"нощта премина, а денят наближи"

Мисля си колко чувствени, колко жадни за сензации сме станали. Изненадваме се, ако музиката няма някакъв чувствен подтекст. Чувстваме се излъгани, ако богослужението не е достатъчно драматично и занимателно. Защото сме поколение, израснало и подхранвано от видео културата на Холивуд и "Медисън авеню". Станали сме толкова пропити от чувственото, че подобно на агнета, водени на клане, сме мамени от сетивата си в по-голяма степен, отколкото можем да признаем. Нападани ден и нощ от плакати, списания, телевизия, видео и стерео - списъкът е неизчерпаем.

Какво ще се случи с това поколение, когато преживее последната голяма измама - месмеричен монопол на картина, звук, миризма и докосване, които ще направят отрицателите да изглеждат побъркани в очите на хората. Как ще устоим тогава, ако не устояваме сега?

Точно като в академичния свят. Всеки добър студент знае, че не е възможно да се провали на тестовете и контролните, а накрая да си вземе изпита. Просто не става така! Знам някои студенти, които са се опитвали да постъпят по този начин. Прескачат тестовете, забравят си домашните, пропускат упражненията, не учат за контролните и след това се опитват да изкарат изпита! Майтап! Как ще се проявите накрая зависи от това, как се справяте с малките изпитания сега - не съм ли прав? Бил съм и студент, и преподавател. Всички знаем академичния закон: За да се приготвиш за големия изпит, трябва първо да изкараш малките.

Но разбирате, че име един, който не желае да изкарате малките изпити. Защото ако успее да ви попречи да се подготвяте сега, ще може да ви направи на глупаци в края. Затова във "Великата борба" този проблем е описан толкова тревожно:

"Последната голяма измама скоро ще ни се открие... Фалшивото ще прилича толкова много на истинското, че ще бъде невъзможно да се разграничат едно от друго, освен чрез Свещеното писание... Само укрепените с библейските истини умове ще могат да устоят в последния голям конфликт" (с. 364, 365, бълг. изд. от 1993 г.).

"Само." С-а-м-о у-к-р-е-п-е-н-и-т-е. Ужасно неприятна дума и израз. "Само укрепените с библейските истини умове ще могат да устоят в последния голям конфликт."

Знам, че си мислите: "Хайде, пасторе. Какво се опитваш да направиш? Да обезсърчиш всички, така че да спрат да се опитват?" Ни най-малко. Но разсъждавам на глас доколко сериозно някои от нас гледат на предстоящата криза. Преди време църквата проповядваше Апокалипсиса и други отрезвяващи пророчества. Но през годините започна да се проявява реакция срещу това, което се смяташе за негативна емфаза: "Все пак, ние се спасяваме чрез вяра, така че тя е единственото, от което се нуждаем. А пък на всичко отгоре изглежда, че ще мине доста време, докато се изпълнят тези пророчества."

Е, вярвам, че това "доста време" вече е минало. Разбира се, вярно е, че се спасяваме чрез вяра в Исус. Апокалипсисът провъзгласява тази славна истина! Но днес има мнозина, които просто използват "евангелието" като фронт на типа християнство, наречен "Каспар Милктост" - очаквайки нищо, но пропадащ във всичко. Можете до посиняване да си тананикате: "Само вярвай", но ако вярата в Исус не е част от едно страстно упование в Него и радикално следване на принципите Му, каква е стойността на всички приятни и щастливи мелодийки? Никой не умира за дадена мелодия. Героите от Апокалипсиса са били и продължават да желаят да умрат за онова, което до такава степен е наситило живота им, че предпочитат да загинат, вместо да го загубят. За тях се казва: "Защото не обичаха живота си дотолкоз, щото да бягат от смърт" (Откр. 12:11).

Дитрих Бонхофен, млад лютерански пастор и теолог, екзекутиран от Хитлер в края на Втората световна война, написал едно вълнуващо изречение в класическата си книга "Цената на ученичеството": "Когато призове някого, Христос му казва да дойде и да умре." Такава е била съдбата на милиони мъже и жени от всички векове. Милиони християнски мъченици със страстна вяра в Исус отказали да се поклонят пред изображенията на кесаря или пред римските образи. Ще има ли такова поколение в тази епоха на последната криза?

Апокалипсисът призовава такова поколение. Не е съвпадение, че по средата на гл. 12, 13 и 14 има ясен призив за "интензифициране" на вярата.

- Гл. 12: "А те го победиха [змея] чрез кръвта на Агнето и чрез словото на своето свидетелстване; защото не обичаха живота си дотолкоз, щото да бягат от смърт" (ст. 11).

- Гл. 13: "Тук е нужно търпението и вярата на светиите" (ст. 10).

- Гл. 14: "Тук е нужно търпението на светиите, на тия, които пазят Божиите заповеди и вярата в Исуса" (ст. 12).

Апокалипсисът казва съвсем ясно, че само пребъдващата вяра може да оформи сърцата и да преведе последното поколение през последната и почти повсеместна измама.

Очевидно единственият начин, по който можем да устоим, е да се държим здраво за Исус. Също толкова очевидно е, че не трябва да чакате до края, за да се хванете за Исус! Църквата на последното време трябва да преживее "интензитет" в "държането", за да устои до идването Му.

Вярвам, че все по-голям брой мъже, жени, юноши и деца в цялата страна и по света решават наистина да се "хванат здраво". Сърцето ми тръпне пред доказателството за това, което Христовият Дух започва да прави между нас, привличайки търсещите умове и сърца към едно по-дълбоко изучаване и познание за Бога чрез Свещеното писание.

Но какво да кажем за тези, които изглежда нехаят за приближаващия кризисен миг; тези, чийто живот сякаш е заплетен в паяжината на ценностна система, която много скоро ще се разпадне и ще бъде хвърлена в прахта? Какво да кажем за хората вътре и извън църквите ни, които поне външно изглежда са заети с изживяването на сегашния миг и само на сегашния миг? В живота им няма никаква подготовка за бъдещето. Няма внимателно, дълбоко и лично подготвяне, което надхвърля утъпкания коловоз на религиозните форми. Те като че ли не знаят, че Бог на Апокалипсиса умолява тази цивилизация чрез последния апел на милост. И какво от това, питам аз със загриженост, преминаваща в страх.
Призив за молитва

Възможно ли е да е дошло времето да се молим един за друг? Възможно ли е сега да е най-подходящото време да си отделите специално време за молитва и пост и искрено да търсите Божия дух - за себе си, за семейството си, за приятелите, за града, за умиращата цивилизация? Какво би се случило, ако поканите и други да се присъединят към вас - може би хора от църквата, в която ходите на богослужение. Какво ще стане, ако всички вие заедно решите да си определите един и същ ден, в който с усърдна молитва да се обедините в сърдечна просба към небесния Отец за обещаното Му благословение? Ще отговори ли Бог? Нека сам Исус отговори: "И тъй, ако вие, които сте зли, знаете да давате блага на чадата си, колко повече Небесният Отец ще даде Светия Дух на ония, които искат от Него!" (Лука 11:13).

"Колко повече!" Точно за това "повече" копнее църквата ни и светът. "Искайте и ще получите", обещава Исус. В такъв случай защо да не искаме? Или може би за нас важи изказването на апостол Яков: "Нямате, защото не просите" (Яков 4:2).

Преди няколко месеца църквата ни "Пайъниър мемориъл" се обедини в специален ден за молитва и пост. През онова денонощие отправихме молитва към Бога, състояща се от пет части. Нима това не е списък, който всички да приемем в този исторически час?

1. Светият Дух да се излее в сърцата на всички нас в много по-голяма мярка.

2. Тези, които все още не са усетили предстоящата криза, да бъдат внимателно доведени до разбиране на необходимостта от душевна подготовка - сега, днес.

3. Всички ние да бъдем водени през годината към едно по-пълно посвещение и духовна опитност с Христос.

4. Да изчезнат страховете ни и да получим сила от Духа, за да можем да започнем смело, но тактично да споделяме добрата вест за скорошното Исусово идване с други хора в работата, в класната стая или сред съседите си.

5. Бог да ни покаже как искрено и ефективно да се възползваме от духовния тласък в града ни и по целия свят.
Бог е наше прибежище

Сега е часът. Бог е готов да затвори последната страница на човешката история. Но има и добра вест! Това не е час, от който да се страхуваме; това е време за вяра. Вяра в Бога, за Когото псалмистът заявява в Пс. 46: "Бог е нам прибежище и сила, винаги изпитана помощ в напасти. Затова няма да се уплашим... Господ на Силите е с нас; прибежище е нам Якововият Бог."

Ето защо не се страхувам, нито пък трябва и вие да се страхувате! Предстояща криза? Да. Побеждаваща измама? Да. Всички изправени пред смъртта? Да. Но няма защо да се боим. Бог е с нас. "Бог е нам прибежище и сила, винаги изпитана помощ в напасти."

Помислете за историята, разказана от Люелин Уилкокс в книгата му "Сега е времето". Става въпрос за баща и малкото му момиче, които избягали в малко противобомбено скривалище в Англия по време на кулминацията на войната. В тази военна обстановка било очевидно, че трябва да прекарат нощта в подземната стаичка. Над тях царели смърт и разрушение. Всички били в паника и малкото момиче се уплашило.

Бащата я пъхнал в една от малките ниши в стената, след това загасил светлината и легнал на малка кушетка до другата стена. Но момичето не можело да заспи. Отгоре се чувал грохот, под земята било странно и необикновено и черните сенки плашели детето. Майка й била починала. То знаело, че много хора умират в този час. В тъмнината се почувствало отчаяно самотно.

Момичето не заплакало, но не след дълго не издържало и прошепнало: "Татко, там ли си?"

"Да, мила, тук съм. Сега заспивай", тихо отговорил бащата.

Опитало, но не могло. Не след дълго тъничкият глас пак се обадил: "Татко, още ли си там?"

Бащата бързо отговорил: "Да, мила. Тук съм. Не се бой, просто заспи. Всичко е наред." Известно време царяла тишина и всеки бил погълнат от собствените си мисли.

Накрая, когато тишината и тъмнината станали непоносими, отново се чул тънкият гласец, изискващ уверение: "Татко, моля те, кажи ми само още едно нещо: лицето ти обърнато ли е към мен?"

В тъмнината бащата бързо отговорил: "Да, мила. Татко е тук и лицето му е към тебе." Само след миг момиченцето заспало с пълното упование на малко дете.

"Бог е нам прибежище и сила, винаги изпитана помощ в напасти. Затова няма да се уплашим."

Добрата вест за предстоящата криза е: Лицето на нашия небесен Отец е обърнато към нас.

И точно това лице ще видим много по-скоро, отколкото предполагаме...

"След това видях небето отворено и ето, бял кон и Оня, Който яздеше на него, се наричаше Верен и Истинен, и съди и воюва праведно.

Очите Му бяха огнен пламък, на главата Му бяха много корони и носеше написано име, което никой не знаеше, а само Той, и беше облечен в дреха, попръскана с кръв; и името Му беше Божието Слово.

И небесните войски, облечени в бяла дреха и чист висон, следваха подир Него на бели коне.

И на дрехата и на бедрото Му имаше написано име: Цар на царете и Господ на господарите.

Ето, ида скоро; и у Мене е наградата, която давам да отплатя на всекиго, според каквито са делата му. Аз съм Алфа и Омега, първият и последният, началото и краят.

Оня, Който свидетелства за това, казва: Наистина ида скоро. Амин! Дойди, Господи Исусе!"

Избрани стихове

7.

Видях Исус да идва

Докато се опитвах да забравя болката в главата, протегнах ръка към радиото. Пъхнах си слушалката в ухото и завъртях скалата на къси вълни. Скоро глас с кристално ясен британски акцент повтори главните точки от световните новини на Би-Би-Си. След целия хаос в националните ни средства за масова информация и скорошното им поставяне под правителствен контрол Би-Би-Си се оказа най-надеждният електронен прозорец към света.

Свят, който бързо се разпада - обяви говорителят, свят попаднал в катаклизма на планетеран упадък. За унищожителните глобални бичове, поразили северното и южното полукълбо, сега се говореше като за нещо обикновено. Екологична катастрофа в океаните, по-страшна от червен прилив, е унищожила икономиките на страните с излаз на море. Била е последвана от пурпурната зараза на пресните води по земята и в резултат на сушата селското стопанство е почти унищожено, като това е довело до световен глад. Редовните предавания на Би-Би-Си сега представят доклади за кървави гладни бунтове в най-големите световни мега-центрове. Плячкосването и кланетата добавят последната краска към картината на граждански безредици.

Като последица от икономическия и екологичен колапс социално-политическите фибри на обществото се разпадат по-бързо, отколкото новинарите могат да докладват. Общоприетите някога ценности на човешко благоприличие и достойнство отдавна са били хвърлени на бушуващите ветрове на анархията. Обстановката в повечето градове може да бъде описана като бурна ярост. Като допълнение на дългия списък от мрачни заглавия се появява и всеобща епидемия - тайнствена болест, пред която всички лекари стоят безпомощни. Пристъпите на страх вече не са само епидемия, а глобална парализа. Напрегнатият глас на говорителят отразява тихия ужас, обхващащ ни след всяка новина, която успеем да чуем тук в планинското си убежище.

Всичко се случи толкова бързо! Гледах през сенките, където жена ми неспокойно се мяташе. Бяхме се надявали, че ще успокоим острите реакции в града спрямо съботянските ни разбирания. Всички знаехме, че президентът и конгресът, поддържани от набързо взетите решения на Върховния съд, скоро щяха да ратифицират националния закон за религиозна реформа. Новото християнско право бе станало най-мощната политическа коалиция в страната - най-влиятелната "група по интереси". Бързата им "сватба" с Римската църква бе довела до създаване на ефективно лоби, което осигури реалната забрана на Хартата за граждански права - всичко, разбира се, в името на националните интереси и на моралното обновление.

Предполагам, че при икономическия колапс и моралната разруха на нацията съвсем не дойде като изненада изявлението на президента, направено в най-гледаното време. Благодарение на Си-Ен-Ен мрачният му външен вид се появи на телевизионните екрани по цял свят. (Спомням си изказването на Тед Търнър, че телевизионната мрежа ще излъчва предавания "до края на света". Колко пророчески изглеждат сега думите му!)

Мелодичният глас на президента бе събрал американци от цялата велика страна да заявят в един глас пред всички народи на света, че Америка се е покаяла пред Бога и че ще стане световен водач в духовната вярност и поклонение пред Всемогъщия Бог - вярност подобна на тази, която някога са имали нашите отци основатели.

Реакцията на народа граничеше с масова истерия. Странно съживление завладя цялата страна с почти хипнотична бързина. Малцината, издигнали самотни гласове срещу погазването на конституцията и обединяването на църква и държава, бяха заплашени и набързо смълчани. Когато една сутрин се събудихме и видяхме заплашителен червен кръст, надраскан върху вратата на гаража, разбрахме, че е дошло време за нашата - така казахме на съседите - "кратка ваканция извън града".

Ето ни сега тук на 400 мили в североизточна посока. Усамотени в края на голяма горска поляна в планините, където често бяхме идвали на къмпинг в по-щастливите дни. Как го беше казал древният пророк? "Крепостите на канарите ще бъдат мястото на защитата му. Хлябът му ще му се даде, водата му няма да липсва" (Ис. 33:16). И наистина Бог не ни изостави. Странно, но близкото поточе, покрай което лежахме, не се бе превърнало в пурпурна боя, както радиото бе докладвало. В горската почва намерихме достатъчно храна, която да ни спаси от гладна смърт. Храна и вода като за бежанци.

Сега обаче сърцата ни се бяха свили, потънали в мрачни предчувствия, че въпреки всички изумителни изпълнения на Апокалипсиса, изразяващи се в отрезвяващите новини по пращящото радио - дори след всичко това вярата ни в Бога би могла да се поклати и плахата ни надежда в Исус да изчезне. Какво би станало, ако Го изоставим точно накрая? Тревожните въпроси бяха още една причина, поради която никой не можеше да заспи на подгизналата земя. През нощта често се събирахме един до друг, коленичили на мръсните си джинси, станали кафяви по колената от честите молитви към Бога, царуващ някъде отвъд звездите. Ех да можеше - както направи през онази нощ с Яков - да ни каже няколко думи на прощение, милост, спасение и надежда, простираща се извън очевидната предстояща смърт.

Вече както късовълновите станции, така и местните програми тръбяха за новия международен указ. Оформен от съюз на правителства и религии, чиито нунции и посланици се бяха събрали в Рим, в указа се обявяваше недвусмисленото и бързо изкореняване на всички "духовни тумори, които застрашават човечеството". Имаха се предвид такива "дисиденти" като нас. Бе гласувано точно в полунощ да бъдат убити тези, които упорито и безсмислено упорстват в отхвърляне на колективната воля на света.

Това, което се случи после, стана със зашеметяваща бързина. Тъкмо бях извадил слушалката от ухото си, когато чух далечен грохот. Като че ли високопроходни машини се качваха нагоре към горската поляна. След това гласове и резки команди. Скривалището ни беше намерено!

В този миг на ужас се втурнахме нагоре по планинския склон в среднощната тъмнина. Внезапно като че ли времето спря. "И седмият ангел изля чашата си върху въздуха; и из храма излезе силен глас от престола и каза: Сбъдна се. И произлязоха светкавици и гласове и гръмове, и стана силен тръс, небивал откак съществуват човеци на земята, такъв тръс толкоз силен" (Откр. 16:17, 18).

Земята под нозете ни се разтвори като разцепена диня. За миг цялата планета завря и всичко се срути като Оукландския мост по време на земетресението в Сан Франциско. "Небето биде преместено като свитък, когато се свива; и всички планини и острови се вдигнаха от местата си" (Откр. 6:14).

Като че ли природата полудяваше. Внезапно се появи ослепително слънце - и то в полунощ! Планински канари се свличат по склоновете, смазват гори и взривяват равнините, размазвайки всичко по пътя си. Все още червеният океан ври, избухвайки в чудовищни вълни от цунами - вълни убийци заливат цели островни вериги. Въздухът в разкъсаните небеса гори на бели и жълти мълнии, поразяващи прашната земя и разпалващи милиони пожари. Нощта се превръща в страшен ден.

В този миг гордите земни бастиони на съпротивата - морските градове на света - биват пометени в отмъщаващото си море. Храмове от стъкло, стомана, и камък, някога горди с иконите си на човешкото изкуство и бунт, се сгромолясват като картонени кули пред тресящата се, гърчеща се земя, страдала достатъчно дълго под железния юмрук на човешката експлоатация. Сякаш за да се отърве от смъртоносен вирус, тя се надига и бълва подобно на пияница, хванал се за улична лампа. В нощта реват далечни сирени на опасността, които са били използвани за предизвестяване на торнадо, ураган, ядрена война. Зловещите им стонове се издигат в сгъстяващото се небе над тях и се присъединяват към бушуващата какофония на унищожението "като демони, тръгнали на унищожителна мисия" ("Великата борба").Катерим се все по-нависоко по планинския склон. Никой вече не е сигурен дали е нощ или ден. Небето отгоре е притъмняло от тъмен пушек, издигащ се подобно на ядрен облак от долината под нас. Всички червени, черни и оранжеви пушеци от кувейтските запалени петролни кладенци не могат да се сравнят с гъстата и воняща смрад на унищожението, извираща от смачканата земя. Малки червени и сини точици проблясват диво през пушека над далечните градове - превозни средства за бърза помощ, които не могат да спрат последния кръвоизлив на Земята.

Внезапно някой извиква. Сърцата ни спират да бият. От каменния склон можем да го видим - знака, за който безброй поколения са говорили на децата си - сигурното знамение, че най-смелите човешки мечти ще се сбъднат: "На изток малък черен облак с големината на около половин човешка длан..." ("Великата борба").

С тържествено страхопочитание очите ни се заковават в растящия облак. Все още черен, но вече позлатен по краищата си, той се придвижва от изток и изглежда пулсира на разширяващи се вълни. Все по-близо и по-близо - все по-ярък и по-ярък. Черното е само сянка, защото сега, разширявайки се в небето, облакът става бял - огнено бял и светещ като слънце по пладне. На изток и запад, север и юг пламтящият огън се носи и заема всяко кътче от небето.

Тогава въпреки грохота на земята чуваме музика. Облакът е жив! "Божиите колесници са двадесет хиляди, дори хиляди по хиляди. Господ е всред тях" (Пс. 68:17). Светещи същества. Високи и благородни. Пеещи величествена рапсодия, от която ни побиват тръпки. Въпреки че не можем да разберем думите, там на високите скали душите ни започват да пригласят на рефрена.

Но ние подемаме собствения си хвалебствен химн, когато очите ни поглеждат още по-нагоре. Там сред огненото ядро Е ТОЙ! "Очите Му бяха огнен пламък, на главата Му бяха много корони и носеше записано име, което никой не знаеше, а само той. И беше облечен в дреха, попръскана с кръв; и името Му беше Божието Слово... И на дрехата и на бедрото Му имаше написано име: Цар на царете и Господ на господарите" (Откр. 19:12, 13, 16).

Някой успява да прошепне: "Това е Исус!" Като отпусната на воля мелодия екстатичните ни викове се качват към небето. "Този същият Исус" най-накрая е дошъл за нас! Плачейки от радост и смеейки се през сълзи, инстинктивно се прегръщаме. "Ето, тоя е наш Бог. Чакахме Го и той ще ни спаси. Тоя е Господ; чакахме Го. Ще се възрадваме и развеселим в спасението Му" (Ис. 25:9).

Приближава все повече и повече. И тогава настъпва мигът, който никога няма да бъде забравен. Небесният Княз протяга прободените Си ръце и с вик подобен на гръм казва: "Събудете се вие, които спите в пръста!" Най-накрая се случва и това! Високо в нагънатото небе се чува ясния звук на тръба. Само за миг прашните гробове на милиарди легла се отварят и спящите Божии приятели се събуждат. Едва прозвучал пронизителният звук на тръба и около нас настава раздвижване. Инстинктивно се обръщаме към гордите небесни воини. Сгушени в ръцете им виждаме усмихнатото личице на малката ни дъщеря, която погребахме преди много време на един далечен хълм. С замъглени от сълзи очи усещаме, че най-после животът ни е изцерен.

Само за един миг всичко се сбъдва. Внезапно те се материализират около нас - ангелите хранители, които през целия ни живот са стояли невидими до нас. С блестящи очи и махащи ни за добре дошли те ни вземат за ръце и със скоростта на звездния елеватор ни издигат нагоре и все по-нагоре към вече изстуденото небе. И не само нашата малка група. Със страхопочитание оглеждаме пупрурното и бяло небе. Заобиколени сме от милиони други мъже, жени, момчета, момичета, бебета и юноши, приятели, семейства и непознати - всички те с миловидни лица и издигащи се нагоре, идващи от празните гробове, от морските дълбини, от земята, от дупки и затвори. Милиарди светещи лица от всеки народ, език и племе. Погледите им не се отклоняват от лицето на Исус, от веещата се бяла коса и младежко изражение, от прободените Му ръце, протегнати за прегръдка. Блестящите Му тъмни очи говорят тихо и с усмивка: "Казах ви, че ще се върна за вас!"

Все по-високо и по-високо в космоса по посока към небесния облак. Синьозелената топка отдолу, толкова дълго била наш дом, се смалява под нас. Казват, че домът е там, където е сърцето. Гледайки Исусовото лице, всяка фибра от тялото ни крещи: "Най-после сме у дома!"

______________________________________________

"Амин! Дойди, Господи Исусе."

Послеслов

Но за да не помислим, че единствената алтернатива в този морално банкрутирал и бързо пропадащ свят е да го напуснем и да избягаме по планините, очаквайки Господа там, искам да ви напомня, че първата църква също се надявала на скорошното Исусово идване. Как живеели според надеждата си? Не провъзгласявали ли вестта сред собственото си западащо общество?

Петър, Мария, Павел, Йоан, Лука, Тома, Марко и Рода - книгата "Деяния" свети от блясъка на личното им свидетелство за Исус и публичното провъзгласяване на Неговата истина. По булеварди и кръстопътища на големите градски центрове, по политическите форуми, както и в частни срещи проповядвали вечното благовестие от Апокалипсиса.

Не трябва ли да бъде така и с последната църква? Не е ли дошло време да тръгнем по кървавите им стъпки и да живеем според свидетелството на първата църква в сегашните апокалиптични времена? Не е ли това мисията ни - мисията на хора, които толкова лесно се плашат чрез глупавата си гордост: "Какво ще си помислят съседите за мене?" Не е ли време да попитаме: "Какво мислят за Исус?" Не е ли дошло време да изоставим изисканите си съмнения и да заработим така, че този свят да опознае истината за Бога?

Какво значение има мнението им за нас? Хвърляните от огъня сенки по разпадащия се хоризонт на времето са доказателство, че ако сега не споделяме това, което сме открили в Исус, може би няма да имаме друга възможност! Бог не ни призовава да тръгнем по хълмовете. Апелира към нас да отидем по пътищата и кръстопътищата на човечеството в този час на предупреждение - последния спринт към финиша.

Изправени пред смаляващата се купчина време, имаме нужда от ново посвещение на Духа. "Но ще приемете сила, когато дойде върху вас Светият Дух, и ще бъдете свидетели за Мене... до края на Земята" (Деяния 1:8). "Ще приемете." Няма "ако" или "но" в Исусовото обещание, дадено преди 2000 години - дара на Светия Дух, от който толкова отчаяно се нуждаем в навечерието на Христовото идване. И така, нека искаме - да искаме, да искаме и пак да искаме.

Защото към вас и за мен - читатели на Апокалипсиса и последователи на Господа - е отправен настоятелният призив: Вървете! Отидете в умиращия свят и му дайте жива надежда. Вървете! Това е тържественото поръчение на нашия апокалиптичен Господ. Вървете! Дори никой друг да не отиде. Вървете! Дошло е време да тръгнем.

"И ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века" (Матей 28:20).