§ Периодизация на историята на еврейската култура



Дата04.12.2017
Размер346.64 Kb.


ЮДАИЗЪМ
Павел Павлович

pavlovitch@iname.com
§ 1. Периодизация на историята на еврейската култура.
Когато разглеждаме феномена на семитските религии, трябва да имаме предвид, че духовното и светското начало в тези общности функционират в тясна взаимовръзка. По този начин верските принципи полагат фундаментите на политическите структури, а управлението има за цел да опази принципите на вярата, които са същевременно и основни закони на държавата. В резултат от това преплитане между светско и духовно периодизацията на еврейската култура се оказва сложна задача, която се обуславя както от развитието на еврейската религия, така и от перипетиите на еврейската държава.
1. Периодизация според политическата история на евреите.

Най-ранният период от развитието на еврейската общност тъне в мъглата на древността, но все пак може да бъде най-общо отнесен към ХІV - ХІІІ в. пр. н. е. Изворите за тази история са оскъдни и се свеждат до Библията и някои надписи, свидетелстващи за отношенията между Египет и евреите. Най-древните части на Библията се отнасят към ХІІ – ХІ в. пр. н .е., когато по всяка вероятност става прочутото бягство на евреите от Египет под предводителството на Мойсей1. Според иракския изследовател Сами Саид ал-Ахмад евреите достигат земите на Палестина около 1250 г. пр. н. е2. Ако библейските сведения за 40 годишното скитане из пустинята са верни, то бягството от Египет може да бъде датирано около 1290 г. пр. н. е.

Бягството от Египет може да се смята за край на най-древния период от юдейската история, ала е изключително трудно да се определи неговото начало. От клинописни документи в тел-амарнския архив3, в частност от писмата на владетеля на Ерусалим Абдхиб до Аменхотеп ІV (Ехнатон) е известно, че нито в Ерусалим, нито в Палестина като цяло по това време е имало евреи. За сметка на това се споменава, че по това време в страната нахлуват хабирите. Не може точно да се определи що за народ са те, но от лексикална гледна точка може да се направи връзка между тях и евреите. Вероятно става дума за евреи в най-общия смисъл на думата, както и за съюзени с тях племена. На този етап хабири не е етноним, а по-скоро социален термин за обозначаване на етнически хетерогенни племенни отреди, които се занимават с грабителство и нападат палестинските селища. През ХІІІ в. пр. н. е., както става известно от т. нар. Стела на Израел, издигната по заповед на фараон Меренптах (1223 – 1215 пр. н. е.), син на Рамзес ІІ, на територията на Палестина фараонът спечелва победи срещу много местни владетели, сред които е и владетелят на Израел. Паметникът е наречен Стела на Израел, защото представлява единствения египетски текст, който съдържа етнонима “израел”4.

Ако Стелата на Израел може да се приеме за първия документ, който свидетелства за формирането на еврейска държава, докато по-ранните надписи от Тел-Амарна потвърждават само началото на проникването на юдейските племена в Палестина, следва да заключим, че политическото формирование на евреите в Ханаан се кристализира в хронологичните рамки на този повече от вековен период. За съжаление историческите документи не съдържат отговор на загадката как точно се формира еврейската държава. Библията наистина говори за бягството от Египет под предводителството на Мойсей, но запазените египетски документи не съдържат никакви сведения за подобно събитие. Библейските предания правят впечатление със своята детайлност и доброто познаване на авторите им на живота в Египет през онази епоха. Това е косвено потвърждение на допускането, че известна част от предците на бъдещите евреи действително са посещавали Египет или дори са живели там.

Така или иначе завладяването на Палестина от евреите става най-вероятно в течение на първата половина от ХІІІ в. пр. н. е. Археологическите данни показват, че по това време културното развитие на древното местно население на Ханаан се затормозява в резултат от нахлуването на съюзените номадски племена на Израел. През втората половина на ХІ в. пр. н. е. окончателно се оформя държавата Израел, чийто първи цар е Саул (1020 – 1004 г. пр. н. е.).

Възцаряването на Саул може да бъде сметнато за начало на нов исторически период в развитието на еврейската общност. През предишния етап устоите на юдейската държава само се оформят, а от края на ХІ в. пр. н. е. тя започва своето съществуване като една от важните културни и политически структури на Близкия Изток.

Сведенията ни за управлението на Саул са твърде оскъдни. От Вехтия Завет узнаваме, че по негово време юдеите се намират в постоянен конфликт с филистимяните. В началото на конфликта с филистимяните Саул явно е подкрепен от Давид. Според Вехтия Завет Давид е пастир на овце и по силата на случайността попада се оказва в редовете на сауловите войници в едно от сраженията. Давид успява да убие с прашката си филистимянина Голиат и спечелва битката за Саул. За благодарност Саул го прави мъж на една от дъщерите си, ала скоро отношенията между тъст и зет се развалят и в крайна сметка Давид се присъединява към филистимяните. Когато през 1004 г. пр. н. е. Саул и синовете му загиват в битка срещу филистимяните, Давид е провъзгласен за цар израилев.

Управлението на Давид (1004 – 963 г. пр. н. е.) бележи преминаването на еврейската държава от характерното за номадите племенно управление към централизирана държавна структура, подобна на управлението в останалите държави от региона. Давид успява да превземе Ерусалим и го провъзгласява за столица на своето царство. В резултат от поредица военни успехи той разбива филистимяните и разширява владенията си, като по този начин утвърждава Израел като една от влиятелните сили в района.

Още преди края на живота си Давид е наследен на трона от сина си Соломон (963 – 923 г. пр. н. е.). През неговото управление древната израелска държава достига върха на могъществото си. Явно Израел получава и международно признание, за което свидетелства бракът Соломон с дъщерята на египетския фараон Шешонк І. Съществуват и сведения за връзка на Соломон със савската царица Балкис, но те имат явно легендарен характер. Соломон е прочут и с изграждането на храма в Ерусалим. Постройката е повлияна от господстващите по онова време култови стилове в Ханаан, Египет и Месопотамия5. Основната част на храма е светилището с размери: дължина около 19 м., широчина около 9.5 м. и височина около 14.5 м. Вътре в светилището се намира най-святото място (Святая Святих). Светилището се осветява денонощно със свещници, докато пространството на Святая Святих е абсолютно тъмно. Стените на светилището са от кедрово дърво, а подът – от кипарис. По тях има многобройни инкрустации, изобразяващи херувими, цветя и плодове. Между светилището и Святая Святих е срусната завеса, окачена на златни вериги, а зад нея има врата от маслиново дърво. В Святая Святих се намира Кивотът на завета, който съдържа скрижалите на Мойсеевия закон6.

