Обитаемият остров

65
Два-три дни по-късно вечерта Максим и Рада гледаха телевизия.
Течеше някакво много странно предаване, нещо като кинофилм без начало и без край, без определен сюжет, с безброй действуващи лица
— страшновати, действуващи твърде идиотски от гледна точка на кой да е хуманоид. Рада гледаше с интерес, с възклицания, хващаше ръкава на Максим, един-два пъти дори поплака, а на Максим бързо му доскуча, чак задряма от унило-тревожната музика, когато на екрана изведнъж се мярна нещо познато. Той дори потърка очи. На екрана беше Пандора, мрачен тахорг се промъкваше през джунглите, тъпчеше дърветата; изведнъж се появи Петьо със свирка-манок в ръка;
съсредоточен и сериозен, той отстъпваше заднешком, спъна се в някакъв корен и се пльосна в блатото по гръб. Максим позна собствената си ментограма, после още една и още една, но нямаше никакви коментари, свиреше все същата музика, а Пандора изчезна,
отстъпи мястото на сляп мършав човек, който пълзеше по плътно покрит с прашна паяжина таван. „Какво е това?“ — попита Максим,
сочейки с пръст екрана. „Предаване — нетърпеливо каза Рада. —
Интересно е, гледай.“ Той така и не получи разумно обяснение; дойде му наум, че това са спомените на десетки различни пришълци за своите планети. Но бързо се отказа от тази мисъл. Световете бяха прекалено страшни и еднообразни — глухи задушни стаи, безкрайни коридори, затрупани с мебели, от които изведнъж започваха да никнат огромни бодли; спирални стълби, завинтени в непрогледния мрак на тесни кладенци; затворени с решетки мазета, натъпкани с тъпо мърдащи тела, между които надничаха болезнено неподвижни лица,
като от картините на Йероним Бош — това повече приличаше на болна фантазия, отколкото на реален свят. На фона на тези видения ментограмите на Максим сияеха с ярък реализъм, преминаващи поради темперамента му в романтичен натурализъм. Такива предавания се повтаряха почти всеки ден, наричаха се „Вълшебно пътешествие“, но Максим така и не разбра какъв е техният смисъл. В
отговор на въпросите му Гай и Рада с недоумение свиваха рамене и отговаряха: „Предаване. За да бъде интересно. Вълшебно пътешествие. Приказка. Ти гледай, гледай! Понякога е смешно,
понякога е страшно.“ Тогава Максим започна да се съмнява дали целта на изследванията на професор Хипопотама е бил контактът и дали това изобщо са били изследвания.

66
Този интуитивен извод косвено се потвърди десет дни по-късно,
когато Гай мина конкурса в школата на претендентите за първи офицерски чин и започна да зубри математика и механика. Схемите и формулите от елементарния курс по балистика предизвикаха у
Максим недоумение. Започна да разпитва Гай, който отначало нищо не разбра, после със снизходителна усмивка започна да му обяснява космографията на своя свят. И тогава се изясни, че Обитаемият остров не е кълбо, не е геоид и изобщо не представлява планета.
Обитаемият остров беше Светът, единственият свят във
Вселената. Под краката на аборигените беше твърдата повърхност на
Световната Сфера. Над главите им се простираше гигантско, но с ограничен обем газово кълбо с неизяснен засега състав и не съвсем ясни засега физически свойства. Съществуваше теория, според която плътността на кълбото бързо нараства към центъра на газовия мехур и там стават някакви тайнствени процеси, които предизвикват редовна промяна в яркостта на така нареченото Световно Светило и обуславят смяната на деня и нощта. Освен краткопериодичните денонощни промени съществуваха дългопериодични, пораждащи сезонни колебания на температурата и смяна на годишните времена. Силата на тежестта беше насочена от центъра на Световната Сфера перпендикулярно към нейната повърхност. Накратко, Обитаемият остров съществуваше върху вътрешната повърхност на огромна кухина в безкрайната твърд, запълваща останалата Вселена.
Напълно шокиран, Максим започна да спори, но скоро се изясни, че те с Гай говорят на различни езици и да се разберат ще бъде много по-трудно, отколкото един убеден коперниканец би разбрал убедения привърженик на Птоломей. Цялата работа беше в необикновените свойства на атмосферата на тази планета. Първо,
извънредно силната рефракция повдигаше неимоверно хоризонта и от векове внушаваше на аборигените мисълта, че тяхната земя не е нито плоска, нито изпъкнала, а е вдлъбната. „Застанете на морския бряг —
препоръчваха учебниците — и проследете движението на кораба,
напуснал пристанището. Отначало той ще се движи като по плоскост,
но с отдалечаването си ще се издига все повече, докато се скрие в атмосферната мъгла, закриваща останалата част от Света.“ Второ,
атмосферата беше много плътна и денонощно фосфоресцираше, така че никой никога не беше виждал звездното небе, а редките случаи на

67
наблюдение на слънцето бяха записани в хрониките и служеха за основа на неизброимите опити да се създаде теория за Световното
Светило.
Максим разбра, че се намира в гигантски капан и контактът ще бъде възможен едва тогава, когато му се удаде буквално да преобърне наопаки естествените представи, създадени за хилядолетия. Изглежда,
тук вече се бяха опитвали да направят това, съдейки по разпространеното възклицание „массаракш“, което буквално преведено означаваше „свят наопаки“; освен това Гай разказа за една чисто абстрактна математическа теория, разглеждаща Света иначе.
Теорията беше възникнала в древността, преследвана от официалната религия, имаше своите мъченици, беше получила математическа значимост в трудовете на гениални математици, но така си и беше останала чисто абстрактна, макар че, както всички абстрактни теории,
все пак бе намерила практическо приложение — съвсем неотдавна,
със създаването на свръхдалекобойни снаряди.
След като обмисли и съпостави всичко, което знаеше, Максим разбра, че, първо, през цялото време тук е изглеждал луд и ненапразно неговите ментограми са включени в шизоидното „Вълшебно пътешествие“. Второ, той разбра, че още дълго време трябва да мълчи за чуждопланетния си произход, ако не иска да се върне при
Хипопотама. Това означаваше, че Обитаемият остров няма да му се притече на помощ, сглобяването на нулев предавател се отлага за неопределено време, а той самият е заседнал тук задълго и може би —
массаракш! — завинаги. Безнадеждната ситуация едва ли не изби почвата под краката му, но той стисна зъби и се застави да разсъждава логически. Мама ще трябва да преживее тежко време. Ще й бъде безкрайно зле, и само тази мисъл убиваше всяко желание да се разсъждава логически.
„Проклет да бъде този бездарен затворен свят!… Има само два изхода — или да се измъчвам за невъзможното и от безсилие да си хапя лактите, или да се стегна и да живея истински, така, както съм се стремил винаги — да обичам приятелите си, да постигам цел, да се боря, побеждавам, търпя поражения, да получавам удари и да ги връщам — каквото и да е, само да не кърша ръце от отчаяние…“
Той прекрати разговорите за строежа на Вселената и започна да разпитва Гай за историята и социалната структура на своя Обитаем

68
остров.
С историята работата беше зле. Гай имаше само откъслечни сведения и никакви сериозни книги. В градската библиотека също нямаше сериозни книги. Но можеше да се разбере, че страната,
приютила Максим, в миналото е била много по-обширна и е владеела огромни задморски колонии, заради които в края на краищата пламнала разрушителна война със забравените вече съседни държави.
Тази война обхванала целия свят, загинали милиони и милиони, били разрушени хиляди градове, десетки малки и големи държави се оказали изтрити от лицето на света, навсякъде се възцарил хаос.
Настъпили дни на жесток глад и епидемии. Всеки опит за народно въстание бивал потискан от групичката диктатори чрез ядрени снаряди. Страната и светът вървели към гибел. Положението спасили
Огненосните Творци. Съдейки по всичко, това е била анонимна група млади офицери от генералния щаб, които в един прекрасен ден,
разполагайки само с две дивизии и недоволни, че ги изпращат в атомната мелница, организирали преврат и взели властта. Оттогава положението значително се стабилизирало, а войната утихнала от само себе си, въпреки че никой с никого не беше сключвал мир.
Максим разбираше, че политическото устройство на страната е твърде далеч от идеалното. Но беше ясно, че Огненосните Творци имат извънредно голяма популярност, и то във всички слоеве на обществото. Икономическата основа на тази популярност оставаше неясна за Максим, но, изглежда, работата беше там, че военната върхушка бе успяла да усмири апетитите на фабрикантите, с което си беше извоювала популярност сред работниците, и едновременно да подчини работниците, с което бе спечелила популярност сред фабрикантите. Впрочем, това бяха само догадки. На Гай, например,
такава постановка на въпроса въобще му се струваше странна: за него не съществуваше такова понятие като „класа“ и той не можеше да си представи противоречията между социалните групи.
Външното положение на страната продължаваше да остава крайно напрегнато. На север от нея имаше две големи държави —
Хонти и Пандея — бивши провинции или колонии. За тези страни никой нищо не знаеше, беше известно само, че и двете имат най- агресивни намерения, непрекъснато пращат диверсанти и шпиони,
организират гранични инциденти и готвят война. Целта на тази война

69
не беше ясна на Гай, пък и той не си задаваше такива въпроси. На север имаше врагове, с агентурата се бореше не на живот, а на смърт
— това му стигаше.
На юг, зад пограничните гори, лежеше изгорена от ядрени взривове пустиня, образувала се на мястото на цяла група страни,
които бяха взели във военните действия най-активно участие. Какво става на тези милиони квадратни километри, никой не знаеше и никой не се интересуваше. Южните граници бяха изложени на непрекъснати атаки от огромни орди полудиваци-дегенерати, с каквито бяха пълни горите зад реката Синя Змия. Проблемът за южните граници се смяташе едва ли не за най-важен. Там беше много трудно, именно там се концентрираха най-отбраните части на Бойния Легион. Гай беше служил в тези части три години и разказваше невероятни неща.
По на юг от пустинята, на другия край на единствения континент на планетата, също може би се бяха запазили някакви държави, но с тях нямаше никакви връзки. Затова пък постоянно и неприятно напомняше за себе си Островната империя, настанила се на три мощни архипелага в антарктическата зона. На нея принадлежеше Световният Океан. Огромен флот от подводници,
предизвикателно боядисани снежнобяло, въоръжени с последната дума на изтребителната техника, с банди специално дресирани главорези на борда, браздяха радиоактивните води. Страшни като призраци, белите подводници държаха под ужасно напрежение крайбрежните райони, извършваха обстрели и спускаха десанти.
Срещу тази бяла заплаха противостоеше все същият Боен Легион.
Картината на всемирен хаос и разрушение потресе Максим.
Пред него беше планета-гробница, на която едва-едва тлееше разумен живот, готов при това да угаси сам себе си всеки момент.
Максим слушаше спокойните и страшни разкази на Рада за това,
как майка им получила съобщение за гибелта на бащата — лекар- епидемиолог, който отказал да напусне заразения район, а държавата в онези години нямала нито време, нито възможност да се бори с епидемията и върху района просто била хвърлена бомба; как след смъртта на майка им Рада, за да изхрани малкия Гай и съвършено безпомощния чичо Каан, работела по осемнадесет часа в денонощие като миячка на съдове, после като чистачка в един разкошен вертеп за спекуланти, после участвувала в „женските надпреварвания със

70
залагане“, после лежала в затвора, макар и за кратко време, но останала без работа и няколко месеца трябвало да проси…
Максим слушаше разказите на чичо Каан, някога известен учен,
как още в първата година на войната разтурили Академията на науките, съставили на Негово Императорско Величество Академичен
Батальон; как по време на войната полудял и се обесил създателят на еволюционната теория; как варили чорба от насекоми и бурени; как гладната тълпа разгромила зоологическия музей, за да вземе за храна спиртосаните екземпляри…
Максим слушаше простите разкази на Гай за строежа на кулите от противобалистичната защита; как нощем людоедите се промъкват до строителните площадки и отвличат възпитуеми и легионери; как в мрака вампирите — полухора, полузверове, полукучета — нападат като безшумни призраци; Максим слушаше неговата възторжена възхвала на системата ПБЗ, създадена с цената на невероятни усилия в последните години на войната, която всъщност прекратила военните действия, защищавайки страната от въздушни нападения, която и сега е единствена гаранция срещу агресия откъм север… А тези мерзавци,
тези продажници, убийци на жени и деца, купени с мръсните пари на
Хонти и Пандея, гадове, по-лоши от всякакви мишкари, нападат противоракетните кули… Нервното лице на Гай се изкривяваше от омраза. „Тук е най-важно — говореше той, почуквайки с юмрук по масата — и затова аз отидох в Легиона, не в завод, не в полето, не в някоя кантора, а в Бойния Легион, който сега спасява всичко…“
Максим жадно слушаше всичко това — като страшна невъзможна приказка, която ставаше още по-страшна и невъзможна от това, че всичко е било действителност, че много от това продължава да бъде и сега, а най-страшното и най-невъзможното може да се повтори всяка минута. Едновременно му беше смешно и се срамуваше да мисли за собствените си неуредици, жалки бяха собствените му проблеми — някакъв си там контакт, нулев предавател, кършене на ръце…
Камионите рязко завиха в неширока улица с многоетажни тухлени къщи и Панди каза:
— Пристигнахме.
Минувачите на тротоара отскочиха към стените, закривайки очи от светлината на фаровете. Камионът спря, над кабината се издигна

71
дълга телескопична антена.
— Излизай! — в един глас гракнаха командирите на втора и трета секция и легионерите се посипаха през бордовете.
— Първа секция да остане на мястото си! — изкомандува Гай.
Скочилите Панди и Максим отново седнаха.
— По тройки, строй се! — крещяха капралите от тротоара. —
Втора секция, напред! Трета секция, след мен! Напред, марш!
Загърмяха подковани ботуши, някой възторжено изквича:
— Господа! Бойният Легион!
— Да живее Бойният Легион!
— Ура! — крещяха бледите хора и се притискаха до стените, за да не пречат. Сякаш бяха чакали тук легионерите, бяха ги дочакали и сега им се радваха като на най-близки приятели…
Седящият от дясната страна на Максим кандидат Зойза, още съвсем хлапе, дълъг като върлина, с белезникав пух върху бузите, го бутна с острия си лакът в хълбока и радостно намигна. Максим се усмихна в отговор. Секциите вече бяха изчезнали по входовете; само капралите пред вратите стояха непоклатимо, надеждно, с неподвижни лица под килнатите барети. Хлопна вратата на кабината и гласът на ротмистъра Чачу изграка:
— Първа секция, излез, строй се!
Максим със скок се прехвърли през борда. Когато секцията се строи, ротмистърът с движение на ръката спря Гай, който тичешком се приближаваше с доклад, приближи се съвсем до строя и изкомандува:
— Надени каските!
Действителните редници сякаш чакаха тази команда, а кандидатите малко позакъсняха.
Ротмистърът, нетърпеливо потрепвайки с ток, дочака Зойза да се справи с каишката и изкомандува „надясно, бегом напред“. Той самият хукна пред тях —
тромаво-ловък, със силно размахване на осакатената ръка. Поведе секцията под тъмната арка към тесния и мрачен като кладенец двор,
сви под друга, също такава мрачна и воняща арка и спря пред олющена врата, осветена от мътна крушка.
— Внимание! — гракна той — Първа секция и кандидат Сим тръгват с мен. Другите остават тук. Капрал Гаал, щом чуете свирката,
водете тройката при мен на четвъртия етаж. Да не се пропуска никой,

72
пленниците да се залавят живи, да се стреля само в краен случай.
Първа тройка и кандидат Сим, след мен!
Той блъсна олющената врата и изчезна вътре. Максим,
изпреварвайки Панди, се хвърли след него. Зад вратата започваше стръмна каменна стълба с железни перила, тясна и осветена с мътна светлина. Ротмистърът пъргаво, през три стъпала тичаше нагоре.
Максим го догони и видя в ръката му пистолет. Тогава бегом смъкна от врата си автомата; за секунда му призля от мисълта, че сега навярно ще се наложи да стреля в хора, но веднага я прогони — това не бяха хора, а животни, по-лоши от мустакатия мишкар, по-лоши от петнистите маймуни. Гнусната киша под краката, мътната светлина,
оплютите стени потвърждаваха и поддържаха това усещане.
Втори етаж. Кухненски аромати, изплашено бабешко лице зад открехнатата врата. С мяукане изхвърча изпод краката обезумяла котка. Трети етаж. Някакъв глупак е оставил посред площадката кофа с боклук. Ротмистърът я събаря, боклукът се изсипва надолу.
„Массаракш“ — ръмжи отдолу Панди. Младеж и момиче, прегърнати,
се свиват в тъмния ъгъл, лицата им са изплашени и радостни.
„Изчезвайте!“ — бегом грачи ротмистърът. Четвърти етаж. Безобразна кафява врата с олющена маслена боя, издраскана ламаринена табелка с надпис „Гобби, зъболекар. Приемам по всяко време“. Зад вратата някой протяжно вика. Ротмистърът спира и хърка: „Ключалката!“ По черното му лице се търкаля пот. Максим не разбира. Дотичалият
Панди го отблъсква, опира цевта на автомата в ключалката и дава откос. Хвърчат искри, парчета дърво и в същия миг, сякаш в отговор,
зад вратата през протяжния вик трещят изстрели, отново се разхвърчават трески, нещо горещо и плътно с гнусно свирене прелита над главата на Максим. Ротмистърът отваря вратата — вътре е тъмно,
жълтите пламъчета на изстрелите озаряват кълба дим. „След мен!“ —
хърка ротмистърът и се хвърля с главата напред срещу изстрелите.
Максим и Панди хукват след него; вратата е тясна, притиснатият
Панди изпъшква. Коридор, задуха, барутен дим. Заплаха отляво.
Максим изхвърля ръка, хваща гореща цев, дърпа оръжието встрани и нагоре. Тихо, но с ужасяваща отчетливост пращят изкълчени стави,
голямо меко тяло застива в безволно падане. Отпред, от дима,
ротмистърът крещи: „Не стреляй! Задръж ги живи!“ Максим хвърля автомата и нахлува в голяма осветена стая. Тук има много книги и

73
картини и няма по кого да се стреля. На пода се гърчат двама мъже.
Единият през цялото време крещи, вече е пресипнал, но крещи. В
креслото с отметната глава лежи припаднала жена — бяла, почти прозрачна. Стаята е пълна с болка. Ротмистърът стои над викащия човек и се оглежда, прибирайки пистолета си в кобура. Силно блъскайки Максим, в стаята нахлува Панди, след него легионерите влачат тежкото тяло на онзи, който стреляше. Мокрият и развълнуван кандидат Зойза без усмивка подава на Максим хвърления автомат.
Ротмистърът обръща към тях страшното си черно лице.
— Къде е другият!? — грачи той и в този момент пада синята завеса, от перваза на прозореца тежко скача висок слаб човек с бяла изцапана престилка. Като сляп той върви срещу ротмистъра, бавно вдига два огромни пистолета на нивото на остъкленелите от болка очи. „Ай!“ — крещи Зойза.
Максим стоеше странешком и нямаше време да се обърне.
Скочи с всички сили, но човекът все пак успя веднъж да натисне спусъците. Изстрелът опърли лицето на Максим, барутни сажди напълниха устата, но пръстите му вече се вкопчиха в белите ръкави и пистолетите изтропаха на пода. Човекът падна на колене, отпусна глава и когато Максим го пусна, бавно се повали настрани.
— Е, е, е — каза ротмистърът с непонятна интонация. — Тоя също го сложете тук — заповяда той на Панди. — А ти — обърна се към Зойза, — тичай долу и съобщи на командирите на секциите къде се намирам. Нека доложат какво става при тях.
Зойза тракна с токове и хукна към вратата.
— Чакай! Предай на Гаал да се качва тук… Стига си крещял,
гадино! — изкрещя той на стенещия и леко го срита с ботуш в хълбока. — Е, безполезно е. Хилав боклук… Обискирай ги! —
заповяда той на Панди. — И ги сложете в един ред. Тук, на пода. И тая също, седнала, виж я ти, в единственото кресло…
Максим се приближи до жената, внимателно я вдигна и я пренесе на леглото. В душата му беше мътно. Не това очакваше. Сега той сам не знаеше какво всъщност е очаквал — може би жълти,
оголени от омраза зъби, злобен вой, схватка не на живот, а на смърт?… Не можеше с нищо да сравни усещанията си, но кой знае защо си спомни как веднъж застреля тахорг и как това страшно и безпощадно според слуховете животно, с пречупен гръбнак пропадна

74
в огромната яма и тихо, жално заплака, нещо замърмори в агонията си, нещо почти членоразделно…
— Кандидат Сим! — кресна ротмистърът. — Заповядах на пода!
Той го гледаше със страшните си прозрачни очи, устните му бяха сгърчени като от паралич и Максим разбра, че не трябва да съди тук със своите мерки и да определя кое е правилно и кое не. Той още е чужд, още не познава тяхната омраза и тяхната любов… Вдигна жената и я положи до дебелака, който беше стрелял в коридора. Панди и вторият легионер с пъшкане старателно обръщаха джобовете на арестуваните. А те бяха в безсъзнание. И петимата.
Ротмистърът седна в креслото, хвърли на масата фуражката си,
запали цигара и с пръст повика Максим. Максим се приближи и юнашки тракна с токове.
— Защо хвърли автомата? — тихо попита ротмистърът.
— Вие заповядахте да не стреляме.
— Господин ротмистър.
— Тъй вярно. Вие заповядахте да не стреляме, господин ротмистър.
Присвил очи, ротмистърът издухваше дима към тавана.
— Значи, ако бях заповядал да не говорите, ти щеше да си отхапеш езика?
Максим премълча. Разговорът не му харесваше, но той помнеше наставленията на Гай.
— Какъв е баща ти? — попита ротмистърът.
— Учен, господин ротмистър.
— Жив ли е?
— Тъй вярно, господин ротмистър.
Ротмистърът извади от устата си цигарата и погледна Максим.
— Къде е той?
Максим разбра, че се е изтървал. Трябваше да се измъква.
— Не знам, господин ротмистър. По-точно не помня.
— Обаче помниш, че е учен… А какво още помниш?
— Не зная, господин ротмистър. Помня много, но капрал Гаал предполага, че това е лъжлива памет.
В коридора се чуха бързи стъпки, в стаята влезе Гай и се изпъна пред ротмистъра.

75
— Заеми се с тези полутрупове, капрал — каза ротмистърът. —
Белезниците ще стигнат ли? Гай през рамо погледна арестуваните.
— Ако разрешите, господин ротмистър, един чифт ще трябва да взема от втора секция.
— Действувай.
Гай тичешком излезе, а в коридора пак затропаха ботуши,
появиха се командирите на секции и доложиха, че операцията се провежда успешно, арестувани са двама подозрителни, а живущите както винаги оказват активна помощ. Ротмистърът заповяда да приключват по-бързо, а след приключването да предадат в щаба паролата „Тамба“. Когато командирите излязоха, той запали нова цигара и известно време мълча, гледайки как легионерите свалят от рафтовете книги, прелистват ги и ги хвърлят на пода.
— Панди — тихо каза той, — заеми се с картините. Само с тази внимавай, да не я развалиш, ще я взема за мен…
После отново се обърна към Максим:
— Как я намираш?
Максим погледна. На картината имаше морски бряг, високо издигната водна безбрежност без хоризонт, полумрак и жена,
излизаща от морето. Вятър. Прохлада. На жената й е студено.
— Хубава картина, господин ротмистър — каза Максим.
— Познаваш ли местността?
— Съвсем не. Това море никога не съм го виждал.
— А какво море си виждал?
— Съвсем друго, господин ротмистър. Но това е лъжлива памет.
— Глупости. Същото е било. Само че си го гледал не от бряг, а от мостик, и под теб е имало бяла палуба, а отзад на кърмата — още един мостик, малко по-нисък. А на брега е била не тая женска, а е стоял танк и ти си се целел под кулата… Знаеш ли, пале такова, какво значи отливка да удари под кулата? Массаракш… — изсъска той и смачка фаса върху масата.
— Не разбирам — студено каза Максим. — Никога през живота си по нищо не съм се целил.
— Откъде можеш да знаеш? Нали ти нищо не помниш, кандидат
Сим!
— Помня, че не съм се целил.
— Господин ротмистър!

76
— Помня, че не съм се целил, господин ротмистър. И не разбирам за какво говорите.
Влезе Гай, съпроводен от двама кандидати. Те започнаха да слагат на арестуваните тежки белезници.
— А те също са хора… — неочаквано каза ротмистърът. — Имат жени, деца. Обичали са някого, някой ги е обичал…
Той говореше с явна подигравка, но Максим каза това, което мислеше:
— Да, господин ротмистър. Оказа се, че те също са хора.
— Не очакваше ли?
— Да, господин ротмистър.
С ъгълчето на окото си той видя, че Гай изплашено го гледа. Но беше му омръзнало до смърт да лъже и той добави:
— Мислех, че те наистина са изроди. Нещо като голи петнисти… животни.
— Ти си гол петнист глупак — тежко каза ротмистърът. —
Селяндур. Да не си в гората? Тук те са като хора. Добри, мили хора,
които при силно вълнение ужасно ги боли глава. А теб главичката не те ли боли при вълнение? — неочаквано попита той.
— Мен никога нищо не ме боли, господин ротмистър —
отговори Максим. — А вас?
— Какво-о?
— Тонът ви е толкова раздразнен — каза Максим, — че помислих…
— Господин ротмистър! — с някакъв треперещ глас извика Гай.
— Разрешете да доложа… Арестуваните дойдоха в съзнание.
Ротмистърът го погледна и се подсмихна.
— Не се вълнувай, капрал. Твоят приятел днес се показа истински легионер. Ако не беше той, ротмистър Чачу щеше да се търкаля сега с куршум в кратуната.
Той запали трета цигара, вдигна очи към тавана и пусна дебела струя дим.
— Ти имаш верен нюх, капрал. Аз още сега бих произвел този юнак в действителен редник. Массаракш, бих го произвел в офицер!
Той има бригадирски похват, обожава да задава въпроси на офицерите… Но сега много добре те разбирам, капрал. Твоят рапорт

77
имаше всички основания. Така че… засега ще почакаме с произвеждането му…
Той се изправи, с тежки стъпки заобиколи масата и спря пред
Максим.
— Дори още няма да го произвеждаме в действителен редник.
Той е добър боец, но още е сукалче… Ние ще се заемем с възпитанието му… Внимание! — изведнъж закрещя той. — Капрал
Гаал, изведете арестуваните! Редник Панди и кандидат Сим, вземете моята картина и всичко хартиено тук! Отнесете ги в колата ми!
Той се обърна и излезе от стаята. Гай с укор погледна Максим,
но нищо не каза. Легионерите вдигнаха задържаните, с ритници и тласъци ги изправяха на крака и ги водеха към вратата. Онези не се съпротивяваха. Бяха като от памук, олюляваха се, краката им се подгъваха. Дебелакът, който беше стрелял в коридора, високо стенеше и ругаеше шепнешком. Жената беззвучно мърдаше устни. Очите й странно светеха.
— Ей, Мак — каза Панди, — вземи онова одеяло, завий в него книжките, а ако не стигне, вземи и чаршафа. Като ги завържеш, мъкни всичко надолу, а аз ще взема картината… И да не забравиш автомата,
глупава главо! За какво, мислиш, че се заяде с тебе господин ротмистърът! Хвърли автомата. Хич хвърля ли се автомат? Че и то в бой… Ама че си и ти…
— Прекрати разговорите, Панди — сърдито каза Гай, — взимай картината и тръгвай.
На вратата той се обърна към Максим, почука се с пръст по челото и изчезна. Чуваше се как Панди, слизайки по стълбата, с цяло гърло пее „Престани, мамичко“. Максим въздъхна, остави автомата на масата и се приближи до купчината книги, хвърлени на леглото и пода. Изведнъж осъзна, че тук никъде още не е виждал толкова много книги, освен може би в градската библиотека. В книжарниците,
разбира се, имаше повече книги, но само по количество, не по заглавия.
Книгите бяха стари, с пожълтели страници, някои леко обгорени, а някои, за учудване на Максим, чувствително радиоактивни. Нямаше време да ги прегледа както трябва.
Максим опакова двата вързопа и няколко секунди постоя,
оглеждайки стаята. Празни разместени рафтове, тъмни петна на

78
местата, където бяха картините, самите картини — изтръгнати от рамките, отъпкани… и нито следа от зъболекарска техника. Той взе вързопите и тръгна към вратата, но се сети и се върна за автомата. Под стъклото на масата лежаха две снимки. На едната — същата тази прозрачна жена, на коленете й момиченце на около четири години с учудено отворена уста, а жената — млада, доволна, горда… На втората снимка имаше красива планинска местност, тъмни групички дървета, старинна полуразрушена кула… Максим прехвърли автомата зад гърба си и се върна при вързопите.

79

Изтегляне 2.41 Mb.

Сподели с приятели: