120 литературни разработки
Изводи и възможни аналогии
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
- Навигация на страницата:
- Логически преход
- IV. Заключение
- Образът на „другата” България във Вазовото стихотворение „Елате ни вижте!”
- Работни въпроси
| Изводи и възможни аналогии:
Познаването на езиковите възможности и умелото боравене с езиковите средства е критерий за степента на развитие на естетическото съзнание. Показателно е, че във време на духовна криза или на духовен подем човечеството се обръща към езиковите възможности. Достатъчно е да си спомним Евтимиевия стил „плетение словес” в контекста на исихастките домогвания до висшата духовност. Особено важен е българският език за отстояването на постигнатото национално освобождение. Младата българска държава се нуждае от своя самобитен и изразителен език, за да възвърне лицето си сред обособените отдавна национални проявления на европейската култура. На българската писмена словесност предстои тежката задача да възстанови изгубения през вековете облик на българската литература, да реабилитира нейната значимост сред създалата богато и стойностно писмено слово европейска култура. Неслучайни са по-късните усилия на българските интелектуалци за усъвършенстване на литературния език (П.П.Славейков и кръгът „Мисъл”). Логически преход: Стихотворението „Българският език” съдържа същностни особености на Вазовата лирика, отразява основни тенденции на следосвобожденското мислене за „своето”, илюстрира функционирането на жанра на одата в културното пространство. IV. Заключение Полемиката със съвременността в процеса на помиряване на възрожденския подем и следосвобожденския погром на духовността е отличителен белег на Вазовите творби след Освобождението. Подобно на своя възрожденски предшественик, „патриархът на българската литература” е поел мисията на духовен водач на своя народ и творчеството му се превръща в коректив на националното съзнание. Образът на „другата” България във Вазовото стихотворение „Елате ни вижте!” (Анализ) Разлюляха се наште надежди разлюля се дълбока ни вяра. …………………………………… Как е трудно, когато животът със разбити надежди зафаща. Ив. Вазов Работни въпроси: 1. Съотнесете внушенията на творбата към основните смислови насоки във Вазовото литературно наследство. Какъв аспект на художествената визия по отношение на българското открояват те? 2. Определете жанровата специфика на произведението и изяснете от какво е определена идейно-емоционалната атмосфера в него? 3. Какви специфични художествени особености притежава стихотворението и как се изгражда представата за съдбата на българина и българското в следосвобожденската действителност? 4. Определете основния патос на творбата. 5. Изследвайте смисъла на финалната строфа и го отнесете към логиката на историческото правдоподобие. Ожалвана и въздигана, изстрадвана и апологизирана, отстоявана и опоетизирана, България е образът, който пропива всеки ред от богатото творческо наследство на Вазов. Представена като идеал и свръхцел в историческия живот на нацията, като духовно съдържание на колективните пориви или като най-свидно, „райско” притежание, тя е святото пространство, на което „патриархът на българската литература” отрежда първостепенно място. Затова болезнено и остро се преживява от него всяко посегателство над сакралния й ореол, над хармоничното й съществуване, над възможностите й за пълноценна и щастлива историческа съдба. Елегията „Елате ни вижте” е откровен и спонтанен отклик на трагико-драматичното колективно „разлюляване” на надеждите за достоен живот в отвоюваната с толкова жертви и себеотрицание народна свобода. Родена от разочарованието и излъганата вяра, от несбъдването на националното очакване, тя е посветена на онзи страдалчески облик на Родината, в който новото, жадувано и мечтано лице на България е само знак за несретническа общностна орис, за човешко социално и духовно принизяване, за установяваща се екзистенциална безизходност. Продиктувано от новите реалности на историческото битие, произведението се отличава от познатата ни Вазова възвеличаваща нагласа. В него образът на Родината е демитологизиран и десакрализиран, представен в грубо предметните и натуралистични форми на горчивата повседневност. Човешкото присъствие е белязано от социалната трагика, а националният живот – от обществена гибелност и мрачна безперспективност. Творбата е издържана в елегичен дух, а призивната й императивност е повече с характер на „вик” и „стенание”, отколкото на надежда и упование. Заглавният израз в случая притежава стойност не само на ориентир за смисловите насоки на произведението, но е и неразлъчен елемент от неговата структурна и съдържателна реализация. Първият стих – „Все тоз бик ме среща, изпраща по пътя...” – е естествено продължение на призива от заглавието: „Елате ни вижте!”. Преминаващ като лайтмотив през цялата творба, този апел играе ролята на обединяващ значенията в произведението. Чрез последователната повторителност той и отграничава, и градира, и обобщава отделните фрагменти в общата картина на националното страдание. Пространството на България и съдбата на българина са обвързани с бедстващите социални низини. Техният образ е обозначен и конкретизиран още в първата строфа чрез топосните определения – „кръчми”, „хижи”, „селското бедно жилище”, както и чрез оценъчното обобщение „картина плачевна”. Последвалите им разгръщане и детайлизиране протичат, като всеки цялостен предметен и битов фрагмент се подчинява на идейната цел на обрисовката - апелът за „виждането”, забелязването, противопоставянето. Развенчан и депоетизиран, образът на следосвобожденска България е идентифициран с картината на всеобщата бедност и мизерия. Натрупването на ключова семантика, ориентирана към означенията на повсеместния недоимък и социалната трагедия („под – гола пръст”, „смрад, дим, стени окадени, тъмничен въздух”, „бедност”, „неволя”, „тегло”, „запустенье”, „болести”, „смърт”, „оскудия”), е водещият принцип в постигането на внушенията. Съчетан с експресивна и метафорична оценъчност („зла бедност”, „дълбока неволя”, „дни окаянни”, „бедност вековна”), той не само откроява конкретните форми на реалността, но внушава и представата за тяхната всеобхватност, за протяжността им във времепространството; заявява човешката и творческа съпричастност на поета към пресъздаваното. Наслагването на образи определения, основаващо се на мозаечно-фрагментарния принцип, почти последователното отсъствие на глаголни форми, накъсаната, синтетична фразеологичност на изказа, както и употребата на множество възклицания свидетелстват за напрегнатата и емоционално обострена рефлексия на реалността в душата на лирическия говорител. Изпаднал в състояние на откровен човешки потрес, той сякаш е отворил сетивата и речта си единствено за израженията на Злото. Огрубената изразност, лишеният от евфемистични замествания натурализъм („също гноище”, „души затънели”, „набърчени булки, деца застарели”, „тор мръсен смърди”) са естественият и адекватен израз на покъртителната, незаслужена и неоправдана българска орис. Болезненият отклик на реалността в лирическото съзнание е мотивиран от различни причини. От една страна, той е последица от отзвука на шестващите „зла бедност” и „неволя”, „тегло” и „запустенье”, а, от друга – от възприятието и проникновението за духовното „осакатяване” на човека, за гибелното му опустошаване вследствие на примитивното и жертвено съществуване. Реализирана по-късно като проблемна насока и в Яворовото стихотворение „На нивата”, тази идея недвусмислено се откроява в стиховете: Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|