Четвъртото предизвикателство е следствие от факта, че всяко участие в СКС за по-малките държави е всъщност купуване на сигурност и ограничаване на националния суверенитет. Това води до психологически шок от допира с друга среда; до риск от въвличане в конфликти, в които техните интереси не са засегнати, или където изобщо нямат интереси. Въвлече ли се в конфликт Цялото, тогава автоматически се въвлича в този конфликт и всяка негова Част. Когато си част от едно Цяло, ако друга Част на това Цяло е нападната, ти си длъжен да застанеш на страната на тази Част, което означава да си пълноценна, интегрална Част от Цялото (Ако Русия и Турция се окажат в конфликт, то като партньор по НАТО, България трябва да вземе страната на Турция).
Осмисляйки това, ние сме длъжни непрекъснато да си повтаряме и помним, че договореностите в системата за колективна сигурност имат и ще имат по-висш приоритет пред вътрешните цели и задачи на всяка държава членка. Присъединявайки се към тях, за да бъде гарантирана при екстремни обстоятелства, всяка държава съответно се подчинява на максимата, че нейната сигурност е само част от сигурността на системата, която стои над всичко, т.е. заплаха за сигурността на държавата има тогава, когато от нея произтича заплаха за сигурността на СКС. Вече споменахме, че в СКС, където всички по идея са равноправни и вземат решенията с консенсус, ограничен брой държави имат право на по-глобални интереси.
Тук е важно държавата с ограничени ресурси за влияние да има лидери, които да могат да обяснят на СКС, че въвличането на тяхната държава в такива конфликти може само да влоши сигурността на СКС. Затова те не заемат категорична позиция на безусловна подкрепа и правят много внимателни оценки, водени не от някакъв национален егоизъм и като „хитри балкански субекти”, които искат да „минат тънко”, а с високото чувство за отговорност към своето общество и към политиката на СКС. Да, и към СКС, защото не искат да й създават допълнителни проблеми и да причиняват вътрешни напрежения.
Сподели с приятели: |