Обитаемият остров

242
минута. И Лигата, и Унията с почти еднакви изрази мъгляво намекваха за някакви атомни капани, готови да посрещнат коварния враг.
Освен това Зеф хвана някакви предавания на езици, които само той знаеше, и съобщи; че както се оказва, княжество Ондол все още съществува и нещо повече, продължава да извършва разбойнически нападения над остров Хаззалг. (Нито един човек във вагона, освен Зеф,
никога преди не беше чувал нито за такова княжество, нито за такъв остров). Но основното, което запълваше етера, беше невъобразимата разпра между командирите на части и съединения, които се напъваха да се промъкнат до Главния Плацдарм по двете износени железопътни линии.
Углавниците смятаха, че най-важното ще бъде да минат границата, а там всеки ще бъде господар на себе си и всеки превзет град ще им бъде даван за три дни. Политзатворниците гледаха на нещата по-мрачно, не очакваха от бъдещето нищо добро и направо заявяваха, че ги изпращат като пушечно месо, за да взривяват атомните мини, че никой от тях няма да остане жив, така че добре ще е, ако се доберат до фронта и там някъде да залегнат, за да не ги открият. Гледните точки на спорещите бяха до такава степен противоположни, че истински разговор не можа да се получи, и спорът скоро се изроди в еднообразни псувни по повод на келявите тиловаци, които второ денонощие не им пращат нищо за плюскане и нищо чудно, ако са изкрали всичката ракия. По тази тема дисциплинарниците бяха готови да брътвят по цели нощи, затова
Максим и Зеф се измъкнаха от тълпата и се изкатериха на наровете си, криво сковани от нерендосани дъски.
Зеф беше гладен и зъл, нагласи се да подремне, но Максим не му позволи.
— После ще спиш — строго каза той. — Утре може би вече ще сме на фронта, а досега за нищо конкретно не сме се разбрали…
Зеф изръмжа, че няма за какво да се разбират, че утрото е по- мъдро от вечерта, че Максим не е сляп и трябва да вижда в какво блато са се оказали, че с тия хорица брашно няма да смелиш. Максим възрази, че сега не става дума за брашно. Досега не му е ясно за какво е тази война, на кого е нужна, затова нека Зеф бъде така любезен да не спи, когато разговарят с него, а да сподели съображенията си.

243
Зеф обаче нямаше намерение да бъде любезен и не криеше това.
Той мърмореше, прозяваше се, пренавиваше си партенките, псуваше,
но подканван, ободряван и побутван от Максим, в края на краищата се разприказва и изложи представите си за причините на тая война.
Имаше, според него, най-малко три възможни причини. Може би те действуваха всички заедно, а може би преобладаваше само една от тях. А може би съществуваше четвърта, която още не му е дошла в главата. Преди всичко икономиката. На всеки е ясно — когато икономиката е в скапано състояние, най-хубаво е да разпалиш война,
за да запушиш всички усти наведнъж. Вепър, добре подкован по въпроса за влиянието на икономиката върху политиката, беше предсказал тази война още преди няколко години. Кулите са си кули,
но нищетата си е нищета. Не можеш дълго да внушаваш на гладния, че е сит: няма да издържи психиката, а да управляваш луд народ не е особено удоволствие, особено като се има предвид, че лудите не се влияят от излъчването… Друга възможна причина е колониалният въпрос. Пазари, евтини роби, суровини — във всичко това
Огненосните Творци могат да вложат личните си капитали. Най-сетне трябва да се има предвид, че вече много години продължава враждата между Департамента за обществено здраве и военните. И тук вече кой когото изяде. Департаментът за обществено здраве е страшна и ненаситна организация, но ако военните действия тръгнат повече или по-малко успешно, господа генералите ще хванат тая организация в ноктите си. Наистина, ако пък от войната не излезе нищо, самите господа генерали ще попаднат в нейните нокти; затова не може да се изключи и възможността, че цялата тая авантюра не е нищо друго освен хитроумна провокация на Департамента за обществено здраве.
Между другото точно така изглежда всичко, като се съди по безпорядъка, който цари навсякъде, а също така по факта, че вече цяла седмица крещим по целия свят, а военните действия, оказва се, още не са започнали. И може би, массаракш, няма и да започнат…
Когато Зеф стигна до това място, буферите загърмяха и задрънчаха, вагонът се разтресе, отвън се чуха викове, свирки,
тропане. Ешелонът тръгна. Углавниците зареваха песента си: „Ни плюскане ни дават, ни ракия…“
— Добре — каза Максим. — Всичко това, което разправяш,
изглежда съвсем правдоподобно. А как си представяш хода на войната,

244
ако тя все пак започне? Какво ще стане тогава?
Зеф изръмжа, че не е генерал, и без всякакъв преход започна да разказва как си представя всичко. Оказа се, че за времето на кратката почивка между края на световната и началото на гражданската война хонтийците са успели да преградят пътя на своя бивш сюзерен с мощна линия от минно-атомни полета. Освен това хонтийците несъмнено имат атомна артилерия, а техните политици са имали в главите си достатъчно ум, да не употребят всички тия богатства по време на гражданската война, а да ги запазят за нас. Така че картината на нахлуването изглежда по следния начин. На острието на Главния
Плацдарм ще бъдат строени три или четири дисциплинарни танкови бригади, ще ги подгонят отзад с армейски корпуси, а зад армейците ще пуснат заградни отряди от легионери с тежки танкове, оборудвани с излъчватели. Дегенератите като мен ще се понесат напред, за да се спасят от лъчевия удар, армейците ще се понесат напред в пристъп на лъчев ентусиазъм, а отклоненията от тази норма (които неизбежно ще възникнат), ще бъдат унищожавани от жандармерията. Ако хонтийците не са глупаци, те веднага ще открият огън с далекобойната артилерия по жандармеристките машини, но да се надяваме, че са глупаци и в суматохата ще се заемат, да се надяваме,
със самоизтребление — Лигата ще връхлети върху Унията, а Унията ще захапе гърлото на Лигата. През това време нашите доблестни войски ще проникнат дълбоко в територията на врага и ще започне най-интересното, което ние, за съжаление, вече няма да видим.
Нашият славен броневи поток ще загуби компактността си и ще се разпълзи встрани, като неумолимо ще започне да излиза от зоната на излъчвателите. Ако Максим не е лъгал за Гай, откъсналите се веднага ще получат лъчево опиянение, което ще бъде толкова по-силно,
колкото по-мощна енергия легионерите хвърлят за шибане по време на пробива…
— Массаракш! — закрещя Зеф. — Още сега виждам как тия кретени излизат от танковете, лягат на земята и молят: „Застреляйте ни!“ И добрите хонтийски войници, озверели от това безобразие,
разбира се, няма да им откажат… Небивало клане ще стане!
Влакът набираше скорост, вагонът силно се люлееше. В
отсрещния ъгъл углавните играеха на зарове; лампата под тавана се

245
клатеше, на долните нарове някой бърбореше монотонно — навярно се молеше.
Цигареният дим лютеше в очите.
— Мисля, че в генералния щаб си дават сметка за всичко това —
продължаваше Зеф, — и затова няма да има никакви стремителни нахлувания. Ще има вяла позиционна война, хонтийците, колкото и да са глупави, все някога ще съобразят каква е работата и ще започнат да унищожават излъчвателите… Въобще не знам какво ще стане —
заключи той. — Не знам дори ще ни дадат ли плюскане утре сутринта.
Боя се, че няма — от къде на къде, ще кажат…
Те помълчаха. После Максим попита:
— Сигурен ли си, че сме постъпили правилно? Че нашето място е тук?
— Заповед на щаба — изръмжа Зеф.
— Заповедта си е заповед, но и ние имаме глави на раменете си.
Може би по-правилно беше да бяхме избягали с Вепър. Може би в столицата щяхме да сме по-полезни.
— Може би. А може би не. Вепър разчита на атомни бомбардировки… Тогава много кули ще бъдат разрушени, ще се образуват свободни райони… Ами ако няма бомбардировки? Никой нищо не знае, Мак. Аз много добре си представям каква бъркотия цари сега в щаба…
Той се замисли, като гладеше брадата си.
— Вепър дрънкаше за бомбардировки, но според мен не затова избяга в столицата. Добре го познавам аз, той отдавна мечтае да се добере до ония „вождове“… Така че много е възможно и в нашия щаб да полетят нечии глави…
— Значи и в щаба е бъркотия… — бавно каза Максим. — Също не са готови.
— Как могат да бъдат готови? — възрази Зеф. — Едни мечтаят да унищожат кулите, други — да ги запазят… Съпротивата не е политическа партия, а гювеч, салата с езерни гъби…
— Да, салата… — повтори Максим. — Жалко. Надявах се, че съпротивата все пак има намерение някак да използува войната…
трудностите, възможната революционна ситуация…
— Никакъв дявол не знае съпротивата — мрачно каза Зеф. —
Откъде можем да знаем какво е това — война с излъчватели зад

246
гърба?
— Пукнат грош не давам за вас — не се удържа Максим.
Зеф мигновено закипя:
— Слушай, ти! По-кротко! Кой си ти, че да ни определяш цената, бе? Откъде се взе, массаракш, че да искаш от нас това или онова? Бойна задача ли искаш? Моля! Да видиш всичко, да останеш жив, да се върнеш и да доложиш. Какво, вижда ти се много лесно, така ли? Прекрасно! Толкова по-добре за нас… Стига. Остави ме на мира,
массаракш. Искам да спя.
Той демонстративно се обърна с гръб към Максим и изведнъж кресна на играчите:
— Ей, вие, гробари с гробари! Всички по наровете си! По-живо,
че…
Максим легна по гръб, сложи ръце под главата си и се загледа в ниския таван на вагона. По тавана пълзеше нещо. Тихо и злобно се псуваха гробарите, които се настаняваха за спане. Съседът от ляво стенеше и викаше на сън — беше обречен и спеше може би за последен път в живота си. И всички хъркащи, сумтящи, въртящи се наоколо спяха навярно за последен път. Светът беше мътножълт,
задушен, безнадежден. Колелата тракаха, локомотивът виеше, от малкото зарешетено прозорче дъхаше на дим и сажди…
„Всичко е изгнило тук — мислеше Максим. — Нито един жив човек. Нито една ясна глава. И аз отново съм в задънена улица, защото се надявах на някого или нещо. На нищо не можеш да се надяваш тук.
На никого не можеш да разчиташ. Само на себе си. А колко струвам сам? Поне дотолкова познавам историята. Сам човек не може нищо…
Може би Магьосника е прав? Да се отстраня? Спокойно и студено от висотата на неминуемото бъдеще да съзерцавам как кипи и се топи суровината, как се надигат и падат наивните неловки борци; да следя как времето изковава от тях меча и го потапя за закаляване в потоците кървава кал, как се сипят труповете на нагара… Не, не мога. Дори да мисля в такива категории е неприятно… Страшна работа е обаче установеното равновесие на силите. Но нали Магьосника каза, че и аз съм сила? А щом има конкретен враг, значи има опорна точка за тази сила… Тук ще ме пречукат — помисли си той изведнъж. —
Непременно. Но не утре; — строго си каза той. — Това ще се случи,
когато се проявя като сила, не по-рано. Че и тогава ще видим…

247
Центъра, Центъра. Ето какво трябва да се търси, ето накъде трябва да се насочи организацията. И аз ще ги насоча. Те ще се заемат с истинска работа… Ти ще се заемеш с истинска работа, приятелю.
Виж го как хърка. Хъркай, хъркай, утре аз ще те измъкна… Добре, дай да спим. Кога ли ще ми се удаде да поспя човешки? В голяма просторна стая, на чисти чаршафи… Какъв е тоя обичай тук да спят много пъти на едни и същи чаршафи?… Да, на чисти чаршафи, а преди лягане да прочета хубава книга, после да разтворя стената към градината, да угася светлината и да заспя… А сутринта по време на закуска да разкажа на татко за този вагон… На мама не бива да разказвам, разбира се… Мамо, ти имай предвид, че съм жив, всичко с мен е наред и утре нищо няма да ми се случи… И влакът все върви,
отдавна не сме спирали, изглежда някъде са съобразили, че без нас войната не може да започне… Как е там, Гай, в капралския вагон?
Сигурно дивашки — сега имат ентусиазъм. Отдавна не съм мислил за
Рада… Не. Сега не е време… Е, добре, Максим, жалко пушечно месо,
заспивай.“ Той си заповяда и веднага заспа.
В съня си видя Слънцето, Луната, Звездите — всички наведнъж,
такъв чуден сън беше.
Не се наложи да спят дълго. Влакът спря, тежката врата със скърцане се плъзна встрани и мощен глас изрева:
— Четвърта рота! Ставайте!
Беше пет часа сутринта, развиделяваше се, имаше мъгла, ръмеше ситен дъждец. Дисциплинарниците, които конвулсивно се прозяваха и трепереха от студ, вяло започнаха да се измъкват от вагона.
Капралите, разбира се, вече бяха тук, злобно и нетърпеливо дърпаха хората за краката, смъкваха ги на земята, удряха шамари на особено флегматичните, крещяха:
— Строй се по екипажи! Мирно!… Къде се вреш, говедо?… От кой взвод си? Ей, мутро, колко пъти да ти повтарям?… Къде се врете?
Хай, живо, живо! Строявай се!
Как да е, строиха се по екипажи, застанаха пред вагоните.
Някакъв нещастник, заблудил се в мъглата, тичаше, търсеше взвода си.
Крещяха му от всички страни. Мрачният недоспал Зеф с вирната брада мрачно и отчаяно хриптеше:
— Айде, айде, строявайте ни, ще ви покажем днес едно воюване…

248
Някакъв капрал, минаващ наблизо, пътьом го тресна по ухото.
Максим веднага протегна крак — капралът се просна в калта.
Екипажите доволно зацвилиха.
— Бригада, мир-р-р-но! — закрещя някакъв невидим. Закрещяха до пресилване батальонните командири, ротните подхванаха,
взводните се разтичаха. Никой не застана мирно, младши лейтенантите свиваха рамене, пъхаха ръце в ръкавите си, подскачаха на място, щастливите богаташи пушеха, без да се крият; в редовете разговаряха за това, че пак няма да дадат плюскане, така че ония да вървят по дяволите с тая война.
— Бригада, свободно-о-о! — закрещя с мощния си глас Зеф.
Екипажите с готовност тръгнаха кой накъдето види, но капралите отново се засуетиха. Изведнъж покрай вагоните затичаха в рядка редица легионери с блестящи черни плащове, с готови за стрелба автомати. И след тях покрай вагоните нахлуваше изплашена тишина;
екипажите трескаво се строяваха и подравняваха, някои от блицтрегерите по стар навик заставаха разкрачени, с ръце зад тила.
От тъмнината се разнесе тих, но отчетлив металически глас:
— Ако някой мерзавец си отвори ченето, ще заповядам да стрелят.
Всички замряха. Повлякоха се изпълнените с очакване минути.
Мъглата малко по малко се разсейваше, появи се неугледната гарова постройка, мокрите релси, телеграфни стълбове. Отдясно пред фронта на бригадата възникна тъмна купчинка хора. Оттам се чуваха тихи гласове, някой раздразнено изкрещя:
— Изпълнявайте заповедта!
Максим хвърли поглед назад — там неподвижно стояха легионери, гледаха с подозрение и ненавист изпод качулките.
От групичката се отдели тромава фигура с маскировъчен комбинезон. Беше командирът на бригадата екс-полковник Анипсу,
разжалван и заточен за черна търговия с държавно гориво.
Като размаха бастунчето си и тръсна глава, той започна реч:
— Войници!… Аз не сгреших, като ви нарекох войници, макар че всички ние — в това число и аз — засега сме обикновена измет.
Бъдете благодарни, че днес ви разрешават да влезете в боя. След няколко часа почти всички ще изпукате, а това е много хубаво. Но ония от вас, които оцелеят, ще заживеят славно. Войнишка дажба,

249
ракия и тям подобни… Сега ще отидем на позицията и вие ще се качите в танковете си. Задачата е истинска дреболия — да изминете сто и петдесет километра… Вие сте толкова танкисти, колкото една бутилка — чук, сами знаете, но затова всичко, до което се доберете, е ваше. Това ви казвам аз, вашият боен другар Анипсу. Път назад няма,
но има път напред. Ако някой се дръпне, ще го изгоря на място. Това особено се отнася за водачите… Въпроси няма. Бр-ригада! Надя-сно!
Напред!… Строй се! Кютуци, стоножки! Заповядано ви е да се строите! Капрали, массаракш! Къде зяпате?… Стадо! Строй се по четирима… Капрали, стройте тия свини по четирима! Массаракш…
С помощта на легионерите капралите успяха да строят бригадата в колона по четирима, след което отново бе дадена заповедта „мирно“. Максим се оказа съвсем близо до командира на бригадата. Екс-полковникът беше кьоркютук пиян. Стоеше,
олюлявайки се, подпрян на бастуна си, от време на време си тресеше главата и разтриваше с длан свирепата си посивяла физиономия.
Батальонните командири, също пияни, стояха зад гърба му; единият се хилеше безсмислено, вторият с тъпо упорство се мъчеше да запали цигара, а третият все се хващаше за кобура и с кървясали очи шареше по редовете.
— Айде, айде… — бърбореше Зеф… — Ще ви покажа едно воюване…
Максим раздразнено го блъсна с лакът:
— Млъкни. Омръзна ми.
През това време до полковника се бяха доближили двама —
жандармерийски ротмистър с лула в зъбите и някакъв пълен цивилен мъж с дълго палто с вдигната яка и с шапка. На Максим той се стори странно познат; вгледа се. Цивилният полугласно каза нещо на полковника.
— Ъ? — попита полковникът и обърна към него мътен поглед.
Цивилният заговори отново, като посочи с палец през рамо колоната дисципаджии. Жандармският ротмистър равнодушно пъхтеше с луличката си.
— Това пък защо? — кресна полковникът.
Цивилният извади някакъв документ; полковникът го избута встрани.

250
— Не давам, — каза той. — Всички трябва да пукнат като един…
Цивилният настояваше.
— Плюя на вас — отговори полковникът. — И на Департамента ви плюя… Всички ще изпукат. Вярно ли казвам? — попита той ротмистъра.
Ротмистърът беше съгласен. Цивилният хвана полковника за ръкава и така го дръпна, че полковникът едва не падна от бастуна си.
Батальонният, който все се хилеше, се заля в идиотски смях. Лицето на полковника почерня от негодувание; той бръкна в кобура и извади огромен армейски пистолет:
— Броя до десет. Едно… две…
Цивилният се изплю и тръгна край колоната, като се вглеждаше в лицата на дисциплинарниците, а полковникът продължаваше да брои и когато стигна до десет, откри огън. Ротмистърът най-после се разтревожи и го убеди да прибере оръжието.
— Всички трябва да пукнат — обяви полковникът. — Заедно с мен… Бр-р-игада! Слушай командата! Х-х-ходом марш! Напред към пъкъла, свини!
И бригадата тръгна. По разбития от танкови вериги път дисциплинарниците се спуснаха в заблатен овраг, завиха и започнаха да се отдалечават от железопътната линия. Тук взводните командири догониха колоната. Гай тръгна редом с Максим. Беше бледен и отначало дълго мълча, въпреки че Зеф веднага го попита какво се чува. Оврагът постепенно се разширяваше, появиха се храсти, в далечината възникнаха очертанията на горичка. Край пътя стърчеше огромен тромав танк, някакъв невероятно стар, заровил веригите си в мократа канавка, съвсем не приличащ на танковете от бреговата охрана — беше с малка квадратна кула и малко оръдийце. Около танка оправяха нещо мрачни хора с омазнени куртки. Младши лейтенантите вървяха не в крак с пъхнати в джобовете си ръце, с вдигнати твърди яки. Много от тях предпазливо се оглеждаха наоколо — ще могат ли да офейкат? Храстчетата бяха много съблазнителни, но по склоновете на оврага през всеки двеста-триста метра стърчаха черни фигури с автомати. Срещу тях пропълзяха, попадайки в дупките по пътя, три камиона-цистерни. Шофьорите бяха мрачни и не гледаха към

251
блицтрегерите. Дъждът ставаше по-силен, настроението падаше.
Вървяха мълчешком, покорни като овце, все по-рядко се оглеждаха.
— Слушай, взводен — промърмори Зеф, — съвсем нищо ли няма да ни дадат за плюскане?
Гай извади от джоба си един крайшник и го пъхна в ръката му.
— Толкоз — каза той. — До смъртта — толкоз.
Зеф пъхна крайшника в брадата си и започна шумно да работи с челюсти. „Лудост някаква — помисли Максим. — Та всички знаят, че отиват на сигурна смърт, и все пак отиват… Значи, всеки си има някакъв план? Да, те пък нищо не знаят за излъчването… Всеки се надява някъде там, по пътя, да завие, да изскочи от танка и да залегне,
пък глупаците нека настъпват… За излъчването трябва да се пишат позиви, да се крещи в обществените места, да се организират черни станции, въпреки че приемниците работят само на две честоти… Все едно, може да се намесваме в паузите. Не за кулите трябва да се жертвуват хора, а за контрапропаганда… Впрочем, това всичкото после, дай сега да не се отвличаме. Сега трябва да се забелязва всичко.
Да се търсят най-малките изходчета… На гарата нямаше танкове и оръдия, навсякъде само стрелци-легионери. Това трябва да се има пред вид. Оврагът е хубав, дълбок, а охраната навярно ще я снемат веднага щом минем… Впрочем, какво за охраната — всички ще хукнат напред, когато включат излъчвателите…“
Той с невероятна яснота си представи как ще стане всичко.
Включват се излъчвателите. Танковете на блицтрегерите с рев се понасят напред. След тях като лавина летят армейците. Цялата прифронтова полоса опустява…
„Трудно ми е да си представя дълбочината на тази полоса,
радиусът на действие на излъчвателите е неизвестен, но сигурно има два-три километра. В тази полоса няма да остане нито един човек с трезва глава. Освен мен… Не, няма да са само два-три километра.
Повече. Всички стационарни установки, всички кули, всичко ще бъде включено и сигурно на пълна мощност. Целият пограничен район ще полудее… Массаракш, какво ще правя със Зеф, той няма да издържи…“
Максим погледна към равномерно дъвчещата рижа брада на световната знаменитост.

252
„Нищо, ще издържи. В краен случай ще трябва да помогна,
макар че, страхувам се, няма да ми е до това. Пък и Гай — него не трябва да го изпускам от очи… Да, доста работа ще има. Добре. В
края на краищата в този мътен водовъртеж, все едно, аз ще си бъда пълен господар и никой няма да може и няма да иска да ме спре…“
Минаха горичката и веднага се разнесе слятото бучене на високоговорители, трясъкът на ауспуси, раздразнени викове. Преди тях по полегатия затревен склон стояха три реда танкове. Между тях се мотаеха хора, напластяваше се сивкав дим.
— Ето ги и нашите гробове! — високо и весело произнесе някой отпред.
— Ти виж какво ни дават — каза Гай. — Довоенни машини,
имперски боклук, консервени кутии… Слушай, Мак, ние какво, така ли просто ще изпукаме тук? Ами че това е сигурна гибел…
— Колко има до границата? — попита Максим. — И изобщо какво има там, зад гребена?
— Равнина — отговори Гай. — Плоска като дъска. Границата е на около три километра, после почват хълмове, които продължават до самата…
— Река няма ли?
— Няма.
— Оврази?
— Н-не… не помня. Защо?
Максим хвана ръката му и силно я стисна.
— Не падай духом, момче — каза той. — Всичко ще бъде наред.
Гай с отчаяна надежда го погледна отдолу нагоре. Очите му бяха хлътнали, скулите изпъкваха.
— Наистина ли? Пък аз не виждам никакъв изход. Взеха ни оръжието — вместо снаряди и танкове има само отливки, картечници няма. Пред нас смърт, зад нас смърт…
— Аха — злорадо каза Зеф, докато си човъркаше зъбите. —
Подмокри ли си гащичките? Това не ти е да избиваш на каторжниците зъбите…
Колоната навлезе в промеждутъка между танковите редове и спря. Стана трудно да се разговаря. Направо върху тревата бяха сложени огромните фунии на говорителите, кадифен магнетофонен глас внушаваше: „Там, зад гребена на падината, е коварният враг. Само

253
напред. Само напред. Лостовете към себе си — и напред. Срещу врага. Напред. Там, зад гребена на планината, е коварният враг…
Лостовете към себе си и — напред…“ После гласът млъкна на половин дума, а вместо него се разкрещя полковникът. Той стоеше на радиатора на всъдехода си, батальонните го придържаха за краката.
— Войници! — крещеше полковникът. — Стига сте дрънкали!
Всички в танковете! Преди всичко водачите, защото за останалите не ми пука. Но ако някой остане… — Той извади пистолета си и го показа на всички. — Разбрахте ли, тъпаци? Господа ротни, разведете екипажите по танковете им…
Започна блъсканица. Полковникът, олюлявайки се на радиатора,
продължаваше да крещи, но нищо не се чуваше, защото високоговорителите отново забърбориха, че врагът е пред тях и затова лостовете към себе си. Всички блицтрегери се втурнаха към третия ред танкове. Почна сбиване, във въздуха полетяха подковани обувки.
Огромна сива тълпа щъкаше около танковете от задния ред. Някои танкове тръгнаха, от тях се сипеха хора. Полковникът съвсем посиня от напъване и накрая започна да стреля над главите. От гората изскочи черна верига от легионери.
— Хайде! — каза Максим, твърдо хвана за раменете Гай и Зеф и бегом ги поведе към крайната машина в първи ред — мрачна,
петниста, с безсилно отпуснато оръдейно дуло.
— Почакай — объркано бърбореше Гай, докато се оглеждаше. —
Ами че ние сме четвърта рота, ние сме ей там, във втори ред…
— Върви, върви — сърдито каза Максим, — на теб сигурно и взвод ти се командува?
— Войнишка жилка — каза Зеф. — Престани, мамичко…
Някой хвана Максим отзад за колана. Без да се обръща, Максим се опита да се освободи — не можа. Огледа се. Зад него, здраво вкопчен с едната ръка и бършещ с другата разкървавения си нос, се влачеше четвъртият член на екипажа — водачът, углавник, по прякор
Кука.
— Аха, — каза Максим. — Съвсем бях забравил за теб. Върви,
върви, не изоставай…
Той недоволно отбеляза, че в суматохата е забравил за този човек, за който по плана беше предназначена немаловажна роля. В
този момент защракаха жандармските автомати, по бронята с

254
мяукащо свирене заподскачаха куршуми; наложи се да се снижат и да тичат презглава. Максим тичешком зави зад крайния танк и спря.
— Слушай командата ми! — каза той. — Кука, пали мотора. Зеф в кулата! Гай, провери долните люкове… Хубаво ги провери, главата ще ти откъсна!
Той тръгна около танка, за да огледа веригата. Наоколо стреляха,
крещяха, високоговорителите монотонно боботеха, но той си беше дал дума да не се отвлича и не се отвличаше, само отбеляза:
високоговорителите — Гай — да не забравя. Звената бяха в сносно състояние, но водещите колела внушаваха безпокойство. „Нищо,
стават, няма да пътувам кой знае колко дълго…“ Изпод танка ловко изпълзя Гай — вече мръсен, с изподрани ръце.
— Люковете са ръждясали! — извика той. — Аз не ги затворих,
нека стоят отворени, нали е по-добре?
„Там, зад гребена на планината е коварният враг! — вещаеше магнетофонният глас. — Само напред. Само напред. Лостовете към себе си…“
Максим хвана Гай за яката и го дръпна към себе си.
— Ти ме обичаш, нали? — произнесе той, втренчен в разширените зеници. — Вярваш ми, нали?
— Да! — изпъшка Гай.
— Слушай само мен. Никого повече не слушай. Всичко друго е лъжа. Аз съм твой приятел, само аз, никой друг. Запомни. Заповядвам ти: запомни!
Смаяният Гай бързо-бързо кимаше и беззвучно повтаряше:
— Да, да. Само ти… Никой друг…
— Мак! — изкрещя някой в ухото му.
Максим се обърна. Пред него стоеше същият онзи странно познат цивилен с дългото палто, но вече без шапка. Массаракш…
Квадратно лице с лющеща се кожа, червени отекли очи… Та това е
Фанк! Кървава драскотина на бузата, разбита устна…
— Массаракш — крещеше Фанк, мъчейки се да надвика шума.
— Да не сте оглушал? Познахте ли ме?
— Фанк, как попаднахте тук?
Фанк изтри кръвта от устната си.
— Да тръгваме! — изкрещя той. — По-бързо!
— Къде?

255
— По дяволите! Да тръгваме!
Той хвана Максим за комбинезона и го повлече.
Максим отблъсна ръката му.
— Ще ни убият! — изкрещя той. — Легионерите!
Фанк завъртя глава.
— Да вървим! Имам пропуск за вас! — и изкрещя, като видя, че
Максим не мърда. — Търся ви из цялата страна! Едва ви намерих!
Тръгвайте незабавно!
— Не съм сам! — изкрещя Максим.
— Не разбирам!
— Не съм сам! Трима сме! Сам няма да тръгна!
— Не говорете глупости! Що за глупаво благородство? Животът ли ви е омръзнал? — Фанк се задави от крещене, хвана се за гърлото и се закашля.
Максим се озърна. Бледият Гай с треперещи устни го гледаше,
държеше го за ръкава — беше чул всичко, разбира се.
В съседния танк двама легионери пребиваха с приклади един отбраняващ се блицтрегер.
— Един пропуск! — пресипнало изкрещя Фанк. — Един! — той показа един пръст.
Максим извъртя глава.
— Трима сме! — и показа три пръста. — Без тях никъде не отивам!
От страничния люк се подаде като метла рижото брадище на
Зеф. Фанк облиза устните си. Явно не знаеше какво да прави.
— Кой сте вие? — извика Максим. — За какво съм ви нужен?
Фанк бегло го погледна и се втренчи в Гай.
— Той с вас ли е? — изкрещя той.
— Да! И онзи също!
Очите на Фанк подивяха. Той пъхна ръка под палтото си, извади пистолет и го насочи към Гай. Максим с всички сили го удари по ръката отдолу, пистолетът излетя високо във въздуха. Без още да е разбрал добре какво е станало, Максим замислено го съпроводи с поглед. Фанк се преви, пъхна повредената си ръка под мишница. Гай кратко и точно, като на занятие, го удари по шията; Фанк падна по очи. До тях изведнъж се появиха легионери — озъбени, потни от работа, изтощени от бяс.

256
— В танка! — кресна Максим на Гай, наведе се и хвана Фанк под мишниците.
Фанк беше пълен и едва успяха да го пъхнат през люка. Максим се гмурна след него, като получи прощален дар с приклад по задника.
В танка беше тъмно и студено като в гробница, силно вонеше на нафта. Зеф издърпа Фанк от люка и го положи на пода.
— Кой е тоя?
Максим не успя да отговори. Кука, който досега дълго и безуспешно беше измъчвал стартера, най-сетне запали мотора. Всичко наоколо се разтресе и загърмя. Максим махна с ръка, промъкна се в кулата и се подаде навън. Между танковете вече нямаше никой освен легионерите. Всички мотори работеха, разнасяше се адски рев, гъст задушен облак от изгорели газове покриваше склона. Някои танкове се движеха, на места от кулите стърчаха глави; блицтрегерът от съседния танк правеше някакви знаци на Максим, кривеше подпухналата си физиономия. Изведнъж той изчезна; моторите изреваха с удвоена сила и всички танкове с дрънчене и тракане едновременно се понесоха напред и нагоре по склона.
Максим почувствува, че някой го е хванал през кръста и го дърпа надолу. Наведе се и видя изцъклените видиотени очи на Гай.
Както тогава в бомбоносеца, Гай го хващаше с ръце, непрестанно бърбореше нещо, лицето му беше станало отвратително, в него нямаше вече нито момчешко веселие, нито наивна мъжественост —
само безсмисленост и готовност да бъде убиец. „Започна — помисли
Максим, докато се мъчеше с отвращение да отстрани нещастния младеж. — Започна, започна… пуснаха излъчвателите…“
Танкът, тресейки се, се катереше към гребена, буци пръст изхвърчаха изпод веригите. Отзад през сивкавия дим вече нищо не се виждаше, а пред тях изведнъж се простря сива глинеста равнина, в далечината се появиха плоските хълмове на хонтийската страна; без да забавя ход, танковата лавина се понесе натам. Стройните редове бяха изчезнали, танковете се надпреварваха, блъскаха се, безсмислено въртяха кули… На един танк на пълна скорост му изхвърча веригата,
той се завъртя като пумпал и се преобърна; втората верига се скъса и като тежка блестяща змия излетя към небето; водещите колела продължаваха бясно да се въртят, а от дънните люкове се показаха две човечета в сиви униформи, скочиха на земята и размахвайки ръце, се

257
втурнаха напред, напред, само напред, срещу коварния враг… Блесна огън, през дрънченето и рева проникна звънкият трясък на оръдеен изстрел; веднага всички танкове започнаха да стрелят, дълги червени езици изскачаха от оръдията, танковете присядаха, подскачаха,
обвиваха се в гъстия черен дим на нечист барут; след минута всичко се покри с черно-жълт облак; а Максим все гледаше и гледаше,
безсилен да се откъсне от това грандиозно в своята престъпна нелепост зрелище, търпеливо отблъскваше ръцете на Гай, който го дърпаше, зовеше, умоляваше, жадуваше да го прикрие с гърдите си от всички опасности…
Хора, кукли, зверове…
Хора.
После Максим се опомни. Време беше да поеме управлението.
Той се смъкна долу, мимоходом потупа Гай по рамото, хвана се за някакви металически скоби, огледа се в тесния люлеещ се сандък, едва не се задуши от нафтената воня; различи мъртвобледото лице на Фанк и обърнати нагоре очи на Зеф, който се беше свил под сандъка със снарядите; отблъсна притискащия се до него Гай и се промъкна при водача.
Кука дърпаше лостовете към себе си и даваше цялата възможна газ. Той пееше, той крещеше с такъв ужасен глас, че можеше да бъде чут и Максим дори различи думите на „Благодарственото слово“. Сега трябваше някак си да го укроти, да заеме неговото място и да открие в този дим удобен овраг или дълбока падина, или някакъв хълм, за да има къде да се укрият от атомните взривове… Но всичко стана не според плана му. Още щом започна внимателно да разтваря юмруците на Кука, вцепенени върху лостовете, преданият Гай, видял, че някой не се подчинява на господаря му, се промуши отстрани и страшно удари обезумелия водач с огромен гаечен ключ по слепоочието. Кука омекна и изтърва лостовете. Максим побесня, отблъсна с всички сили
Гай, но вече беше късно, нямаше време за ужас или състрадание. Той издърпа настрани трупа, седна и пое управлението.
През люка не се виждаше почти нищо: малко късче глинеста почва, по която растяха редки тревички, а по-нататък — плътна пелена от сив дим. Не можеше да става и дума да открие нещо в тази мъгла. Оставаше само едно — да забави ход и да се движи внимателно,
докато навлязат сред хълмовете. Впрочем, да забавя ход също беше

258
опасно. Ако атомните мини започнеха да избухват преди да се добере до хълмовете, можеше да ослепее и въобще можеха да изгорят… Гай се буташе ту отляво, ту отдясно, надничаше в лицето му, искаше заповеди.
— Нищо, приятелче… — мърмореше Максим, като го избутваше с лакти, — това ще мине… Всичко ще мине, всичко…
Потърпи още малко…
Гай виждаше, че му говорят, ронеше сълзи от огорчение, че пак,
както тогава в бомбоносеца, не чува нито дума.
Танкът прелетя през гъста струя черен дим: отляво някой гореше. После трябваше рязко да завие, за да не налети върху мъртвец,
смазан от вериги. Показа се от дима и веднага изчезна килнат пограничен стълб, зад него се показаха разкъсани, смачкани телени заграждения. От незабележимо окопче се показа за миг човек със странна бяла каска, яростно размаха вдигнатите си юмруци и веднага изчезна, сякаш потъна в земята. Димната пелена отпред малко по малко се разсейваше, Максим видя тъмнокафявите кръгли хълмове съвсем наблизо, и изкаляната задна част на някакъв танк, който пълзеше кой знае защо косо към общото движение, и още един горящ танк. Максим сви наляво, насочвайки танка си към дълбока, обрасла с храсти седловина между два хълма малко по-нагоре. Беше вече близо,
когато отпред плисна огън и целият танк зазвъня от страшния удар. От изненада Максим даде пълен газ, храстите и облака белезникав дим над тях се понесоха насреща, мярнаха се бели каски, изкривени от омраза лица, вдигнати юмруци, после под веригите нещо желязно затрещя, чупейки се. Максим стисна зъби, рязко сви вдясно и подкара танка по-далеч от това място, напряко на склона, силно наклонен,
малко оставаше да се преобърне; заобиколи хълма и най-сетне влезе в тесен овраг, в който растяха млади дръвчета. Тук реши да спре.
Отвори предния люк, подаде се до кръста и се огледа. Мястото беше подходящо — високи рижи склонове заобикаляха танка от всички страни. Максим спря мотора; и веднага Гай с дрезгав фалцет закрещя някакви предани глупости, нещо нелепо римувано, някаква самодейна ода в чест на най-великия и най-любим Мак. Такава песен би могло да съчини куче, ако се научеше да говори човешки език.
— Млъкни! — заповяда Максим. — Измъкни тези хора навън и ги сложи да лежат до танка… Чакай, не съм свършил! Прави това

259
внимателно, това са мои любими приятели, наши любими приятели…
— А ти къде отиваш? — с ужас попита Гай.
— Аз съм тук, наблизо.
— Не отивай… — захленчи Гай. — Или ми позволи да дойда с теб…
— Ти не ме слушаш… — строго каза Максим. — Прави каквото заповядах. И бъди внимателен, помни, че това са наши приятели…
Гай занарежда нещо, но Максим вече не го слушаше. Измъкна се от танка и затича нагоре по склона на хълма. Някъде наблизо продължаваха да минават танкове, моторите пресипнало ръмжаха,
дрънчаха вериги, нарядко гърмяха оръдия. Високо в небето изсвири снаряд. Приведен, Максим изтича до върха, приклекна между храстите и още веднъж от все сърце сам се похвали за удачния избор на мястото.
Долу, съвсем наблизо, имаше широк проход между хълмовете, и по него от покритата с дим равнина се вливаше плътен поток от танкове — верига до верига, ниски, мощни, с огромни плоски кули и дълги оръдия. Това вече не бяха дисциплинарниците — минаваше редовната армия. Няколко минути оглушеният и поразен Максим наблюдаваше това зрелище, страшно и неправдоподобно като исторически филм. Въздухът се люлееше и трептеше от неистовия грохот и рев, хълмът потръпваше под краката като изплашено животно; и въпреки това на Максим му се струваше, че танковете вървят в мрачно, застрашително мълчание. Прекрасно знаеше, че там,
под броните пресипнало реват опиянените войници, но всички люкове бяха плътно затворени, сякаш всеки танк беше плътен слитък от неодухотворен метал…
Когато последните танкове отминаха, Максим се обърна назад,
погледна надолу и неговият танк, стоящ наклонено между дърветата,
му се стори жалка ламаринена играчка, престаряла пародия на боен механизъм. Да, долу беше минала една Сила, за да се срещне с друга,
още по-страшна, и когато си спомни за тази друга Сила, Максим побърза да се спусне в горичката.
Заобиколи танка… и спря.
Те лежаха един до друг: пребледнелият до синьо Фанк, който приличаше на мъртвец, превитият, стенещ Зеф, вкопчил се с мръснобели пръсти в рижата си коса, и весело усмихнатият Кука с

260
мъртви куклени очи. Заповедта беше изпълнена с пълна точност. Но самият Гай, целият изподран и окървавен, също лежеше малко по- далеч, отвърнал от небето обиденото си мъртво лице, с разперени ръце; около него цялата трева беше изпомачкана, и от изпочупените храсти стърчаха нечии крака и ботуши.
— Массаракш… — прошепна Максим, който с ужас си представи как преди няколко минути тук са се вкопчили не на живот,
а на смърт две ръмжащи виещи кучета, всяко в името на своя господар…
В този момент оная, другата Сила нанесе ответния удар.
Максим получи този удар в очите. Изрева от болка, с всички сили стисна клепачи и падна върху Гай, вече разбрал, че Гай е мъртъв,
но все още се стараеше да го прикрие с тялото си. Това беше чисто рефлекторно, той за нищо не успя да помисли, да почувствува, освен болката в очите; все още падаше, когато мозъкът му се изключи.
Когато околният свят отново стана достъпен за човешко възприятие, съзнанието отново се включи. Беше минало навярно много малко време, няколко секунди, но Максим дойде на себе си целият в обилна пот, с пресъхнало гърло, в главата му звънеше, сякаш го бяха ударили с дъска по ухото. Всичко наоколо се бе променило,
светът беше пурпурен, светът беше пълен с листа и изпочупени клони,
светът беше пълен с нажежен въздух, от червеното небе падаше дъжд от изтръгнати с корен храсти, горящи клонки, буци гореща суха земя.
И беше болезнено, звънящо тихо. Живите и мъртвите бяха разхвърляни на всички страни. Гай лежеше по очи, засипан с листа, на десетина крачки от него. До него седеше Зеф; с една ръка продължаваше да се държи за главата, а с другата закриваше очите си.
Фанк се бе търколил надолу, докато заседне в някаква яма, и сега се гърчеше там, триеше лицето си в земята. Танкът също беше отнесен по-надолу и извъртян. Облегнат на веригата, мъртвият Кука продължаваше весело да се усмихва…
Максим скочи, разхвърли отрупаните клонки. Изтича до Гай,
вдигна го, погледна стъклените му очи, притисна лице до бузата му,
прокле и още три пъти прокле този свят, в който е толкова самотен и безпомощен, в който мъртвите завинаги остават мъртви, защото няма нищо, с което отново да ги направиш живи… После като че ли плака,
като удряше с юмруци земята, тъпчеше бялата каска, а когато Зеф

261
започна протяжно да стене от болка, дойде на себе си и без да се огледа, без да чувствува нищо освен омразата и жаждата да убива,
отново закрета нагоре, към своя наблюдателен пост…
Тук също всичко беше променено. Нямаше вече храсти,
опечената глина димеше и пропукваше, обърнатият на север склон на хълма гореше. Пурпурното небе на север се сливаше с плътна стена от черно-кафяв дим, а над нея се раздуваха ярко оранжеви и като че ли мазни облаци. И натам, накъдето се възнасяха към пропуканата от удара небесна твърд хиляди и хиляди тонове нажежен прах,
изпепелени до атоми надежди за оцеляване в тази адска пещ,
разпалена от нещастни глупаци, натам подухваше от юг лек влажен вятър.
Максим погледна надолу към прохода между хълмовете.
Проходът беше празен, изровената от вериги и обгорената от атомния удар глина димеше, хиляди пламъчета играеха по нея — тлееха листа,
догаряха откъснати клонки. А равнината на юг изглеждаше много широка и много пустинна; вече не я скриваха барутни газове, тя беше червена под червеното небе и по нея неподвижно чернееха самотни кутийки — разбитите и повредени танкове на дисциплинарниците; и по нея вече се доближаваше към хълмовете рядка начупена верига от странни машини.
Те приличаха на танкове, но вместо артилерийска кула всяка от тях имаше висок решетест конус с мътен объл предмет на върха.
Движеха се бързо, меко се поклащаха по неравностите и бяха не черни като танковете на нещастните блицтрегери, не сиво-зелени като армейските ударни танкове — бяха жълти, ярко, весело жълти като жандармеристките патрулни коли… Десният фланг на веригата вече не се виждаше зад хълмовете и Максим успя да наброи само осем излъчвания. В тях се чувствуваше някаква наглост на господари на положението; те влизаха в боя, но не смятаха за нужно нито да се прикриват, нито да се маскират; сякаш нарочно се показваха на всеобщо обозрение и с окраската си, и с уродливата си петметрова гърбица, и с липсата на нормално въоръжение. Тези, които ги управляваха, навярно се чувствуваха в пълна безопасност. Впрочем, те едва ли мислеха за това; те просто бързаха напред, шибаха с лъчевите бичове желязното стадо, което се носеше сега през ада, и навярно нищо не знаеха за тези бичове, не знаеха, че сами са шибани от тях…

262
Максим видя, че лявофланговият излъчвател се насочва към оврага и тръгна срещу него, надолу по склона на хълма.
Вървеше изправен с цял ръст. Знаеше, че ще трябва със сила да изтръгва черните пастири от тяхната желязна черупка, и искаше това.
Никога през живота си не беше искал нищо повече от това, да почувствува сега под пръстите си жива плът… Когато слезе в оврага,
излъчвателят вече беше съвсем близо. Жълтият танк се носеше право срещу него, сляпо втренчен със стъкълцата на перископите,
решетестият конус тежко се поклащаше извън такта на приклякването на машината и сега се виждаше, че на върха му се люлее сребристо кълбо, от което гъсто стърчаха дълги блестящи игли…
Танкът изобщо нямаше намерение да спира; Максим му отстъпи път, пропусна го, потича няколко метра успоредно с него и скочи върху бронята.

263

Изтегляне 2.41 Mb.

Сподели с приятели: