120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни. Прекрачващ мислено прага на родното, своето, познатото, странникът тихо потъва в тихите пазви на нощта, жадувайки покой. Пейзажът е одухотворен и хармоничен, даряващ успокоение, приютяващ човека. Нощта тук не се асоциира със символиката на мрака, студенината и страха, а напротив – отвежда към представата за топла ласка, за утеха и споделеност. Тя е своеобразен двойник на майката. Така природното се слива с човешкото като контрапункт на разединяващата и отчуждаваща урбанистична цивилизация. В интимното пространство на дома странникът търси спасение от „черната умора”, иска да избяга от „безутешните дни” на самота и безприютност и най-сетне да захвърли „бремето” на скръбта. Откроената поредица от метафори очертава образа на дисхармоничното „тук” и „сега” и контрастно вгражда разпадащия се свят на настоящето в единния и равновесен свят на спомена блян (V-ти и VІ-ти стих). Умората се противопоставя на покоя, безнадеждността – на утехата, самотата – на споделеността, страданието – на радостта и прошката. Лирическата атмосфера е доминирана от усещането за плахост, смиреност и успокоеност. Както и от преоткритите стойности на тишината, просветляваща Духа и извисяваща го към нетленното. Родното е идентифицирано с образа на майката – стожер на дома и най-съкровена духовна опора на човека. Тя е застанала „на права” – символичната граница между големия и враждебен свят, носещ печал и отнемащ смисъла на живота, и малкото, но сакрализирано пространство на уют и топлина, даряващо на странника усещането за цялостност и значимост на съществуването. Майката е тази, която ще го приласкае и утеши. Със смирената си доброта и неизтощимо състрадание („усмивка блага”) тя ще върне към живота „блудния син”, ще му даде така жадуваната и настойчиво търсена душевна успокоеност. Мотивът за майчината милувка, за прегръдката и прошката, познат ни от Ботевата поезия („Майце си”, „На прощаване”), и тук е осмислен с изконните значения на съкровеност и разбиране, на благост и всеотдайност. Синекдохите не внушават представата за разчлененост на битието, а напротив – спояват го в един здрав и хармоничен свят, изграден от най-устойчивите човешки ценности („старата на прага”, „склонил чело”, „безсилно рамо”, „усмивка блага”). Стесняването на художественото пространство („бащината къща” – „двора” – „стаята позната” – „старата икона”) създава усещането за доближаване до спомена блян. Движението замира. Времето сякаш преустановява своя ход, за да се разтвори в мига на абсолютния покой, на смъртта, която ще сроди човека с тишината на вечността. Пространството се свива в една изначална точка на сакралност и докосване до покоя на отвъдното, до мистичното съприкосновение с божественото („да шъпнеш тихи думи в тишината,/впил морен поглед в старата икона”). Така родният дом се превръща в „дом на смъртта”, в „екзистенциален праг, от който започва отвъдният живот” (Вл. Атанасов). Освен чрез пулсациите на хронотопа, тази идея е имплицирана и в алитерациите, както и в акумулирането на думи от едно семантично гнездо („смирено”, „умора”, „морен”, „мирен”). Тя звучи и в последното двустишие на втората строфа с интонациите на най-съкровеното желание: аз дойдох да дочакам мирен заник, че мойто слънце своя път измина... Многоточието маркира своеобразното смълчаване на човека пред мамещата перспектива на инобитийната хармония и пред усещането за постигане на Смисъла. „Странникът бездомен в нощта” най-сетне е пред прага на своя истински дом. Образите на майката („старата”), Бога („старата икона”), бащината къща („последна твоя пристан и заслона”) се обединяват смислово от идеята за вечността, за неунищожимите стойности – първоначала на битието. Но почти докоснал се до своята надежда за „мирен заник” в родния дом, лирическият Аз се оттласква от нея във възклицанието поанта. Постигнатият лирически смисъл се апострофира от трагичното прозрение за невъзможното завръщане в едно примамливо, но несъществуващо пространство: О, скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина! Така финалът рязко дистанцира човека от света на спомена мечта и го връща в света на реалността. Основното послание на заключителното обобщение се носи от думата „напразно”. Завръщането на „блудния син” в тишината на родния дом, пребиваването му в пространството на нетленността се оказва илюзия, неосъществим копнеж. Модерният човек е обречен да страда сред отломките на разглобеното си земно битие, сред хаоса на отнемащите живот „тук” и „сега”. Но му остават мечтанието и копнежът, своеобразното пътуване на Душата към реконструирания от спомена свят на Светлината и Хармонията, на Спасението. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|