120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
- Навигация на страницата:
- РОДНАТА ПРИРОДА – УБЕЖИЩЕ НА ДУХА (Анализ на Вазовото стихотворение „При Рилския манастир”) Работни въпроси
| Но, родино, за тебе пях!
И последната стихосбирка, както и цялото литературно дело на Вазов, феноменално с обема, жанровото разнообразие и всеобхватната си тематика, са доказателство, че и като творец, и като човек той е уравновесен, цялостен, без драматични противоречия и вътрешно раздвоение. С изумителна проницателност за собствените си сили и за историческите потребности на времето. Над дребните страсти и евтиното самодоволство, далече от острите политически битки... И близо до България и до нейния народ, които фанатично обича. РОДНАТА ПРИРОДА – УБЕЖИЩЕ НА ДУХА (Анализ на Вазовото стихотворение „При Рилския манастир”) Работни въпроси: 1. Каква е връзката между съдържанието на творбата и нейните жанрови особености? 2. Как стихотворението осмисля отношението човек – природа? 3. Кои са опорите за родното в текста? 4. Какъв образ на родната природа изгражда стихотворението? 5. Какви са внушенията на анафоричното повторение „Сега съм у дома”? 6. Как внушенията на текста кореспондират с Вазовото отношение към родното? 7. Как стихотворението осмисля опозицията „свое – чуждо”? 8. Каква е връзката между общуването с природата и творчеството? 9. Каква е позицията на текста за отношенията природа – цивилизация? 10. Каква е ролята на единението с природата за човешкото духовно извисяване? В художествения свят на Вазов доминира едно чувство, което се превръща в емблема на неговата визия за света – любовта към родното. В традицията на Българското възраждане доброто, красивото, прекрасното се измерват чрез осмислянето на своето. Най-съкровените авторови изповеди съдържат ключовите фрази: „всичко българско и родно любя, тача и милея”, „На теб, Българийо свещена, покланям песни си сега”, „Аз пях за България, защото я обичах”. Затова и сред тематичните опори на Вазовата лирика се открояват българската история, българският език, българските нрави, българската природа. Стихотворението „При Рилския манастир” е сред онези поетически текстове, съдържащи възторга и преклонението на поета към родното, които творецът дарява на светия образ на родината. Възхищение, безмерна любов и почит към българското изпълват всеки стих, всяка дума, всеки звук от Вазовия текст. Родната природа се мисли не в нейните чисто природни измерения, а като дом. Образът й е наситен с всички изконни внушения, произтичащи от представата за дома – уют, сигурност, разпозната идентичност, хармония... Анафоричното повторение „Сега съм у дома”, бележещо началото на всяка строфа, многократно декларира разбирането на твореца за природата дом и предопределя прочита на текста като преосмисляне и допълване на представата за родното. Лирическият Аз се самоописва като принадлежащ към родното пространство, чиито осезаеми ориентири са природните топоси – планини и върхове, гори, „потоците кристални и пенливи”. Очертавайки релефа на родното пространство, поетът откроява мащабните, забележителните му елементи. Не дребният детайл, който интересува например Пенчо Славейков, а най-гигантските природни обекти привличат Вазов. Защото чрез тях народният поет гради не представата за съкровените трепети на модерната душа, а представата за родината като за големия български дом. И не статични състояния, съотносими с дълбините на интимното, а динамични процеси, отразяващи устойчивостта на родното, привличат поета. Върховете „стърчат”, горите „шумят”, потоците „бучат”. Зрителните и слуховите природни картини открояват величието и силата на българската природа. „Живот кипи на всичките страни”. Силата и жизнеността на българското са подкрепени и от поетовото възприемане на природата „кат майка нежна съща”, а в подкрепа на представата за човешкото общуване между личността и нея, се отличават образите на майчината песен и на любовната прегръдка. Както винаги у Вазов, досегът с родното е предизвикан от любов и поражда любов. Конкретните топоси във втората строфа – Еленин връх, Бри чебор и Царев връх – бележат осезаемостта на отечественото пространство. Отново върховете на българското занимават съзнанието на лирическия Аз. „Лазурният свод”, „здравият дъх” допълват усещането за сила и за живот. Пейзажът е грандиозен – „ели и бори великани”; върхът се издига „огромен”. Грандиозно и светло е и чувството, което общуването с родната природа поражда: Сега съм у дома, сега съм в моя мир – мир въжделен и драг. Тук волно дишам ази, по-светло чувствувам; свещен, отраден мир изпълва ми духът, от нов живот талази нахлуват в мен, трептя от нови ощущенья, от прясна сила, мощ и тайни песнопенья... Вглеждането в природата и самополагането в нейния свят предизвикват самоутвърждаването на личността и осмислят живота сред своя свят като висша ценност. Отварянето на човешките сетива за родната природа постига усещането за пълноценност на личностното живеене чрез най-висшата му форма – пробуждането на творческите заложби на личността: Сега съм у дома, сега съм пак поет. Отдал се на общуването с природата, човекът е осенен от най-висшия дар – да разбира езика на мирозданието: Разбирам на леса любовний тих привет, на струите шума, на бездната мълвата. Разменям тайна реч с земя и синий свод и сливам се честит във техния живот. За личността, намерила своето място сред универсума, пространствените граници между земното и небесното са преодолими, космическите езици са достъпни, животът е извор на радост. Родната природа се идентифицира със свещеното убежище: Световните злини, тревоги са далеч – за тях е тя стена до небеса турила. Тези стихове са илюстрация на типичното Вазово разбиране за самодостатъчността на родното – поредно основание за твърдението, че поетовата вселена се изчерпва с българското пространство. Родната природа е Вазовият храм, оброчището, където личността се пречиства и се домогва до най-висшите измерения на човешката нравственост. Усещам се добър, почти невинен веч. Духът ми се цери след жизнената битва, вкушавам сладък мир във песни и молитва. Образите на песента и на молитвата – най-висшите форми, които откъсват словесността от делничното общуване и я превръщат във форма на общуване с Бога, се раждат във взаимното проникване, между човека и природата. В този процес личността постига висшата благост: творението – песента на поета – се слива със „звучната песен” на бистрата река, а интелектуалното занимание се превръща в постигане на висше познание: Мечтая ил чета... ил кат орел надвесен над бездната стоя, и моят ум хвъркат блуждае в хаоса, до господа отива, на мирозданието във тайните се впива. На това място Вазовият текст сякаш излиза от рамките на националното културно съзнание и споделя източните представи за медитацията като път за постигане на познание. Образът на орела се вписва в традиционните представи за полета на човешкия дух, но своеобразната му статичност („над бездната надвесен”) отвежда към усещането за хармонично сливане с вечността чрез съзерцанието и чрез отделянето на душата от тялото. Отсъствието на каквито и да било ориентири за телесност подкрепя впечатлението за безплътност на човешкото същество и още веднъж подчертава устойчивостта на природното. Чрез себеотдаването на лирическия Аз в природното пространство и чрез себеосмислянето на човека като естествен обитател на родното е постижима идентичността: Сега съм у дома - не съм тук странен гост. В опозициите „свое-чуждо” и „дом-гост” лирическият Аз многократно (чрез анафората „сега съм у дома”) потвърждава своя избор, осмисляйки го, откривайки различните му аспекти, себедоказвайки се чрез величието на преживяването. Финалът на творбата е естествен завършек на един процес на себеоткриване в пределите на своето, родното, природното пространство. С присъщата за Вазов декларативност и тенденциозност, с характерната за стилистиката му патетичност, лирическият говорител синтезира посланието на творбата: Природата всегда, но буйната природа, що пълни я живот, шум, песен и свобода, бе моят идеал величествен и прост. Поклон, скали, води! Поклон, ели гигантски! Вам, бездни, висоти! Вам, гледки великански! Изминал пътя от пристъпването към природата до сливането с нея, постигнал завръщането на човека в средата на родното, направил своя избор между изконно съществуващото и цивилизацията, лирическият говорител дава директен израз на своя възторг и преклонението си пред природата. В традицията на възрожденското говорене Вазов изразява своето чувство чрез директното обръщение. За разлика от други лирически творби обаче тук родното е назовано чрез природните елементи, чрез своята география, която е призната за най-устойчивия ориентир на българското пространство. Заявил своя земен избор – да съществува, да мисли, да чувства и да твори чрез себеполагането си в извечните форми на родното лирическият говорител изповядва във финала на текста и своя избор за съществуване във вечността: ... тук бих желал да тлея - под горский вечен шум - дълбока епопея – и на Еленин връх под вечно будний взор; да имам гроб, подир живот - синджир теглила; в величествените обятия на Рила. Най-съкровеното човешко желание, свързано с прехождането във вечността, отново е предопределено от дълбоката близост с родната природа. Нейната любяща прегръдка ще приласкае индивида и в смъртта, за да съхрани хармонията между неговия дух и света. Житейските неволи („синджир теглила”) ще потънат и ще бъдат надмогнати „във величествените обятия на Рила”. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|