Обитаемият остров

53
ГЛАВА ПЕТА
Приключвайки инструктажа, господин ротмистърът Чачу заповяда:
— Капрал Гаал, останете. Другите са свободни.
Когато останалите командири на секции излязоха в колона,
господин ротмистърът известно време погледа към Гай, поклащайки се на стола и подсвирквайки старинната войнишка песен „Престани,
мамичко“. Съвсем не приличаше на господин ротмистъра Тоот —
беше нисък, тъмнолик, с оплешивяващо теме и много по-възрастен; в близкото минало бе участвувал в осем крайморски инцидента, носеше
Огнения Кръст и три значки „За ярост в огъня“; разказваха се легенди за неговия фантастичен дуел с бялата подводница, когато неговият танк се запалил от пряко попадение, а той продължил да стреля,
докато не загубил съзнание от страшните изгаряния; разказваха, че по тялото му няма нито едно живо място, навсякъде кожата е присадена;
три пръста от лявата му ръка липсваха. Беше прям и груб като истински воин и за разлика от сдържания ротмистър Тоот никога не смяташе за необходимо да крие настроението си нито пред подчинените, нито пред началството. Когато биваше весел, цялата бригада знаеше, че днес господин ротмистърът Чачу е весел; но пък когато нямаше настроение и си подсвиркваше „Престани, мамичко“…
Докато го гледаше уставно в очите, Гай чувствуваше отчаяние от мисълта, че по някакъв неизвестен засега начин е огорчил и разсърдил този забележителен човек. Трескаво си припомняше всички нарушения — своите и на легионерите от своята секция, — но не можа да си спомни нищо, което да не е било отстранено с небрежно движение на безпръстата ръка и дрезгавото мърморене: „Хайде, затова сме Легион. Чудо голямо…“
Господин ротмистърът престана да подсвирква и да се люлее.
— Не обичам бърборенето и драсканиците, капрал — произнесе той. — Ти или препоръчваш кандидата Сим, или не го препоръчваш.
Какво именно?

54
— Тъй вярно, препоръчвам го, господин ротмистър — побърза да отговори Гай. — Но…
— Без „но“, капрал! Препоръчваш или не?
— Тъй вярно, препоръчвам го.
— Тогава как да разбирам тези две хартийки?
Господин ротмистърът с нетърпеливо движение измъкна от малкото си джобче сгънати листове и ги разтвори върху мястото,
придържайки ги с осакатената ръка.
— Ето, чета: „Препоръчвам горепосочения Мак Сим като предан и способен…“, така, това ясно, „… за утвърждаването му във високото звание кандидат-редник на Бойния Легион“. А ето втората ти драсканица, капрал: „Във връзка с горепосоченото считам за свой дълг да обърна внимание на командуването върху необходимостта от щателна проверка на гореспоменатия кандидат-редник на Бойния
Легион М. Сим.“ Массаракш! Какво в края на краищата искаш,
капрал?
— Господин ротмистър! — развълнувано каза Гай — Но аз действително съм в трудно положение! Познавам кандидата Сим като гражданин способен и предан на задачите на Легиона. Но като знам,
че в Легиона имат място само кристалночистите…
— Да, да! — нетърпеливо каза господин ротмистърът. — С една дума, ето какво, капрал. Една от тези хартийки ти сега ще вземеш и ще скъсаш. Трябва малко да съобразяваш. Не мога да се явя пред бригадира с две хартийки. Или да, или не. Ние сме в Легиона, а не във философски факултет, капрал! Две минути за размишление…
Господин ротмистърът извади от чекмеджето дебела папка с дела и с отвращение я хвърли пред себе си. Гай мрачно погледна часовника. Беше много трудно да направи този избор. Да скрие от командуването недостатъчното познаване на препоръчвания, дори ако става дума за Максим, беше нечестно и недостойно за един легионер.
Но от друга страна, нечестно и недостойно за легионера беше да избегне отговорността за решението и да я прехвърли на господин ротмистъра, който е виждал Максим само два пъти, и то в ротния строй. Е, добре. Още веднъж. За: горещо и присърце прие задачите на
Легиона; безпрепятствено мина освидетелствуването в Департамента на общественото здраве; издържа проверката в някакво секретно учреждение, където го пратиха господин ротмистърът Тоот и господин

55
щаб-лекарят Зогу. (Наистина, това е твърдение на самия Максим,
който беше изгубил документите, но как иначе щяха да го оставят без надзор?) Най-сетне той е смел, роден боец — сам се разправи с бандата на Мишкаря; симпатичен, прост в общуването, добродушен,
абсолютно безкористен. И изобщо е човек с необикновени способности.
Против: абсолютно е неизвестно кой е той и откъде. За миналото си или нищо не помни, или не желае да съобщи… и няма никакви документи. Но толкова ли е подозрително всичко това?
Правителството контролира само границите и централния район. Две трети от територията на страната и досега са потънали в анархия,
глад, епидемии, народът бяга оттам, и всички са без документи,
младите дори не знаят какво е това документ. И между тях е пълно с болни, загубили паметта си, дори с дегенерати… В края на краищата най-важното е, че Максим не е дегенерат.
— Е, капрал? — произнесе господин ротмистърът.
— Тъй вярно, господин ротмистър — с отчаян глас каза Гай. —
Разрешете…
Той взе своя рапорт с молба Максим да бъде проверен и бавно го скъса.
— Пр-равилно решение! — изгърмя господин ротмистърът. —
Браво, легионер! Хартийки, мастило, проверки… Всичко се проверява в боя! Когато седнем в танковете и тръгнем към зоната на атомните капани, тогава веднага ще се види кой е наш и кой не!
— Тъй вярно — не много сигурно каза Гай.
Той добре разбираше стария боец, но също така добре виждаше,
че героят на крайморските инциденти малко се заблуждава. Боят,
разбира се, си е бой, но чистотата си е чистота. Впрочем Максим това не го засяга. Максим независимо от всичко е чист.
— Массаракш! — произнесе господин ротмистърът. —
Департаментът на здравето го пропусна, а останалото е наша работа.
Когато произнесе тази загадъчна фраза, той сърдито погледна
Гай и добави:
— Легионерът се доверява на другаря си изцяло, а ако не се доверява, значи не му е другар и трябва да се изпъди позорно. Ти ме учуди, капрал. Е, добре, марш в секцията си. Малко време остана… По време на операцията аз лично ще наблюдавам този кандидат.

56
Гай тракна с токове и излезе. Зад вратата си позволи да се усмихне. Все пак старият боец не се удържа и пое отговорността върху себе си. Хубавото винаги си е хубаво. Сега с чиста съвест може да смята Максим за свой приятел. Мак Сим. Истинската му фамилия не можеш да я произнесеш. Или я е измислил, докато не е бил на себе си, или наистина е от ония, планинците… Как всъщност се е казвал техния древен цар? Заремчичакбешмуссарай… Гай излезе от плаца и потърси с поглед своята секция. Неуморният Панди гонеше момчетата през горния прозорец на макета на триетажно здание. Момчетата бяха потни — лошо, до операцията оставаше само час.
— О-остави-и! — викна Гай още отдалеч.
— О-остави! — кресна Панди. — Строй се!
Секцията бързо се строи. Панди изкомандува:
— Мирно! — Доближи се със строева крачка към Гай и доложи:
— Господин капрал, секцията се занимава с преодоляване на щурмово градче.
— Върнете се в строя — заповяда Гай, стараейки се с интонацията да покаже неодобрение, както превъзходно умееше да прави капрал Серембеш.
Той мина пред строя, сложил ръце зад гърба си, вглеждайки се в познатите лица.
Сивите и сини очи, изразяващи готовност за изпълнение на всяка заповед и поради това леко изцъклени, следяха всяко негово движение. Той почувствува колко близки и скъпи са му тези дванадесет здрави момчета — шестима действуващи редници от
Легиона на десния фланг и шестима кандидат-редници на левия,
всички в спретнати черни комбинезони с лъснати копчета, всички с блестящи ботуши с къси коленища, всички с барети, смело килнати към дясната вежда… Не, не всички. По средата на строя в десния фланг на кандидатите стърчи като кула кандидатът Мак Сим, много спретнато момче, любимец, колкото и да не е хубаво, че командирът си има любимци, но… хм… Че не са му изцъклени странните кафяви очи, не е страшно, с времето ще се научи. Но пък… хм…
Гай се приближи до Максим и му закопча най-горното копче.
После се надигна на пръсти и му поправи баретата. Май че това е…
Пак в строя се е ухилил до ушите… Е, нищо. Ще отвикне. Кандидат е все пак, най-младши в секцията…

57
За да запази поне илюзия за справедливост, Гай оправи токата на съседа на Максим, въпреки че не беше нужно. После направи три крачки назад и изкомандува „свободно“. Секцията застана „свободно“
— всички леко отместиха десния крак и сложиха ръце зад гърба.
— Момчета — каза Гай, — днес ние в състава на ротата ще излезем на редовна операция по обезвреждане на агентурата на потенциалния противник. Операцията се провежда по схема тридесет и три. Господа, действителните редници несъмнено помнят задълженията си по тази схема, но на господа кандидатите, които забравят да си закопчават копчетата, смятам за необходимо да напомня. Секцията получава един вход. Разделя се на четири групи:
три тройки и външна резерва. Тройките в състав двама действителни редници и един кандидат, без вдигане на шум, последователно обхождат квартирите. При влизане в квартирата всяка тройка действува по следния начин: кандидатът охранява парадния вход,
вторият редник, без да се отвлича, заема черния вход, старшият извършва оглед на помещенията. Резервата от трима кандидати начело с командира на секцията — в случая с мен — остава долу във входа със задачата незабавно да окаже помощ на онази тройка, която се нуждае от това. Съставът на тройките и резервата ви е известен…
Внимание — каза той, отстъпвайки още на една крачка. — На тройки и резерва — раздели се!
Извърши се бързо раздвижване. Секцията се раздели. Никой не обърка мястото си, нямаше разменени автомати, никой не се подхлъзна и не си загуби баретата, както се беше случвало на предишни занятия. На десния фланг на резервата стърчеше Мак и пак се хилеше до ушите. На Гай изведнъж му се мярна идиотската мисъл,
че Максим гледа на всичко това като на забавна игра. Това, разбира се,
беше невъзможно, защото не беше възможно. Несъмнено за всичко е виновно това глупаво хилене…
— Не е лошо — промърмори Гай, подражавайки на капрал
Серембеш и благосклонно погледна към Панди: браво, старо,
дресирал си момчетата. — Внимание! — каза той. — Секция, строй се!
Отново кратко множествено движение, прекрасно в своята точност и безукорност, и отново секцията стои пред него в една

58
редица. Добре! Направо прекрасно! Чак вътре нещо ти изстива. Гай отново сложи ръце зад гърба и мина пред строя.
— Легионери! — каза той. — Ние сме опората и единствената надежда на Огненосните Творци. Само на нас те могат да се доверят без съмнение във великото си дело. — (Това беше истина, най- истинска истина със своето очарование и възвишеност.) — Бойният
Легион е железният юмрук на историята. Той е призван да помете всички прегради по гордия наш път. Мечът на Бойния Легион е закален в сраженията, пари ръцете ни и само потоци вражеска кръв могат да го охладят. Врагът е хитър. Той е страхлив, но упорит.
Огненосните Творци са ни заповядали да сломим това коварно упорство, да изтръгнем с корен онова, което ни тегли назад към хаоса и развратната анархия. Това е дългът ни и ние ще бъдем щастливи да го изпълним. Ние правим огромни жертви, нарушаваме покоя на нашите майки, братя и деца, лишаваме от заслужен отдих честния работник, честния чиновник, честния търговец и фабрикант. Но те знаят защо сме принудени да нахлуваме в домовете им и ни посрещат като най-добри приятели, като свои защитници. Помнете това и не си позволявайте да бъдете прекалено увлечени от благородния плам в изпълнението на задачата. Приятелят е приятел, а врагът е враг… Има ли въпроси?
— Не! — изрева секцията с дванайсет гърла.
— Мир-но! Тридесет минути за почивка и проверка на снаряжението. Свободни сте!
Секцията се пръсна тичешком, после легионерите на групи по двама и трима се отправиха към казарменото помещение. Гай без бързане тръгна подир тях, усещайки в себе си приятна опустошеност.
Мак го чакаше отстрани, предварително усмихнат.
— Искаш ли да поиграем на думи? — предложи той.
Гай мислено застена. Сега да му се скараш! Има ли нещо по- противоестествено от кандидат, хлапак, който половин час преди операцията се натрапва с фамилиарности на своя началник!
— Сега не е време — възможно по-сухо каза той.
— Вълнуваш ли се? — съчувствено попита Мак.
Гай спря и вдигна очи към небето. Какво, какво може да се направи? Оказва се, че е съвършено невъзможно да креснеш на този добродушен наивен гигант, при това спасител на сестра ти, при това

59
— защо да се лъжем — човек, който стои много над теб във всички отношения освен в строевата служба… Гай се огледа и каза умолително:
— Слушай, Мак, ти ме поставяш в неловко положение. Когато сме в казармата, аз съм твой началник, аз заповядвам, ти се подчиняваш. Сто пъти съм ти казвал…
— Но аз съм готов да се подчиня! — възрази Мак. — Аз знам какво е това дисциплина. Заповядай!
— Аз вече заповядах. Подготви снаряжението си.
— Не, Гай, прощавай, ти заповяда не така. Ти заповяда да подготвим снаряжението и да почиваме. Забрави ли? Аз направих всичко и сега почивам. Дай да поиграем, аз измислих хубава дума…
— Мак, разбери — подчиненият има право да се обръща към началника си, първо, само по установената форма, и, второ —
предимно по служба.
— Да, помня. Параграф девети. Но това е по време на служба, а сега почиваме…
— Защо мислиш, че аз почивам? — попита Гай. Те стояха зад макета на оградата с бодлива тел и тук, слава богу, никой не можеше да види как тази кула се е облегнала на оградата и все посяга да хване своя капрал за копчето.
— Аз почивам само в къщи, но дори и там не бих позволил на никой подчинен да… Слушай, пусни моето копче и закопчай своето.
Максим се закопча и каза:
— На службата едно, в къщи друго. Защо?
— Хайде да не говорим за това. Омръзна ми да повтарям едно и също… Между другото, кога ще престанеш да се хилиш в строя?
— В устава нищо не е казано за това — незабавно отговори
Максим. — А що се отнася до повтарянето на едно и също, ето какво.
Не се обиждай, Гай, аз знам, че ти не си… говорец… речевик…
— Какво не съм?
— Човек, който умее да говори красиво.
— Оратор ли?
— Оратор… Да, оратор. Но все едно. Ти днес се обърна към нас с реч. Правилни думи, хубави. Но когато в къщи ми разказваше за задачите на Легиона, за положението в страната, беше много интересно. Беше съвсем по твоему. А тук ти за седми път повтаряш

60
едно и също, и всеки път не е по твоему. Много вярно. Много еднакво.
Много скучно. Нали? Нали не се обиждаш?
Гай не се обиди. Тоест някаква студена игличка все пак бодна самолюбието му: досега мислеше, че говори също така убедително и гладко като капрал Серембеш или дори господин ротмистъра Тоот. Но ако се замислиш, и капрал Серембеш, и господин ротмистърът също повтаряха едно и също в продължение на три години. И в това няма нищо чудно или още повече срамно, щом за три години не са станали никакви съществени промени във вътрешното и външното положение…
— А къде е писано в устава — с насмешка попита Гай, — че подчиненият може да прави забележки на началника си?
— Там е казано обратното — с въздишка призна Максим. —
Според мен това е неправилно. Ти нали слушаш моите съвети, когато решаваш задачи по балистика и слушаш забележките ми, когато бъркаш изчисленията.
— Това е в къщи! — проникновено каза Гай. — В къщи всичко може.
— Ами ако по време на стрелба ти грешно ни дадеш прицела?
Например не внесеш поправка за вятър. А?
— В никакъв случай — твърдо каза Гай.
— Значи да стреляме неправилно? — изуми се Максим.
— Ще стреляте, както ви е заповядано — строго каза Гай. — За тези десет минути, Мак, ти наприказва петдесет денонощия арест.
Разбра ли?
— Не, не разбирам… Ами по време на бой?
— Какво по време на бой?
— Ако дадеш грешен прицел. А?
— Хм… — каза Гай, който още нито веднъж не беше командувал по време на бой.
Той изведнъж си спомни как по време на разузнаване с бой капрал Бахту се обърка в картата, навря секцията си под кинжалния огън на съседната рота, сам загина заедно с половината секция… а всъщност ние знаехме, че е сбъркал, но никой и не помисли да го поправи.
„Господи — съобрази изведнъж Гай, — на нас изобщо не би ни дошло наум, че можем да го поправим. А ето, Максим не разбира

61
това, и дори не че не разбира — тук няма нещо кой знае какво, — а просто не го признава. Колко пъти досега е ставало така: вземе нещо съвсем очевидно и го отхвърли и не можеш да го убедиш, точно обратното, започваш сам да се съмняваш, свят ти се завива, съвсем се шашардисваш… Не, все пак той не е обикновен човек — рядък,
изключителен… Езика научи за месец. Граматиката — за два дни.
Още за два дни изчете всичко, което имам. Математиката и механиката познава по-добре от господа преподавателите, а те в нашия курс са истински специалисти. Или да вземем чичо Каан…“
В последно време старецът обръщаше всичките си монолози зад масата предимно към Максим. Нещо повече, вече неведнъж той беше дал да се разбере, че Максим очевидно е единственият човек, който в наше време проявява такива способности и такъв интерес към изкопаемите животни. Той рисуваше на хартия някакви ужасни зверове, а Максим рисуваше някакви още по-ужасни и двамата спореха кой от тези зверове е по-древен, кой от кого е произлязъл и защо е станало така; в боя влизаха научните книги от чичовата библиотека и въпреки това имаше случаи, когато Максим не даваше на стареца да си отвори устата, при това Гай и Рада не разбираха нито дума, а чичото ту крещеше до пресилване, ту късаше на парчета рисунките, тъпчеше ги, наричаше Максим невежа, по-голям глупак от глупака Шапшу, ту изведнъж започваше яростно да чеше с две ръце рядката сива растителност на тила си и мърмореше с потресена усмивка: „Смело, массаракш, смело предположение… Вие имате фантазия, младежо!“ Особено добре помнеше Гай онази вечер, когато старецът беше поразен като от гръм от твърдението на Максим, че някои от тези допотопни твари са се придвижвали на задни крака —
твърдение, което изглежда много просто и естествено решаваше някакъв стар научен спор…
Познава математиката, познава механиката, военната химия —
превъзходно, палеонтологията — господи, кой в наше време разбира от нея! — но също я познава… Рисува като художник, пее като артист… и е добър, неестествено добър. Разгони и изби бандитите,
сам срещу осем души, с голи ръце, друг на негово място щеше да навири нос и да гледа всички отвисоко, а той се измъчваше, цели нощи не спа, огорчаваше се, когато го хвалеха и му благодаряха, а веднъж избухна — побеля целият и кресна, че е нечестно да хвалят

62
някого за убийство… Господи, какъв проблем беше, докато го уговоря да се включи в Легиона! Всичко разбирам, казва, с всичко съм съгласен, но нали там ще трябва да стрелям. По хора. Казвам му: не по хора, а по дегенерати, по-големи гадове от ония бандити… Разбрахме се, слава богу, че отначало, докато свикне, само ще ги обезоръжава…
И смешно, и някак страшно. Не, ненапразно той се изтърва, че е дошъл от друг свят. Знам го аз този друг свят. Дори книга има за него в чичовата библиотека — „Мъгливата страна Зартак“. Има, както пише там, в Алабастровите планини долина Зартак, където живеят щастливи хора… И по описание са точно като Максим. И ето най- чудното: ако някой от тях напусне долината си, веднага забравя откъде е родом и как е живял преди, помни само, че е от друг свят… Чичо твърди, наистина, че няма такава долина, всичко това е измислица,
има само планински хребет, наречен Зартак, където, казва, по време на онази война хвърлиха супербомба, така че планинците там за цял живот изгубиха ум и разум…
— Защо мълчиш? — попита Максим. — За мен ли мислиш?
Гай извърна поглед.
— Ти ето какво… — каза той. — Аз теб само за едно те моля —
в интерес на дисциплината никога не показвай, че знаеш повече от мен. Виж как се държат другите и прави точно като тях.
— Старая се — тъжно каза Максим. Помисли малко и добави:
— Трудно е да се свикне. У нас всичко е иначе.
— А как е раната ти? — попита Гай, за да смени темата.
— Раните ми зарастват бързо — разсеяно каза Максим. —
Слушай, Гай, дай след операцията да си отидем право в къщи. Защо ме гледаш така? На мен вече ми домъчня за Рада. А на теб? Ще откараме момчетата в казармата и с камиона направо ще си отидем.
Ще освободим шофьора…
Гай си пое повече въздух, но в този момент сребристата кутия на високоговорителя от стълба над главите им загъргори и гласът на дежурния по бригада изкомандува:
— Шеста рота, строй се на плаца! Шеста рота, внимание…
И Гай само кресна:
— Кандидат Сим! Прекрати разговорите, бегом в строя!
Максим хукна, но Гай го дръпна за цевта на автомата:

63
— Много те моля… — каза той. — Като всички! Дръж се като всички! Днес самият ротмистър ще те наблюдава…
След три минути ротата се строи. Вече се стъмни, над плаца светнаха прожектори. Зад строя меко ръмжаха моторите на камионите. Както винаги преди операция господин бригадирът,
съпроводен от господин ротмистъра Чачу, мълчаливо мина пред строя,
оглеждайки всеки легионер. Беше спокоен, с присвити очи, с приветливо повдигнати ъгълчета на устните си. После, така и без да каже нищо, кимна на господин ротмистъра и се отдалечи. Господин ротмистърът, поклащайки се, с леко размахване на осакатената ръка излезе пред строя и обърна към легионерите тъмното си лице.
— Легионери! — изграка той с глас, от който Гай изтръпна. —
Предстои ни дело. Да го изпълним достойно… Внимание, рота! По-о колите! Капрал Гаал, при мен!
Когато Гай тичешком се доближи и се изпъна пред него,
господин ротмистърът каза:
— Вашата секция има специална задача. След пристигане не излизайте от колата. Ще командувам лично аз.

64

Изтегляне 2.41 Mb.

Сподели с приятели: