Обитаемият остров

287
— Обажда се Мак. Излезте на улицата и ме чакайте, ще имаме срочна работа.
— Добре — каза Вепър. — Отивам.
Максим затвори телефона, бръкна в чекмеджето; извади първата попаднала му папка и я прелисти, докато трескаво съобразяваше дали всичко е готово. „Колата е в гаража, бомбата е в багажника,
резервоарът е пълен… Нямам оръжие… по дяволите, не ми и трябва…
Документите са в джоба ми, Вепър ме чака, браво на мен, хубаво се сетих за Вепър… Наистина, той може да се откаже… Не, едва ли, аз не бих се отказал… Това е… Струва ми се, че това е всичко…“ Той каза на лаборанта:
— Викат ме. Ако ме търсят, кажи, че съм в Департамента на строителството. Ще се върна след един-два часа. Довиждане.
Взе папката под мишница, излезе от лабораторията и тичешком се спусна по стълбището. Зеф вече се разхождаше из вестибюла.
Когато видя Максим, спря, сложи ръце зад гърба си и се наду.
— За кой дявол, массаракш… — започна той още отдалеч.
Без да спира, Максим го хвана под ръка и го помъкна към изхода.
— Какво, по дяволите? — бърбореше Зеф и се дърпаше. — Къде,
защо?…
Максим го избута навън и по асфалтовата алея го повлече зад ъгъла към гаражите. Наоколо беше пусто, само на лехата далеч от тях прекъслечно тракаше тревокосачка.
— Кажи накрая къде ме мъкнеш? — извика Зеф.
— Мълчи — каза Максим. — Слушай. Събери незабавно всички наши. Всички, които намериш… По дяволите въпросите! Слушай!
Всички, които намериш… С оръжие. Срещу главните врати има павилион, нали знаеш? Скрийте се там. Чакайте. Примерно след половин час… Слушаш ли ме, Зеф?
— Е? — нетърпеливо попита Зеф.
— Примерно след половин час ще пристигне Странник…
— Че той пристигна ли?
— Не ме прекъсвай. Примерно след половин час може би ще пристигне Странник. Ако не пристигне, хубаво. Просто стойте там и ме чакайте. Ако пристигне, разстреляйте го.
— Ти какво бе, да не си полудял? — каза Зеф и спря.

288
Максим продължи нататък, Зеф с проклятие го догони:
— Ами че нас всичките ще ни избият, массаракш! Наоколо охрана, шпиони!…
— Направете всичко възможно — каза Максим. — Странник трябва да се застреля…
Приближиха се до гаража. Максим натисна резето и избута вратата.
— Безумна авантюра… — говореше Зеф. — Защо? Защо
Странник? Съвсем приличен чичко, всички тук го обичат…
— Както искаш — студено каза Максим. Отвори багажника,
опипа през омаслената хартия детонатора с часовниковия механизъм и отново затвори капака. — Сега не мога да ти кажа нищо. Но имаме шанс. Един-единствен… — той седна зад кормилото и пъхна ключа в контакта. — И още нещо имай пред вид — ако вие не ликвидирате тоя приличен чичко, той ще ликвидира мен. Имаш много малко време.
Действувай, Зеф.
Той пусна мотора и на заден ход бавно изкара колата от гаража.
Зеф стоеше до вратата. За пръв път в живота си Максим го виждаше такъв — изплашен, шокиран, объркан. „Прощавай, Зеф“ — каза си за всеки случай.
Машината спря пред вратите. Легионерът с каменно лице без бързане записа номера, отвори багажника, погледна, затвори го, върна се при Максим и строго попита:
— Какво изнасяте?
— Рефрактометър — отвърна и му подаде пропуска и разрешението за изнасяне.
— „Рефрактометър РЛ–7, инвентарен номер…“ — промърмори легионерът. — Сега ще си запиша…
Той бавно бръкна в джоба си за бележник.
— По-бързо, моля ви, нямам време — каза Максим.
— Кой е подписал разрешението?
— Не знам. Навярно Жабчето…
— Не знаете… Ако подписваха по-ясно, всичко щеше да е наред…
Най-после той отвори вратите. Максим излезе на шосето и започна да изстисква от таратайката си всичко възможно. „Ако нищо не стане — помисли си той — и ако остана жив, ще трябва да бягам.

289
Тоя проклет Странник, тоя дявол нещо е надушил и на, върна се… А
какво ще правя, ако работата стане? Нищо не е готово, нямам схема на двореца — не успя Умник, не ми намери и снимките на Творците…
Момчетата не са готови, никакъв план за действие… тоя проклет
Странник! Ако не беше той, щях да имам още три дни за разработване на плана… и армията… и щабът, массаракш, щеше да е на мое разположение! Ето кой ще се оживи веднага! Ето откъде ще трябва да започна. Е, това е работа за Вепър, той ще се радва да се заеме с това,
той се ориентира там. И някъде още действуват белите подводници…
Массаракш, ами че войната още продължава! Или май че свърши.
Впрочем, кой знае какво още готвят там…“ Максим свърна от централната улица в тясна пресечка между два гигантски небостъргача от розов камък и по паважа подкара към овехтяла почерняла къщичка. Вепър вече го чакаше, пушеше цигара, облегнат на уличния фенер. Когато колата спря, той хвърли фаса, промуши се през малката вратичка и седна до Максим. Беше спокоен и студен —
както винаги.
— Здравейте, Мак. Какво се е случило?
Максим обърна колата и отново излезе на главната улица.
— Знаете ли какво е това термична бомба? — попита той.
— Чувал съм.
— А работил ли сте някога със синхронни детонатори?
— Вчера например.
— Отлично.
Известно време пътуваха мълчаливо. Движението тук беше голямо и Максим се абстрахира от всичко, съсредоточен върху това да си пробие път, да се промъкне между огромните камиони и старите олющени автобуси, без да блъсне никого, без да позволи някой да го блъсне, и да случи зелена светлина, и пак да случи зелена светлина,
без да губи поне тая жалка скорост, която имаше; най-сетне колата излезе на Горското шосе, познатата автострада, обградена с огромни дървета.
„Забавно — изведнъж си помисли Максим. — По същия този път аз навлизах в тоя свят, по-точно, возеше ме горкият Фанк, а аз не съобразявах нищо и мислех, че той е специалист по пришълци. А сега по същия този път аз може би напускам тоя свят и света въобще, че и при това отнасям със себе си хубав човек…“ Той погледна към Вепър.

290
Лицето на Вепър беше съвършено спокойно: той седеше, подал лакътя на протезата си през прозорчето, и чакаше да му обяснят всичко.
Може би се учудваше, може би се вълнуваше, но това не можеше да се забележи; Максим почувствува гордост от това, че такъв човек му се доверява и разчита на него без никакви съмнения.
— Аз съм ви много благодарен, Вепър.
— Така ли? — попита Вепър и обърна към него сухото си жълтеникаво лице.
— Помните ли, веднъж на едно заседание в щаба вие ме повикахте настрани и ми дадохте няколко разумни съвета?
— Помня.
— За тях съм ви благодарен. Аз ви послушах тогава.
— Да, забелязах. Донякъде дори ме разочаровахте с това.
— Тогава бяхте прав. Аз послушах съветите ви и в резултат нещата се обърнаха така, че получих възможността да проникна в
Центъра.
Вепър подскочи:
— Сега ли?
— Да. Трябва да се бърза, аз не можах да приготвя нищо. Могат да ме убият, тогава всичко ще бъде безсмислено. Затова ви взех със себе си.
— Говорете.
— Аз ще вляза в зданието, вие оставате в колата. След известно време ще се вдигне тревога, може да започне стрелба. Това не бива да ви засяга. Вие оставате в колата и чакате. Чакате… — Максим се замисли и пресметна: — Чакате двадесет минути. Ако в течение на това време получите лъчев удар, значи всичко е наред. Припадайте с щастлива усмивка на физиономията… Ако нищо не стане, излезте от колата. В багажника има бомба със синхронен детонатор, поставен на десет минути. Оставете бомбата на улицата, включете детонатора и заминете. Ще има паника, много голяма паника. Постарайте се да използувате всички възможности, които тя ще ви даде.
Известно време Вепър размишляваше.
— Ще ми разрешите ли да позвъня на някои хора?
— Не.
— Виждате ли — каза Вепър, — ако не ви убият, значи, както разбирам, ще ви трябват хора, готови за бой. Ако ви убият, хора ще ми

291
потрябват на мен. Нали именно за това ме взехте — в случай, че ви убият… Сам аз ще мога само да започна, времето ще е малко и хората трябва да се предупредят предварително. Искам именно затова да ги предупредя.
— Щаба ли? — с неприязън попита Максим.
— В никакъв случай. Имам своя група.
Максим мълчеше. В далечината вече се издигаше сивото пететажно здание с каменна стена покрай фронтона. Същото онова здание. Някъде там из коридорите бродеше Риба, крещеше и плюеше разгневеният Хипопотам, и там беше Центъра. Кръгът се затвори.
— Добре — каза Максим. — Пред входа има телефонна будка.
Когато вляза вътре — но не преди това — можете да излезете от колата и да се обадите.
— Добре — каза Вепър.
Вече се приближаваха към завоя, извеждащ встрани от автострадата. Максим си спомни за Рада и си представи какво ще стане с нея, ако той не се върне. Ще бъде много зле. А може би нищо… Може би, напротив, ще я пуснат… „Все едно — сама… Гай го няма, мен също няма да ме има… Горкото момиче…“
— Имате ли семейство? — попита той Вепър.
— Да. Жена.
Максим прехапа устни.
— Извинявайте, че така се получи…
— Нищо — спокойно каза Вепър. — Аз се простих с нея.
Винаги се прощавам, когато излизам от къщи… Значи това бил
Центъра? Кой би могъл да си представи…
Максим спря на паркинга, пъхна се между овехтялата малка кола и разкошна правителствена лимузина.
— Е, това е — каза той. — Пожелайте ми успех, Вепър.
— От все сърце… — каза Вепър. Гласът му пресекна, той се задави и промърмори: — Все пак доживях този ден.
Максим отпусна лице върху кормилото.
— Дано преживея този ден. Дано видя вечерта…
Вепър го погледна с тревога.
— Не ми се ходи — обясни Максим. — Ох, как не ми се ходи…
Между другото, Вепър, имайте пред вид нещо, обяснете го и на другите. Вие живеете не на вътрешната, а на външната повърхност на

292
Световната Сфера. И такива сфери има още много, на някои от тях живеят много по-зле от вас, на други — много по-добре. Но никъде не живеят по-глупаво. Не вярвате ли? Е, вървете по дяволите. Аз тръгвам.
Той отвори вратичката и излезе. Пресече асфалтирания паркинг и започна да се качва по каменната стълба; напипа в джоба си входния пропуск, който му беше направил прокурорът, вътрешния пропуск,
който прокурорът беше откраднал отнякъде, и обикновеното розово картонче, изобразяващо специалния пропуск, който прокурорът не бе успял нито да направи, нито да открадне. Беше горещо, небето блестеше като алуминиево — непроницаемото небе на Обитаемия остров. Каменните стъпала пареха дори през подметките — а може би така само му се струваше. Всичко беше глупаво. Това беше една бездарна авантюра. „За какъв дявол правя всичко това, след като не съм се подготвил както трябва… Ами ако там има не един офицер, а двама? Или дори може би трима офицери седят в тази стаичка и ме чакат със заредени автомати… Ротмистър Чачу стреляше с пистолет,
калибърът е същият, но куршумите ще бъдат повече, и този път няма да ми позволят да изпълзя, пък и аз вече не съм същият като преди,
доста ме е очукал моят Обитаем остров… Глупак съм. Бях и си останах глупак. Затова ме купи господин прокурорът, хвана ме на въдицата… Но как можа да ми повярва? Направо не мога да си представя… Сега да можех да избягам в планините, да подишам чист въздух. Така и не можах да видя тукашните планини, а толкова ги обичам… Толкова умен, недоверчив човек — и изведнъж ми довери такава скъпоценност! Най-голямото съкровище на този свят! Това гнусно, отвратително, подло съкровище… Проклето да е, массаракш,
и още веднъж массаракш, и още трийсет и три пъти массаракш!“
Той отвори стъклената врата и подаде на легионера входния пропуск. После прекоси вестибюла — покрай жената с очила, която все слагаше печати, покрай администратора с каскетчето, който все се караше с някого по телефона — и пред входа в коридора показа на другия легионер вътрешния пропуск. Легионерът му кимна —
можеше да се каже, че са познати, последните три дни Максим беше идвал тук ежедневно.
По-нататък.
Той мина дългия коридор без врати и сви наляво. Тук беше само за втори път. Първият — завчера, по погрешка. („Прощавайте,

293
господине, къде отивате?“ „В шестнадесета стая, капрал.“ „Сгрешил сте, господине. Това е в другия коридор.“ „Прощавайте, капрал.
Наистина…“)
Той подаде на капрала вътрешния пропуск и бързо погледна двамата яки легионери с автомати, неподвижно стоящи от двете страни на вратата отсреща. После погледна вратата, през която трябваше да влезе. „Отдел за специални превози“. Капралът внимателно разгледа пропуска, после, без да откъсва очи от него,
натисна някакво копче на стената — зад вратата зазвъня звънец. „Сега офицерът, който седи до зелената завеса, се е приготвил. Или двамата офицери. Или дори тримата… Чакат кога ще вляза. И ако се изплаша и изскоча обратно, ще ме пресрещнат капралът и двамата легионери,
охраняващи вратата без табелка, зад която навярно е пълно с войници…“
Капралът му върна пропуска и каза:
— Заповядайте. Пригответе документите си.
Вадейки розовото картонче, Максим отвори вратата и влезе в стаята.
Массаракш. Така си е.
Стаята не е една. Три са — в анфилада. И чак накрая е зелената завеса. Плюшена пътека от вратата чак до завесата. Най-малко тридесет метра. И офицерите не са двама. Дори не са трима. Шестима са.
Двама в армейско сиво — в първата стая. Вече са насочили автоматите.
Двама в жандармско черно във втората смяна. Още не са насочили автоматите си, но вече са готови.
Двама цивилни от двете страни на зелената завеса в третата стая.
Единият обръща глава…
Давай, Мак!
Той се хвърля напред. Получи се троен скок от място. Успя само да помисли: „Да не скъсам сухожилията.“ Плътният въздух блъсна лицето му.
Зелената завеса.
Цивилният отляво гледа встрани, шията му е открита. Удар с ръба на дланта.

294
Цивилният отдясно навярно мига — клепачите му са наполовина отпуснати. Удар по темето отгоре. И в асансьора.
В асансьора е тъмно. Къде е копчето? Массаракш, къде е копчето?
Бавно, кънтящо загърмя автомат, веднага след него — втори.
Какво пък, отлична реакция. Ду-ут… ду-ут… ду-ут… Но те още стрелят по вратата, по мястото, където ме видяха. Още не са разбрали какво е станало, това е само рефлекс.
Копчето!
Напряко на завесата диагонално от горе на долу бавно се движи сянка — пада някой от цивилните.
Ето го копчето, массаракш, на най-видното място…
Натиска го, кабината тръгна надолу. Асансьорът беше скоростен и пълзеше доста бързо. Кракът, с който се бе отблъснал, заболя. „Значи все пак съм разтегнал сухожилие?… Впрочем, вече няма значение…
Массаракш, ами че аз вече пробих!“
Кабината спря. Максим изскочи и в същия миг в шахтата закънтяха изстрели, разхвърчаха се трески. Три автомата стреляха в покрива на кабината. „Хубаво, хубаво, стреляйте си… Сега ще съобразят, че трябва не да стрелят, а да повикат обратно асансьора и да слязат сами… Не съобразиха, объркаха се…“
Той се озърна. Массаракш, пак нещо не е в ред… Входовете са три. Три напълно еднакви тунела… Аха, това са просто резервни генератори. Един работи, два са на профилактика… Но кой работи сега? Като че ли този…
Той се хвърли в средния тунел. Отзад заръмжа асансьорът.
„Не, не, късно е вече… Бавни сте, няма да успеете… Въпреки че тунелът е, право да си кажем, доста дълъг, пък и кракът ме боли… Ето го завоя, сега вече изобщо няма да се доберете до мен…“ Той стигна до генераторите, които басово бръмчаха под стоманената плоча, спря и няколко секунди си почиваше, отпуснал ръце. „Така, три четвърти от работата е свършена, дори седем осми… Остана дреболия, една втора от една тринадесет и четвърта… Те сега ще слязат от асансьора и ще се пъхнат в тунела; сигурно нищо не знаят и депресионното излъчване ще ги подгони обратно… Какво още може да се случи? Могат да хвърлят в коридора газова граната. Едва ли, от къде на къде ще имат?
Виж, тревога вече сигурно са вдигнали. Разбира се, Творците биха

295
могли да изключат депресионната бариера… Ох, няма да се решат, пък няма и да успеят, нали трябва да се съберат и петимата, с петте си ключа, да се договорят, да съобразят дали това не е провокация на един от тях… Наистина, кой в целия този свят би могъл да проникне тук през лъчевата бариера? Само Странник, ако тайно е изобретил защитата си; но него ще го задържат шестимата с автоматите… И
няма кой друг… И докато те ще се ругаят, изясняват, съобразяват, аз ще свърша работата…“
В тунела зад ъгъла в тъмното загърмяха автомати. „Разрешено е.
Не възразявам…“ Той се наведе над разпределителното устройство,
внимателно свали капака и го хвърли в ъгъла. „М-да, крайно примитивна работа. Добре, че съобразих да попрочета нещичко по тукашна електроника…“ Той бръкна в схемата. „Ами ако не бях съобразил? Ако Странник беше пристигнал вчера? Да, господа мои…
Массаракш, как бие ток!… Да, господа мои, щях да се окажа в положението на ембриомеханик, който срочно трябва да се справи с…
дори не знам с какво… С парен котел? Ще се оправи… Или с камилски впряг… А? Ще се оправиш ли, ембриомеханик? Едва ли…
Массаракш, как може всичко тук да е без изолация?… А, ето къде си бил!… Е, бог да ни е на помощ, както казва господин прокурорът!“
Той седна право на пода пред разпределителя и избърса потта от челото си. Работата беше свършена. Удар от депресионно поле с огромна сила се стовари върху цялата страна — от Заречието до хонтийската граница, от океана до Алабастровите планини.
Автоматите зад ъгъла престанаха да стрелят. Господа офицерите са в депресия. Сега ще видим как изглежда това: господа офицери в депресия.
Господин прокурорът за пръв път в живота си се е зарадвал на лъчевия удар. Не искам повече да виждам тоя тип. Огненосните
Творци, без изобщо да успеят да се ориентират и съобразят, се гърчат от болка, опнали копита, както обичаше да казва ротмистър Чачу.
Ротмистър Чачу между другото също е в дълбока депресия и мисълта за това дълбоко ме възхищава.
Зеф с момчетата си също лежат с опнати копита. Прощавайте,
момчета, но така трябва.
Странник! Това е чудесно: страшният Странник също лежи с опнати копита, разстлал по пода огромните си уши — най-огромните

296
уши в цялата страна. Впрочем, него може би вече са го застреляли.
Това би било най-добре.
Рада, моята мъничка бедна Рада лежи в депресия… Нищо,
момичето ми, това сигурно не е болезнено и изобщо скоро ще свърши…
Вепър…
Той скочи. Колко време беше минало? Хукна назад по тунела.
Вепър също навярно лежи с опнати копита, но ако е чул стрелбата,
нервите му може да не са издържали… Това, разбира се, е съмнително
— нерви у Вепър — но кой знае!…
Дотича до асансьора, като само за секунда спря, за да погледне господа офицерите, изпаднали в депресия. Беше тежка гледка: и тримата плачеха, хвърлили автоматите си; нямат сили дори да избършат сълзите си. „Добре, добре, поплачете за моя Гай, поплачете за Птица… за Гел… за моя Горски… Навярно не сте плакали от детството си насам; във всеки случай никога не сте плакали за онези,
които сте убивали. Поне преди смъртта си поплачете…“
Асансьорът стремглаво го изнесе на повърхността. Анфиладата беше пълна с народ: офицери, войници, капрали, армейци, легионери,
цивилни, всичките въоръжени, всичките лежаха или седяха прегърбени, някои плачеха гласно, един бърбореше нещо, тресеше глава и се удряше с юмрук по гърдите… А един се беше застрелял…
Массаракш, страшна работа беше Черното Излъчване, ненапразно
Творците го пазеха за черни дни…
Той изтича във вестибюла, като прескачаше безсилно лежащите хора, едва не се изтърколи по каменните стъпала и спря пред колата си, облекчено поемайки дъх — нервите на Вепър бяха издържали;
лежеше със затворени очи на предната седалка.
Максим извади от багажника бомбата, освободи я от омаслената хартия, внимателно я взе под мишница и спокойно се върна до асансьора. Внимателно огледа детонатора, пусна часовниковия механизъм, сложи бомбата в кабината и натисна копчето. Кабината потъна, отнасяйки към преизподнята огненото езеро, което щеше да се излее на свобода след десет минути. Или по-точно след девет минути и някакви секунди…
Когато се върна в колата, Максим внимателно сложи Вепър така,
че да бъде горе-долу изправен, седна зад кормилото и изкара колата от

297
паркинга. Сивото здание надвисваше над него — тежко, нелепо,
обречено, препълнено с обречени хора, неспособни нито да се движат,
нито да разбират ставащото.
Това беше страшно змийско гнездо, натъпкано с най-отбрана пасмина — специално, грижливо подбрана, за да превръща в пасмина всички, до които достига отвратителната магия на излъчването.
„Всички там са врагове, всеки от тях нито за секунда не би се поколебал да направи на решето, да предаде, да разпъне мен, Вепър,
Зеф, Рада, всичките ми приятели и любими… И все пак добре, че едва сега си спомних за това. Преди тази мисъл щеше да ми попречи. Щях да си спомня веднага за Риба… Единственият човек в обреченото змийско гнездо, пък и той — Риба… Впрочем… какво знам за нея, в края на краищата? Че ме учеше да говоря и ми оправяше леглото?
Остави я на мира, Максим, прекрасно разбираш, че работата не е в
Риба. Работата е в това, че от днес ти излизаш да се биеш не на живот,
а на смърт, както се бият тук, и ще се биеш с глупаци — със злобни глупаци, опиянени от излъчването; с хитрите невежи, алчни глупаци,
които насочваха това излъчване; с благоустремените глупаци, които искрено желаят да превърнат с помощта на същото излъчване бесните кукли в мили и псевдодобри кукли… И всички те ще се мъчат да убият и теб, и твоите приятели, и твоето дело… Магьосникът каза:
нека съвестта не пречи да мислим ясно и нека разумът се научи при нужда да заглушава съвестта. Правилно. Горчива, страшна правилност… Това, което направи днес, тук се нарича подвиг. И Вепър доживя този ден; и в този ден вярваха, както се вярва в хубава приказка, Горски, Птица, Зеления, и Гел Кетшеф, и моят Гай, и още десетки, стотици, хиляди хора, които никога не съм виждал… И
въпреки това ми е лошо. И ако искам по-нататък да ми се доверяват и да вървят след мен, аз никога и на никого не трябва да разказвам, че извърших главния си подвиг не тогава, когато тичах и скачах под куршумите, а сега, когато още имам време да отида и да обезвредя бомбата, а вместо това се нося все по-далеч и по-далеч от прокълнатото място…“
Той се носеше по правата автострада, по която преди половин година Фанк го караше със своята разкошна лимузина, за да го предаде право в ръцете на Странник… „И сега вече знам защо… Нима
Странник още тогава е знаел, че съм невъзприемчив към излъчването,

298
че нищо не разбирам и може да ме дърпа за конците, както си иска?
Знаел е, знаел е проклетият Странник! Значи той наистина е дявол,
най-страшният човек в страната, а може би и на цялата планета. «Той знае всичко» — каза прокурорът и боязливо се озърна… Не, не всичко. Ти изпревари Странник, Мак. Победи дявола. И сега трябва да го доубия, докато не е късно, докато не се е опомнил, ако не са го убили пред вратата на собственото му леговище… Ох, не вярвам, не вярвам, не е по силите на момчетата, Мазола, дето имаше двадесет и четирима души с картечници, и той… Массаракш! Дори не успях да съобщя в каторгата на Генерала да бъде готов да вдигне политзатворниците и с ешелон да ги доведе тук. Но каквото и да става, със Странник трябва да се свърши. Трябва да успея да свърша със Странник и да задържа позициите няколко часа, докато армията и
Легионът не паднат от лъчев глад. Та никой от тях не знае за лъчевия глад, дори и Странник навярно не знае, няма откъде, в цялата страна единствен аз съм извеждал горкия Гай зад пределите на лъчевото поле…“
Шосето беше пълно с коли. Всички бяха спрели коя както попадне — напряко, косо, повалени в канавките. Смазаните от депресия шофьори и пътници седяха сгърбени на стъпалата, безсилно висяха от седалките, лежаха до канавките. Всичко това пречеше, през цялото време трябваше да намалява, да заобикаля отстрани; затова
Максим не забеляза веднага, че насреща, откъм града, също с криволичене и заобикаляне, но почти без намаляване на скоростта се движи плоска и яркожълта правителствена кола.
Срещнаха се на сравнително свободен отрязък от шосето,
разминаха се, като едва не се сблъскаха, и Максим успя да забележи голия череп, кръглите зелени очи и огромните стърчащи уши и целият се напрегна, защото всичко се обръщаше с главата надолу…
„Странник! Массаракш! Цялата страна е повалена от депресия, всички дегенерати са в безсъзнание, а тоя гад, тоя дявол пак се е измъкнал някак! Значи все пак е измислил защитата си… И оръжие нямам… —
Максим погледна в огледалото. Дългата жълта кола завиваше обратно.
— Какво пък, ще трябва да се оправим без оръжие. Поне с това няма да ме мъчи съвестта… — Максим натисна газта. — Скорост,
скорост… Хайде, миличка, още малко…“ Жълтата плоска кола

299
наближаваше, растеше, над кормилото вече се виждаха втренчените зелени очи…
Давай, Мак! Той разпери лакти, опря се, обхвана с една ръка
Вепър и с всички сили натисна спирачката.
В раздиращото пищене на спирачките жълтата кола със скърцане и пращене се вряза в багажника му, предният капак се смачка на хармоника и се повдигна. Сипеха се стъклени късове.
Максим изби с крак вратата и се изтърколи навън. Ужасно го болеше
— петата, разбитото коляно, одраната ръка — но за болката той забрави само след миг, защото Странник вече стоеше пред него. Това беше невъзможно, но… беше! Дявол, истински дявол, дълъг, сух,
страшен, с вдигната за удар ръка…
Максим се хвърли върху него, вложи в тоя скок всичките останали му сили. Не улучи! Страшен удар в тила!… Светът се наклони, едва не падна, но все пак не падна, а Странник отново беше пред него, отново голият череп, втренчените зелени очи и вдигната за удар ръка… „Стоп, спри, той няма да улучи… Аха!… Накъде гледа?…
Е, не на мен такива номера…“ Странник със застинало лице се беше втренчил някъде над главата на Максим, който се хвърли напред и този път улучи. Дългият черен човек се преви на две и падна върху асфалта. Тогава Максим пое дъх и се обърна.
Оттук прекрасно се виждаше сивият куб на Центъра, който вече не беше куб. Виждаше се как той се сплесква, потича и пропада навътре в себе си; над него се издигаше треперещ зноен въздух, пара,
дим и нещо ослепително бяло, дъхащо на жар дори тук, страшно и весело бликащо през дългите вертикални пукнатини и дупките на прозорците… Добре, значи там всичко е в ред… Максим тържествуващо се обърна към Странник. Дяволът лежеше на една страна, притиснал към корема дългите си ръце, очите му бяха затворени. Максим предпазливо се доближи. От разбитата кола се подаде Вепър. Въртеше се, мъчейки се да излезе. Максим спря до
Странник и се наведе, пресмяташе как да удари, за да го довърши веднага. Массаракш, проклетата ръка не се вдигаше срещу паднал… И
тогава Странник отвори очи и пресипнало каза:
— Dumkopf! Rotznase!
Максим не разбра веднага, а когато разбра, краката му се подкосиха. Глупак… Сополанко… Глупак… Сополанко…

300
От сивата кънтяща пустота отчетливо прозвуча гласът на Вепър:
— Дръпнете се, Мак, аз имам пистолет.
Без да гледа, Максим го хвана за ръката.
Странник с усилие седна; още се държеше за корема.
— Х-хлапак… — изсъска той мъчително. — Не стойте като дърво… търсете кола, живо, живо!… Ама не стойте, размърдайте се!
Максим тъпо се огледа. Шосето оживяваше. Центъра вече го нямаше, беше се превърнал в локва разтопен метал, в пара, в смрад;
куклите престанаха да бъдат кукли. Шокираните хора идваха на себе си, намръщено се озъртаха, мъчеха се да съобразят какво е станало с тях, как са попаднали тук и какво да правят.
— Кой сте вие? — попита Вепър.
— Не е ваша работа — отговори на немски Странник.
Още го болеше, той пъшкаше и се задъхваше.
— Не разбирам — каза Вепър и повдигна дулото на пистолета.
— Камерер… — повика Странник. — Затворете устата на вашия терорист… и търсете кола…
— Каква кола?… — тъпо и безпомощно попита Максим.
— Массаракш — изпъшка Странник.
Криво-ляво се изправи сам, все още превит, притиснал ръка към корема си; отиде с несигурни крачки до колата на Максим и се пъхна вътре.
— Качвайте се… бързо! — каза вече зад кормилото.
После се озърна и през рамо погледна димния стълб, оцветен от пламъци.
— Какво хвърлихте там? — попита той безнадеждно.
— Термична бомба.
— В мазето или във вестибюла?
— В мазето — отвърна Максим.
Странник простена, поседя малко с отметната глава, после включи мотора. Машината се затресе и задрънча.
— Хайде качвайте се най-после! — закрещя той.
— Какъв е тоя? — попита Вепър. — Хонтиец ли е?
Максим поклати глава, рязко издърпа задната заклинена врата и му каза:
— Влезте.

301
После заобиколи колата и седна до Странник. Автомобилът подскочи, нещо в него засвири, пропука, но той вече се носеше по шосето с нелепо поклащане, с дрънчене на незатварящите се врати и с гръмки изстрели от заглушителя.
— И какво мислите да правите сега? — попита Странник.
— Почакайте… Кажете поне кой сте вие!
— Аз съм сътрудник на Галактическата сигурност — горчиво каза Странник. — Тук съм вече пет години. Ние готвехме спасение за тази нещастна планета. Готвехме го щателно, акуратно, с прогнозиране на всички възможни последствия. На всички, разбирате ли? Аз трябва да ви питам кой сте вие! Кой сте вие, че се навирате в чужди работи, обърквате всичките ни планове, взривявате, стреляте…
кой сте вие?!
— Аз не знаех… Откъде можех да знам?
— Разбира се, че не сте знаел. Но знаете, че самодейните намеси са забранени, та вие сте работник от ГСТ… Трябваше да знаете… На
Земята майка му едва не полудява… някакви момичета непрестанно се обаждат да питат… баща му си остави работата… Какво смятахте да правите по-нататък?
— Да ви застрелям.
— Какво-о?
Колата се залюля.
— Да — покорно каза Максим. — Какво ми оставаше да правя?
Казаха ми, че вие сте главният негодник тук и… — той се запъна.
Странник косо го изгледа с кръглото си зелено око:
— И в това не беше трудно да се повярва, нали?
— Да.
— А после?
— После трябваше да започне революция.
— От къде на къде?
— Но нали Центъра е разрушен… вече няма излъчване…
— Е, и?
— Сега те веднага ще разберат, че са угнетени, че животът им заникъде не е, ще се вдигнат…
— Къде ще се вдигнат? — печално попита Странник. — Кой ще се вдигне? Огненосните Творци са живи и здрави. Легионът е цял и

302
невредим, армията е мобилизирана, в страната има военно положение… На какво се надявахте?
Максим захапа устни. Можеше, разбира се, да изложи на това печално чудовище плановете си, перспективите и прочие, но какъв е смисълът? Щом нищо не е готово, щом се получи така…
— Те сами ще разчитат — той посочи през рамо към Вепър. —
Ето този човек например, нека сам да разчита… Моята работа беше да им дам възможността…
— Вашата работа… — промърмори Странник. — Вашата работа беше да си седите в ъгъла и да чакате да ви намеря…
— Да, навярно. Другия път ще имам пред вид.
— Още днес отлитате за Земята — твърдо каза Странник.
— Нямам намерение — възрази Максим.
— Още днес отлитате за Земята! — повиши глас Странник. —
На тази планета аз ще си имам достатъчно грижи и без вас. Вземете си вашата Рада и заминавайте.
— Рада у вас ли е? — бързо попита Максим.
— Да, отдавна. Жива и здрава е, не се безпокойте.
— За Рада ви благодаря. Много ви благодаря…
Колата влезе в града. На главната улица бучеше, изпускаше дим и бавно се въртеше чудовищно задръстване. Странник сви в странична улица и пое през крайните квартали. Всичко тук беше мъртво. По ъглите неподвижно стърчаха с ръце зад гърба и с бойни каски военни полицаи. Да, тук бързо бяха реагирали на събитията — обща тревога,
всички по местата! Още щом са се опомнили от депресията.
„Може би не трябваше да взривявам направо? Може би трябваше да действувам по плана на прокурора?… Не, не, массаракш!
Нека всичко върви както е тръгнало. Нека той не ми се кара напразно.
Нека те сами се ориентират, те непременно ще се ориентират, щом главите им се прояснят…“
Странник отново излезе на магистралното шосе. Вепър деликатно го потупа по рамото с дулото на пистолета:
— Бъдете така добър, оставете ме тук. Ето тук, дето стоят хората…
До вестникарската будка, пъхнали ръце дълбоко в джобовете на дългите си сиви палта, стояха пет души; никой друг нямаше по

303
тротоарите, изглежда депресионният удар беше наплашил хората и те се бяха изпокрили.
— А какво мислите да правите? — попита Странник,
намалявайки скоростта.
— Да подишам чист въздух. Днес е чудно време…
— Това е наш човек — каза му Максим (Странник страшно се озъби). — Пред него можем да говорим за всичко.
Колата спря. Хората с палтата предпазливо се скриха зад будката. Виждаше се как надничат оттам.
— Наш? — повтори Вепър и вдигна вежда. — Как така наш?
Максим в затруднение погледна Странник. Онзи изобщо нямаше намерение да му помага.
— Впрочем, добре — каза Вепър. — Вярвам ви. Сега ние ще се заемем с щаба. Предполагам, че трябва да започнем оттам. Знаете за какво говоря — там има хора, които трябва да се премахнат, докато не са оседлали движението…
— Правилна мисъл… — каза Странник. — Между другото,
струва ми се, че ви познавам. Вие сте Тик Феску по прякор Вепър,
нали?
— Напълно вярно — вежливо каза Вепър и се обърна към
Максим. — А вие се заемете с Творците. Това е трудна работа, точно за вас. Къде да ви търся занапред?
— Почакайте, Вепър — каза Максим. — Без малко не забравих.
След няколко часа цялата страна ще бъде поразена за много денонощия от лъчев глад. Всички ще бъдат напълно безпомощни…
— Всички ли? — със съмнение в гласа попита Вепър.
— Всички освен дегенератите. Това време трябва да се използува.
Вепър се замисли.
— Е, прекрасно. Ако е истина… Впрочем, ние ще имаме работа именно с дегенерати. Та къде все пак да ви търся?
— По предишния телефон — каза Странник — и на предишното място. И още нещо. Създайте свой комитет. Възстановете организацията, която имахте по време на империята. Някои ваши хора работят при мен в института… Массаракш! — изведнъж изсъска той.
— Нямам нито време, нито нужните хора под ръка… Дяволите ще ви вземат, Максим!

304
— Най-важното — каза Вепър, като сложи ръка на рамото на
Максим, — че вече го няма Центъра. Браво, Мак. Благодаря ви…
Стисна рамото на Максим и започна да се измъква неловко, като се закачаше с протезата.
— Господи! — произнесе той, застанал до колата със затворени очи. — Нима наистина го няма? Та това… това е…
— Затворете вратата — каза Странник. — По-силно, по-силно…
Колата от място тръгна с голяма скорост. Максим се озърна.
Вепър стоеше в средата на групичката хора със сиви палта и говореше нещо, като размахваше ръката с пистолета. Хората стояха неподвижно.
Още не бяха разбрали. Или не бяха повярвали.
Улицата беше пуста. Срещу тях, държейки се близо до тротоара,
идваха бронетранспортьори с легионери, а някъде в далечината,
където беше завоят към института, няколко коли вече преграждаха пътя; притичваха фигури, облечени в черно. И изведнъж в колоната бронетранспортьори се появи познатата до отвращение яркооранжева патрулна кола с дълга телескопична антена.
— Массаракш… — промърмори Максим. — Съвсем забравих за тия…
— Ти за много неща си забравил — каза Странник. — За самоходните излъчватели, за Островната Империя, за икономиката…
Известно ли ти е, че в страната има инфлация? Изобщо известно ли ти е какво е това „инфлация“? Известно ли ти е, че има заплаха от глад,
че земята не ражда? Известно ли ти е, че ние тук не успяхме да създадем нито запаси от жито, нито запаси от медикаменти? Знаеш ли, че този твой лъчев глад в двадесет процента от случаите води до полудяване? — Той изтри с длан мощното си олисяло чело. — Сега ще ни трябват лекари… дванадесет хиляди лекари. Ще ни трябват белтъчни синтезатори, ще трябва да дезактивизираме като начало поне сто милиона хектара заразена почва. Трябва да спрем израждането на биосферата… Массаракш, нужен ни е поне един земянин на Островите, в адмиралтейството на оня мръсник… Никой от нашите не може да се удържи там, не може поне да се върне и да разкаже какво става там…
Максим мълчеше. Спряха пред колите, които преграждаха пътя.
Тъмнолик набит офицер се приближи със странно познато размахване на ръка и с гракащ глас поиска документите. Странник злобно и

305
нетърпеливо пъхна под носа му блестящ жетон. Офицерът мрачно козирува и погледна Максим. Беше ротмистър… не, вече бригадир от
Бойния Легион Чачу! Очите му се разшириха.
— Този човек с вас ли е, ваше превъзходителство?
— Да. Незабавно заповядайте да ми освободят пътя.
— Моля за извинение, ваше превъзходителство, но този човек…
— Незабавно освободете пътя! — кресна с гръмотевичен глас
Странник.
Бригадир Чачу отново мрачно козирува, направи „кръгом“ и махна на войниците. Един от камионите се отдръпна и Странник подкара с пълна скорост пред образувалия се проход.
— Ето, виждаш ли? А ти си мислеше, че нещата ще бъдат такива: раз-два и край… Да застреляме Странник, да избесим
Творците, да разпъдим страхливците и фашистите в щаба — и революцията е готова…
— Никога не съм мислил така — каза Максим. Чувствуваше се много нещастен, смазан, безпомощен, безнадеждно глупав.
Странник косо го погледна, усмихна се тъжно и Максим изведнъж видя, че той не е никакъв дявол, не е никакъв Странник,
никакво чудовище — просто, един много възрастен, много добър и много уязвим човек, угнетен от огромната си отговорност, измъчен от своята отвратителна маска на студен убиец, ужасно огорчен от поредната пречка, провалила щателно обмисления план и особено разстроен от факта, че този път му е попречил негов сънародник,
земянин…
— Закъснях аз с теб — печално каза той. — Недогледах,
подцених те. Мислех си — хлапе, жалко за него, оплете се като пате в кълчища… — той отново се усмихна и въздъхна. — Бързи момчета сте вие от ГСТ, обаче…
— Недейте — каза Максим. — Не се измъчвайте толкова. Ето,
аз не се измъчвам… Прощавайте, как се казвате?
— Наричайте ме Рудолф.
— Да… Ето, аз не се измъчвам, Рудолф. Аз възнамерявам да работя. Да правя революция.
— По-добре си върви в къщи — вече съвсем безнадеждно го посъветва Странник.

306
— Аз съм си в къщи — нетърпеливо каза Максим. — Стига за това… Интересуват ме самоходните излъчватели. Какво ще правим с тях?
— С тях няма какво да правим. Помисли по-добре какво ще правим с инфлацията…
— Аз питам за излъчвателите.
Странник въздъхна:
— Те работят с акумулатори и могат да бъдат заредени само при мен в Департамента. След три денонощия ще свършат… Но след месец трябва да започне нахлуване откъм Островната Империя.
Обикновено успявахме да отклоняваме подводниците от курса, до брега достигаха отделни единици, А този път те готвят армада… Аз разчитах на депресионното излъчване, а сега просто ще трябва да ги потопяваме.
Той помълча.
— Значи ти си си в къщи. Да речем… С какво конкретно смяташ да се заемеш?
Наближаваха Департамента. Тежките врати бяха плътно затворени, в каменната ограда зееха амбразури, които преди ги нямаше. Департаментът бе заприличал на крепост, готова за бой. А
около павилиончето стояха трима и рижата брада на Зеф пламтеше сред зеленината като екзотично цвете.
— Не знам — каза Максим. — Ще правя това, което ми наредят знаещи хора. Ако трябва, ще се заема с инфлацията. Ако потрябва, ще потопявам подводници… Но твърдо знам най-главната си задача:
докато съм жив, никой тук няма да може да построи още един Център.
Дори и с най-добри намерения…
Странник премълча. Вратите вече бяха съвсем близо. Зеф се промъкна през живия плет и излезе на пътя. През рамото му висеше автомат, отдалеч се виждаше, че Зеф е зъл, нищо не разбира и сега със страшни проклятия ще поиска да му бъде обяснено защо, массаракш,
са го откъснали от работата, наприказвали са му врели-некипели за
Странник и са го принудили като хлапе да стърчи сред цветенцата вече втори час!

307
Източник: http://sfbg.us

Изтегляне 2.41 Mb.

Сподели с приятели: