120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Любен Каравелов
ОБЛИКЪТ НА ПАТРИАРХАЛНИЯ СВЯТ В КАРАВЕЛОВАТА ПОВЕСТ “БЪЛГАРИ ОТ СТАРО ВРЕМЕ” (Анализ) Работни въпроси: 1. Припомнете си същностните характеристики на патриархалния свят. 2. Посочете имената на творците, в чиито произведения родовото общество и неговото битие са определящи смислови аспекти. Положете Каравеловата повест в контекста на тази литературна практика. 3. Определете жанровата принадлежност на произведението и следвайте подчинеността му на специфичните жанрови изисквания. 4. Какъв подход избира творецът, за да изгради художествения образ на патриархалния свят? Кои герои в произведението са неговите типични представители? 5. Характеризирайте особеностите на патриархалния модел и културно-психологическия стереотип на тогавашния българин като изследвате спецификата на персонажната система в произведението. 6. Определете ролята на личността в колективното патриархално битие. На какви нормативни изисквания е подчинено индивидуалното съществуване и как те влияят на съдбата му? 7. В какъв стадий от функционирането си е представен родовият свят? 8. Обобщете анализационните си наблюдения и оценете мястото на творбата в културно-духовната практика на народа ни. Патриархално-родовият свят е свят на затвореност и установеност. Целият живот в него е съсредоточен около семейственото добруване и социалното признаване. Строгата йерархичност, както в домашен, така и в обществен план, е съблюдавана неотменно. Авторитетът на старейшинското и мъжкото начало не подлежи на оспорване. Неговата воля и неговите изисквания са воля и норми за всички останали. Доброто име, родовата чест, опазването на престижа са висшите морални и нравствени повели, а личните потребности, индивидуалните страсти и копнежи имат значение дотолкова, доколкото са съобразени с родовия интерес. Поради своята изолираност и херметизираност патриархалният свят се отличава с консерватизъм, с изоставане в развитието си, с бавна възприемчивост към битийните, духовни и културни промени. Властването на невежеството, на малограмотността и тесния познавателен хоризонт е негова отличителна и типична черта. Зависимостта на индивида от хорските предразсъдъци, от суеверията и слуховете, от клюките и интригите често е причина за едни от най-драматичните и трагични развръзки в личните съдби. Като типологични особености тези характеристики проникват в идейно-смисловия обем и на едно от най-ранните български произведения, посветено на тази тема – повестта “Българи от старо време”. Писана далеч от родината, тази Каравелова творба, по подобие на Вазовите “Немили-недраги” и “Под игото”, е пропита от носталгичното пристрастие към родното, от съкровения полъх на българското – отдалечено в пространствените измерения, но притежавано в емоционалните сфери на духа. Съотносима като модел към жанровите особености на българската възрожденска повест, творбата се отличава с придържане към утвърдените композиционни норми, към изискванията за епическа обективност в повествуването и към принципните подходи в изграждането на персонажните системи. В произведението ясно се откроява наличието на обособени експозиционна част, завръзка, развитие, кулминация и развръзка на действието, както и на епилог. Разказвачът остава скрит зад събитията и фактите, зад постъпките на героите, а творческото си отношение засвидетелства чрез открояващия се в повестта план на насмешливо-ироничната оценъчност. Образите на участниците в “случващото” се са представени едновременно и като обобщени типажи на времето, и като оригинални индивидуалности, у които исторически и национално валидното съжителства с неповторимо личностното и уникалното. Смисловите внушения се постигат както чрез привичните за жанра преки авторови характеристики, така и чрез традиционните похвати на саморазкриване (речеви или поведенчески актове), чрез оценъчността на другите герои. Повестта провокира противоречиво “съпреживяване”. От една страна тя предизвиква непринудено единение със света на “старите българи”, естествено приобщаване към “домашното” и “своето”. От друга – поражда снизходителна насмешка и непредубедено отграничаване от по-дребните или по-значими човешки слабости и недостатъци, подложени на критическа ирония и от самия повествовател. Осмиването на закостенелия, назадничав и потискащ с императивните си повели отделната личност дух е обвързан с разколебаването на привидно непоклатимите отколешни порядки, с деликатното развенчаване на обществената установеност. В принципите на изобразяване Каравелов в голяма степен е повлиян от художествената практика на руската реалистична традиция и, в частност, от нейния ярък критически представител – Гогол. Като него българският писател вае ярки типове, взирайки се до детайли в подробностите на света, който те обитават, на средата, която ги окръжава, на поведението, чрез което се саморазгръщат. Умението в единичното и индивидуалното да улови типологичното и обществено устойчивото обуславя превръщането на централните герои в символни носители на особеностите и закономерностите на родовия свят. Полагането на персонажите в повседневната делничност, наблюдаването на социалните им и семействени контакти, проникването в душевностите им позволява възкресяването на един отминаващ свят, в който човекът е по-често поддръжник и по-рядко творец на вече установеното патриархално начало. Обобщаващо в своето субектно-обектно назоваване (“българи” – нечленувана форма, предполагаща всеобхватно разпростиране върху националната категория) и същевременно максимално конкретизирано в хронологичното рамкиране (“от старо време”), заглавието на произведението паратекстуално насочва и към тематичните аспекти (разказ за живота на отколешните българи), и към типологията на действащите лица (“от старо време”). Експозиционното разгръщане в І и ІІ глава директно въвежда в света на възкресеното минало, като съсредоточава вниманието върху неговите най-типични и същевременно майсторски индивидуализирани основни представители – Хаджи Генчо и Дядо Либен. И двамата герои пазят и проявяват (кой в по-голяма, кой в по-малка степен) неговите най-устойчиви характеристики, ценностната му регламентираност, обществената му и поведенческа нормативност. Прониквайки в сферите и на видимото (битово-предметната среда), и на невидимото (душите на героите, техните помисли и пожелавания, навиците, нравите и критериите им за стойностност), авторът постепенно очертава облика на патриархалния свят. В него властта на старейшинското и мъжкото начало е неоспорима, а човешките страсти и емоции имат значение дотолкова, доколкото са подчинени на родовия интерес и семейственото утвърждаване. Общественото признание, честовото опазване и йерархическото съблюдаване в това “старо време” са с определящ смисъл. Повестта започва с представянето и “опознаването” на единия от водещите в развитието на действието герои – Хаджи Генчо. Авторът не прибягва към описания на колективно обозначения природен и битов свят – това той прави в отделни по-късни моменти. Ориентирането към микрокосмоса на отделната личност е подчинено на избрания творчески подход – чрез единичното и конкретното да се постигнат внушенията за общовалидното и типичното. Още с първото изречение, акцентирайки върху особената Хаджи-Генчова изключителност (“Хаджи Генчо е такъв един българин, какъвто се рядко ражда…”), творецът провокира представата за общностните йерархически и морално-духовни постулати. Очертавайки последователно “достойнствата” и “преимуществата” на героя (“… твърде почтен човек, твърде добър, много учен и разумен; той всичко знае и на всичко е готов да ти отговори, защото е жива душа и пъргаво сърце.”), авторът “обглежда” героя на фона на общата типологичност: “Между българите такъв един човек е чисто злато: у другите българи небосклонът е не твърде обширен и това, щото тия знаят, знаят го в еднакъв смисъл, който е останал у тях от дядо и от баба.”. Съизмерването на героя с окръжаващата среда, осмислянето на проявите му чрез рефлектирането им у другите е последователният подход, който Каравелов прилага в характеризирането на персонажа. Това му позволява, очертавайки особеното и различното, да разкрива типичното и обобщаващото в колективната екзистенция. Привидно утвърждавайки “добродетелите” и “достойнствата” на своя герой, писателят влага не малко ирония. Тя е ясно доловима и в преднамерената повторителност на оценъчните акценти (“твърде… твърде”), и в стиловата разнопластовост на “възвеличаването”. Обобщението “По всичко се види, че тоя човек не е напразно имал уши и очи и не е напразно гълтал просеника!” по лексикален път разколебава предишната тържественост и реторичност на характеристиката. Тази деликатна ирония обаче е адресирана само към читателя – колективът “герой” остава незасегнат от нея. За него действени по отношение на Хаджи Генчо са единствено страхопочитанието, респектът и безпрекословното съгласие. Основите на безусловния публичен авторитет на героя се градят върху няколко показателни “преимущества”: неговия “хаджилък”, “изключителната” му начетеност ролята му на единствен и несменяем във времето учител, уменията му на “голям оракул”. Присвоил си правото на общностен възпитател и съдник, на колективен съветник и разпоредител, той е личността, която в най-голяма степен ръководи и направлява. В черквата или в “чифлика – училище”, по улицата или в хорските къщи, у дома си или на гости, той е този, който обсебва правомощията да диктува, изисква, възпитава, поучава; “Него всеки познава като червеното яйце, всеки го почита и всеки се бои от негова милост – и първите, и последните.” Полагането на Хаджи Генчо в центъра на колективния микрокосмос уяснява и обяснява едни от най-същностните особености на родовия свят: открояването на общностни лидери, признати по силата на социалното си положение или на духовния си авторитет, безпрекословното съобразяване с техните императиви; неоспоримото почитане на волята и престижа им. Подобно отношение е определящо не само в обществения контекст на събитията, но и в организацията и съществуването и на домашното огнище. Думата и желанията на съпруга и бащата, на “главата” на семейството не подлежат на оспорване. Деспотизъм, граничещ със своеволие, неограничена лична власт и смразяващо самоналагане витаят в къщата на Хаджи Генчо. От подчиняването на всички на личните му възгледи и решения не са предпазени нито деца, нито жена. Студенина, жестокост, егоизъм, незачитане на другите бележат емоционалната атмосфера във вътрешносемеен план. И макар че в Хаджи-Генчовия дом тези патриархални нрави и традиции сякаш са представени в деформираните им крайности, та продължават да носят смисъла на типологично явление за родовия свят. Подобни принципи, макар и в значително по-омекотени форми, царят и в дома на Дядо Либен. И той, както своя бъдещ сват, еднолично налага волята си, и той само “съобщава” или разпорежда, без да държи сметка за изживяванията на другите. Подобно на Хаджи Генчо, Дядо Либен също е херметизиран в заключения си и недосегаем за околните личностен свят – света на вещното минало, на предишното юначество, на строго личните егоистични ценности. Макар че, за разлика от своя съвременник, героят изпитва известен страх от жена си и че в крайна сметка взима страната на младите, тези негови прояви са по-скоро плод на лична характерологичност, отколкото на социална обусловеност. Че законът на мъжкото начало е основополагащ и властващ в света на патриархалната система, е видно не само от обществената и семейната йерархичност. Той открито се заявява и в най-обикновените контакти на битовата делничност. Между мъже и жени, между стари и млади винаги съществува разграничителна ивица – все едно дали това ще е “кьошкът”, личната стая – “музей” или “изложба”, черковната порта, улицата, годежарската трапеза, хорото или просто софрата за хранене. Всяка възраст и всеки пол имат своето традиционно място и за неговото пренебрегване дори помисъл не съществува. Хаджи Генчо никога не допуска домашните си, когато се храни; Лила само принася, когато баща й посреща “почтени” гости; Павлин идва от “другата” стая, когато трябва да дари годеницата си. В събота мъжете сядат пред черквата, “под стряхата на дървения миндерлък”, “а бабичките и момчетата изнасят освещената пшеница” и раздават на старците и на свещениците – и всичко това неизменно се повтаря “както е вече назначено от най-старите времена”. Битовите и обредните традиции са представени в повестта в тяхната отколешна неизменност. Както обществената и личностната йерархия, така и те са белязани от непоколебима регламентираност. Всеки ритуал съдържа своите знакови стойности и всеки един от тях притежава обществен смисъл. Годежните китки, сватовските дарове, подредбата на празничните трапези, дори самото родово договаряне и обвързване следват логиката на установената от векове традиция. Защото в нея и чрез нея човекът не само засвидетелства общностната си принадлежност, но съизмерва и социалния си статут, доказва честта и достойнството си. Общественият отклик е силата, която невидимо властва над всички закони в социален, родов и йерархически план. Той е този, който, независимо от ранга или публичния авторитет, е в състояние да погуби или да възстанови личния и семейния престиж. Затова може би Каравелов, привидно непредпоставено от логиката на действащия конфликт, отделя значително място за описанието на “копривщенските свахи”. Завладели публичното пространство на улицата (като компенсация за неравнопоставеното си и зависимо положение в дома и социума), те са онзи общностен съдник, коректив или просто наблюдател, за когото повествователят спонтанно възкликва: “Да ви опази господ да се попаднете на техния езичец!”. Характеризиращи типични черти от патриархалния дух и манталитет от “старата” българка, копривщенските чорбаджийки, що “нищо не работят и от утринта до вечерта само хората предумват”, са един от същностните носители на определящите за времето духовна ограниченост и културна изостаналост. Подвластни на мистиката и суеверията, на предразсъдъците и невежеството, именно те заплитат невидимите нишки на човешките съдби, на добруванията или нещастията. Застрашен от тях, подложен на вечно обследване и обговаряне, индивидът неминуемо става зависим от духовната им неразвитост, от примитивното им въображение, от социалния им комплекс за ограниченост и отхвърленост, свързан с властващото и неоспоримо мъжко начало. Духовната изостаналост, културната неразвитост, тесният житейски кръгозор са белезите, които последователно обозначават характерологичното в света на “старите българи”. Като явления, социално присъщи и определящи, те се изявяват и в небивалиците на жените, и във всекидневните разговори на мъжете, които с неотслабващ интерес, все така последователно и все така целенасочено, продължават да подемат вече отдавна изчерпани, но отново и отново предпочитани теми на разговор. Духовна нищета и безсъдържателност пропиват дори най-тържествените, подчертано изключителни празнични мигове. Когато Дядо Либен отива да иска ръката на Лила, ключова фраза в диалога му с Хаджи Генчо е непрекъснато повтарящата се реплика: “Нищо, свате, нищо.” Разположен в такава среда, вграден в подобен нормативно предначертан и духовно и социално регламентиран свят, човекът е лишен от свободно действие и от независима личностна реализация. Правото му на избор е подменено от родовия интерес, а собствената му воля – от волята на семейството или на колективната оценъчност. В подобен свят привилегията да отстояват себе си притежават единствено старейшините или “главите” на семействата. Младите и жените, децата и социално зависимите имат само задължението да се съобразяват с волята и обществено постановените изисквания на признатите повелители. Симпатиите на твореца към патриархално онеправданите и социално неравнопоставените в художествения свят на “старите българи” са очевидни. Те прозират и в авторовата иронична оценка на двамата главни герои, и в съпричастието към изживяванията на зависимите от тях съпътстващи персонажи. Косвено се проявяват и в кога прикритото, кога отявлено противопоставяне на нетърпящите възражения техни наставнически изисквания: не едно от децата, проводени да искат услуга от Хаджи Генчо, засвидетелстват плахи опити да обяснят и отстоят правата и желанията на своите родители; макар и в отделни ситуации, баба Либеновица успява да надделее над желанията на мъжа си. Дори Лила пренебрегва ужаса от бащиния си деспотизъм и прекрачва забраните, наложени й от него. Откритото противопоставяне на Павлин и публичното отбраняване на личния емоционален избор от своя страна пък имат характер на кулминационна точка в конфликта между поколенията. Но колкото и показателни да са подобни прояви, те не могат да постигнат успешното си финализиране без благословията и съгласието на родово овластените – Лила пренебрегва бащините си заповеди, но се подчинява на решението да отиде в манастир; Павлин замисля нейното отвличане, но го осъществява с участието на Дядо Либен. И твърдения, че в повестта писателят пресъздава разколебаването на патриархалния модел, процеса на неговото отмиране са лишени от основание – сам Дядо Либен, в миг на опияняващо самодоволство и неприкрита гордост, заявява: “Аз през своя живот не една сватба съм направил с отмичари.” Подобно признание е достатъчно, за да подкрепи тезата, че не промяната в социалните установености, а активизирането на личностните особености и качества разрешава конфликта в положителна насока. И ако подобно доказателство се тълкува като недостатъчно, нека припомним, че мотивът за “приставането”, въпреки родителската воля, е широко застъпен още във фолклорната традиция, че като практика съществува в много по-ранен стадий на патриархалното съществуване. Като цяло повестта “Българи от старо време” има характер на разгърнато (макар и не обемно) изображение на живота от втората четвърт на ХІХ век (десетилетията преди Кримската война). В него националната историко-политическа конкретика (време на робство) е загърбена, за да се възсъздадат онези особености от характерологията на българина, които отразяват трайното и устойчивото в неговите бит и душевност. Връщайки се към света на родното, на детските спомени (без при това да се изкушава от идеализиране!) Каравелов полага в същността на посланията си един извечен проблем – проблема за диалога и конфликта както между човека и обкръжаващия свят, така и между отделните поколения. Изграждайки образи – носители колкото на типичното в духа на епохата, толкова и на неповторимото в личностните пристрастия и слабости – той “оживява” персонажи, които като Гоголевите герои от “Мъртви души” и като Алековия Бай Ганьо напускат условния свят на произведението и се установяват като символи, нарицателни в ежедневния свят на хората. В този смисъл повестта “Българи от старо време” десетилетия наред съхранява духовната си вечност и пази свое битийно и културно пространство. БОТЕВ ВЪВ И ИЗВЪН КОНТЕКСТА НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ Осмислянето и обговарянето на Ботевото литературно наследство е невъзможно без полагането му в измеренията на историческото време и съпоставянето му с възрожденския културен модел. Само така могат да се оразличат както устойчивите връзки с духовната традиция, така и специфичното за твореца оттласкване от нея, преосмислянето и трансформирането на характерни за общностното съзнание знаци и образи, оценностяването или разколебаването им в контекста на конкретна идеологическа конструкция. Особеностите на българското историческо развитие – вековното робство, отделянето от общоевропейския духовен процес, липсата на институционални знаци на българското, предопределят някои от най-характерните черти на възрожденското мислене. В условията на чуждо владичество консолидирането, но и утилитарно-идеологическата функция на общностното съзнание, съграждането на колективен идеал, са процес, в основата на който стои формулирането и утвърждаването на представата за родното както като пространство и история, така и като духовност и нравствена ценностна система. Това обяснява публицистичния характер на възрожденската литература, нейната не толкова и не само естетическа, но и практическа функция. Словото – художествено и публицистично – се оказва най-могъщият инструмент за въздействие върху съзнанието на българската общност. В цялата възрожденска литература смислополагаща и смислопораждаща е опозицията “свое – чуждо”. В масовия литературен модел своето, родното, е идеализирано, извисено, сакрилизирано и това предпоставя осмислянето на чуждото само и единствено в негативна светлина. “Образът на родното и образът на чуждото се сблъскват като понятия синоними на красота и грозота, на щастие и нещастие” (Ина Пелева). Това противопоставяне е реализирано чрез различни образи в отделните творби (“родина – градина”, “чужбина – пустиня”, “бащино огнище – клета чужбина” и т.н.). В обществен план е разгърнато чрез опозицията “народ - поробител”. Образът на поробителя е персонификация на враждебното чуждо. По специфичен начин възрожденският литературен модел осмисля историческото време. В това отношение работи формулираната още от Паисий антиномия “славно минало – безславно (позорно) настояще”, задаваща основния ракурс, по който се мисли българското живеене “тук” и “сега”. Образът на родното е очертан както в конкретиката на битийното (чрез текстове, пресъздаващи картини от живота на българина в драматично-трагичен аспект – “Нещастна фамилия” на В. Друмев, “Изгубена Станка” на Ил. Блъсков и др. или в сатирично-ироничен план – “Българи от старо време” на Л. Каравелов, “Криворазбраната цивилизация” на Д. Войников и т.н.), така и чрез утвърждаване на знаците – ценностни ориентири на българската идентичност. Дом, родови отношения, език, религия очертават затворения регламентиран и устойчив свят на българина. Фолклорното съзнание, като многовековен тип общностно съзнание, съхранило тези знаци, става естетическата основа на зараждащото се поетическо художествено мислене. Син на своята епоха – епоха на бунтове и революции, на социални сблъсъци и движения за национална независимост, на утопични и радикални социални теории, Ботев обобщава във възгледите си непокорния дух на времето. Основна черта на неговото светоусещане е свободолюбието. Свободата, в най-широкия смисъл на това понятие – като принцип на социални отношения и като вътрешно състояние на духа, е свръхценност, критерий и мярка за осмисляне и оценяване на света, на времето в неговото историческо движение и на конкретната му същност. Това е позицията, от която Ботев формира отношението си към българското и българина. Дълбоко свързан с националното духовно пространство и неговите ценности (които са иманентна част от духовния му свят), Ботев ги преосмисля и анализира в контекста на опозицията “свобода – равенство”. Без да зачертава противопоставянето между родно и чуждо, той проблематизира самата представа за родното, обвързвайки го с визията за робско пространство и пренасяйки вътре в него смисловото противопоставяне. “Свое” става всичко, което е подчинено на идеята за свободата (това задава условието за общност), а “чуждо” (враждебно) е онова, което крепи устоите на робското битие – както държавата и властта, така и чорбаджийството като съсловие и дори част от българската интелигенция. Границата между “свое” и “чуждо” за твореца е белязана не от основните етносни маркери, а от отношението към идеята за свободата и борбата. За Ботев България и родното са не географско, а преди всичко социално пространство с установени регламентации и отношения. Процесът на трансформиране и преосмисляне в текстовете на поета засяга предимно тези отношения, белязани със знака на робското. Назоваването на родното в тях е постигнато чрез образи и мотиви, които функционират като архетипи в цялата възрожденска литература – от Паисий до Чинтулов и Петко Славейков. Основополагащи сред тях са Балканът – закрилник (символно пространство на свободното и юначеството), образът на майката родина, картината на робското страдание (в обобщен и личностно-съдбовен план) и образът на народа мъченик, както и мотивът за събуждането, свързан с процеса на национално самоосъзнаване през Възраждането. Смисловото им преозначаване е свързано с категорично заявената авторова позиция, утвърждаваща мъжествената решителност, активната личностна изява в противовес на равнодушието и социалната апатия, изборът на свободата и борбата като единствено достоен. Очевиден е стремежът не само към преосмисляне, а към пълно отричане на една ценностна система, регламентирана и регламентираща робското и като социални отношения, и като духовен статус. В редица творби Ботев разобличава, жигосва пасивността и равнодушието, страха и робската психика като черти на националния характер, алчността и лицемерието като модел на социално поведение, насилието и тиранията като елементи на социалния порядък. Поетичният изказ има различни аспекти – от насмешливата подигравка в “Защо не съм?” през горчивата ирония и презрението в стихотворенията “Странник”, “Гергьовден” и “В механата” до изобличаващия сарказъм в “Патриот”. Липсва единствено добродушният опрощаващ смях. Защото за Ботев равнодушието пред лицето на народното страдание, пасивността и лъжепатриотизмът, алчността и егоизмът във времето на робството са равностойни на предателство, а за него не може да има прошка – то може само да бъде заклеймено. Истинският патриотизъм е в борбата срещу тиранина. Парадигмата “…ний трябва да се сплотим, да мислиме и да работим” (“Наместо програма”) заявява действената позиция на революционера, който се стреми да превърне своя духовен идеал в общонароден. Поетът искрено вярва, че усилията му не ще останат напразни: Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|