Обитаемият остров

116
ГЛАВА ДЕВЕТА
Съпровождащият тихо каза:
— Чакайте тук — и изчезна, скри се между храстите и зад дърветата. Максим седна на едно пънче в средата на полянката, пъхна ръце дълбоко в джобовете на брезентовия панталон и зачака. Гората беше стара, запусната, младите дръвчета я душаха, древните сбръчкани стъбла дъхаха на гнило. Беше влажно. Максим потръпваше,
повдигаше му се, искаше да поседи на слънце, да си погрее рамото.
В храстите наблизо имаше някой — следяха го още от селото и той нямаше нищо против. Щеше да е странно, ако му бяха повярвали веднага.
Отстрани на полянката излезе малко момиченце, облечено в огромна и много пъти кърпена блуза, с кошница в ръка. Втренчи се в
Максим и така, без да откъсва от него любопитни очи, мина като се препъваше и заплиташе в тревата. Някакво зверче, подобно на катеричка, се мярна между храстите, излетя на дървото, погледна надолу, изплаши се и изчезна. Беше тихо, само някъде далеч неравно тракаше машина — режеха тръстика в езерото.
Човекът в храстите не си отиваше, пронизваше гърба с недоброжелателен поглед. Това беше неприятно, но трябваше да се привиква. Отсега нататък винаги ще бъде така. Обитаемият остров се опълчи срещу него, стреляше по него, следеше го, не му вярваше.
Максим задряма. В последно време той често задрямваше в неподходящи моменти. Заспиваше, събуждаше се, пак заспиваше. Не се опитваше да се бори с това: така искаше организмът, а той си знае най-добре. Това ще мине, само не бива да се съпротивлява.
Прошумоляха стъпки и съпровождащият каза:
— Вървете след мен.
Максим стана, без да вади ръце от джобовете си, и тръгна след него, гледайки краката му в меки мокри ботуши. Навлязоха в гората и започнаха да обикалят, описвайки сложни криви, постепенно приближавайки се до някакво жилище, до което, ако се вървеше направо от полянката, беше съвсем близо. После съпровождащият

117
реши, че достатъчно е объркал Максим и тръгна направо през повалените дървета, но като човек от града той вдигаше толкова шум и трясък, че Максим дори престана да чува стъпките на онзи, който се прокрадваше след тях.
Когато повалените дървета свършиха, Максим видя полянка и кипната дървена къща със заковани прозорци. Полянката беше обрасла с висока трева, но Максим виждаше, че тук са минавали хора
— и съвсем скоро, и отдавна. Бяха минавали внимателно, стараейки се всеки път да стигнат до къщата по друг път. Съпровождащият отвори скърцащата врата и двамата влязоха в тъмния задушен пруст. Човекът,
който беше, вървял след тях, остана отвън. Съпровождащият с мъка отвори капака на мазето и каза:
— Елате, по-внимателно…
От тъмното той не виждаше добре. Максим слезе по дървената стълба.
В мазето беше тъмно, сухо, имаше хора; те седяха около дървената маса и смешно се пулеха, опитвайки се да видят Максим.
Миришеше на току-що загасена свещ. Изглежда не искаха Максим да види лицата им. Той позна само двама: Орди, дъщерята на старата
Илли Тадер, и дебелия Мемо Грамену, който седеше досами стълбата с картечница на коленете. Горе тежко изгърмя капакът на мазето и някой каза:
— Кой сте вие? Разкажете ни за себе си.
— Мога ли да седна?
— Да, разбира се. Елате насам, към моя глас. Ще стигнете до пейка.
Максим седна до масата и огледа съседите си. Освен него около нея имаше още четирима. Отдясно седеше Орди, а говореше набитият широкоплещест човек отсреща. Той неприятно приличаше на ротмистър Чачу.
— Разказвайте! — повтори той.
Максим въздъхна. Никак не му се искаше да започва запознанство с лъжа, но нямаше начин.
— Не помня своето минало, — каза той. — Казват, че съм планинец. Може би. Не помня… Казвам се Максим, по фамилия
Камерер. В Легиона ме наричаха Мак Сим. Помня се от момента,
когато ме задържаха в гората при Синята Змия…

118
С лъжата беше приключено и по-нататък тръгна по-лесно. Той разказваше, като се стараеше да бъде кратък и в същото време да не пропусне това, което му се струваше важно.
— … Отведох ги колкото може по-навътре в кариерата,
заповядах им да бягат и, без да бързам, се върнах. Тогава ротмистърът ме разстреля. През нощта дойдох на себе си, измъкнах се от кариерата и скоро допълзях до някакво пасбище. През деня се криех в храстите и спях, а през нощта се промъквах до кравите и пиех мляко. След няколко дни ми стана по-добре. Взех от пастирите някакви парцали,
добрах се до село Патици и намерих там Илли Тадер. Останалото е известно.
Известно време всички мълчаха. После човекът, който приличаше на селянин и имаше дълга до раменете коса, каза:
— Не разбирам как така не си помни предишния живот. Струва ми се, че не може такова нещо. Нека Доктора каже.
— Възможно е — кратко каза Доктора. Беше слаб, измъчен и въртеше лула в ръцете си. Изглежда, много му се пушеше.
— Защо не избягахте заедно с осъдените? — попита широкоплещестият.
— Там беше останал Гай — каза Максим. — Надявах се, че Гай ще дойде с мен…
Той замълча, спомняйки си бледото отчаяно лице на Гай, и страшните очи на ротмистъра, и горещите удари в гърдите, и усещането за безсилие и обида.
— Това беше глупаво, разбира се, — каза той. — Но тогава аз още не разбирах.
— Участвувал ли сте в операции? — попита отзад дебелият
Мемо.
— Вече разказвах.
— Повторете!
— Участвувал съм в една операция, когато бяха задържани
Кетшеф, Орди, вие и още двама, които отказаха да съобщят имената си. Единият имаше протеза.
— Как си обяснявахте тази прибързаност на вашия ротмистър?
За да получи право на изпитание с кръв, кандидатът трябва да е участвувал поне в три операции.

119
— Не знам. Знам само, че той ми нямаше доверие. Сам не разбирам защо ме прати да разстрелвам…
— А защо той всъщност стреля по вас?
— Мисля, че се изплаши. Аз исках да му отнема пистолета…
— Не разбирам — каза дългокосият. — Е, не ви се е доверявал.
Е, за проверка ви пратил да екзекутирате…
— Почакайте, Горски — каза Мемо. — Всичко това са разговори, празни приказки. Докторе, на ваше място аз бих го прегледал. Нещо не вярвам много на тая история с ротмистъра…
— Аз не мога да преглеждам на тъмно! — раздразнено каза
Доктора.
— А вие запалете светлина — посъветва ги Максим. — Аз все едно ви виждам.
Настъпи мълчание.
— Как така ни виждате? — попита широкоплещестият.
Максим сви рамене:
— Виждам ви.
— Що за глупост? — каза Мемо. — Е добре, какво правя сега,
щом ме виждате?
Максим се обърна.
— Насочил сте към мен — тоест на вас ви се струва, че към мен,
а всъщност към Доктора — лека картечница. Вие сте Мемо Грамену,
аз ви познавам. На дясната ви буза има драскотина, преди я нямаше.
— Нокталопия — промърмори Доктора. — Дайте да запалим светлина. Глупаво е. Той ни вижда, а ние него — не.
— Да — каза Мемо. — Разбира се, че е глупаво. Оттук той или ще излезе наш, или няма да излезе изобщо.
— Позволете… — Максим протегна ръка, взе от Доктора кибрита и запали свещта.
Всички присвиха очи, закривайки се от светлината. Доктора веднага запали лулата си и каза:
— Събличайте се.
Максим смъкна брезентовата блуза. Всички се втренчиха в гърдите му. Доктора излезе иззад масата, приближи се до него и започна да го върти на различни страни, като го опипваше със здравите си студени пръсти. Беше тихо. После дългокосият каза с някакво съжаление:

120
— Красиво момче. Синът ми беше… също…
Никой не му отговори; той тежко се изправи, порови се в ъгъла,
с усилие измъкна и сложи на масата голяма плетена дамаджана.
После извади три чаши.
— Можем да пием поред. Ако пък някой иска да хапне, сирене ще се намери. И хляб също…
— Почакайте, Горски — раздразнено каза широкоплещестият. —
Отместете дамаджаната си, нищо не виждам… Е, Докторе?
Доктора още веднъж опипа Максим със студени пръсти, обви се в дим и седна на мястото си.
— Я ми налейте, Горски, — каза той. — В такива обстоятелства човек трябва да пийне нещо… Обличайте се — обърна се той към
Максим. — И не се хилете като риба-плашило. Ще трябва да ви задам няколко въпроса.
Максим се облече. Доктора отпи от чашата, намръщи се и попита:
— Кога, казвате, че са стреляли във вас?
— Преди четиридесет и седем дни.
— С какво, казвате, че са стреляли?
— С пистолет. Армейски пистолет.
Доктора пак отпи, пак се намръщи и произнесе, обръщайки се към широкоплещестия:
— Залагам си главата, че в този юначага действително са стреляли с армейски пистолет, при това от много близко разстояние,
но не преди четиридесет и седем дни, а най-малко преди сто четиридесет и седем… Къде са куршумите? — изведнъж попита той
Максим.
— Те излязоха и аз ги изхвърлих.
— Слушайте, как ви беше… Мак! Вие лъжете. Признайте си как е станало това?
Максим леко захапа долната си устна.
— Казвам ви истината. Вие просто не знаете колко бързо у нас зарастват раните. Аз не лъжа.
Той помълча.
— Впрочем, лесно е да ме проверите. Порежете ми ръката. Ако раната не е дълбока, тя ще зарасне за десет-петнадесет минути.

121
— Това е истина — каза Орди. Тя заговори за пръв път за цялото това време. — Това го видях сама. Той белеше картофи и си поряза пръста. След половин час беше останал само бял белег, а на другия ден изобщо вече нямаше нищо. Мисля, че той наистина е планинец.
Гел разказваше за древната планинска медицина — те са умеели да лекуват раните със заклинания.
— Ах, планинската медицина… — каза Доктора и отново се обви в облак дим. — Е, добре, да допуснем. Наистина, порязаният пръст е едно, а седем куршума от упор — съвсем друго, но да допуснем… Това, че раните са зараснали толкова бързо, не е най- чудното. Бих искал да ми се обясни друго. В младежа има седем дупки. И ако тези дупки бяха наистина от пистолетни куршуми, то най-малко четири от тях — забележете, всяка поотделно! — биха били смъртоносни.
Горски възкликна „ох“ и молитвено оплете ръце.
— Как, по дяволите? — попита широкоплещестият.
— Не, вие ще трябва да ми повярвате — каза Доктора. —
Куршум в сърцето, куршум в гръбнака и два куршума в черния дроб.
Плюс обща силна загуба на кръв. Плюс неизбежно заразяване. Плюс отсъствието на каквито и да било следи от квалифицирана лекарска намеса. Массаракш, достатъчен е бил и един куршум в сърцето.
— Какво ще кажете за всичко това? — попита широкоплещестият.
— Той греши — каза Максим. — Той определи всичко вярно, но греши, за нас тези рани не са смъртоносни. Виж, ако ротмистърът ме беше улучил в главата… но той не улучи. Разбирате ли, Докторе, вие дори не можете да си представите колко са жизнени тези органи —
сърцето, черният дроб.
— М-да — каза Доктора.
— Едно е ясно, — произнесе широкоплещестият. — Едва ли биха пратили при нас толкова груба работа. Та те знаят, че имаме лекари.
Настъпи дълго мълчание. Максим търпеливо чакаше. „А аз щях ли да повярвам? — мислеше той. — Сигурно щях. Но аз изглежда въобще съм прекалено лековерен за този свят. Макар и не колкото преди. Например не ми харесва Мемо. През цялото време се страхува от нещо. Седи с картечница сред своите и се страхува. Странно.

122
Впрочем, той може би се страхува от мен. Сигурно го е страх, че пак ще му отнема картечницата и ще му изкълча пръстите. Е, може би е прав. Аз повече няма да позволя да стрелят по мен. Много е гадно,
когато стрелят по теб…“ Той си спомни ледената нощ в кариерата,
мъртвото фосфоресциращо небе, студената лепкава локва, в която лежеше. „Не, стига. Вече ми стига. Сега по-добре аз да стрелям…“
— Аз му вярвам, — изведнъж каза Орди. — Неговите обяснения не съвпадат, но това е само защото той е странен човек. Такава история не може да се измисли, би било прекалено нелепо. Ако не му вярвах, аз щях да го застрелям веднага, щом чуех такава история. Но той трупа нелепост върху нелепост. Може би е ненормален. Това е възможно… Но не е провокатор… Аз съм за него — добави тя след кратко мълчание.
— Добре, Птица — каза широкоплещестият. — Помълчи засега… Вие минахте ли комисията в Департамента на общественото здраве? — обърна се той към Максим.
— Да.
— Признаха ли ви за годен?
— Разбира се.
— Без ограничения?
— В картичката пишеше просто: „Годен“.
— Какво мислите за Бойния Легион?
— Сега мисля, че това е безмозъчно оръдие в нечии ръце. Най- вероятно — в ръцете на тия прословути Огненосни Творци. Но много неща още не са ми ясни.
— А какво мислите за Огненосните Творци?
— Мисля, че това е върхушката на военната диктатура.
Средствата си те не подбират, но какви са им целите…
Максим поклати глава.
— Какво мислите за дегенератите?
— Мисля, че терминът е неудачен. Мисля, че сте заговорници.
Вашите цели също си представям доста смътно. Но ми харесаха хората, които видях сам. Всички те ми се сториха честни и, как да ви кажа… действуващи съзнателно.
— Така — каза широкоплещестият. — Получавате ли болки?
— В главата ли? Не, не получавам.

123
— Защо го питаш за това? — каза Горски. — Ако получаваше,
той нямаше сега да седи тук.
— Точно това искам да разбера — защо той седи тук? — каза широкоплещестият. — Защо дойдохте при нас? Искате да вземете участие в нашата борба?
Максим поклати глава. Всички се спогледаха.
— При нас така не става, миличък, — каза Горски. — При нас е така: или си наш, и тогава на ти оръжие и върви да воюваш. Или,
значи, не си наш и тогава, прощавай, тогава ние ще те… сам разбираш… теб къде, в главата трябваше, нали?
Отново настъпи мълчание. Доктора тежко въздъхна и изчука лулата си в пейката.
— Рядък и тежък случай — обяви той. — Имам предложение.
Нека той ни поразпитва… Нали имате въпроси, Мак?
— Да, аз дойдох да питам — отзова се Мак.
— Той има много въпроси — потвърди с усмивка Орди. — Мира не даваше на майка ми. Пък и на мен.
— Задавайте — каза широкоплещестият. — А вие, Докторе, ще отговаряте. А ние ще послушаме.
— Кои са Огненосните Творци и какво искат? — започна
Максим.
Всички се размърдаха — явно не очакваха такъв въпрос.
— Огненосните Творци — каза Доктора — са анонимна група от най-опитни интриганти измежду военните, финансистите и политиците. Имат две цели — една главна и една основна. Главната е да удържат властта. Основната — да получат от тази власт максимум удовлетворение. Всички те са скубачи, безделници, садисти и властолюбци… Удовлетворен ли сте?
— Не — каза Максим. — Всичко това аз и сам го подозирах…
Интересува ме тяхната икономическа програма. Идеологията. Базата,
на която се опират.
Всички отново се спогледаха. Горски с отворена уста гледаше
Максим.
— Икономическата им програма… — каза Доктора. — Вие искате от нас прекалено много. Ние сме практици, а не теоретици. За нас най-важното е, че те искат да ни унищожат. Иначе казано, ние се борим за живота си…

124
Той раздразнено започна да тъпче лулата.
— Аз не исках да обидя никого — каза Максим — Просто искам да се ориентирам…
Той с удоволствие щеше да изложи на Доктора теорията на историческите последователности, но не му достигнаха думи. И без това от време на време му се налагаше да минава на линкос.
— Добре. Но какво искате вие? Към какво се стремите, освен към запазване на живота си? И кои сте вие?
Лулата на Доктора шумолеше и трещеше, тежка смрад се разпространяваше от нея по мазето.
— Дайте — каза изведнъж Горски, — дайте аз да му кажа… Ти,
приятелче симпатично, такова… Не знам как е у вас в планината, а тук у нас хората обичат да живеят. Как така — освен, викаш,
запазването на живота? А на мен може би нищо друго не ми и трябва?
Ти какво мислиш, че това е малко? Я какъв храбрец се извъди! Ти вземи поживей като мен в мазе, когато имаш дом, жена, семейство и всички са се отрекли от теб… Ти остави тия работи!
— Почакайте, Горски — каза широкоплещестият.
— Ами, нека той почака! Виж какъв се извъдил! Общество му дай, бази там всякакви…
— Почакай, чичо — каза Доктора. — Не се сърди. Нали виждаш,
човекът нищо не разбира… Виждате ли — каза той на Максим, —
нашето движение е много разнородно. Нямаме никаква единна политическа програма, а не можем и да имаме — ние убиваме, защото убиват нас. Това трябва да се разбере. Разберете го. Всички ние сме смъртници, малко шансове имаме да оцелеем. И цялата политика при нас всъщност е изместена от биологията. Да оцелеем — ето главното.
Така че не ни е до база. И ако сте дошъл с някаква социална програма,
нищо няма да постигнете.
— Но каква е всъщност работата? — попита Максим.
— Смятат ни за дегенерати. Откъде е тръгнало това, днес никой вече не помни. Но на Огненосните Творци им е изгодно да ни преследват: това отвлича народа от вътрешните проблеми, от корупцията на финансистите, които грабят пари за военни поръчки и за строеж на кули.
— Това вече е нещо — каза Максим. — Значи в основата на всичко отново са парите. Значи Творците служат на тях. Кого още

125
прикриват те?
— Творците никому не служат. Те са парите. Те са всичко. И
между другото са нищо, защото са анонимни и непрекъснато се гризат взаимно… Той да можеше да поговори с Вепъра — обърна се Доктора към широкоплещестия. — Щяха да намерят общ език.
— Добре, за Творците аз ще поговоря с Вепър. А сега…
— С Вепър вече няма да поговорите — злобно каза Мемо. —
Него го разстреляха.
— Това е едноръкият — поясни Орди. — Впрочем да, вие би трябвало да знаете…
— Знам — каза Максим. — Но него не го разстреляха. Осъдиха го на каторга за превъзпитаване.
— Не може да бъде — каза широкоплещестият. — Вепър? На каторга?
— Да — каза Максим. — Гел Кетшеф осъдиха на смърт, Вепър
— на каторга, а един, който отказа да съобщи името си, го взе цивилният. Предполагам, в контраразузнаването.
И отново всички замълчаха. Доктора отпи от чашата.
Широкоплещестият седеше, подпрял глава върху раменете си. Горски от време на време горестно изпъшкваше и жалостиво гледаше Орди. А
тя, стиснала устни, беше забила поглед в масата. Това беше мъка и
Максим съжаляваше, че е заговорил на тази тема. Беше истинска мъка, и само Мемо в ъгъла не толкова тъгуваше, колкото се страхуваше… „На такива не трябва да се дават картечници —
помисли Максим. — Той ще вземе да ни избие всички…“
— Е добре — каза широкоплещестият. — Имате ли още въпроси?
— Имам много въпроси — бавно каза Максим. — Но се страхувам, че в една или друга степен всичките са нетактични.
— Е, какво, може и нетактични.
— Добре, последен въпрос. Какво общо имат тук кулите ПБЗ? С
какво ви пречат те? — Всички неприятно се засмяха.
— Ама че глупак — каза Горски — А се репчи — база му дайте…
— Това не е ПБЗ — каза Доктора. — Това е нашето проклятия.
Те изобретиха излъчване, с помощта на което създадоха понятието
„дегенерат“. Повечето хора като вас например не забелязват това

126
излъчване, сякаш то изобщо не съществува. А нещастното малцинство поради някакви особености на организма изпитва при облъчването адски болки. Някои от нас — те са единици — могат да търпят болките, други не издържат и започват да крещят, трети губят съзнание, а някои полудяват или умират… Та кулите са излъчватели.
Те се включват два пъти в денонощието в цялата страна и нас ни ловят,
докато лежим сковани от болка. Плюс това установките с локално действие в патрулните коли… плюс самоходните излъчватели… плюс нередовните лъчеви удари нощем… Ние нямаме къде да се укрием,
екраниране не съществува, ние полудяваме, самоубиваме се, правим глупости от отчаяние, измираме…
Доктора млъкна, хвана чашата и на един дъх я изпразни. После яростно започна да дърпа от лулата си, лицето му се кривеше.
— Да-а, а си живеехме преди… — с тъга каза Горски. — Гадове
— добави той след кратко мълчание.
— Безсмислено е да му разказвате това — изведнъж каза Мемо.
— Та той не знае какво е това. Не може да си представи какво значи всеки ден да чакаш поредния сеанс…
— Добре — каза широкоплещестият. — Щом няма представа,
значи няма смисъл да се говори. Птица се изказа за него. Кой друг е
„за“ или „против“?
Горски отвори уста, но Орди го изпревари:
— Искам да обясня защо съм „за“. Първо, аз му вярвам. Това вече го казах и може би не е толкова важно, засяга само мен. Но този човек притежава способности, които могат да бъдат полезни за всички. Той умее да лекува не само свои, но и чужди рани… Много по-добре от вас, Докторе, не искам да ви обидя, но…
— Какъв доктор съм аз? — каза Доктора. — Така, съдебна медицина…
— Но това още не е всичко, — продължи Орди. — Той умее да премахва болката.
— Как така? — попита Горски.
— Не знам как прави това. Масажира слепоочията, шепне нещо и болката минава. Мен два пъти ме хвана, когато бях у майка си, и двата пъти той ми помогна. Първия път не особено, но все пак не загубих съзнание както обикновено. А вторият път съвсем нямаше болки…

127
И веднага всичко се промени. Току-що бяха съдии, току-що решаваха, както им се струваше, въпроса за неговия живот или смърт,
и ето че съдиите изчезнаха, останаха измъчени обречени хора, които изведнъж почувствуваха надежда. Гледаха го, сякаш очакваха, че той още сега, незабавно ще унищожи този кошмар, който ги терзаеше ежеминутно, всеки ден и всяка нощ много години подред… „Е,
какво… — помисли си Максим, — тук поне ще бъда нужен, за да лекувам, а не за да убивам…“ Но кой знае защо тази мисъл не му достави никакво удовлетворение. „Кулите — помисли си той. — Каква гадост… Как може да се измисли такова нещо? Трябва да бъдеш садист, за да го измислиш…“
— Вие наистина ли умеете? — попита Доктора.
— Какво?
— Да премахвате болката…
— Да премахвам… Да.
— Как?
— Не мога да ви обясня. На мен не ми стигат думи, а на вас —
знания… Но не разбирам: нима нямате лекарства, някакви болкоуспокояващи препарати?
— За това не помагат никакви лекарства… Освен в смъртоносна доза.
— Слушайте — каза Максим, — аз, разбира се, съм готов да премахвам болката… ще се постарая… Но това не е изход! Трябва да се търси масово средство… Имате ли химици?
— Ние имаме всичко — каза широкоплещестият. — Но тази задача не се решава, Мак. Ако имаше решение, държавният прокурор нямаше да се измъчва от болки като нас. Ако не друг, той щеше да си намери лекарство. А сега преди всеки редовен сеанс той се напива и кисне в гореща вана.
— Нима държавният прокурор е дегенерат? — озадачено попита
Максим.
— Според слуховете — сухо каза широкоплещестият. — Но ние се отвлякохме. Птица, ти приключи ли? Иска ли някой да каже още нещо?
— Чакай, Генерал — каза Горски. — Че то какво излиза? Че то излиза, че той е наш благодетел, а? Ти и на мен ли можеш да ми премахнеш болките?… Че такъв човек цена няма, аз него от мазето

128
няма да го пусна! Ами че аз, прощавайте, такива болки имам, че не се трае… А може би той и хапчета ще ни измисли? Нали ще измислиш,
а?… Не, господа приятели, мои, такъв човек трябва да се пази…
— Тоест ти си „за“ — каза Генерал.
— Тоест, аз съм толкова „за“, че само да посмее да го пипне някой!…
— Ясно. Вие, Докторе?
— Аз щях да съм „за“ и без това — промърмори Доктора, като пухтеше с лулата. — Моето впечатление е същото, както и на Птица.
Засега той още не е наш, но ще стане. Иначе не може. За ония във всеки случай не подхожда. Прекалено е умен.
— Добре — каза Генерал. — Вие, Копито?
— Аз съм „за“ — каза Мемо. — Полезен човек.
— Е, какво — каза Генерал — И аз съм „за“. Много се радвам за вас, Мак. Вие сте симпатично момче и много щеше да ми е жал да ви убивам… — той погледна часовника си. — Дайте да хапнем. Скоро ще започне сеансът и Мак ще ни покаже своето изкуство. Налейте му бира, Горски, и дайте от вашето прехвалено сирене… Копито, вървете да смените Зеления — той не е ял от сутринта.

129

Изтегляне 2.41 Mb.

Сподели с приятели: