Аз мисля, че изобщо е излишно да се пише предговор към автобиография. Ако човешкият живот има някакъв предговор, той е от такова интимно естество, че за него изобщо не се пише

И наистина, ако хората решат един ден да реформират брака, то първата им задача трябва да бъде да въведат срок на брака. Ако бракът е дълг пред човечеството, то всеки дълг си има определен срок. И което е най-важното, ако би се определил срок на брака, то той би могъл вероятно да се уреди и на търговски начала. На края на всяка година ще се провежда инвентаризация, ще се направи баланс, ще се установи активът и пасивът и ако пасивът е по-голям от актива — бракът се обявява във фалит и готово. Докато не се въведе тоя принцип, бракът ще прилича на акционерно дружество, чиито дивиденти носят разни тъщи, свекърви и балдъзи, а понякога и семеен приятел.

Ако ли пък бракът е дълг към отечеството, то да се нареди държавата да възнаграждава своите граждани за вярно и честно изпълнение на тоя дълг. Не искам да кажа, че тя трябва да дава ордени за храброст, за граждански заслуги или за вярна служба — въпреки че тия отличия са много подходящи и за брака, но би могъл да се намери все пак някакъв друг начин да се отдаде заслуженото на ония, които до края на живота си изпълняват своя дълг.

Един мой приятел, занимавайки се с въпроса за отношението на държавата към брака, дойде до щастливата идея, да се проведе една съвсем конкретна реформа на брака, като се въведе служебен брак. Не зная как би изглеждал според него един такъв служебен брак, но навярно в такъв случай бракът не само би се скрепял с административна заповед, но биха се въвели и служебни премествания, повишения, пенсионирания, уволняване поради неспособност, а може би и брачна амнистия.

Много интересно нещо биха били тия заповеди, чрез които съпрузите ще се преместват в интереса на службата, ще се пенсионират въз основа на чл. 70 или ще се уволняват от брачна служба. Така поне ще се узаконят редица явления, които и без друго се срещат много често в живота.

Аз лично никога не съм размишлявал върху въпроса за реформа на брака, убеден, че бракът отдавна е и реформиран, и деформиран. Най-многото, което може според мене да се направи за брака, е той да бъде ремонтиран. Да се поддържа една сграда, издигната върху каменни основи, необходимо е тя да се поправя, да се пререждат керемидите на покрива й, да се боядисва, да се правят пристройки, да се измазва. Но бракът, който се основава само върху дадена дума в черквата от двамата съпрузи, трудно се поддава на ремонтиране. За тоя факт трябва да държат сериозна сметка всички поборници за запазването на съвременния брак. От време на време и той трябва да се покрива, да се достройва, боядисва и замазва.

Но трудността да се реформира бракът се състои в това, че никой досега не е изяснил същността на брака. Едва ли има друго явление в живота, над което хората толкова много да са си блъскали главата и за което толкова много мнения да са казани както за брака, и същевременно надали има явление, за което да съществуват толкова противоречиви и взаимноизключващи се мнения. Като се почне от баналната мисъл, че бракът е пъкъл, и се свърши с противоположния възглед, че е рай, всички останали мнения варират между тия крайности. Изглежда, че всичко зависи от това, чии са мненията — на женени или на неженени, на очаровани или разочаровани. Опитите на науката да се намеси в обясняването на брака като явление не са отишли по-далеч от голите фрази и празното философствуване. Нима може да се приеме като разрешение на въпроса едно мнение като следното, изказано от един философ: „Бракът е морално единство, основано върху аморални отношения; стремежът за утвърждаване на собственото «аз» почива върху отричането му; удвояването на собствените задължения се основава върху отказ от половината от собствените права.“

Или може би вие мислите, че другите науки, всяка от свое гледище, биха могли да кажат за брака нещо по-положително от философията. Мене ми се струва, че ако бих взел интервю от тях, ще се получат приблизително следните отговори:

Историята: Бракът е един от редките случаи в историята, когато завоевателят се покорява от завоювания.

Математиката: Бракът е сбор от две неизвестни величини, от които трябва да се извади корен квадратен. Резултатът би трябвало ла бъде минус. Дори ако се получи един плюс, уравнението все пак завършва с бракоразводен процес.

Литературата: Бракът е интересна повест в някои случаи и роман с много хубаво начало, наподобяващо лирична поема, но често с лошо съдържание и най-често с неочакван край.

Граматиката: Бракът е съществително от мъжки род, което в живота се подчинява на правилата на женския род. Единствено число има само в граматиката, а множествено число само тогава, когато се състои от повече от две лица.

Геометрията: Бракът се състои от две паралелни линии, които вървят успоредно в живота и никога не могат да се пресекат.

Физиката: Бракът е физическо явление, при което две тела трябва съвместно да пазят равновесие, имайки обща, но въображаема опорна точка, в резултат на което губят бързо равновесие.

Химията: Бракът е съединение на два елемента, всеки от които запазва особеностите си. Всяка капка киселина, попаднала отвън, предизвиква реакция и го разлага на съставните му елементи.

Географията: Бракът — това са два полюса, които при сближение достигат температурата на екватора, а при отдалечаване възобновяват полярната си температура.

Както виждате, и тия отговори с нищо не ни приближават към решението на проблема. Затова не би било зле да оставим науката на мира и да се обърнем към хората. Бракът е институт, създаден от човека, а човекът е същество, което има и преживявания. Нима той няма най-голямо право да каже своето мнение. Невъзможно е, разбира се, да се обърнеш към всекиго поотделно, но ако се обърнем към представители на различните професии, техните отговори биха били, струва ми се, следните:

Търговецът: Бракът е търговско предприятие, основано от съдружници, което може да преуспява само тогава, когато по-младите не го крадат.

Войникът: Бракът е превзета крепост, която никога не е запазена от неприятелски нападения.

Свещеникът: Бракът е всекидневен „Отче наш“, в който трябва да се изговорят само думите: „Но избави нас от лукаваго.“ Мнозина добавят още и: „Не введи нас во изкушение.“

Лекарят: Бракът е заразителна болест, която носи сама в себе си своето антитоксично противодействие. Болният се чувствува най-добре при висока температура. При ниска температура състоянието му е лошо. Диета не се препоръчва, защото тя само влошава положението.

Съдията: Бракът е временно помирение на две враждуващи страни.

Аптекарят: Бракът е горчив хап, правен по остаряла рецепта, според която предварително се овалва в захар, за да може по-лесно да се преглътне. Въпреки това често засяда на гърлото.

Журналистът: Бракът е добър само като уводна статия, и то без печатните грешки, които изменят смисъла му (което е почти невъзможно).

Книжарят: Бракът е книга, която се чете с удоволствие в първото й издание, по-рядко във второто, а като застарее и мине към класиката, губи всякаква стойност.

Железничарят: Отначало, докато минава през тунела, бракът е увеселителен влак, малко по-късно той става пътнически, а след това непоносимо товарен. Сблъсквания стават почти редовно на всички кръстопътища.

Раздавачът: Бракът е препоръчано писмо, обикновено погрешно адресирано, което е интересно само докато е затворено.

Телефонистката: Бракът е връзка между два номера, които се разбират много добре, докато някаква външна намеса не прекъсне връзката или не се намери някой трети, както става по-често.

Спортистът: Бракът е скок, при който не е важно колко високо ще скочиш, а как ще паднеш. Някои падат твърдо на двата си крака, други на един, трети — на колене. Най-често се пада обаче на оная част от тялото, която е предназначена за седене.

Артистът: Бракът е драма, която никога не се играе пред публиката, а когато все пак получи аплодисменти, това само значи, че е лошо изиграна. Вината за лошата игра най-често се пада на режисьора, когото публиката не вижда, или на суфльора, който на някои места подсказва реплики, които няма в текста. В разрез с всички литературни правила в първото действие главните действуващи лица проявяват богати и изразителни душевни преживявания, които разкриват цялата сила на таланта на изпълнителите. В следващите действия силата намалява и драмата завършва без всякакъв ефект и затова е по-добре изобщо да не се играе до края.

Ето само няколко мнения, но колко различни са те и колко малко отговарят на поставения въпрос за същността на брака. Казват, че все пак най-добре е човек да се обърне към опита, защото единствен той е способен да даде отговор, най-близък до истината. Отидох при опита и го запитах:

— Какво представлява бракът?

— За да бъде онова, което хората желаят да бъде, в него трябва да участвуват три…

— Зная — мъжът, жената и семейният приятел.

— Не ме прекъсвай — извика опитът.

— Бракът се състои от три компонента: любов, доверие и търпеливост. Съществуваше ли при тебе първият — любовта?

— Да — любовта към всички жени.

— Това е повече от необходимо. А доверието?

— При собствената си жена не успях никога да го спечеля.

— Впрочем любовта и доверието са второстепенни неща, по-скоро декор на брака. Главното е търпението.

— Него го имах.

— Ето ти и отговора — бракът е търпение. И наистина търпение аз имах, но трябва да призная, че на него ме научиха и привикнаха моите критици. Те така по женски ме ругаеха постоянно, че в брака аз встъпих със създадения вече навик да понасям ругатни. По такъв начин доживях до днешния ден, когато мога почти едновременно да отпразнувам и литературния, и брачния си юбилей, разбира се, не с еднакви резултати в тия две различни области.

НЕНАПИСАНА ГЛАВА

В предговора си вече казах, че автобиографията си ще завърша с женитбата, понеже считам, че след женитбата си човек няма автобиография, а да пиша биография, нямам намерение.

Споменах, че описанието на останалата част от живота си съм поверил на един мой приятел. Ето тая ненаписана глава предоставям на него.

ПОСЛЕСЛОВИЕ

Наистина аз завърших своята автобиография, но не ви ли се струва, че и тук не достига нещо, също като в ония недовършени пиеси, при представянето на които дори след като падне за последен път завесата, публиката седи в салона и чака продължение, като че ли това не е краят.

Не бих желал да поставям читателите си в положението на публиката, която очаква продължение. Затова ще напиша и тая последна глава.

Впрочем аз вече съм се примирил с това, което може да бъде съдържание на последната глава на една биография. Това стана може би по един малко странен начин, но все пак съм се примирил.

Напоследък един млад търговец от някакво си новооткрито погребално бюро, когото изобщо не познавам, започна да ме поздравява необикновено любезно. Колкото пъти на ден мина покрай неговия магазин, той все любезно сваля шапка и ме поздравява най-сърдечно: „Добър ден!“ Само дето още не е казал: „Заповядайте, моля ви се, заповядайте, влезте. Имам чудесна стока и за вас ще направя отстъпка.“

Отначало неговата любезност ме смущаваше и едва се сдържах да не го нападна най-брутално. Но полека-лека почнах да свиквам и да се примирявам. Дори започнах да се спирам пред витрината на неговия магазин и да разглеждам погребалните ковчези. Спирах се все по-често и по-често, почти всекидневно, докато най-после ми стана навик.

И не само че спирах пред витрината, но започнах и да водя приятелски разговори с младия търговец, който винаги стоеше на вратата.

— Какво ще кажете вие — обърнах се аз, стоейки пред витрината, — какво ще кажете за тоя ковчег?

— О, господине — мога специално да ви го препоръчам — отговори с възторг той.

— Не е ли малко къс?

— Моля, позволете — каза той и отстъпи три-четири крачки, за да може да ме премери от главата до петите. — Уверявам ви, господине, тоя ще ви бъде тъкмо като по мярка.

— Не ви ли се струва малко тесен?

— Може би малко, но това ще бъде само в началото, като нова обувка. Но по-късно, вярвайте ми, ще се чувствувате съвсем удобно.

— Да, вероятно… А качеството?

— О, моля ви се! Що се отнася до качеството, мога да ви дам писмена гаранция за пет години.

Разбира се, след като се опознахме по-отблизо, ние се впуснахме и в по-подробни разговори и той, възторжен и горд, един ден дори ми изложи проекта си за погребението. Начело на погребалното шествие — възглавничката с ордените, след това венците, хоругвите, певческите дружества… и т.н. След това той ме въведе веднага в магазина, за да ми покаже възглавничката за ордени и кърпите за членовете на певческите дружества.

— Само, моля ви — добави той, — трябва така да се нареди, така, че да умрете през лятото, когато денят е по-дълъг, за да може да се изпълни цялата програма!

Както виждате, благодарение на тая щастлива случайност аз не само имах възможност да се примиря със съдържанието на тая последна глава от моята биография, но и да извърша всички необходими приготовления. Сега остава само да умра, за да може публиката, която чака края на представлението, да си отиде. И в това отношение аз ще направя всичко, което зависи от мен.

Но ще видите — когато умра, хората няма да повярват. Толкова много шеги съм си правил с тях, че вероятно и тогава мнозина ще помислят, че това е някоя нова шега. Получава се нещо подобно като случая с Талейран, чиито политически трикове били толкова много, че когато умрял, хората се питали: „Какво ли цели с това?“

Затова съобщението за моята смърт трябва да бъде направено много внимателно. Първия ден трябва да се пусне във вестниците бележка: „Говори се, че вчера господин Нушич е умрял.“ На другия ден би могло вече да се съобщи: „Нашето вчерашно съобщение за смъртта на господин Нушич намира все по-широко и по-широко потвърждение.“ И едва на третия ден може да се обяви: „Както узнаваме от меродавен източник, господин Нушич наистина е починал.“

За да изчезне и последната следа от съмнение сред публиката, може да се изпрати при мен и някой журналист, за да ме интервюира. А тъй като е твърде възможно тогава да не мога да отговоря на поставените въпроси, то най-добре би било, мисля, да подготвя още отсега това интервю. Впрочем няма нищо необикновено в това да се вземе интервю от един мъртвец. Напротив, в политическия живот много често се случва тъкмо мъртъвци да пишат интервюта със себе си и да ги предлагат на разни вестници.

Моето интервю ще има за цел само да потвърди факта, че съм умрял, без да имам някакви други амбиции или претенции. Това интервю би имало приблизително следния вид:

Журналистът: Изпратен съм от главния редактор на „Светлина“ с молба да бъдете така добър да ми кажете няколко думи за вашата смърт.

+ Аз: (мълча, както подобава на един мъртвец).

Журналистът: И така, бих ли могъл да се надявам?

+ Аз: (продължавам да мълча, за да се увери, че съм мъртъв).

Журналистът: Мога ли да разчитам на вашата любезност?

+ Аз: (макар и мъртъв, изкрещявам): Напълно, както и аз на вестникарското нахалство, което не оставя дори мъртвеца на мира. И така, с какво мога да ви бъда полезен?

Журналистът: Говори се, че сте умрели.

+ Аз: Виждате ли, не трябва никога да се дава ухо на тия улични слухове, макар че в случая в тях има нещо вярно.

Журналистът: Може ли следователно да се счита, че сте умрели?

+ Аз: Може да разчитате на това като на предпоставка за едно интервю.

Журналистът: Мога ли да знам подбудите, които са ви ръководили, когато сте предприели тая стъпка?

+ Аз: Отдавна ме занимаваше мисълта, как да се оттегля от живота.

Журналистът: Имахте ли някакво особено основание да изберете именно тоя момент за смъртта си?

+ Аз: Мога да ви кажа, че всъщност мислех да отложа цялата тая работа за по-късно, но нещата се развиха без мое желание.

Журналистът: Тая подробност представлява интерес за мен. Бихте ли били така любезен да разкажете нещо повече по тоя въпрос?

+ Аз: Защо не. Ето как стана. Лекарите, които бяха се събрали преди няколко дена около леглото ми, взеха на латински език решение, че трябва да умра. Понеже още от най-ранна младост аз съм бил лош ученик по латински, използувах това благоприятно обстоятелство и просто не ги разбрах. Когато на другия ден дойдоха отново, те се изненадаха, че ме намериха жив. „Това не е възможно!“ — извикаха те в един глас. Започнаха отново да ме чукат, опипват, преслушват и се разделиха на два лагера. Моят домашен лекар беше на мнение, че в срок от двадесет и четири часа аз трябва да умра, докато друг един негов колега, мой добър приятел, викаше възбудено: „Този е способен да се мъкне така още месец-два!“ Аз се опитах да променя техните гледища, но без успех. Те все повече и повече се разгорещяваха. Най-после започнаха да се обзалагат. Моят домашен лекар заложи една съвсем нова хилядарка, че ще умра за двадесет и четири часа. Колегата му заложи също хилядарка, твърдейки, че „ще се мъкна така още дълго време“. По тоя начин всеки заложи за живота ми, стиснаха си ръцете и ме помолиха да им бъда свидетел. На другия ден сутринта домашният ми лекар дойде сам и още след първите думи, които размени с мен, разбра, че съм на страната на другия.

— О, това никак не е хубаво от ваша страна! — започна да ми натяква той. — В случая вие трябва да бъдете напълно неутрален, но ако мислите, че може да симпатизирате на едно от двете мнения, то аз съм ви по-близък.

Аз се оправдавах, че не искам да бъда пристрастен и че нямам никакви особени съображения да приемам мнението на другия лекар освен това, че той ми разрешава да поживея малко повече. Тия думи обидиха много моя лекар, той пламна и ми каза направо, че неговият колега е пълен невежа и че е застанал на такова мнение само за да го злепостави като домашен лекар.

— Но аз, господине, няма да се оставя да бъда опроверган; няма да позволя да бъда опроверган. Вие, господине, трябва да умрете оше днес!

Опитах се да му възразя с някои разумни съображения, но той продължаваше да държи на своето, убеждавайки ме колко некрасиво от моя страна е аз — един културен човек, да подценявам медицинската наука, която през нашия век отиде най-напред от всички останали положителни науки.

Накрая той примъкна един стол, седна до леглото, взе ръката ми и започна приятелски разговор:

— Значи, вие приемате да живеете така още месец-два, примирен всъщност с мисълта, че ще умрете!

— Да.

— А аз бих казал, драги приятелю, каквото има да става, да става по-скоро. Срещу ръжен не се рита. Нашият народ е мъдър и има здрава философия. Трябва да се учим от нея.

Журналистът: Това наистина е интересно! (Записва.)

+ Аз: Да, много интересно.

Журналистът: А смея ли да ви помоля да ми кажете мнението си за смъртта?

+ Аз: С удоволствие ще ви отговоря и на тоя въпрос, но трябва да ви кажа най-напред, че промених мнението си. Преди да умра, имах друго мнение за смъртта — също както преди да се женят, хората имат друго мнение за брака.

Журналистът: Мен особено ме интересува това ваше мнение, защото то може да се счита за достоверно.

+ Аз: Наистина така е. Вие сте попаднали на много щастлива идея — да питате един мъртвец какво мисли за смъртта. Това е единственият начин да се създаде достоверна представа за това явление.

Журналистът: (изважда нов лист хартия).

+ Аз: Вие много добре знаете, че има различни мнения за смъртта, но всички те са мнения на живи хора. Когато умрат, тези им мнения претърпяват известна корекция, само че те не ни съобщават тези свои коригирани мнения. Според най-стария възглед, застъпен в почти всички религии, съществуват два живота — единият земен и другият вероятно надземен. Според тоя възглед сега аз би трябвало да бъда в надземен свят, а имам предчувствието, че тепърва ми предстои да бъда в земята. Това остаряло мнение по-късно е било препарирано във възгледа, че съществуват два живота — материален и духовен. Според тоя възглед, когато умре физически, човек живее духовно, а вероятно и обратно — като умре духовно, живее физически. Вторият случай се среща много по-често в живота и мога да ви кажа, че физическият живот се предпочита пред духовния вероятно затова, защото духовният живот (имам пред вид тоя след смъртта) е страшно монотонен. След като човек умре, духът му страшно скучае и единственото му развлечение е да посещава своите най-близки хора и да се явява на жените на спиритически сеанси. Иначе, мога да ви кажа, моето дълбоко убеждение е, че смъртта е навик. Нещо повече, човек по-бързо и по-лесно свиква със смъртта, отколкото с живота. И вярвайте ми, тоя навик става толкова дълбок, че мъртвецът никога не мисли за живота за разлика от живия, който постоянно мисли за смъртта. Живият човек дори си съкращава живота, докато мъртвият никога не може да си съкрати смъртта. За да влезеш в живота, необходимо е да извършиш много приготовления: трябва да се учиш да ходиш, да говориш, а след това трябва да придобиеш и известна квалификация, докато при смъртта всичко това не е необходимо — не е необходимо нито да ходиш, нито да говориш, нито да имаш някаква квалификация. Мъртъвците не зачитат делението, което общината прави на гробищните парцели, на парцели от първа, втора и трета класа — всички те се смятат за мъртъвци от първа класа. За смъртта и за нейните положителни страни има много хубави мисли и фрази, казани от философи, които са обичали да живеят. Така според тях смъртта е убежище на спокойствието, тиха почивка след житейските бури; смъртта е философията на живота, краен резултат на всички усилия и крайна цел на всички пътища и още много такива хубави думи, които се употребяват обикновено в надгробните речи. Една от тези фрази казва, че е по-добре да бъдеш мъртъв лъв, отколкото живо магаре. Мъртвите лъвове са съгласни с тая мисъл, но не и живите магарета, а когато болшинството не признава нещо, то си остава само мъртва книжна мъдрост. Що се отнася до моето лично мнение, мога да ви кажа, че за смъртта аз имам много добро мнение като за едно от най-сигурните положения, които човек може да постигне, и поради това, уверявам ви, бих желал още да съм жив.

Журналистът: Какво би могло да се каже още за вашата смърт?

+ Аз: Мисля, че за вас, както и за мен, най-същественото е, че съм умрял. Всичко останало има второстепенно значение.

Журналистът: Все пак аз бих искал да зная, кои са вашите последни думи?

+ Аз: Какви последни думи?

Журналистът: Нали знаете, редно е, когато човек умира, да каже няколко последни думи, които може след това подходящо да бъдат използувани в биографията му.

+ Аз: Ах, да, разбирам. Преди да умра, аз питах жена си по колко вървят пъпешите на пазара!

Журналистът: Но, за бога, това не може да се отбележи като последна дума на един писател. Вие добре знаете например, че Торквато Тасо е извикал: „В твоите ръце, господи!“, Уилям Скот е казал: „Чувствувам се, като че съм се родил за втори път!“, Байрон — „Хайде да спим!“, Рабле — „Пуснете завесата, комедията е свършена“, а Гьоте — „Светлина, повече светлина!“. Вие, умирайки, не сте ли казали нещо подобно?

+ Аз: Не съм. А не вярвам и тия добри хора, които вие цитирахте, да са казали нещо подобно. Всичко това са измислили и стъкмили биографите. Един мой приятел например, артист, преди смъртта си каза: „Пропаднах!“ и направи такава физиономия, като че ли на игра на айнц към седемнадесет е получил десетица.

А след това прочетох във вестниците, че последните му думи били: „Аз свършвам!“

Журналистът: Да, разбира се, трябва малко да се поукраси. Аз наскоро например описвах последните минути на един наш политически мъж, който в агонията си ревеше като магаре, но аз писах, че дълбоко е въздъхнал и на мъртвешкото му чело легнала сянка на грижа за отечеството.

+ Аз: Е, ако се наемете да украсите така нещата, тогава ще ви призая, че последните ми думи всъщност бяха един диалог с доктора, който ме лекуваше.

— Кажете ми, докторе — попитах го аз, когато настъпиха последните минути, — кажете ми, колко горе-долу ще ми струва смъртта?

— Имате пред вид и разноските по погребението ли?

— Не, не, за тия разноски вече съм направил сметката. Искам да знам колко ще ми струват вашите визити!

— Имах десет визити по петнадесет динара и един консилиум — всичко шестстотин динара.

— Евтино, наистина много евтино. На моя приятел, покойния Андрия Янкович, струваше пет хиляди динара, а съдбата му беше също като моята.

— Евтино е, защото, знаете ли, моят принцип е: по-малка печалба, но колкото се може по-голям оборот. Лекарят, който е лекувал вашия покоен приятел Андрия, е спечелил от неговата смърт пет хиляди динара, а за същото време аз ще спечеля от десет покойника пак същата сума!

Наистина, наистина прекрасен принцип — колкото се може по-голям оборот, дори и с цената на по-малка печалба. А такова… аз скоро, нали?

— Да, да…

— Тогава, моля ви се, попълнете една полица за шестстотин динара, които ви дължа, за да я подпиша.

Ето, такива приблизително бяха моите последни думи. Преди много години, напускайки детството и встъпвайки в живота, аз за пръв път казах: „Попълнете една полица, за да я подпиша!“ Завършвайки живота си, аз изрекох същата мисъл. В биографията, разбира се, тия думи може да гласят: „Искам да живея, аз не съм казал още последната си дума!“

Журналистът: Мога ли да запиша тая мисъл като ваши последни думи?

+ Аз: Не. Напишете: „Сбогом и благодаря за вниманието!“

Журналистът: Защо така?

+ Аз: Защото с тия думи искам да завърша и настоящата книга.

Сбогом и благодаря за вниманието!

Бележки

Край