Дипломна работа влияние на организационната справедливост върху гражданското поведение в организацията

2. 
   Процедурната справедливост
   

Експериментите, които двамата провеждат са 1) изкуствено проведени съдебни дела със студенти по право (както страни по делото, така и наблюдатели) и 2) анкети със студенти от различни специалности в различни държави – всичко това с цел да се докаже валидността на конструкта на процедурната справедливост. В тези експерименти двамата автори разделят учстниците на три групи: двете страни по делото (обвинител и ответник) и модерираща делото трета страна (съдията). Те също така разделят делото на два етапа – етап на разрешаването (това е процедурният етап по време, на който се представят доказателствата и текат пледоариите) и етап на решението (по време, на който вече представените доказателства и протекли разпити обусляват крайното решение на съдията). След като провеждат редица експерименти, Тибо и Уолкър установяват, че страните по делото възприемат/чувстват по-висока справедливост и по-голямо задоволство от съдебните процедури (като например възможността да представят доказателства), чувстват се по-съгласни с присъдата и начина, по който са разгледани доказателствата, доверяват се повече на адвокатите си и т.н., ако процесът се води по състезателната¹³, а не инквизиторната съдебна система (Thibaut, Walker, 1975, с. 74). Освен това, когато биват помолени да се поставят въображаемо на мястото на страните по делото, наблюдателите на делото отново потвърждават, че състезателната система е по-добра. При нея процедурите са по-честни, по-задоволителни, дава се по-голям шанс на защитата да изложи своите доказателства, и не на последно място – отношението към обвиняемия е възприето като по-честно и по-уважаващо човешкото му достойнството. В крайна сметка може да се заключи, че при състезателната система и участниците, и наблюдателите по делото смятат присъдата за по-честна, необременена от пристрастност и в крайна сметка справедлива и точна. Обяснението за силните разлики в резултатите за двете системи от процедури – инквизиторната и състезателната – Тибо и Уолкър търсят в различните начини, по които се представят доказателствата (Thibaut, Walker, 1975, с. 95).

Двамата учени събират значителен брой експериментални резултати, но ги обобщават в сравнително проста теория. Големият извод от нея е: 1) доказва се, че като по-справедливи се възприемат онези процедури, върху които засегнатите от процедурите лица имат възможността да оказват контрол, и 2) по-справедливите процедури водят до по-висока удовлетвореност от възнагражденията, които лицата получават при разпределението на ресурсите, като в случая на Тибо и Кели получената съдебна присъда е своеобразното „възнаграждение”. Двамата изследователи освен това предполагат, че колкото по-голям контрол има едно лице върху процедурата за представяне на информация по своя казус (процедурен контрол), толкова по-голям контрол това лице ще има върху крайната присъда на съда (контрол върху решението). Удовлетворението от възможността за упражняване на процедурен контрол, което Тибо и Уолкър откриват бива потвърдено от последвалите изследвания (Lawler, 1975; Folger, 1977; Folger et al., 1979). Не бива да се забравя обаче, че Тибо и Уолкър говорят за егоистичния процедурен контрол, кайто вече се разгледа в теорията за социалната размяна. Обратно на хипотезата на двамата учени обаче, в последвали изследвания се доказва, че процедурният контрол бива желан от изследваните лица дори когато той не е обвързан с контрола върху решенията, т.е. не гарантира лична полза (Lind, Lissak & Conlon, 1983; Lind, Kanfer & Early, 1990).

Процедурният контрол обаче има и други име, дадено му от Робърт Фолгър¹⁴, един друг фундаментален изследовател на организационната справдливост, и това е наименованието “глас”. Гласът е възможността едно лице да обясни на разпределителя на ресурсите в организацията своето разбиране за честно/справедливо разпределение (Folger, 1977, с. 109). Само по себе си измерението „глас” не е нещо ново за психологията, тъй като отлично се вписва в концепциите за автократичното и демократично лидерство, ефективната вертикална комуникация и т.н. Манипулирането на възможността за „глас” обаче се е превърнало в най-често срещаната независима променлива в експериментите за процедурната справедливост. Въпреки това не може да се каже, че „гласът” е единственият детерминант за удовлетворение от резултата на разпределението. Често в живота не се знае кой разпределя ресурсите, дори понякога не се знае процедурата, чрез която се разпределят ресурсите. Въпросът за неопределеността/несигурността следователно би било добре да се засегне още тук. Това не може обаче да стане, защото евристичната теория за справедливостта на Ван ден Бос et al. представлява концепция развита напълно през 90^те години на миналия век, и приема за даденост процедурната справедливост. Нужно е сега първо да се представят изследванията, които полагат процедурната справедливост наравно с дистрибутивната.

1. 
   Развитие на процедурната справедливост
   

Допълнителна яснота относно систематизацията на процедурната справедливост в рамката на организационната справедливост представя през далечната 1987 година. Джералд Гриийнбърг. Не е случаен фактът, че академичен съветник на Грийнбърг по време на докторската му дисертация е бил всъщност Левентал. Продължавайки делото на своя учител в областта на процедурната справедливост, той е и първият, който въвежда термина „организационна справедливост”. В своята станала историческа таксономия на теориите за организационната справедливост (Greenberg, 1987) Грийнбърг подразделя всяка теория за организационната справедливост спрямо четири измерения: проактивна-реактивна и процедурна-съдържателна. Реактивните теории изследват реакциите на служители спрямо вече настъпила несправедливост, т.е как те се чувстват и опитват да се справят с несправедливостта. Проактивните теории от друга страна разглеждат поведенията, които способстват справедливостта на работното място. Разделението на процедурни и съдържателни теории от своя страна е аналогично на това, което се направи, когато се разгледа инструменталната теория на Тибо и Кели. Процедурните теории предполагат една истинска загриженост за това дали процедурата е сама по себе си справедлива, докато съдържателните/инструменталните се занимават със справедливостта на получените материални резултати. Графично теоретичната таксономия на Грийнбърг изглежда така:

Една друга възможна класификация на моделите за процедурна справедливост е ако те се поставят на оста „инструментални-неинструментални”. Преди да се изложи тази класификация обаче е нужно да се представи нейната историческа рамка. По времето, когато се появяват теориите за социалната размяна, както и първите дистрибутивни теории за организационната справедливост (50^те и 60^те години на 20^ти век) в икономиката намира силен отглас теорията на полезността. Нейните два постулата, що се касае до природата на човешкото поведение при размяна, са следните: 1) в своите взаимоотношения с другите хора, икономическите субекти се стремят да увеличат своите лични придобивки, без значение какво за всеки един тях е значима придобивка, и 2) икономическите субекти насочват поведението си към придобиването на преди всичко материални ресурси. Идеалът на тази теория за икономически субект е т.нар. homo economicus – човекът, който разменя своите ресурси (труд и пари), подтикван от принципа на рационалния хедонизъм. Целта на един такъв човек е чрез рационални решения/действия да постигне своите индивидуални материални цели, т.е., да придобие възможно най-голям брой желани материални удобства/ усещания/ статус и т.н. В тази атмосфера на усърдна работа за постигане на материални облаги, да се говори за процедурна справедливост е било най-малкото неуместно. Обратно, раждат се теориите за дистрибутивната справедливост, които изнасят отношението труд-заплащане в обществената сфера. Тоест критерият за това дали дадено лице е удовлетворено от своето заплащане не е количеството труд, което е вложило, а сравнението с други, сходни с него по социален статус лица.

2. 
   Интегрирани теории за организационната справедливост
   

Първоначално теорията на Робърт Фолгър за референтните когниции (ТРК) бива разработена с цел да поправи недостатъците и доразвие теориите за относителното лишаване. Тези недостатъци са, че 1) по-голямата част от изследванията са корелационии, т.е. не дават причинно-следствения механизъм за формирането на възприятията за относително лишаване, и че 2) често теориите за референтните когниции използват post hoc обяснения за резултатите си (Folger, 1987). Докато теориите за относително лишаване (Crosby, 1976) се ограничават до възпроизвеждането на едно текущо, базирано на спомените, сравнение на материални резултати/възнаграждения, то ТРК разбива тази монохронност като въвежда още една, „извъневремева” възможност за сравнение. Лицата могат да правят хипотетични сравнения от рода „какво щеше да стане/ какви щяха да са моите възнаграждения, ако обстоятелствата бяха различни”. Тези сравнения могат съществено да повлияят на интензитета на чувството за неудовлетворение, което „класическите” теории за относително сравнение предсказват. Освен това Фолгър въвежда в ТРК и аспекта на очакваната възможност за подобрение (amelioration) на собствените възнаграждения, които са предизвикали текущото относително лишаване. В своите последващи редакции обаче ТРК все повече се обръща към организационната справедливост като в крайна сметка предлага успешно съвместяване на дистрибутивната справедливост (теорията за честността на Адамс) и процедурната справедливост. Теорията на Фолгър критикува теорията за честността заради нейната „безличност” и едностранчивост, т.е. както нейната неспособност да предрече различните емоционални отговори (неудовлетворение или гняв) при възприета дистрибутивна несправедливост, така и невъзможността ѝ да определи към кого ще се насочат тези емоции (Folger & Cropanzano, 1989). ТРК е двуфакторна теория за организационната справедливост, защото ефектът на моралния гняв (moral outrage) възниква само при взаимодействието на незадоволителни резултати с несправедливи процедури. Този гняв е насочен към лицето, което е трябвало (should) да наложи процедури, които от своя страна са щели (would) да доведат до по-задоволителни резултати (Folger & Martin, 1986; Folger & Cropanzano, 1989). Най-често в трудовите организации това лице е прекият ръководител на работниците. Нужно е сега да се представи в основни линии когнитивния механизъм на ТРК.

Първо, основанието за въвеждането на хипотетични сравнения в ТРК, Фолгър не заема от класическата теория за когнитивния дисонанс, а от т.нар. от Дейвид Канеман и Адам Тверски (Kahneman & Tversky, 1982) симулационни евристики. Те възникват, когато хората сравняват сегашното състояние на нещата с едно хипотетично състояние, което е по-благоприятно и най-вече – било е възможно да се случи. Подобно на емоциите Фолгър въвежда понятието референтни когниции, които представляват „умствени симулации/сценарии отнсящи се за алтернативни, въоображаеми обстоятелства и събития” (Folger, 1997, с. 187). Хората прибягват до тези референтни симулации в три вида случаи. Първо, когато узнаят, че те са получили по-неблагоприятни възнаграждения от околните хора (социален аспект). Друга възможност е в миналото да са били получавани други, по-благоприятни възнаграждения, което положение да се очаква да се повтори отново в настоящето (аспект на очакването). Трето, тези по-положителни възнаграждения могат просто да са въображаеми, но случването им все пак да е логически възможно (теоретичен аспект). Според ТРК всеки от тези аспекти работи по един и същ начин – а именно, че хипотетичните референтни възнаграждения се сравняват с настоящите. Но какво означава сравняване на възнаграждения, ако не сравняване на обстоятелствата, които са довели до тези възнаграждения. Фолгър нарича обстоятелствата довели до възнагражденията инструменталности, защото в крайна сметка, за да се говори за възнаграждение, то то трябва да се възприеме като следствие от логически проследими предходни обстоятелства-условия. Именно в този момент се намесват аргументите на справедливостта – при обосноваването на разликата между сегашните и референтните инструменталности.

Особено релевантна е в частност процедурната справедливост, когато едно лице счете, че едни хипотетични процедурни инструменталности биха довели до по-голям резултат, отколкото настоящите. Тук е нужно да се отбележи, че според ТРК, и съвсем в традицията на теориите за относителното лишаване, емоционалният отговор на комбинацията от възприети като справедливи инструменталности и високи референтни възнаграждения ще доведе до неудовлетворение, а не възмущение или гняв. За да се появи гняв е нужно процедурите да се възприемат като несправедливи. Ако обаче спрямо ефекта от комбинацията на несправедлива процедура и високо референтно възнаграждение се очаква възможност за подобрение в бъдещето настъпва т.нар. ефект на размяната (Folger, Rosenfield & Rheaume, 1983). Този ефект се състои в това, че когнициите за очакваните положителни възнаграждения изместват текущите, а неудовлетворението и негодуването в сравняващото се лице значително намаляват (Folger, Rosenfield, Rheaume & Martin, 1983). От казаното дотук може да се заключи, че основание за процедурна несправедливост ще има тогава, когато се комбинират три фактора:

С други думи хората ще образуват възприятия за несправедливост, когато знаят, че при различни процедури те биха били получили, или в бъдеще е можело да получат, по-добри възнаграждения от получените в настоящето. Експериментите на Фолгър et al. (Folger, Rosenfield & Robinson, 1983) показват, че нивото на референтните възнаграждения не предизвиква негодувание, т.е. чувство за несправедливост, когато промяната в процедурите за разпределение на възнагражденията е била обоснована. Тоест осъществил се е ефектът на справедливия процес (the fair process effect) – справедливи процедури са довели до положително възприемане на иначе неблагоприятни възнаграждения.

1. 
   Можел (could) е/имал е властта да приложи различни процедури за разпределение на възнагражденията, или да се отнесе по-човечно/справедливо към лицата, засегнати от разпределението на тези възнаграждения
   
2. 
   Трябвало (should) е да приложи различни правила за разпределение, но не го е сторил/а
   

Играта на думи, която Фолгър и Кропанцано преднамерено използват, е с английските модални глаголи: would (щеше), could (можеше) и should (трябваше). В английския език освен за изразяване на възможност, те се използват (без would) и за изразяване на осъдителна оценка спрямо вече осъществило се действие. Тъкмо това е идеята на двамата автори – да се интегрира наследеното от ТРК контрафактуално мислене на „щеше” с възможността за морална оценка на „можеше” и „трябваше”. По този начин двамата автори интегрират във връзката процедурна-дистрибутивна справедливост дименсията на интерактивната справедливост, като едновременно с това преодоляват недостатъците на ТРК. Първо, при елемента „щеше” (отговарящ най-точно на референтните когниции от ТРК) в теорията за справедливостта могат да се приложат вече аргументите и на трите вида справедливост:

1. 
   възприета дистрибутивна несправедливост, заради непропорционално разпределение на възнагражденията
   
2. 
   възприета процедурна несправедливост, заради мисли от рода „ако процедурата не беше такава, щеше да е...”
   
3. 
   възприетата интерактивна несправедливост, заради отношението на прекия ръководител, което е грубо и не зачита достойнството на работника (ibidem, с. 185).
   

През 1988 година Алън Линд и Том Тайлър предлагат на научната общност своята книга Социалната Психология на Процедурната Справедливост (The Social Psychology of Procedural Justice, 1988), която обобщава всички важни теоретични постановки за процедурната справедливост. В книгата си двамата учени акцентират върху важността на ефекта на справедливия процес и критикуват инструменталните теории за процедурната справедливост. Те създават теоретичен модел, който използвайки принципите на груповата динамика, съвместява дистрибутивната и процедурната справедливост, и това е т.нар. от тях групов модел. Според двамата учени този модел надгражда контролната теория на Тибо и Уолкър за процедурната справедливост като вменява не просто формални и кратковременни взаимоотношения с „третите страни”¹⁶, които определят как ще се разпределят ресурсите/възнагражденията (Tyler, 1989, с. 831). Ето защо може да се каже, че моделът на Линд и Тайлър противостои на инструменталните концептуализации за процедурната справедливост. През 1992 година Линд и Тайлър преименуват модела си на релационен модел за авторитета в групите, но принците на този втори модел остават същите като на груповия модел. За целите на настоящето изследване тук ще се синтезира и предаде само втория, „надграден” модел. Неговият основен принцип е, че в реакцията си по отношение на процедурите, лицата преди всичко са загрижени за дългосрочните си социални взаимоотношения с властимащите лица или институции, които провеждат в действие тези процедури (Lind & Tyler, 1988; Tyler & Lind, 1992). Тази загриженост е продиктувана от предпоставката на Линд и Тайлър, че процедурите проявяват чрез себе си основните ценности на междуличностните взаимоотношения между членовете на групата или организацията¹⁷. Двамата учени следват теорията за социалната идентичност на Хенри Тайфел и затова приемат, че хората желаят да членуват и идентифицират с групи, защото това удовлетворява както психологическите им нужди от подкрепа и утвърждаване на личните им нагласи и ценности, но също и материалните им нужди за придобиване на ресурси. Следователно ако мениджърът/ръководителят има позитивно отношение и признава груповия статус на един от членовете на екипа, то този член е склонен да възприеме процедурите, регламентирани от този мениджър/ръководител като по-справедливи. Изводът е, че при формирането на възприятията си за процедурна справедливост членовете на групата вземат предвид отражението от прилагането на процедурите върху връзката им (на тези членове) с източника на процедурите. Тайлър постулира три условия, на които трябва да отговарят процедурите, за да се възприемат те като справедливи. За да е положителна връзката между служителите и властимащите ръководители, налагащи организационните процедури, и за да се възприемат тези процедури като справедливи, то е нужно:

1. 
   Те да са неутрални и да не облагодетелстват някои от членовете на групата повече от другите. Всеки член би имал полза от приложените процедури, но тя не може да е директна, а по-скоро ще дойде в течение на времето. Гаранцията, че тази полза ще възникне е обаче безпристрастното и последователно прилагане на груповите процедури на база на точно събрана инфорормация за лицата, които тези процедури реферират.
   
2. 
   Да съществува доверие в „третите страни”/ръководителите, че техните намерения са доброжелателни, че те желаят да се отнасят с членовете на групата справедливо и разумно. Тъй като в трудовите организации хората обикновено не членуват краткосрочно, то текущите им взаимоотношения с ръководителите служат за прогнозиране на бъдещите взаимоотношения. Следователно ако служителите вярват, че ръководителите се опитват да бъдат справедливи и добронамерени към тях, то обвързаността им с групата ще расте (Folger, 1989, с. 831).
   
3. 
   Отношението към служителите да е етично, недискриминиращо, вежливо. Ако ръководителите им се отнасят групо с тях, то това би показало на колегите им, че груповият им статус е нисък и следователно би се оспорило членството им в групата. При групо отношение към служителите нараства чувството за несигурност у тях, спада организационната лоялност (ibid.).
   

В началото на 90^те години в резултат на изследванията върху дистрибутивната и процедурната справедливост се установява, че процедурната справедливост има по-голяма обяснителна сила за реакциите на служителите спрямо възприета несправедливост. От друга страна някои учени (Lerner & Whitehead, 1980; Rutte & Messick, 1995) продължават да смятат, че материалните резултати по-силно влияят на възприятията за справедливост отколкото процедурите. Наблюдава се разделяне на теоретиците на организационната справедливост на подкрепящи дистрибутивната и респективно подкрепящи процедурната справедливост. Еднo такова противопоставяне е обяснимо предвид все още новата тогава концепция за процедурната справедливост. Същите противопоставяния ще се случат десетилетие по-късно, когато в организационната справедливост навлезе още един конструкт – интерактивната справедливост. Важното в случая на такива противопоставяния е общото желание за тестване на нови теории, които интегрират старите. Такава теория е и евристичната теория за справедливостта, оттук нататък ЕТС (Lind et al., 1993; Van den Bos, 1996; Van den Bos, Lind, et al., 1997; Van den Bos, Vermunt, & Wilke, 1997, Van den Bos & Lind, 2002). Най-важният принос на тази теория е, че обяснява ролята на предварителната налична или респективно липсваща информация при формирането на възприятията/пропозициите¹⁸ за справедливост. Тоест новото при ЕТС е, че за разлика от другите теории за организационната справедливост, които изхождат от социалната психология на групите, тя акцентира върху когнитивната динамика на формиране на възприятията за справедливост. Базисната предпоставка на теорията е, че хората имат екзистенциална нужда да намаляват и да правят търпима несигурността в живота си. Несигурността във физическата или социална среда, в която се намира едно лице не му позволява да бъде сигурно в изразяването на своите убеждения, нагласи, чувства и т.н. Несигурността се случва, когато хората 1) не могат да предвидят какво ще се случи в бъдеще с тях, 2) на базата на противопоставящи се когниции, когниции и поведение, или когниции и опит (Van den Bos & Lind, 2002). Следователно ЕТС предполага, че хората по принцип търсят сигурност в живота си. Три други понятия са тясно свързани с търсената сигурност: увереността (confidence), контролът (control) и себеоценката (self-esteem). Теорията различава три стадия на развитие на пропозициите за справедливост (Van den Bos, Lind, Wilke, 2001):

1. 
   Преформационен – кога и защо справедливостта е важна за едно лице
   
2. 
   Формационен – ако са възникнали възприятия за справедливост, тук се пита как се е случило това
   
3. 
   Следформационен – как човек използва вече формираните възприятия за справедливост по отношение на последвали ситуации и получената в последствие информация.
   

1. 
   да липсва информация за благонадеждността на ръководителя, и лицата да търсят намаляваща несигурността им информация в процедурите
   
2. 
   процедурите да са били възприети като справедливи
   
3. 
   лицата да са имали възможност на „глас”(Van den Bos, 1999), т.е. да изразят мнението си относно справедливостта на възнагражденията,
   

Второ, що се касае до стадия на образуване на пропозициите за справедливост, ЕТС изследва доколко за всяко отделно лице са справедливи както възнагражденията, така и процедурите. Макар теорията за честността на Адамс да дава ясна процедура за формиране на възприятията за справедливост, ЕТС отправя към нея една основателна критика. Теорията за честността не обяснява, какво би станало, както и много пъти става в реалния живот, ако сравняващото се лице не знае размера на възнагражденията на лицето, с което се сравнява. Понякога в практиката, дори да има такава информация, тя е под формата на несигурни/неясни очаквания и следователно е недостатъчна за лицата, за да формират възприятия за дистрибутивна справедливост (Van den Bos, Lind, Wilke & Vermunt, 1998). В тези два случая на пълна и частична липса на информация за възнагражденията на другите лица, ЕТС твърди, че почти винаги има информация за процедурата, според която се прави разпределението на тези възнаграждения. Процедурата отново служи като евристика на базата на която се оценява дистрибутивната справедливост. Отново се следва груповия модел на Линд и Тайлър, и се приема, че процедурите в групите имат по-голяма „видимост” от резултатите. Процедурите имат възможността да позволят „глас”-а на подчинените да стигне до мениджърите, те възпитават чувства на включеност чрез посланието си. Ако процедурите въплъщават взаимните групови ценности и са почтителни (т.е. показват, че членовете на групата са ценени и тяхната индивидуалност е уважавана), то вероятността членовете на групата да приемат, че възнагражденията се разпределят по-справедливо, е по-голяма (Huo et al.,1996; Smith et al.,1998). Аналогично се регистрира висок ефект на справедливия процес. Когато обаче има информация за осъществяване на социално сравнение, хората не изпитват толкова висока нужда от процедурите като евристики за справедливостта на възнагражденията (Van den Bos, Lind, Wilke & Vermunt, 1997).

Трето, по отношение на третия стадий, ЕТС твърди, че хората използват вече формираните пропозиции за справедливост, за да оценят справедливостта на последвалите процедури, разпределения на ресурси, и правила, политики, които техните ръководители са въвели. Хората правят това дори във взаимоотношенията си с равнопоставените им колеги. По този начин вече изградените възприятия за справедливост, била тя дистрибутивна или процедурна, служат като евристики за тълкуването доколко бъдещите взаимоотношения са справедливи или не (Lind et al.,1993). Чисто хронологически обаче се оказва логично процедурната справедливост да има превес над дистрибутивната, тъй като по-често в живота първо е известна процедурата, а едва после стават ясни резултатите от нейното действие. Пак по тази „хронологическа” логика става ясно, че всяко едно процедурно правило намалява възможността на следващото процедурно правило да окаже ефект при формиране на възприятия за справедливост (Van den Bos, Vermunt & Wilke, 1997).

С представянето на евристичната теория за справедливостта завършва тематичната единица, отделена за процедурната справедливост. В нея се показа колко различни трактовки може да приеме връзката дистрибутивна-процедурна справедливост, но целта на изследването е да покаже, че те всички не са хаотични концептуализации, ами следват една от друга и взаимно се допълват. Предстои да се изложи третата дименсия на организационната справедливост – интерактивната. С това излагане ще завърши и настоящата глава от изследването.

3. 
   Интерактивната справедливост
   

ПРОЦЕДУРА ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ РЕЗУЛТАТ

Включването на интерактивната справедливост може да обясни възможността хората да съобщават за несправедливо отношение към себе си, въпреки че възприемат процедурата и възнагражденията си като справедливи. Тази възможност е съвсем обяснима, като се има предвид, че за да се приложи процедурата е нужна комуникация с лицата, които тя ще засегне. Тъкмо тук насочват вниманието си Бийс и Моуг – към критериите, които хората използват за да преценят дали комуникацията по време на процедурата за разпределение на възнагражденията е справедлива или не. Двамата учени провеждат изследване сред кандидати за MBA позиции, като ги питат как си представят справедливия/честния начин, по който специалистите по подбор на персонала трябва да провеждат интервютата и обажданията с кандидатите. Откриват се четири значими критерия:

1. 
   истинност – рекруитърите да са открити и честни в комуникацията си с кандидатите
   
2. 
   респект/уважение – рекруитърите да избягват грубостта, атакуващия подход при интервютата
   
3. 
   коректност на въпросите – да не се задават лични, дискриминационни въпроси
   
4. 
   обяснение – при евентуално отхвърляне, кандидатите искат да знаят основанията за него.
   

В поредица от последвали статии, Бийс в съавторство с други изследователи на процедурната справедливост развива концепта за интерактивната справедливост. Освен че се допълват критериите изложени по-горе, през 1987 Бийс и Робърт Фолгър излагат т.нар. седем ключови мениджърски отговорности, които включват познатите вече: 1) истинност, 2) респект, 3) даване на обяснения, но и новите: 4) даване на обратна връзка, 5) зачитане на възгледите на служителите, 6) последователност при прилагането на правилата в организацията, и 7) подтискане на пристрастността (Folger & Bies, 1987; Tyler & Bies, 1990). Както се вижда, някои от тези правила се припокриват с процедурните критерии на Тибо и Уолкър (зачитането на възгледите на служителите), а други се припокриват с правилата за справедливата процедура на Левентал (последователност при прилагането на правилата/процедурите, подтискането на пристрастността). Освен това, макар че първоначално интерактивната справедливост е замислена като независим конструкт от процедурната и дистрибутивната справедливост, в ранните ѝ изследвания тя бива „пришита” към процедурната справедливост (Folger & Bies, 1987; Tyler & Bies, 1990; Greenberg, 1990; Greenberg, Bies & Eskew, 1991; Cropanzano & Greenberg, 1997). Тази амбивалентност е донякъде обяснима с новостта на самия конструкт, а и с факта, че в годините на откриването на интерактивната справедливост, процедурната справедливост вече се е обособила от дистрибутивната и даже е влязла в „изследователски разцвет”. За жалост, поради това недостатъчно отделяне на интерактивната от процедурната справедливост, в първите проведени изследвания експерименталните резултати за нея са противоречиви.

Например в изследването на Грийнбърг за кражбите на работното място, интерактивната справедливост е наречена: „използването на уместни и обосновани обяснения, поднесени с междуличностна чувствителност” (Greenberg, 1990, с. 566). Тя е представена като модератор на процедурната справедливост, един вид ефективен механизъм за управление на възприетата несправедливост от въвеждането на процедури, които понижават с 15% дневните надници на работниците. Само три години по-късно обаче Грийнбърг частично признава съществуването на отделен (макар и не независим – определен е като социален аспект на процедурната/дистрибутивната справедливост) концепт на интерактивната справедливост (Greenberg, 1993b). Това той прави като въвежда таксономия с две независими измерения. Първото е на т. нар. структурни (или инструментални) и социални детерминанти. Структурните детерминанти на справедливостта акцентират върху основанията за създаването и механизмите за поддържането на процедурната и дистрибутивната справедливост. Социалните детерминанти обратно акцентират върху оценките на лицата как са се отнасяли към тях, индивидуално по време на разпределението на възнагражденията. Второто измерение е съответно на процедурната и дистрибутивната справедливост. От пресичането на процедурната и дистрибутивната справедливост със социалните детерминанти Грийнберг получава двата компонента на интерактивната справедливост. Първият той нарича междуличностна справедливост (социални аспекти на дистрибутивната справедливост). Междуличностната справедливост включва: 1) загрижеността на властимащото лице да разбере как подчинените му възприемат резултатите от разпределението, както и 2) евентуалните извинения, изказвания на съжаление на властимащото лице към онеправданите служители като тактика за намаляване на евентуалния им гняв и неприязън към него/нея. Вторият компонент на интерактивната справедливост е информационната справедливост, която представлява социалните аспекти на процедурната справедливост. Тя включва предоставянето на точна и истинна информация за процедурите, които са довели до негативни възнаграждения за служителите, както и предоставянето на логични и изкрени обяснения защо е било взето решение в ущърб на служителите. Всеки от двата компонента на интерактивната справедливост има отделен, независим ефект върху нагласите за кражба и това е основанието Грийнбърг да ги разглежда по отделно.

Друго изследване, което освен че доказва наличието на интерактивната справедливост, я „примесва” с процедурната, е това на Морман от 1991 година (Moorman, 1991). Във въпросника си за процедурната справедливост Морман включва два компонента: 1) формални процедури (измервани с правилата на Левентал от 1976 и 1980 година) и 2) интерактивна справедливост (измервана не само с четирите критерия от Bies & Moag, 1986, но и с критерите на Tyler, 1987 и Tyler & Bies, 1990). По този начин във въпросника си Морман има два пъти имплицитно „вложени” правилата на Левентал. Един път те присъстват при измерването за формалните процедури, и втори път присъстват при измерването на интерактивната справедливост чрез критериите на Тайлър и Бийс за ключовите мениджърски отговорности (Moorman, 1991, с. 847). По този начин резултатите получени за интерактивната справедливост мерят както нея, така и процедурната справедливост. Резултатите по двата компонента на процедурната справедливост (формална срещу интерактивна) се корелират съществено, което отново дава „основания” интерактивната справедливост да не се отделя от процедурната (Skarlicki & Latham, 1997). За Морман обаче този проблем не съществува, защото резултатите от изследването му показват, че само интерактивната справедливост, чрез междуличностната връзка служител-мениджър оказва значимо влияние върху гражданското поведение в организацията. Този ефект според него е доказателство за включването на интерактивната справедливост като отделен конструкт в бъдещите изследвания (Moorman, 1991, p. 852).

1. 
   Проблемът за отделянето от процедурната справедливост
   

От разсъжденията дотук може да се направи изводът, че сериозен аргумент за отделянето на интерактивната справедливост може да има само, ако 1) съществува съдържателна разлика в атрибуциите на служителите за процедурната справедливост на преките им ръководители от една страна и организацията от друга, и 2) тази разлика поражда различни ефекти в поведението на служителите. Проведените изследвания (Cropanzano, Prehar & Chen, 2002; Malatesta & Byrne, 1997; Masterson et al., 2000; Moye et al., 1997) показват, че възприятията както за формалната справедливост на процедурите, така и за интерактивната справедливост, не само са различими като източници, но и че двата конструкта имат различни ефекти върху няколко организационни поведенчески променливи. Преди да завърши представянето на интерактивната справедливост е нужно внимателно да се разгледат тези изследвания, тъй като те представляват един своеобразен мост между организационната справедливост и гражданското поведение в организацията.

Друго изследване, което потвърждава, че процедурната и интерактивната справедливост са различни конструкти е това на Кропанцано et al. (Cropanzano, Prehar & Chen, 2002). То надгражда изследванията на Малатеста et al. и Мастерсън et al., защото измерва представянето на служителите чрез анкети, попълнени от техните преки ръководители. Освен това то контролира фактора на дистрибутивната справедливост, която понякога корелира с процедурната и интерактивната справедливост (Hauenstein, McGonigle & Flinder, 1997). Резултатите от изследването потвърждават, че интерактивната справедливост се отнася до качеството на връзката на служителите с техните преки ръководители, докато процедурната корелира с доверието във висшия мениджмънт и удовлетворението от системата за възнагражденията. Изводът от изследването е, че LMX-връзката отново показва, че макар корелацията между интерактивната и процедурната справедливост е 0.50, то двата конструкта се различават в резултатите си.

Тук главата за организационната справедливост е нужно да завърши. Със сигурност дистинкциите и приликите между трите дименсии на организационната справедливост могат да се разгледат още по-обстойно от предложеното дотук. Такова детайлно разглеждане обаче не е оправдано предвид формата и целите на настоящата работа. Установи се, че съществуват достъчно теоретични и емпирични доказателства за отделянето на интерактивната справедливост от процедурната.