Одата „Българският език” - защита на родното слово (План-тезис за анализ на Вазовото стихотворение „Българският език”) I. Увод 1. Особеностите на Вазовото творчество и неговата специфика през следосвобожденския етап.
Основен мотив в творчеството на Вазов е мотивът за любовта към родното. Възхвалата и защитата на всичко свое определят патоса на Вазовите текстове. Но в следосвобожденските творби на поета към възторга и опиянението от „своето” се прибавят болката от потъпкването на националния идеал и гневът от чуждопоклонничеството.
2. Особеностите на жанра на одата – едновременно възхвалява и утвърждава.
Логически преход: Обръщането към жанра на одата и акцентирането върху полемичния характер на текста – израз на непримиримата гражданска позиция на Вазов след Освобождението, на стремежа на твореца да съхрани най-висшите ценности, формиращи националната идея.
II. Теза Одата „Българският език” утвърждава значимостта на родното чрез възхвала на едно от най-ярките му измерения – родния език. Посегателството над езика за Вазов е равнозначно на разколебаване на националното съзнание, а хулите срещу българското слово са поругаване на националната чест. Възхваляването на красотата на родния език е израз на родолюбив и форма за отстояване на българщината.
Логически преход: Текстът на стихотворението брани родното слово, изразявайки идеите си чрез поетиката на одата.
III. Аргументация 1. Текстът категорично и директно заявява непримиримостта на поета към потъпкването на националния идеал и подчертава мисленето за езика като за същностен национален белег.
А) Обръщението към езика придава усещане за съкровеност на връзката с родното слово и подчертава значимостта му, а определението „свещен” недвусмислено изразява почит. Обръщението е типично за стилистиката на одата, а „ти”-формата принципно е натоварена с усещането за преклонение и пиетет.
Б) Открояването на връзките между езика и образите на предците и на майката внушава идеята за изначалната свързаност с езика („език свещен на моите деди”, „език на тая, дето ни роди”).
В) Акцентирането върху връзката на езика с трагическата участ на българския народ придава на посланията на текста философска дълбочина („език на мъки, стонове вековни”, „език страдални”).
Изводи и възможни аналогии: Според разбиранията на поета говоримият език е белег за народност, а книжовният – за национална принадлежност. Възхвалявайки езика Вазов прославя родното.
В традицията на българската писмена словесност Вазовото стихотворение е продължение на устойчиви схващания за ролята на езика за формиране на народностното самосъзнание и за укрепване на устоите на държавността.
Старобългарската литература е оставила множество образци, в които основна тема е възхвалата на езика. По традиция за езика се мисли в стилистиката на одата. Средновековните поетически жанрове са нейни първообразци („Проглас към Евангелието”, „За буквите”), а полемичното отстояване на правото на всеки народ да слави Бога на своя език е основна задача на Кириловото пространно житие.
По-късно в ранното Възраждане, когато Паисий пробужда „народната свяст”, родният език е негов устойчив ориентир за връзката на човека с родното. „Българино, знай своя род и език” е основният призив на Паисий.
Съдбовната обвързаност с родното за Вазов се гради не само върху връзката с героичното и славното. Различно от възрожденското мислене, според което своето е величаво и красиво, за следосвобожденския поет то е и трагично. По-късно Атанас Далчев разработва този мотив в стихотворението „Родина”.
2. Одата „Българският език” откроява достойнствата на родното слово – изразителност, музикалност („прекрасен”, „звуци сладки”, „гъвкава и звънлива реч”, „руини тонове”, „размах и изразитост жива”).