Въпреки че създава могъща държава, към края на управлението си Соломон все по-трудно се справя с нарастващите центробежни тенденции. Високите данъци, с които той финансира амбициозните се проекти, в крайна сметка водят до вълна от недоволство и стават причина за разпадането на Израел на две царства след смъртта на Соломон. Едното се намира на север и се нарича Израел, а другото е на юг и се нарича Юдея.

С разпадането на Израел в края на Х в. пр. н. е. започва нов трети етап в политическото развитие на еврейската общност. Северното царство Израел със столица Самария продължава да съществува до края на VІІІ в. пр. н. е., когато е покорено от асирийския цар Тиглат Паласар ІІІ.

Южното царство Юдея със столица Ерусалим съществува значително по-дълго. Краят му е сложен от халдейския цар Навуходоносор ІІ (605 – 562 г. пр. н. е.). През 598 г. пр. н. е. Навуходоносор превзема столицата Ерусалим и отвежда във Вавилон мнозина от нейните жители – преди всичко умели занаятчии и знатни граждани. Събитието е известно като първи вавилонски плен на евреите. През 587 г. пр. н. е. в земите на Палестина избухва въстание. Навуходоносор обсажда Ерусалим и след повече от година успява да го превземе. Стените на града са разрушени, храмът на евреите – заличен, а над 50 000 от тях насилствено отведени във Вавилон. Това събитие остава в историята като втори вавилонски плен и може да бъде сметнато за край на третия етап от политическото развитие на еврейската общност. От времето на двата вавилонски плена започва да се говори и за еврейска диаспора.

През следващия четвърти период евреите повеждат борба за възстановяване на изгубената си държавност, ала това им се удава твърде рядко в сянката на сменящите се външни сили, които доминират Палестина. През 539 г. пр. н. е. ахменидският владетел Кир ІІ (558 – 529 г. пр. н. е.) превзема Вавилон и слага край на халдейската държава. Кир е търпим към щенията на различните народи в ахменидската империя и не се противопоставя на стремежа на евреите да се завърнат в родните си места. По негово време мнозина евреи се завръщат в Ерусалим. Възстановен е и разрушеният от Навуходоносор ерусалимски храм на евреите. Съгласно указ на Кир възстановеният храм е широк около 28 метра и е съграден от дялан камък и дървесина.

Въпреки търпимостта на новия управник, евреите се сблъскват с редица проблеми при завръщането си в древната си столица. Демографската картина на местността се е променила и населението в града проявява нескрита враждебност към тях. Може би поради това в Ерусалим се завръща само част от прокудените евреи – около 20 000 души7.

Походите на Александър Македонски и завоюването на Ерусалим от неговите войски през 332 г. пр. н. е. бележат нов етап в развитието на еврейската общност, но и на близкия изток като цяло. Завоеванията на Александър водят до широкомащабно проникване на елинизма в Близкия Изток. В следващите почти хиляда години политическото и културното развитие на региона ще бъде доминирано от сблъсъка между местната култура, която Тойнби нарича “сирийска”8, и културата на елинизма. Евреите бързо се вписват в контекста на това противоборство, поради което македонското завоюване може да бъде сметнато за начало на пети етап в развитието на юдейската общност.

След смъртта на Александър през 323 г. пр. н. е. Палестина остава под властта на птолемеите за повече от 100 години (301 – 198 г. пр. н. е.). От 198 г. пр. н. е. до 63 г. пр. н. е. страната е под властта на селевкидите. По-късно през Палестина минават партите. в управлението на Ирод І Велики (37 г. пр. н. е. – 4 г. н. е.) е реконструиран храмът. Постройката е уголемена и изградена от бял мрамор. Най-сетне към началото на новата ера страната е завоювана от римляните, които я превръщат в една от провинциите на своята държава. През 70 г. римляните обсаждат Ерусалим, превземат града и разрушават храма. В началото на ІІ в. започват гонения срещу евреите, които завършват през 131 г. със заповед на император Адриан евреите да бъдат разпръснати в земите на империята. На мястото на храма е построен езически храм на Юпитер. С това е сложен край на опитите на евреите за постигане на държавна независимост в земите на Палестина. Отсега нататък те ще съществуват като разпръсната в различни земи диаспора, споявана от чувството за етническа солидарност и убеждението, че представлява избрания от Бог народ.


2. Периодизация според религиозната история на евреите.
Вторият аспект на периодизацията на еврейската култура, който в никакъв случай не съществува отделно от първия, е свързан с религиозната история на евреите. Изследователите на религиозната история на евреите различават два основни периода в развитието на общността – първият се простира от домийсеевата епоха до вавилонския плен, а втората е след вавилонския плен. Според Валетон по време на първия етап субект на религията е еврейският народ, а през втория – юдейската общност (диаспората)9.

Времето до вавилонския плен може да бъде разделено на два основни подпериода. Границата между тях е появата на пророците през VІІІ в. пр. н. е. Само предвид това разграничение може да се говори за допророчески и пророчески период в религиозната история на евреите. В течение на първия (допророческия) период се води борба за установяване на господството на култа към Йехова над останалите религии в района. Тази борба преминава през три етапа: от Мойсей до Давид, когато култът към Йехова все още не се е установил като господстваща религия на евреите; епохата на Давид и Соломон, когато Йехова безрезервно властва над юдейската религия; и епохата от разпадането на Израел до появата на пророците, която се характеризира с борбата на йеховизма срещу опитите за възраждане на езическите култове в една или друга форма.

По време на пророческия период в йеховизма протичат вътрешни процеси на пречистване от все още запазилите се езически елементи в религията. Тази пурификация е съпроводена от сериозен конфликт между простонародните представи за вярата и учението на пророците. Краят на противоборството в общи линии съвпада с епохата на вавилонския плен. Основните жалони на пророческия период са свързани с пренасянето на центъра на тежестта в религиозното развитие от северното царство Израел в южното Юдея; откриването и обнародването на книгата на Второзаконието през 621 г., което представлява опит за институционализиране на пророческото движение; край на политическата роля на юдейската държава по време на вавилонския плен; и възраждане на религиозното самосъзнание на евреите през втората половина на VІ в. пр. н. е.

Най-сетне след походите на Александър юдейската религия навлиза в етапа на противоборството с еленистичното езичество. Тази борба е продължителна и изтощителна и достига своята кулминация по време на макавейските войни в средата на ІІ в. преди Христа. В крайна сметка юдейското богопознание достига своя завършек в лицето на Исус Христос.


§ 2. Религията на евреите през домойсеевия период
Сведенията за религията на евреите през периода отпреди Мойсей са твърде оскъдни и в повечето случаи почиват на трудно проверими хипотези. Робертсон Смит е склонен да свързва вярванията на древните евреи с общосемитската тенденция към почитане на култови обекти от анимистичен и тотемен характер10. Доколкото обаче подобни теории са изградени главно на базата на далеч отиващи сравнения с практиката на някои примитивни народи, изследвана от антрополозите през ХІХ в., дотолкова тяхното съдържание остава силно хипотетично както поради голямата времева отдалеченост, така и заради липсата на конкретни и достоверни сведения за наличието на подобни кутове у семитските народи.

Може би по-близо до истината е Валетон, който предпочита да говори за племенния характер на семитските общества и техните култови традиции11. Авторът посочва, че особено забележително при семитите е отсъствието на индивидуални образи на божествата. Те нямат същинска митология, както и същински политеизъм, ала това не означава, че семитите изповядват монотеизъм още от древни времена. Религията им е свързана преди всичко със семейството, а чрез семейството и с племето. Ето защо при тях се говори преди всичко за племенни култове. Племенен е и култът към Йехова, който ще се появи по времето на Мойсей, а доколкото той със сигурност се вписва в историческата и културната традиция на евреите, може да се каже, че и преди Йехова те се покланят на племенни божества от различно естество. Може би това са ваалите (от ba‘l – господар). В древната семитска традиция почти винаги към името на божествата се прибавя ba‘l – господарят на местност, племе и т. н. Дали евреите имат свой ваал е трудно да се каже, но по-късната кристализация на представата за Йехова като абсолютен владетел на света подсказва съществуването на племенен господар като един по-ранен етап от религиозното развитие на евреите.

В Библията могат да бъдат открити някои смътни сведения за домойсеевите култове на евреите. За божествени символи се смятат камъни и дървета (maseba и ášera) като първите са вероятно жертвеници или олтари, а вторите обработени дървета.

Изображенията на телци и домашни божества (терафими) са също остатъци от епохата преди Мойсей. Не е известно дали култът към телеца е заимстван от египтяните или от някое от ханаанските племена. Съмнения будят и предположенията, че той представлява образ на божество. По-вероятно е чрез образа на телеца да се дава представа за божественото могъщество. Мъдростта на божеството вероятно се свързва с образа на змията. За съществуването на такъв образ говори Вехтият Завет, като описва делата на Езекия: “Събори високите места, изпотроши кумирите, изсече ешерите и сломи медната змия, която Мойсей беше изправил, защото дори до онова време израилтяните й къдяха” (4 Цар., 18: 4).

Терафимите представляват антропоморфни изображения на домашни божества, а функцията им е по-скоро на амулети. За това можем да съдим от Библията: “Тогава Яков каза на домочадието си и на всичките, които бяха с него: Махнете чуждите богове, които са между вас, очистете се и променете дрехите си. ... И тъй те дадоха на Якова всички чужди богове, що бяха в ръцете им и обиците, които бяха на ушите им...” (Битие, 35: 2, 4). Забележително е сведението на Библията, че Давид също има терафим в дома си, което свидетелства за съхранение на някои езически обичаи даже и след въвеждането на култа към Йехова от Мойсей. Всъщност думата терафим е форма за множествено число (наставката –им), но значението на корена й не се поддава на точно дефиниране. Може би става дума за някакъв материален израз на култа към предците, който се е съхранил до епохата на Давид.

Заедно с терафимите, а понякога и самостоятелно, в Библията се споменава и за още един култов обект, наречен ефод. Валетон сочи, че ефодът представлява изображение, изработено от метал и спада към принадлежностите на свещеническото облекло. Понякога той се използва и за гадаене12.

Що се отнася до съществуването на служители на култа, такава прослойка отсъства в обществото на евреите отпреди Мойсей. Свещениците според Валетон са преди всичко посредници, а от посредничество има нужда само, когато култът придобива характера на тайнство13. Подобен аргумент изглежда накърним в контекста на семитските религии, които разчитат не толкова на посредничеството на свещеника, колкото на връзката между човека и бога чрез фигурата на пророка. Подобно отношение между евреите и божеството (Йехова) ще възникне след времето на Мойсей, а дотогава те се покланят на идоли, с които имат пряка връзка. В този контекст няма нужда от свещенослужители, ала това не изключва необходимостта от храмови служители и жреци, които да извършват гадаенето и ритуалите по жертвоприношенията. В един по-късен период ще открием тези две фигури (sādin wa-kāhin) у арабите преди пророчеството на Мухаммад.

Централният култов обред е свързан с жертвоприношението. Няма никакво съмнение, че първоначално то има характера на трапеза, споделяна от племенното божество. Още на този етап проличава една важна особеност на отношението между човека и бога – неговата контрактност. Връзката между човешкото и сакралното представлява договор, който се възобновява всяка година чрез жертвоприношението и консумацията на култовото животно. В Първа книга на царете (20, 6) се споменава и за фамилни годишни жертвоприношения, които явно са част от племенния култ.

Ритуалът на жертвоприношението се отличава със своята простота. Най често за олтар се използва първият срещнат камък. Няма свидетелство олтарът да се е смятал за жилище на божеството. Според древните евреи божествата обитават високите планини, поради което тъкмо хълмовете и възвишенията са предпочитани места за жертвоприношения. Впоследствие на най-често посещаваните планини възникват храмове. Разбира се, докато водят номадски начин на живот, евреите често принасят жертви в пустинята, ала не е изключено още тогава те да почитат определена планина. За много от племената средище на сакралност е планината Синай.

Най-сетне сред забележителните особености на домойсеевия култ е обрязването. Едва ли би могло да се намери еднозначно обяснение на тази традиция, но е известно, че тя е разпространена сред повечето семитски народи. Явно тя е свързана с определен вид инициация при съзряването на мъжа. Обрязването може да се разглежда и като сурогат на кастрацията и като такова намеква за посвещаване на божеството и то на етапи от религиозното развитие, които се отнасят по-скоро до епохата на доминация на женското начало в култовата традиция и родовата принадлежност.


§ 3. Възникване и значимост на култа на Йехова
Основната догма на еврейската религия, която формира светогледа на евреите и отношението им към останалите етнически групи, гласи, че Йехова (Яхве) е богът на Израел, а Израел – народът на Йехова. Еврейската традиция описва това отношение като завет или договор между Йехова и еврейския народ, сключен още по времето на пребиваването на евреите в Египет: “А аз съм Господ твой Бог от времето, когато беше ти в Египетската земя” (Осия, 12: 9; 13: 4).

Значимостта на Йехова/ Яхве в еврейската религия е свързана и със самото име на божеството, което отразява същността на религиозното съзнание на евреите. Яхве не представлява конкретно име, то е само понятие за естеството на божествеността. За това съдим от Изход, 3: 14: “И Бог рече на Мойсея: Аз съм Оня, Който съм. Рече още: Така ще кажеш на израелтяните, Оня, Който съм ме изпрати при вас”. В случая името Яхве се реализира като имперфектна форма на глагола hajah (éhjeh): éhjeh ášer éhjeh. С оглед на граматичните особености на древноеврейския фразата може да се преведе и като “съм, което е” или “съм, който е” или даже “ще бъда онова, което ще бъде”. Независимо от възможните различия в преводите от фразата éhjeh ášer éhjeh, с която Йехова отговаря на мойсеевия въпрос “как му е името” (Изход, 3: 13), от нея можем да заключим, че божеството на израел не може да бъде строго определено чрез конкретни човешки понятия. Библейското послание е, че народът на Израел няма нужда да знае името на своя Бог. Бог е всичко за евреите и е напълно достатъчно те да се убедят в това чрез своя опит. От друга страна, ако те все пак желаят да назовават Бог по име, нека то бъда такова, каквото отразява божественото всемогъщество и всеобхватност, но и подчертава съюза на евреите с тяхното божество.

Неопределеността в името на Яхве е от изключително значение за преодоляването на древното езичество. При езическите народи даването на конкретни имена, които отразяват определени свойства на божеството, води до появата на идолопоклонство и роене на божествеността на много конкретни идоли. Éhjeh ášer éhjeh дистанцира Бога на евреите от всякакви възможности за светско влияние. Фразата формулира принципа на абсолютната и отвъдна божественост, която не се поддава на човешките домогвания за познание и по такъв начин стои отвъд света на човешкото, разбиран като разумно възприемане на природните и житейските феномени. Яхве не само съществува, но обема цялото битийно пространство на вселената и човека (макрокосмоса и микрокосмоса) – той е самото битие, самото могъщество и самата благодат.
§ 4. Йехова като спасител и бог на войната
Представата на евреите за Йехова претърпява сериозно историческо развитие и в много случаи се обуславя от предизвикателствата, пред които е изправен народът на Израел в своята нелека историческа съдба.

Епохата на Мойсей е един от тези значими период, който е от решаващо значение за религията на евреите като такава. Заслугата на Мойсей е, че успява да вдъхне сили за нов живот в един народ, който вече е загубил вярата си в бъдещето в резултат на египетското господство и многобройните изпитания на човешката и природната среда. Мойсей съумява да вдъхне вяра, че живият бог на бащите все още помага на своя народ. Скоро евреите се убеждават, че се намират под закрилата на могъщо божество и в тях се заражда увереност, че са избрани от Йехова за велики дела, в които той ще ги подкрепя и напътства.

През периода от Мойсей до Давид вярата в Йехова е от особена важност, защото от нея зависи самото оцеляване на евреите. Еврейските родове, къде отделно, къде съюзени, са принудени с оръжие в ръка да отстояват своето право на съществуване като самостоятелни общности. Тази непрестанна борба – а тя е борба с човешки врагове и враждебни сили на природата – формира естеството на религиозното чувство в течение на единадесетото столетие преди Христа. За евреите през този период Йехова е преди всичко Бог на войната. Тук не става дума за езическо божество, чиято сфера на божественост се простира над определена категория явления, а за помощта, която се очаква от Всемогъщия бог в доминиращата жизнена активност на евреите. Същевременно в очакваната от Йехова помощ в сражение или беда могат да бъдат прозрени и езически реликти. Характерна черта на езическото съзнание е представата, че божеството трябва да окаже помощ на своите поклонници, а тази помощ, разбира се, е най-необходима при война или бедствие. Йехова несъмнено не е езически бог, но с него още известно време продължават да се свързват някои езически концепции. С относителната стабилизация на еврейското царство в епохата на Давид и Соломон божеството се абстрахира все повече и се очиства от несвойствените за един монотеистичен култ езически остатъци. За значимостта на Йехова като бог на войната говори фактът, че през този ранен период той се титулува Sabaoth, което според повечето обяснения ще рече “повелителят на войнствата”.

Характерен признак за първоначалната функция на Йехова е и кивотът, в който се съхраняват скрижалите с Мойсеевите завети. Кивотът е преносим – нещо характерно за номадските племена, които често се преселват и водят живот, изпълнен с постоянни сражения за съхраняване на своята идентичност. При преместване на кивота жреците произнасят думите: “Стани Йехова и твоите врагове ще се разпръснат, а онези, които ти се съпротивляват, ще побягнат”. В полза на предположението, че кивотът представлява походно военно светилище говори и фактът, че след като е пренесен в Святая Святих на соломоновия храм, за него вече не се споменава нищо.


§ 5. Йехова като цар и властелин на земята
В най-ранния период от историята на евреите най-важното в култа на Йехова е неговата могъща обединителна сила, която позволява на народа на Израел да отстои правото си на съществуване. Със завоюването на Йевус (Ерусалим) от цар Давид евреите не само запазват своята самостоятелност, но се утвърждават като могъща религиозна и политическа общност. Йехова показва своето пълно надмощие над египетските и ханаанските богове. Неговите “милхамоти” (свещени войни) завършват с пълна победа, а центърът на поклонението му е пренесен от Синай в Сион. От този момент Ханаан се превръща в земя на Йехова и неговия народ. С установяването н Ерусалим избавлението на евреите е напълно завършено.

След завоюването на Ханаан в духовния и политическия живот на евреите настъпват значителни промени. Ако по време на предходния период те се обединяват само временно под властта на свещени царе с пророчески статут, то управлението на Саул и най-вече на авантюриста Давид бележи обединението на Израел и оформянето на светската царска власт. Създадена е могъща държавна организация, чрез която еврейските царе да се противопоставят на опитите за външно завоюване, които не секват въпреки нарасналото могъщество на Израел.

Вехтият Завет говори да Израелското царство осъдително. Това се дължи преди всичко на твърде силната секуларизация на религиозната идея при Давид и Соломон. Преди тях може да се говори за пряко управление на Йехова чрез избрани и вдъхновени от него мъже. По този начин хора без потекло и длъжностно положение се превръщат в избавители на Израел и го водят по начертания от Йехова път. С възникването на царството властта преминава от божиите избранници към длъжностно лице, което в никакъв случай не е получило признание от Йехова. Превръщането на властта от духовна в политическа кара много евреи да мислят, че управлението е попаднало в ръцете на недостоен цар.

Тази съществена промяна в статута на юдейската общност води до промяна в култа. Йехова се превръща във властелин на света. След като е бил бог на войната и закрилник на евреите в тяхното скитане из пустинята, сега той става цар и управник, който властва не само над духовното, но и над светското. Законите на Бога-Цар вече действат и в мирно време, а светските управници са длъжни да ги прилагат в своето управление.

Йеховизмът след завоюването на Ханаан е повлиян от още един важен фактор – смесването на евреите с местното население. Многобройните езически култове на ханаанците, които са свързани главно с обожествяване на природата и нейните явления, оказват своето неизбежно влияние на културата на евреите. На народно равнище Йехова започва да се възприема като един от местните Ваали, да се отъждествява с езическите култови местности и по този начин да се превръща и в собственик на земята. По този начин в течение на само едно столетие Йехова става Бог-Цар и Бог-притежател на земята. В крайна сметка неговият култ изпълва цялото битийно пространство на еврейската общност и безразделно властва както над религията, така и над света, предопределяйки неделимата връзка между тези две сфери в съзнанието на евреите.
§6 Йехова и културата
С превземането на Йевус израелтяните не само удържат победа над местното ханаанско население, но и налагат своята религия като официална доктрина в тези земи.

В епохата на Давид и Соломон Израел се превръща в могъща държава. Йехова се превръща във всесилен Бог,който дава на народа си победи във война и му осигурява благополучие в мирния живот. Това издигане на статута на божеството намира своя материален израз в построяването на Храма в управлението на цар Соломон.

Известно е, че докато евреите водят номадски начин на живот, свещеният кивот със заветите на Йехова се съхранява в обикновена палатка. В най-древните сведения тя се нарича ’ohel mo’ed – красивата шатра. Скоро след преселението в Ханаан палатката е заменена със специална постройка – hekal. Вероятно по време на войните с филистимяните hekal-ът е разрушен. В по-късните сведения за него, както и за палатката въобще не се споменава. По-късно сред преместването на кивота на планината Сион цар Давид построява специална шатра, в която се помещават божиите завети: “И донесоха Господния ковчег, и го положиха на мястото му, всред шатъра, който Давид беше поставил за него...” (2 Цар. 6: 17). В резултат от бързото развитие на еврейската държава и големите й успехи в края на ХІ, началото на Х в. пр. н. е. тази култова постройка вече не съответства на нарасналото общнстно самочувствие на израилтяните. Ето защо Соломон изгражда специален храм, в който се съхраняват скрижалите на Яхве.

Храмът е част от дворцовия комплекс и е включен в него, за де се подчертае все по-силната връзка между светското и духовното в религията на Израел. Царската власт е осветена от божествената, а блясъкът на двореца подчертава величието на храма и свързания с него култ.


§7 Йехова и разпадането на Израел
Все по-светският характер, който придобива култът към Йехова в управлението на цар Соломон, както и превръщането на първоначалната религиозна общност на Израел в политическа структура, пораждат силна опозиция от страна на привържениците на традиционния йеховизъм. Ако авторитетът и могъществото на цар Соломон успяват да потиснат противоречията и да предотвратят избухването на конфликт, то след неговата смърт общността бързо се разпада на враждуващи лагери а израелското царство се разпада на две – северно царство Израел и южно – Юдея.

Северното царство е оглавено от Йеровоам І (922 – 910 г. пр. н .е.). По времето на Соломон Йеровоам се издига в царския дворец, ала след известно време влиза в конфликт с могъщия владетел на Израел и е принуден да избяга в Египет. След смъртта на Соломон Йеровоам се завръща в Израел, където оглавява десет от дванадесетте израелски колена и основава северното царство Израел.

Бунтът на Йеровоам І символизира желанието на голяма част от евреите животът на общността да се върне към принципите отпреди създаването на единното царство. Мнозина се недоволни от пищния живот на управниците и тяхната свита, който противоречи на идеята за вдъхновените от Бог свещени царе. Ето защо те подкрепят бунта на Йеровоам.

След разпадането на единното царство животът в двете нови държави тръгва в противоположни направления. В Юдея управниците продължават да развиват йеховизма по предначертания от Соломон светски път.Северното царство се намира в процес на постоянен духовен и политически кипеж. В него цари принципът на неограничената свобода. Революциите са често явление, пророците участват в смяната на династиите, които така и не успяват да наложат силна централна власт в северното царство. Политическата раздробеност на Израелското царство е причинена преди всичко от несекващите опити да се възстанови старинният обичай, когато израелските колена се обединяват само в случай на непосредствена военна опасност.

В същото време свещеният кивот на Яхве остава в столицата на южното царство Ерусалим. При липсата на този най-важен за евреите култов обект не бива да учудва възраждането на някои древни религиозни обичаи. Вехтият Завет съобщава, че Йеровоам І изгражда два храма в градовета Дан и Ветил, които се намират в двата края на северното царство. В храмовете са поставени два златни телеца, за които Йеровоам І твърди, че са боговете, извели евреите от египетската земя (3 Цар. 12: 28, 29). Библията гледа осъдително на това нововъведение, ала по своята същност то е завръщане към древните семитски традиции. Освен това бикът е символ на древното ханаанско божество Ел, което подсказва, че Йеровоам І вероятно се е опитал да обедини култа на Йахве с все още силните религиозни традиции на ханаанците14.

Религиозният синкретизъм в северното царство, повлиян от връзките му със съседните култури нараства в управлението на цар Ахав (874 – 853 г. пр. н. е.). Ахав въвежда в северното царство култа към тирския бог Ваал и построява в столицата Самария негов храм. Царят все пак не се отрича от Яхве, ала видимо прави реверанси към култовете на местното население и съседните царства.

По времето на Ахав в Израелското царство проповядва пророк Илия. Той е един от видните представители на пророческото движение, което се заражда още през управлението на Давид и Соломон и видимо се противопоставя на твърде силната секуларизация на властта и отдалечаването от принципите на древната свещена общност. Илия е същински пурист в религията и призовава вярата в Йехова да бъде очистена от всякакви езически примеси, така че редом с него да няма никакво друго божество. Принципът на йеховистичното единобожие е висш и ненакърним за пророк Илия и той стои дори над политическите интереси, благополучието на държавата и общественото благо. В учението на Илия за пръв път се промъква идеята, че Богът на Израел може да има свои висши и неизменни интереси, които да не съвпадат с временните интереси на неговия народ. За Илия въпросите на държавната организация и управлението нямат стойност, той се интересува единствено израилтяните да не се покланят на Ваал и да не произнасят името му в своите молитви. За тази цел той не се бои дори да предизвика тежки бедствия, които сполитат неговия народ при отказа му да се вслуша в пророческите напътствия.
§8 Йехова като морален принцип
С възцаряването на Яху в края на ІХ в. пр. н. е. започва нов важен период в историята на еврейската общност. Ако дотогава йеховизмът се бори срещу външни враждебни сили, сега той навлиза в период на вътрешна борба между различните йеховистични групи, която ще продължи до времето на вавилонския плен в началото на VІ в. пр. н. е. Тази борба за пръв път се проявява при пророците от VІІІ в. пр. н. е., които извеждат на преден план признаването на Йехова като преди всичко морална личност. По този начин се установява един етичен монотеизъм, който черпи силите си от религиозните представи на мойсеевето време, според които съюзът между евреите й Йехова зависи единствено от свободното желание на Бог да спаси своя народ. Сега обаче представата за независимостта на Бог е представена по-скоро като една чисто формална връзка между Йехова и неговия народ и в това си качество влиза в сериозен конфликт с народната вяра в Йехова-спасителя.

В течение на осмото столетие преди Христа Йехова постепенно се превръща в абсолютен морален авторите и Бог на истината. В тази връзка нова форма придобива и древната юдейска представа, че Йехова е богът на Израел, а Израел е народът на Йехова. Сега вече Йехова е абсолютен Бог и владетел на всичко, който наистина е избрал израилтяните за изпълнители на неговите морални заповеди, но вън от това не е свързан с тях с нищо друго. Според пророците от осми век евреите са длъжни преди всичко да се покоряват на моралните заповеди на своя Бог. Съюзът между Йехова и неговия народ придобива нравствено съдържание, така че, ако Израел не е способен да отвърне на етичните изисквания на Яхве, всичките му доскорошни преимущества се превръщат в недостатъци, които предизвикват страшния божествен гняв. Като бог на истината Йехова е способен да се отвърне дори от своя народ в името на справедливостта.

Пророците не изпитват съмнение, че това предстои да стане съвсем скоро. Проповедите им изобилстват от предупреждения за опасните последици на упадъка на нравите и наближаващия момент, в който ще избухне гневът на Йехова. Народът е убеден, че неговият Бог ще го защити при всички обстоятелства, ала пророците твърдят, че Йехова скоро ще сложи край на еврейската общност. От този възглед произхождат и обясненията им за развитието на историческите събития. Според тях даже и великите световни монархии като Асирия, която по онова време е в зенита на могъществото си, са избрани за оръдие на божественото правосъдие. Йехова е създал Асария неслучайно – чрез нея той дава на евреите възможност да почувстват силата на божествения справедлив гняв.

След като в края на VІІІ в. пр. н. е. тъкмо Асирия слага край на северното царство евреите виждат, че предупрежденията на пророци като Амос и Осия не са били случайни. В същото време центърът на религиозния живот на евреите се пренася към южното царство Юдея, което дотогава не е имало голяма роля за духовното развитие на общността. Предвестник на предстоящата промяна е пророк Исая, който е първият велик пророк в Юдея. Дейността му се отнася към средата на VІІІ в. пр. н. е., т. е. малко преди падането на северното царство.

На Исая принадлежи заслугата за въвеждането на представата за светостта на Йехова. Тази концепция е венец на етичния монотеизъм на предишните пророци и води до важни последици за еврейската религия. На преден план излиза тезата за необходимостта от пълно и безпрекословно послушание на божеството. Исая смята, че евреите трябва да се откажат от всякакви политически стремежи и да се уповават изцяло на Бог, който само по своя воля може да ги подкрепи или низвергне. По такъв начин се слага край на представата, че значимостта на религията предпоставя с необходимост политическо могъщество. Възникнала в епохата на цар Соломон, тази представа вече не отговаря на новите исторически обстоятелства, както и на тежненията на пророците да очистят култа към Йехова от всякакви светски примеси.

Откъсването на представата за Йехова от светската история бързо води до възникването на още една важна представа. Божеството е абсолютно трансцендентно /поставено отвъд света и човешките възможности за познание/ и вярата в него не може да се олицетворява от никакви вещи или изображения. Впрочем опитът на Исая да премахне древните езически примеси от култа към Йехова не се увенчава с пълен успех.

Най-сетне догмата за светостта на Йехова има за неизбежен резултат възникването на представата за Ерусалим като свещен град. Отсега нататък вярата в светостта на града ще нараства и ще остане ненакърнена до наши дни.
§9 Второзаконие. Съд.
Борбата на Исая за пречистване на вярата и обновената представа за Йехова намират своето въплъщение във второзаконието. На осемнадесетата година от управлението си (ок. 621 г. пр. н. е.) цар Йосия нарежда да се извърши ремонт на храма в Ерусалим. По време на работата първосвещенникът Хелкия намира книгата със законите на Мойсей, която впоследствие става известна като второзаконие (corpus deuteronomii). Второзаконието представлява нова версия на древните еврейски закони. Появата на новата книга е причинена и от онези важни промени, които култът към Йехова претърпява през VІІІ в. пр. н. е. Целта на второзаконието е преди всичко да се установи стриктен монотеизъм и да се предотврати възможността култът към Йехова да се разпадне на множество местни култове.

Трудно е да си каже доколко реформата на Йосия постига своите цели. На популярно равнище тя едва ли се радва на особен успех. За това говорят както проповедите на по-късния пророк Еремия, така и фактът, че при наследниците на Йосия езическите култове процъфтяват наново и започват да си съперничат с вярата в Йехова. Важна роля в съдбата на реформата изиграва и гибелта на Йосия в битката при Магиддо в 608 г. пр. н. е. По време на реформата юдеите започват отново да служат на Йехова и отхвърлят всички традиции, които противоречат на неговия култ. Това възражда увереността им, че са избраният народ, и че техният бог ще ги защитава винаги и при всякакви обстоятелства. Историята обаче се развива по друг път. Реформаторът Йосия е убит, а последните десетилетия преди реформата, които се възприемат като време на греховността, сега изглеждат твърде безгрижни и благополучни в сравнение с изпитанията от края на VІІ в. пр. н. е.

В тази обстановка на разочарование и възраждане на езическите култове се появява пророк Еремия. Главната теза на неговите проповеди е неизбежното божествено правосъдие. Евреите са извършили твърде много грехове, за да се надяват на защитата на Йехова, който е не национален, а преди всичко справедлив Бог. Божественото правосъдие ще се извърши от ръцете на нови завоеватели, но които ще се покори юдейската земя. Храмът ще бъде разрушен, а съпротивата е излишна, защото само ще усили страданията. Бог е предрешил съдбата на Израел и всеки опит за промяна ще доведе до неизбежна гибел, защото би бил опит да се избегне божествената справедливост.

Първият предвестник на предстоящата трагедия е завоюването на Ерусалим през 598 г. пр. н. е. През 587 след опит за бунт градът е превзет отново, а наказанието е твърде сурово – жителите изселени във Вавилония, а храмът – разрушен. Идва краят на историята на Израел като единна държава и сплотен народ.


§10 Юдейската общност
В края на шестото столетие преди Христа Вавилония навлиза в период на упадък. След превземането на страната от Кир ІІ през 539 г. пр. н .е. юдейският народ се опитва да възстанови загубената си държавност. Много от прокудените от Навохудоносор евреи се завръщат по земите си, започнато е възстановяването на ерусалимския храм. Въпреки това духовните сили на Израел сякаш са се изчерпали. За това говори книгата на пророк Малахия, която може да бъде датирана към първата половина на петото столетие преди Христа. Книгата е изпълнена с тежки обвинения. Според пророк Малахия евреите не почитат достатъчно Йехова, липсва им мъжество, а вярата им е просмукана от равнодушие. Това в крайна сметка ще доведе до нов съд от страна на Йехова, който ще бъде твърде суров към евреите.

С появата на Неемия в 428 г. пр. н. е. нещата се променят в положителна посока. Неемия не е толкова пророк, колкото деен политик. Той започва кариерата си като царски виночерпец при двора на ахеменидите, ала постепенно успява да се издигне в държавната йерархия и в крайна сметка е назначен за управител на Юдея. Тук той се заема с изключително трудната задача да възроди замрелия духовен живот на евреите. Дълбоко презирани от обкръжаващото ги население, те се нуждаят от нова проповед, която да ги убеди, че Йехова все още не ги е напуснал. Жертвайки в много случаи личните си интереси Неемия успява да им вдъхне надежда и дава началото на еврейската общност, която обединява разпръснатите евреи в единна духовна цялост, сплотена от вярата.

Значението на Неемия за евреите е сравнимо с делото на Давид. Така както Давид основава еврейската държава, Неемия дава начало на еврейската общност. И ако държавността, установена от Давид, запазва еврейската идентичност чак до времето на вавилонския плен, общностното чувство, посято от Неемия, вдъхва на евреите сили за живот в течение на столетни гонения и скитане из всички краища на земята. Дейността на Неемия и неговия помощник Ездра е завършващият етап на движението, отпочнато с появата на Второзаконието. Образува се група от хора, които напълно съзнателно се противопоставят на обкръжаващия ги езически океан, особено в представите си единството, всемогъществото и благостта на Йехова.

Върната е славата на Йерусалимския храм, укрепва институтът на свещенослужителите. По всички места, където живеят евреи, се строят синагоги, които приближават религията до народа. Това помага вярата на евреите в могъществото и благодатта на техния Бог да укрепне въпреки политическите кризи и военните поражения.



§11 Юдейството и елинизмът
Втората част от периода на персийското владичество (края на V до края на ІV в. пр. н. е.) юдейската общност преживява като епоха на вътрешна стабилност и отсъствие на външни заплахи. Този относително спокоен период завършва при допира с елинистичния свят, който започва от края на ІV в. пр. н. е. и поставя евреите пред сериозно изпитание, от което зависи самото им оцеляване като самостоятелна верска общност.

Завоеванията на Александър Македонски и последвалите ги непрестанни преврати и войни външно не представляват за евреите нищо повече от поредната смяна на политическата власт. С малки изключения от 320 до 198 г. пр. н. е.те се намират под върховната власт на Египет. В религиозно отношение тези политически събития нямат особено значение за еврейската общност. Евреите са оставени сами на себе си и доколкото не се намесват в политическите борби по онова време, имат възможност сами да се разпореждат с религиозните си въпроси под предводителството на своите първосвещеници. Много важно е да се разбере обаче, че в резултат от масовите миграционни вълни, събудени от походите на Александър пред евреите се открива един нов свят, който те до тогава не са познавали, бидейки затворени в тесните политически и етнически граници на Палестина. Александър се опитва да реализира грандиозен план за създаване на световна монархия, която да се крепи не само на единството на върховната власт, но и на общността на езика, нравите и образоваността. В това движение са въвлечени и евреите. За религията им то има двояко значение, което се изразява в проникването на елинистичната цивилизация в Палестина и в силното развитие на диаспората.

За пръв път евреите напускат масово Палестина по времето на плена, но след завоеванията на Александър броят и географията на техните колонии нараства осезаемо. За това има много причини. Заселването на евреите в елинизираните градове се поощрява, а в някои случаи се извършва насилствено. Самите евреи са привлечени да пътуват от възможността за доходна търговия, в която те се оказват твърде умели и способни да се нагаждат към условията на международната търговска конюнктура. Така както някога са били пастири, сетне земеделци, сега евреите стават търговци и производители. Главният център на тази общност (диаспора) става град Александрия, ала колонии съществуват и в много други средиземноморски градове. Разбираемо при преселването в други градове евреите възприемат гръцкия език и гръцките нрави, но само като външна защитна форма. В същото време те успяват да съхранят юдейската си идентичност. Те се чувстват неразривно свързани с Ерусалимския храм и култа към него и не са способни да ги заменят с никакви езически вярвания.

Много по важно от външната политическа страна на македонското завоевание е стълкновението между културите на елинизма и юдейството. В управлението на Птолемей ІІ Филаделф (283 – 247 г. пр. н. е.) на гръцки език е преведена Тората, а сетне и други произведения на древната еврейска култура. Този превод е от изключителна важност за двете култури. Чрез него е създаден един нов гръцки език, просмукан от многочислени хебраизми. Впоследствие християнското богословие ще се възползва от този език за създаване на голяма част от своята терминологична база.

В религиозно отношение преводът представлява една уникална сплав от източна и западна култура, а в тесен смисъл между юдейска вяра и гръцка философия. Чрез подобно сливане се преследват две основни цели: от една срана целият свят да бъде запознат със съдържанието на еврейската религия, която е изложена в характерна за гръцката философия форма; а от друга нещата да бъдат представени така сякаш ученията на древните философи не представляват нищо ново, а са били отдавна известни и са се проповядвали още от Мойсей и древните пророци. С тази цел библейските сказания се тълкуват алегорично и се нагаждат към принципите на гръцката философия. Евреите обаче не се поддават на елинизацията и успяват да съхранят чувството си за общностна уникалност.

Разбира се, смесването на гръцката философия с еврейската религия се оказва притегателно и за представителите на елинистичния свят. Възниква феноменът на прозелитизма – присъединяване на неюдеи към юдейската общност. Важна роля за популярността на юдаизма играе монотеизмът, стремежът на юдейската вяра да прилага принципите си в реалния живот, нравствената й строгост. Съществуват поне две степени на приобщаване към общността. Истинските прозелити приемат юдаизма, обрязват се и изпълняват всички предписания на законите, в резултат на което биват приемани в общността. Другата група от прозелити също признава Тората, спазва Шабата и посещава синагогата, но по отношение на обредността се придържа само към някои принципи и пренебрегва други. Тази група от прозелити, която не е напълно включена в общността е далеч по-многобройна от първата и с идването на християнството в по-голямата си част се насочва към новата религия.

Отношението на юдейската общност към елинизма е нееднозначно. Висшите прослойки нямат нищо против сближаването с елинистичната култура. Така че някъде в началото на второто столетие преди Христа елинизмът отбелязва сериозни успехи в земите на Палестина. Когато през 175 г. пр. н. е. Язон съперничи с брат си Ония ІІІ за званието първосвещеник, той не само заплаща на селевкида Антиох ІV Епифан (175 – 164) крупна парична сума, която си е присвоил от храма, но и му позволява да създаде в Ерусалим гимназия и да регистрира жителите на града като антиохийци, което представлява сериозен компромис с принципите на юдейската идентичност. Симпатиите към гръцката култура се изразяват и в отмяната на онези разпоредби от еврейския закон, които изглеждат варварски за елинистичния свят. Въведени са и гръцки обичаи като организирането на публични игри.

Процесът на елинизация, който до средата на втори век преди Христа преминава в общи линии мирно, в крайна сметка би довел до разтваряне на юдаизма в синкретичната езическа среда. Това не се случва не толкова благодарение на самите евреи, колкото вследствие на предизвикателството от страна на управляващата елинистична върхушка. Антиох ІІ Епифан извършва твърде груба грешка, като решава с един удар да съкруши еврейството и да го подчини на принципите на елинизма. Той издава декрет, с който под страх от смъртно наказание забранява юдаизма и спазването на юдейските закони и най-вече шабата и обрязването. Ерусалимският храм е превърнат в езическо светилище на Зевс. Всички евреи, които се съпротивляват на тази профанация, са избити. Стените на Ерусалим са разрушени, а в самия град е разположен сирийски гарнизон. Започва религиозно преследване срещу евреите, ала тъкмо то спасява тяхната религия.

Сред самите евреи на преден план излизат представителите на онези социални кръгове, които още от самото начало са се противопоставяли на елинизма. Докато еврейската върхушка общо взето приема сближаването с елинистичния свят, тези хора образуват своеобразна секта, известна с името “хасидим” (благочестивите). Те се придържат стриктно към еврейския закон и вярата на техните предци. Когато в средата на втори век преди Христа започват гоненията срещу изповядващите юдаизма, хасидим излизат на сцената на политическите събития с готовност да изтърпят мъченическа смърт в името на вярата. Това привлича на тяхна страна народа, който дотогава е предоставял на своите първенци свобода на действие, но същевременно не се е отказвал от древната си вяра.

След период на пасивна съпротива избухва свещена война, която е оглавена от Матафия, свещеник от рода на Асмонеите. Войната се води с необикновен успех за евреите и в крайна сметка Юда Макавей, син на Матафия, успява да превземе Ерусалим. Храмът е очистен от езически символи, издигнат е нов олтар и е възстановено еврейското богослужение. Така юдаизмът успява да се противопостави на опитите за асимилация от срана на елинистичната култура, които повече не се възобновяват. В политически план Асмонеите стават управници на Палестина. Юдеите се сдобиват с независима държава, така както е било по времето на цар Давид. Това обаче не продължава дълго и краят на еврейската независимост идва с проникването в Палестина на римляните, които я превръщат в една от своите провинции.


§12 Садукеи и фарисеи
Друга важна особеност на политическия и духовния живот на евреите през втори век преди Христа е противопоставянето на фарисеи и садукеи.

Названието садукеи вероятно произхожда от името на свещеника Цадок, който е съвременник на цар Соломон. Първоначално с него се наричат ерусалимските свещеници, а впоследствие придобива разширен смисъл и се прилага към свещеническата аристокрация като цяло. До макавейските войни свещениците симпатизират на еленистичното направление, а след тях са отстранени от властта, която е завзета от асмонейските вождове. Въпреки промяната асмонеите наследяват названието садукеи от своите предшественици. Така името на един от свещеническите родове първоначално става нарицателно за свещеническата аристокрация, а впоследствие се трансформира в название на политическа партия.

Партията на фарисеите може да се разглежда като въплъщение на тежненията на хасидим. По време на макавейските войни хасидим се съюзяват с асмонеите, ала когато последните отстраняват от власт свещеническата аристокрация, и проявяват подчертан вкус към светската власт, хасидим се отказват от съюза си с тях и оформят партия, която призовава към строго спазване на законите и се противопоставя на секуларизацията на управлението. Това разделение, което настъпва към края на втори век е може би сред най-важните събития в историята на юдеите преди Христа.

Основната причина за противопоставянето на садукеи и фарисеи е в различното разбиране за важността на закона. Садукеите са далеч от отричането на закона, признават неговия авторитет и се придържат към повелите му. В реалния живот обаче законът за тях отива на заден план. Целите им са свързани преди всичко с изграждането на могъща светска държава. За фарисеите законът стои над всичко. Всичко извън него – светска власт, политика и свързаните с тях аспекти предизвикват само отвращение у фарисеите. Както ненавиждат чуждото владичество, фарисеите презират и царската власт и стремежа на аристокрацията към получаване на санове и почит. Идеалът им е свещената общност, а не царството. На националното те противопоставят религиозното, те не са патриоти, а проповедници на благочестието. За тази цел единственият ориентир в живото на общността трябва да бъде законът.

При това за фарисеите е важен не писаният закон, а самият принцип на закона. Ако садукеите в спазването си на закона се противопоставят на всякакви тълкувания и модификации, които биха могли да ограничат свободата им, фарисеите полагат усилия за доразвиването му. В крайна сметка тяхното учение води до изключителен религиозен пуризъм, който нанася осезаеми щети на общността и я лишава от бъдеще.

Редом със садукеите и фарисеите към средата на първи век се появява и движението на есеите, които по всяка вероятност се отделят от фарисеиите, ала не успяват да формират религиозно-политическа партия от голям мащаб. Есеите представляват по-скоро нещо като монашески орден, който се отрича от всички земни блага и организира затворена общност. Достъпът в нея е свързан с продължителна подготовка и тежки изпитания; целта е постигането на висша степен на святост и чистота. Есеите са напълно отчуждени от културата и избягват контакти с външния свят.



1 Коростовцев, М. Религията на древен Египет. Гегова, Ю. (прв.). София, 1995, с. 333 – 334.

2 Ал-Ахмад, Сами Саид; Ахмад, Джамал Рашид. Тариху ш-шарк ал-кадим (История на древния Изток). Багдад, 1988, с. 305.

3 В местността Тел-амарна е открита главно дипломатическа кореспонденция от времето на Аменхотеп ІІІ и ІV, написана на акадски език.

4 Коростовцев, М., цит. съч., с. 334.

5 Ал-Ахмад, Сами Саид; Ахмад, Джамал Рашид, цит. съч., с. 307.

6 Подробности за устройството на храма вж. в Библейская Энциклопедия. Москва, 1991, с. 753 – 754.

7 Ал-Ахмад, Сами Саид; Ахмад, Джамал Рашид, цит. съч., с. 312.

8 Тойнби, А. Постижение истории. Жарков, Е. Д. (пер.). Москва, 1996, сс. 40 – 45.

9 Валетон, В. “Израильтяне”. В: Иллюсрованная история религий, т. І, Москва 1899, с. 267.

10 Вж. Smith, R. Religion of the Semites. London, 1899.

11 Валетон, В., цит. съч., с. 274 – 276.

12 Пак там, с. 277.

13 Пак там, с. 278.

14 Ал-Ахмад, Сами Саид; Ахмад, Джамал Рашид, цит. съч., с. 308.



База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница