Обитаемият остров

139
тишината продължаваше, не се чуваше нищо освен шумолене и съскане.
Когато Максим отвори очи, той видя през ослепителната светлина сивия бункер, широкия пробив в телената мрежа и някакви хора, много мънички и самотни в огромното празно пространство около кулата. Те тичаха с всички сили към капонира, тичаха мълчаливо, спъваха се, падаха, отново скачаха и продължаваха да тичат. После прозвуча жален стон и Максим видя Зеления, който не тичаше, а седеше, олюлявайки се, в тревата малко зад оградата, хванал главата си с ръце. Максим се хвърли към него, откъсна ръцете му от лицето, видя изцъклени очи и пяна на устните… А изстрели все нямаше; мина сякаш цяла вечност, а бункерът мълчеше. И изведнъж оттам гръмна познатата песен.
Максим повали по гръб този нехайник, ровеше се с една ръка в джоба си и се радваше, че Генерала е толкова недоверчив и за всеки случай даде и на него болкоуспокояващи хапчета. Разтвори сгърчената устна на Зеления и пъхна хапчетата дълбоко в хъркащото гърло. После хвана автомата му и се обърна, търсейки източника на светлината,
откъде е тя, защо има толкова светлина, не трябваше да има толкова светлина… Изстрели все нямаше, самотните хора продължаваха да тичат, единият беше съвсем близо до бункера, вторият малко изоставаше, а третият, който тичаше отдясно, изведнъж падна и се претърколи през глава. „О, как врагът ридае!…“ — ревяха в бункера, а светлината струеше някъде отгоре, от десетина метра височина —
навярно от кулата, която сега не можеше да се види. Пет или шест ослепително сини диска. Максим вдигна автомата, натисна спусъка и саморъчно правеният автомат — малък, неудобен, непривичен — се заблъска в ръцете му. И сякаш в отговор засвяткаха червени пламъчета в амбразурата на бункера, и изведнъж автоматът беше изтръгнат от ръката му, той още не беше улучил нито един от ослепителните кръгове, а Зеления вече му изтръгна автомата, хвърли се напред и веднага падна, препъна се на равно място…
Тогава Максим легна и запълзя обратно към чувала си. Отзад трескаво трещяха автомати, кънтящо и страшно ревеше картечница,
най-сетне избухна граната, втора, после две наведнъж и картечницата млъкна; трещяха само автоматите, отново загърмяха взривове, някой нечовешки заквича — и стана тихо. Максим хвана чувала и хукна. Над

140
бункера се вдигаше стълб от дим, миришеше на изгоряло и барут,
наоколо беше светло и пусто, само черен прегърбен човек се влачеше край самия капонир, придържайки се с ръка за стената; добра се до амбразурата, хвърли нещо вътре и се строполи. Амбразурата се озари с червена светлина, долетя взрив и отново всичко утихна…
Максим се спъна и едва не падна. След няколко крачки отново се спъна и едва тогава забеляза, че от земята стърчат колчета, дебели къси колчета, скрити в тревата… „Ето какво било… Ето значи как било тук… Ако Генерала ме беше пуснал сам, аз веднага щях да си разбия краката и сега щях да лежа мъртъв върху тези гнусни ехидни колчета… Самохвалко… Невежа…“ Кулата беше вече съвсем близо.
Той тичаше и гледаше под краката си, беше сам и не му се искаше да мисли за останалите.
Дотича до огромната желязна лапа и хвърли чувала. Искаше му се още сега да прилепи тежката грапава пита към мокрото желязо, но трябваше първо да огледа бункера… Желязната врата беше открехната,
от нея се показваха лениви огнени езичета, на стъпалата лежеше легионер — тук всичко беше свършено. Максим заобиколи бункера и намери Генерала. Генерала седеше, облегнат на бетонната стена; очите му бяха безсмислени и Максим разбра, че срокът на действие на таблетките е минал. Той се огледа, взе Генерала на ръце и тръгна по- далеч от кулата… На двадесетина крачки от нея лежеше Орди с граната в ръка. Лежеше по очи, но Максим веднага разбра, че тя е мъртва. Започна да търси по-нататък и откри Горски, също мъртъв. И
Зеления също беше убит и нямаше до кого да положи живия
Генерал…
Той вървеше по полето, хвърляше много черна сянка, беше оглушал от всички тези смърти, макар и само преди минута да мислеше, че е бил готов за тях, и нямаше търпение да се върне и да взриви кулата, за да завърши това, което те бяха започнали, но първо трябваше да провери как е Копито. Откри Мемо до самата ограда.
Мемо беше ранен и явно се беше мъчил да изпълзи до оградата,
докато не бе загубил съзнание. Максим положи Генерала до него и отново затича към кулата. Странно му беше от мисълта, че сега тези нещастни двеста метра могат да бъдат изминати спокойно и без никаква опасност.

141
Започна да слага мини по опорите, по две на всяка за по- сигурно. Бързаше; имаше време, но Генерала губеше кръв, Мемо също, а някъде по шосетата вече се носеха камиони с легионери, Гай беше вдигнат по тревога и сега се друсаше по паважа до Панди, а в околните села хората вече се бяха събудили, мъжете хващаха пушки и брадви, децата плачеха, а жените проклинаха кървавите шпиони,
заради които няма нито сън, нито спокойствие. С цялата си кожа
Максим чувствуваше как мократа тъмнина наоколо оживява,
раздвижва се, става страшна и опасна…
Детонаторите бяха нагласени за пет минути; той ги включи поред и хукна обратно, към Генерала и Мемо. Нещо му пречеше, той спря, потърси с поглед и разбра: Орди. Бегом, гледайки пред краката си, за да не се спъне, се върна при нея, вдигна на рамо лекото й тяло и отново бегом, гледайки пред краката си, за да не се спъне — към оградата, към северния пробив, където се измъчваха от болки
Генерала и Мемо, но вече малко им оставаше да се измъчват…
И ето, изпълни се безсмислената мечта на терористите. Бързо,
една след друга, изтрещяха мините, дим обви основата на кулата,
ослепителните светлини изчезнаха, стана непрогледно тъмно и в тъмнината нещо заскърца, загърмя, разтресе земята, подскочи с дрънчене и отново разтърси земята.
Максим погледна часовника си. Беше десет и седемнадесет.
Очите свикнаха с тъмнината, отново различиха разкъсаната ограда и кулата. Тя лежеше встрани от още горящия капонир, разперила разкривените си от взрива опори.
— Кой е тук? — изхърка Генерала и се размърда.
— Аз — каза Максим. Наведе се. — Трябва да бягаме. Къде сте ранен? Можете ли да вървите?
— Чакай — каза Генерала. — А кулата?
— Кулата е готова — произнесе Максим. Орди лежеше на рамото му и той не знаеше как да каже за нея.
— Не може да бъде — каза Генерала и се приповдигна. —
Массаракш! Нима наистина?… — той се засмя и легна отново. —
Слушай, Мак, аз нещо не мога да съобразявам… Колко е часът?
— Десет и двадесет.
— Значи вярно… Ние я довършихме… Браво, Мак… Чакай, кой е тук до мен?

142
— Копито — каза Максим.
— Диша. Чакай, кой още е жив? Кого носиш?
— Орди — с труд отговори Максим.
Няколко секунди Генерала мълча.
— Орди… — нерешително произнесе той и стана, олюлявайки се. — Орди — повтори и докосна с длан бузата й.
Известно време мълчаха. После Мемо дрезгаво попита:
— Колко е часът?
— Десет и двадесет и две — каза Максим.
— Къде сме?
— Трябва да бягаме.
Генерала се обърна и тръгна към пробива. Максим се наведе,
вдигна тежкия Мемо на другото си рамо и тръгна след него. Догони го, но Генерала спря.
— Само ранените — каза той.
— Аз мога и двамата.
— Изпълнявайте заповедта. Само ранените.
Протегна ръце и стенейки от болка, свали тялото на Орди от рамото на Максим. Не можа да удържи и веднага го положи на земята.
— Само ранените — каза той със странен глас. — Бегом…
марш!
— Къде сме — попита Мемо. — Кой е тук? Къде сме?
— Дръжте се за колана ми — каза Максим и затича.
Мемо извика и се отпусна. Главата му се люшкаше, ръцете също, краката удряха Максим по гърба. Генерала, дишайки шумно и дрезгаво, тичаше по петите му, хванал колана.
Тичешком навлязоха в гората. Мокри клони зашибаха лицето.
Максим отбягваше дърветата, изскачащи отпред, прескачаше появяващите се внезапно пънове — това се оказа по-трудно, отколкото предполагаше, той вече не беше същият като преди, и въздухът не беше същият, и въобще всичко беше не както трябва, всичко беше неправилно, всичко беше ненужно и безсмислено. Отзад оставаха прекършени храсти и кървава следа, и миризма, а пътищата отдавна вече са блокирани, кучетата късат каишките си, ротмистър Чачу с пистолет в ръка, грачейки команди, тромаво тича по асфалта, прескача канавката и пръв нахлува в гората. Отзад остава глупавата повалена кула и обгорените легионери, и тримата мъртви, вече вкочанясали

143
другари, а тук имаше двама ранени, полумъртви, нямащи почти никакви шансове — и всичко заради една кула, една глупава,
безсмислена, мръсна, ръждива кула, една от хилядите… „Повече на никого няма да позволя да прави такива глупости. Не, ще им кажа: Аз видях това… Колко кръв за купчина безполезно ръждиво желязо, един млад глупав живот за ръждиво желязо, един стар глупав живот за жалката надежда поне няколко дни да поживее човешки, и една разстреляна любов — дори не за желязо, дори не за надежда… Ако искате просто да оцелеете, ще им кажа, защо тогава толкова просто,
толкова евтино умирате?… Массаракш, аз повече няма да им позволя да умират, аз ще ги науча да живеят! Какъв тъпак съм, защо се съгласих на това, как можах да им позволя да извършат това?“
Той стремглаво изскочи на черния път, носейки Мемо на рамо,
влачейки Генерала под мишница, огледа се. — Малкия вече тичаше откъм синорния знак, мокър, миришещ — пот и страх.
— Това ли са всички? — попита той с ужас и Максим му беше благодарен за този ужас.
Те домъкнаха ранените до мотоциклета, пъхнаха Мемо в коша,
сложиха Генерала на задната седалка и Малкия го превърза с колан към себе си. В гората още беше тихо, но Максим знаеше, че това не значи нищо.
— Напред — каза той. — Не спирай, пробивай…
— Знам — каза Малкия. — А ти?
— Ще се постарая да ги отвлека. Не бой се, ще избягам.
— Безнадеждно е — с мъка каза Малкия, дръпна стартера и мотоциклетът запърпори. — Поне кулата съборихте ли? — извика той.
— Да — каза Максим и Малкия се понесе.
Останал сам, Максим няколко секунди стоя неподвижно, после се хвърли обратно в гората. На първата попаднала му полянка смъкна куртката си и я хвърли в храстите. После бегом се върна на пътя и известно време тича с всички сили в посока към града; спря, откачи от колана си гранатите, разхвърли ги по пътя, промъкна се през храстите от другата страна, стараейки се да прекърши повече клонки, хвърли зад тях носната си кърпа и едва тогава побягна през гората,
настройвайки се на равния ловен бяг, с който му предстоеше да измине десет или петнадесет километра.

144
Тичаше, без да мисли за нищо, само следеше да не се отклонява от югозападната посока и избираше местата, където да стъпи. Два пъти пресече пътища, първия път — селски, който беше празен,
втория — Единадесето шосе, където също нямаше никой, но там за пръв път чу кучешки лай. Не можа да определи какви са тези кучета,
но за всеки случай направи голяма обиколка и след час и половина се оказа сред магазините на градската сортировъчна гара.
Тук светеха фенери, жално свиреха локомотиви, сновяха хора.
Тук навярно още не знаеха нищо, но беше опасно да продължава да тича — можеха да го вземат за крадец. Той забави крачка, а когато край него тежко се повлече към града товарен влак, скочи на първата платформа с пясък, залегна и така пътува чак до бетоновия завод. Там скочи, отърси пясъка, зацапа малко ръцете си с мазут и започна да мисли — какво да прави по-нататък.
Да се промъква до къщата на Горски нямаше никакъв смисъл, а това беше единствената близка явка. Можеше да се опита да пренощува в село Патици, но това беше опасно — ротмистър Чачу знаеше този адрес и освен това на Максим му беше страшно да си представи как ще се появи пред старата Илли и ще й разкаже за смъртта на дъщеря й. Нямаше къде да отиде. Той влезе в мизерна нощна кръчмичка за работници, хапна кренвирши, изпи чаша бира,
подремна, облегнат на стената. Всички тук бяха като него — мръсни и уморени работници, приключили смяната и изпуснали последния трамвай. Присъни му се Рада и насън той си помисли, че Гай навярно е в хайката и това е добре. А Рада го обича и ще го приеме, ще му даде да се преоблече и измие; у тях трябва да е останал неговият граждански костюм, онзи същия, който му беше дал Фанк… А
сутринта ще замине на изток, където се намира втората явка… Той се събуди, хвърли на масата смачкана банкнота и излезе.
По улиците нямаше хора, само пред къщата видя човек — беше портиерът, който седеше на табуретката си във входа и спеше. Максим внимателно мина край него, качи се по стълбите и позвъни така, както звънеше винаги. Зад вратата беше тихо, после нещо скръцна, чуха се стъпки и вратата се открехна. Той видя Рада.
Тя не извика, само защото се задъха и притисна длан към устата си. Максим я прегърна, притисна я до себе си и я целуна; имаше чувството, че се е върнал в своя дом, където отдавна са престанали да

145
го очакват. Затвори зад себе си вратата; двамата тихо влязоха в стаята и
Рада веднага заплака. В стаята всичко беше като преди, само дето го нямаше неговото диванче, а на леглото седеше Гай по нощница и слисано гледаше Максим с изплашени и учудени очи. Така минаха няколко минути, Максим и Гай се гледаха, а Рада плачеше.
— Массаракш — най-сетне каза безпомощно Гай. — Ти жив ли си? Не си ли мъртъв?
— Здравей, приятелю — каза Максим — Жалко, че си в къщи.
Не исках да те подвеждам. Ако кажеш, ще си отида веднага.
И в същия миг Рада силно се вкопчи в ръката му.
— Ни-къ-де! — задавено каза тя. — За нищо на света! Никъде няма да отиваш… Нека се опита… Тогава и аз… Няма и да гледам…
Гай хвърли одеялото, стъпи на пода и се приближи до Максим.
Докосна раменете му, ръцете, изцапа се с мазут, потърка челото си и също го изцапа.
— Нищо не разбирам… — каза той. — Ти си жив… Откъде се взе? Рада, стига си ревала… Да не си ранен? Ужасно изглеждаш… ето,
кръв…
— Не е моя — каза Максим.
— Нищо не разбирам — повтори Гай. Слушай, та ти си жив!
Рада, иди стопли вода! Събуди стареца, вземи от него водката…
— Тихо — каза Максим. — Не вдигайте шум, преследват ме.
— Кой? Защо? Ама че глупост… Рада, дай му да се преоблече!…
Мак, ти седни, седни… Или може би искаш да легнеш? Как се получи така? Защо си жив?…
Максим внимателно приседна на ръба на стола, сложи ръце на коленете си, за да не изцапа нищо и, гледайки двамата, за последен път гледайки ги като приятели, усещайки дори известно любопитство
— какво ще стане после — каза:
— Ами че аз сега съм престъпник, приятели. Току-що взривих една кула.
Той не се учуди, че веднага го разбраха, мигновено разбраха за каква кула става дума и не задаваха въпроси. Рада само стисна ръце,
без да откъсва поглед от него, а Гай изпъшка, с привичен жест се почеса с две ръце, отмести очи и каза с досада:
— Глупак. Решил да отмъсти, видите ли… На кого отмъщаваш?
Ех, смахнат си беше и такъв си остана. Като дете… Е добре. Нищо не

146
си казал, нищо не сме чули. Добре… Нищо не искам да знам. Рада,
иди стопли вода. И не вдигай там шум, не буди хората… Събличай се
— строго каза той на Максим. — Изплескал си се като дявол някакъв,
къде си се пъхал?
Максим стана и започна да се съблича. Хвърли мръсната мокра рубашка (Гай видя белезите от куршумите и шумно преглътна), с отвращение смъкна безобразно мокрите ботуши и панталони. Дрехите бяха в черни петна; когато се освободи от тях, Максим почувствува облекчение.
— Е, това е чудесно — каза той и отново седна. — Благодаря ти,
Гай. Аз няма да остана дълго, само до сутринта, после ще си отида…
— Портиерът видя ли те? — мрачно попита Гай.
— Не, спеше.
— Спеше… — каза Гай със съмнение. — Той, знаеш ли… Е,
може пък наистина да е спал. Нали все някога трябва да спи…
— Защо си в къщи?
— Градска отпуска.
— Каква градска отпуска? Сега сигурно целият Легион е извън града…
— А аз вече не съм легионер — каза Гай с крива усмивка. —
Изритаха ме от Легиона, Мак. Сега съм всичко на всичко армейски капрал, уча селяндурите кой крак е ляв, кой е десен. Като ги обуча —
айде на хонтийската граница, в окопите… Такива работи, Мак.
— Заради мен ли? — тихо попита Мак.
— Ами как да ти кажа… Общо взето да.
Те се спогледаха, Гай отмести очи. Максим изведнъж помисли,
че ако Гай сега го издаде, сигурно ще се върне в легиона и в своята задочна офицерска школа; и си помисли също, че само преди някакви си два месеца такава мисъл изобщо не би му дошла в главата. Стана му неприятно, прииска му се още сега, незабавно да си отиде, но в този момент дойде Рада и го повика в банята. Докато се миеше, тя му стопли ядене, свари чай, а Гай седеше на предишното място, подпрял лице върху юмруците си, и на лицето му беше изписана мъка. Не питаше за нищо, изглежда се страхуваше да чуе нещо страшно, нещо,
което ще пробие последната линия на отбраната му, ще пререже последните нишки, които все още го съединяват с Максим. И Рада не питаше за нищо, навярно не й беше до това; тя не сваляше очи от него,

147
не пускаше ръката му и от време на време изхлипваше — страхуваше се, че той, любимият, изведнъж ще изчезне… Ще изчезне и никога вече няма да се появи. И тогава Максим — малко време оставаше —
остави недопитата чаша и започна да разказва сам.
Разказа как му помогнала майката на терористката, как се срещнал с дегенератите, кои са те наистина и защо са „дегенерати“, и какво представляват кулите, каква дяволска, отвратителна измишльотина са тези кули. Разказа за това, което беше станало тази нощ, как хората тичаха срещу картечницата и падаха един след друг,
как рухна тази отвратителна купчина мокро желязо и как той носеше мъртвата жена, на която бяха отнели детето и бяха убили мъжа…
Рада слушаше жадно, Гай в края на краищата също се заинтересува, дори започна да задава въпроси — ехидни, зли, глупави и жестоки — и Максим разбра, че той не вярва на нищо, че всичко се отблъсква от съзнанието му като вода от масло, че му е неприятно да слуша всичко това и той едва се сдържа да не прекъсне Максим. И
когато Максим свърши, той каза с неприятна усмивка:
— Добре са те водили за носа.
Максим погледна Рада, но тя отмести очи и, хапейки устните си,
нерешително произнесе:
— Не знам… Може наистина да е имало една такава кула…
Разбираш ли, Мак, това просто не може да бъде, това, което разправяш…
Тя говореше с тихо замиращо гласче, не искаше явно да го обиди, умоляващо го гледаше в очите, галеше рамото му, а Гай изведнъж освирепя и започна да говори, че това е глупаво, че Максим просто не си представя колко такива кули има в страната, колко се строят ежегодно — ежедневно — и какво излиза, че всички тези милиарди се хвърлят само за да може два пъти дневно да причиняват неприятности на жалка шепа изроди?!
— Само за охрана колко пари отиват — добави той след кратка пауза.
— За това вече мислих — каза Максим. — Навярно наистина не е толкова просто. Но хонтийските пари тук нямат нищо общо… И аз самият видях — когато кулата падна, на всички тях им олекна. А що се отнася до ПБЗ… Разбери, Гай, за противовъздушна защита кулите са прекалено много. За да се защити въздушното пространство, е

148
нужно много по-малко. И за какво е нужна ПБЗ на южната граница?
Нима диваците имат балистични ракети?
— Там има много неща — каза злобно Гай. — Нищо не знаеш ти, а на всичко вярваш… Прощавай, Мак, но ако това не беше ти…
Всички сме прекалено доверчиви — горчиво добави той.
Максим повече не искаше да спори и изобщо да разговаря на тази тема. Започна да разпитва как живеят, къде работи Рада, защо не е почнала да учи, как е чичото, как са съседите… Рада се оживи,
започна да разказва, после се сепна, събра мръсните съдове и отиде в кухнята. Гай се почеса с две ръце, погледна към тъмния прозорец,
после се реши и започна сериозен мъжки разговор.
— Ние те обичаме — каза той. — И аз, и Рада, макар че си човек неспокоен и всичко заради теб ни тръгна не както трябва. Но виждаш нали в какво е работата: Рада не просто се отнася добре към теб, не те обича просто така, разбираш ли, а… как да ти кажа… е, ти разбираш… харесваш й, през цялото време все плачеше за теб, а първата седмица дори се разболя. Тя е хубаво момиче, домакиня,
много мъже я заглеждат, и нищо чудно… Не знам как ти се отнасяш към нея, но знаеш ли какво ще те посъветвам? Остави тия глупости, не са за теб, не са за твоя акъл, сам ще загинеш и на много невинни хора ще объркаш живота… Умряла работа е това. По-добре си върви обратно в планините, намери своите, ако с главата не си спомниш,
сърцето ще ти подскаже къде ти е родината… Там никой няма да те търси, ще се устроиш, ще заживееш — ела тогава пак, вземи Рада и всичко ще бъде чудесно. А може би ние дотогава и с хонтийците ще свършим, Пандея ще я притиснем по-здраво, ще настъпи най-после мир и ще заживеем като хора…
Максим го слушаше и си мислеше, че ако наистина беше планинец, навярно така и щеше да постъпи: ще се върне в родината си и тихичко ще заживее с младата си жена, ще забрави за всички тези ужаси, за сложностите. Не, нямаше да забрави за тях, а щеше да организира такава отбрана, че чиновниците на Творците да не смеят да си покажат носа там; а ако се появят легионери, ще се бие пред родния праг до последния дъх… „Само че аз не съм планинец. Нямам какво да правя в планините, моята работа е тук, и аз нямам намерение да търпя всичко това… Рада? Е какво, Рада… Ако наистина ме обича,

149
ще разбере, ще трябва да разбере… не искам да мисля за това сега, не искам да обичам, не е време за любов…“
Той се замисли и не веднага осъзна, че в дома нещо се е променило. Някой ходеше в коридора, някой шепнешком разговаряше зад стената. Изведнъж от коридора се чу шум, Рада отчаяно извика:
— Мак!… — и млъкна, сякаш й бяха запушили устата.
Той скочи и се хвърли към прозореца, но вратата се разтвори и на прага се появи смъртно бледата Рада. Разнесе се познатата казармена миризма, затропаха, без да се прикриват повече, подковани ботуши, Рада беше блъсната вътре и след нея нахлуха хора с черни комбинезони, Панди с озверяло лице насочи към него автомат, а ротмистър Чачу, хитър както винаги и умен както винаги, стоеше до
Рада, държеше я за рамото и опираше в нея дулото на пистолета.
— Не мърдай! — кресна той. — Ако мръднеш — стрелям!
Максим замря. Нищо не можеше да направи, трябваха му най- малко две десети от секундата, може би една и половина, но на този убиец му стигаше и една…
— Ръцете напред! — гракна Чачу. — Капрал, белезници!
Двойни! По-живо, массаракш!
Панди, когото Максим на занятията неведнъж беше хвърлял през рамо, много внимателно се приближи, като откачаше от колана си тежка верига. Зверското изражение на лицето му се смени със загриженост.
— Ти внимавай — каза той на Максим. — Ако нещо,
ротмистърът веднага ще… такова… любовта ти, де…
Той заключи стоманените гривни на ръцете на Максим,
приклекна и скова краката му. Максим вътрешно се усмихна. Вече знаеше какво ще прави след малко. Но той подценяваше ротмистъра.
Ротмистърът не пусна Рада. Всички заедно слязоха по стълбите,
заедно седнаха в камиона, и ротмистърът нито за секунда не отмести пистолета. После в камиона блъснаха окования Гай. До разсъмване беше още далеч, продължаваше да ръми, размазаните светлини едвам осветяваха нощната улица. На пейките в каросерията с тропане се настаняваха легионерите, огромни мокри кучета мълчаливо се дърпаха от каишките и нервно, със скимтене, се прозяваха. А във входа, облегнат на рамката на вратата, седеше портиерът със скръстени на корема ръце. Дремеше.

150

Изтегляне 2.41 Mb.

Сподели с приятели: