Тенисън седеше в своята кола, все още с телефон в ръка. Леле майко.
След като брюнетката потегли, той на свой ред се обади.
— Меркс. Няма да повярваш. Мисля, че изрових нещо за
Стентън. Искам, да кажа, мамка му, имам нещо. Трябва да направим още една проверка. Този път на името на Ник Маккол.

164
21
В осем часа вечерта „Дивайн Селърс“ беше пълен. Четвъртъците бяха най-натоварените вечери в магазина, тъй като хората обичаха да пазаруват вино преди уикенда. Тази вечер не беше изключение.
Андреа дръпна Джордан настрана.
— Ник Стентън те търси по телефона. Казва, че е важно.
— На мобилния?
— Не, на телефона на магазина.
— Благодаря, Андреа. — Джордан отиде в задната стаичка и вдигна слушалката. — Ало?
Ник не звучеше доволен.
— Цял ден ти звъня на мобилния.
— Получих съобщенията ти, просто нямах възможност да ти се обадя.
— Трябва да поговорим за Лиза — каза той.
— Освен съобщението, което ти оставих, нямам какво повече да кажа. — Беше се обадила на Ник, след като Лиза излезе от магазина раздразнена (нямаше представа защо) и му беше оставила съобщение,
че трябва да е нащрек за откачени бивши гаджета с клинчета.
— Съжалявам, че е дошла при теб. Било е неуместно. — Той замълча. — Какво точно ти каза?
— Ами зададе ми няколко въпроса за нас — каза Джордан. —
После ми разказа за политиката ти на необвързване, за това как винаги казваш на жените, с които се забъркваш, че с никого не излизаш сериозно.
От другата страна на линията последва дълго мълчание.
— О.

Изтегляне 2.48 Mb.

Сподели с приятели: